Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (29)

Това е малката Елвис

— Студено ли ти е?

— Не, мамо.

— Сигурно ти е студено.

— Не, мамо, не ми е студено.

— В тези болници непрекъснато става течение, а ти си само по риза.

— Да, обаче не ми е студено.

— Ще настинеш. Защо не отидеш до вкъщи да си сложиш една жилетка?

— Нищо ми няма, мамо — казах, опитвайки се да установя контакт с вътрешния си Далай Лама. — Наистина.

Бяха изминали три дни, откакто Джули бе провалила плана ми с гръм и трясък. Три дни, изпълнени със събития, които започнаха с едно телефонно обаждане във вторник и свършиха с това, че сега седях на неудобния пластмасов стол в чакалнята на болница „Уайтингтън“.

Всичко започна още в понеделник, когато заварих в телефонния си секретар дълго и неясно съобщение от някой си Пийт Бери — мениджър на клуб „Чъкъл“ в Хакни. В съобщението казваше, че искал да ни информира с Дан, че желае да ни наеме за представление след две седмици, защото чул добри отзиви за последните ни прояви. След това продължаваше, че ако представлението мине добре, ще си помисли дали да не ни включи в шестдневното национално турне, което организирал в момента. Всичко това ме изненада, тъй като, доколкото ми бе известно, с Дан все още не бяхме написали и ред и единствените хора, които знаеха за съществуването на комедийната двойка Картър и Дъфи, бяха самите Картър и Дъфи.

Трябваше да изчакам два часа, докато Дан се завърне от седмичната си обиколка из супермаркета, докато разбера, че всичко това е негово дело.

— Ако ще правим сензация, то трябва да раздвижим малко нещата преди това — обясни той. Под „раздвижване“ Дан имаше предвид следните нагли блъфове:

а) че сме получили предложение от Канал 4 да пишем сценарий за комедиен сериал, наречен „Плектърът на Декстър“, в който става дума за банда загубени гимназисти, които внезапно се превръщат в новите „Ю Ту“.

б) че сме приели срещу съответната петцифрена сума да озвучим серия реклами на известна марка олио.

в) търсачът на таланти на някаква американска агенция ни е забелязал и сме подписали договор, а освен това ни е уредил прослушвания за малки роли в два холивудски филма.

Дан бе преценил лъжите си перфектно. В света на комедията човек можеше спокойно да бъде последен в програмата на някой долнопробен клуб на единия ден, а на следващия — да ходи по срещи в Холивуд Там просто всичко беше възможно. Така че човек можеше спокойно да повярва на нашия фиктивен успех.

— Честна дума — каза Дан, превивайки се от смях. — Споменах всичко това на двама от редовните посетители на клуба в Хамърсмит миналата неделя и до понеделник вечерта всеки от бранша в Лондон вече знаеше. Известни сме!

Следващото събитие беше пристигането на майка ми на гара „Юстън“ във вторник следобед. Едно от първите неща, които ми съобщи, когато я взехме с Чарли, бе, че първата й работа в сряда ще бъде да види къде живея. Апартаментът ни никога не се бе намирал в по-окаяно състояние. Поради тази причина принудих Дан да стои буден до три през нощта, за да успеем да го приведем поне малко в ред преди инспекцията. Успяхме да открием близо осем лири под формата ги дребни монети под възглавниците на канапето, мухъл с размерите на малка гъба на едната стена на пералнята и купеното от Дал на някаква разпродажба копие на „Извънземното“ зад радиатора в дневната.

Когато приключихме, апартаментът не приличаше ги себе си. Майка ми със сигурност би оценила труда ни, ако бе видяла резултатите.

Но това така и не се случи, заради следващото важно събитие от поредицата: Върни започна да ражда.

Мама ми се обади да ми съобщи от болницата — от мобилния телефон на Чарли. Едва ли можеше да съществува нещо по-смешно от взаимоотношенията на майка ми с модерните технологии. През първите няколко минути от разговора ни тя само крещеше „Чуваш ли ме?“, „От правилния край ли говоря?“ и „Така ли трябва да го държа?“. Беше три и двадесет през нощта и тъкмо бях тръгнал да си лягам след истеричното чистене. Казах й, че ще отида в болницата преди обяд на следващия ден. Тя обеща да ми се обади пак, ако има някакви новини междувременно и си легнах.

Щом се събудих, моментално тръгнах към болницата. Седнах в чакалнята и се подложих на постоянния обстрел с въпроси от страна на майка ми.

— Искаш ли чаша кафе или чай от машината? — попита ме и отвори портмонето си, за да демонстрира огромната си колекция от дребни монети, с които се бе запасила. Майка ми обичаше да бъде подготвена за всяка една ситуация и колекционираше дребни монети със страстта, с която някои хора колекционират марки.

— Не, мамо, благодаря — отказах й поради обичайните си съображения.

— Мислех да си взема чаша чай — каза тя и затвори портмонето си. — Но може и да поизчакам още малко.

Тя пусна портмонето в чантата си, порови известно време и извади пакетче бонбони.

— Ментово бонбонче?

— Не, мамо, благодаря — усмихнах й се. — Май си нервна, а?

— Разбира се, че ще съм нервна. Ти не си ли?

Не се бях замислял. Дали бях нервен? Струва ми се, че да. Вълнувах се. Съвсем скоро щях да стана нечий вуйчо. Съвсем скоро щеше да се появи дете, което да си има вуйчо Дъфи. Дете, на което да мога да предам уменията си да прави перфектните препечени филийки и на което да чета книгите, които мама ми четеше, когато бях малък. Някой, на когото да съм винаги на разположение, когато иска да си поговори с някого за това, колко го вбесяват родителите му. Усещането беше прекрасно.

Не ми костваше особено голямо мисловно усилие да направя връзка между това, което се случваше тук, и онова, което бе на път да се случи в собствения ми живот. Съвсем скоро щях да се окажа също така и нечий татко. Не бях мислил по този въпрос нито докато бях във Франция, нито след като се върнах оттам, нито дори когато Мел ми съобщи новината. Доколкото все още не ми бе дошло до главата, не ми беше особено трудно да не мисля за това. Но сега, докато седях в тази определено мразовита чакалня, мисълта ме порази като светкавица: скоро щях да ставам татко.

От тази мисъл се почувствах още по-тъжен. Не заради бебето, а заради Мел и мен. Предполагаше се, че това дете би трябвало да бъде едно от най-хубавите неща в живота ми, но някак си не можех да го почувствам. Каквото и решение да вземеше Мел, то нямаше да промени факта, че отсега нататък ще бъда отговорен за живота на още едно човешко същество, освен себе си. Едва ли на света съществуваше по-голяма благословия от това.

— Мамо — казах. — Трябва да ти кажа нещо.

— Знам.

— Откъде знаеш?

— Не знам какво е, но познавам, когато нещо те тревожи, Бен. — Тя ми подаде ментов бонбон и взе един и за себе си. — Аз също имам да ти казвам нещо. Всъщност — две тайни. Една голяма и една по-малка. Нека първо аз ти кажа тайните си — така после на теб ще ти е по-лесно да ми кажеш своите.

Думите й малко ме смутиха. Не можех да си представя що за тайни може да крие от мен. Не и такива, които да смята, че трябва да науча. Тя сложи ръката си върху моята и започна:

— Първо ще ти кажа малката тайна. По всяка вероятност ще се преместя да живея в Лондон. Откакто Върни забременя, с Чарли непрекъснато настояват да се преместя у тях. Казах им, че не искам, но пък Върни каза, че тя не иска детето да вижда баба си само при специални случаи. Казах, че ще идвам възможно най-често на гости, но и Чарли започна да настоява. Накрая се предадох, но се разбрахме, че първоначално ще пробвам за няколко месеца, за да видя как ще бъде. Мисля да запазя къщата в Лийдс, докато не се почувствам сигурна.

— Звучи чудесно. Би било много по-добре за Върни, ако си наоколо. Аз също бих се радвал — не се сещах какво повече мога да кажа и мислите ми се насочиха към втората тайна. — А какво е голямото нещо, което имаш да ми казваш?

— По-скоро да ти призная, отколкото да ти кажа — каза мама тихо. — Не знам откъде да започна, така че ще говоря направо. Когато се разделихте с Мел, наистина се притесних за теб. Знам, че вече си голям човек и че не би трябвало да си пъхам носа, където не ми е работа, но все не можех да се отърва от мисълта, че не бива да става така. Толкова се обичахте с Мел — та всеки непознат можеше да разбере от километри. Когато ми каза, че се разделяте, защото не се чувстваш сигурен, че искаш да се обвържеш с нея, започнах да обвинявам себе си за това. Не можех да понеса мисълта, че няма да се ожените само заради онова, което се е случило между мен и баща ти. Затова реших да му пиша и да го помоля да се свърже с теб.

— Ти си му писала! — направо не можех да повярвам на ушите си. — Свързала си се с баща ми, правилно ли те разбрах?

— Взех адреса от сестра му в Тамуърт и му писах, че трябва да се свърже с теб, за да се видите и да ти обясни, че ти не си като него.

Усещането да бъда обект на такава огромна любов бе наистина странно — мисълта, че майка ми се е подложила на всички тези мъчителни спомени, единствено в името на моето щастие. Прегърнах я толкова силно, колкото можах. А тя се разплака.

— Исках да се опитам да ти помогна, Бен — подсмърчаше тя тихичко. — Той ми писа, за да ми съобщи, че така и не си му отговорил. Не исках да те разстройвам. Само исках да разбереш, че ти не си като него, че си напълно различна личност. И винаги ще си останеш такъв.

Когато майка ми най-сетне избърса сълзите си, отидох и й взех чаша чай от машината. И кафе за себе си, за да й правя компания. Докато ги чакахме да изстинат, започнах да й разказвам за нас с Мел — всичко, от начало до край — от момента, в който я видях за пръв път преди четири години, до сватбата на Мийна.

Първоначално майка ми не каза нищо. Мисля, че шокът, че след няколко месеца ще стане баба за втори път й дойде твърде много. Отпиваше от чая си без да продума.

— Значи Мел трябва да те уведоми за решението си след два дни? — попита накрая.

— Да, трябва да се върне от Глазгоу в петък вечерта. Ще ми се обади веднага, щом се прибере. Ще отида у тях и ще уредим нещата по някакъв начин. И двамата искаме да направим това, което ще е най-добре за бебето. Дори да реши, че не иска да живее с мен, мисля, че вече натрупахме достатъчно опит, за да успеем да останем приятели.

Майка ми ме погледна и каза толкова убедително, колкото само една майка е в състояние да го направи:

— Не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

— Знам, мамо. Вярвам ти.

 

 

— Вижте! — каза Чарли, вдигнал дъщеря си, така че мама и аз да я видим, когато влязохме в родилното отделение. — Станах татко!

Появата й на бял свят бе отнела на Върни десет часа и половина, което, според лекарите, беше леко раждане. Съдейки по вида на сестра ми, която, ако трябва да бъда честен, изглеждаше толкова изтощена, като че ли е пробягала маратонско разстояние, изразът „леко раждане“ явно бе някаква професионална лекарска шега.

Все с бебето в ръце, Чарли посочи към мен.

— Това е вуйчо Дъфи. От него ще получаваш джобните си пари. А това е баба ти — той посочи мама, — която ще прави за теб всичко, което поискаш.

Чарли постави мърдащия вързоп в протегнатите ръце на Върни и се обърна сияещ към нас.

— А това — каза той гордо — е звездата на нашето представление — Малката Елвис!

— Не започвай пак, Чарли! — въздъхна Върни — Колкото и да те обичам, няма да наречем детето си Малката Елвис.

— Но тя толкова прилича на Елвис!

— Да, няма коса, главата й е със странна форма и, в случай че ти е убягнало, тя е момиче! Името й е Фийби. Би трябвало да го знаеш не по-зле от мен, защото го измислихме заедно. И ако това дете израсне с мисълта, че се казва Малката Елвис, смятай, че си загазил сериозно.

— Красивата малка Фийби — усмихна се Чарли.

През следващия половин час бебето непрекъснато преминаваше от ръце в ръце. Върни я подаде на мама, тя я подаде на Чарли, той пък, в момента, в който се разплака, я върна на Върни. Тя я успокои и ми предложи аз да я взема.

— Мисля, че ще пасувам — опитах се да отклоня поканата възможно най-учтиво. Бебетата винаги ме изнервяха. Бяха толкова крехки, че ми се струваше, че ще се разпаднат в ръцете ми само ако ги погледна по неправилен начин. Освен това далеч не бях привърженик на теорията „Всички бебета са толкова сладки“, която повечето хора споделяха. Да, Фийби изглеждаше доста добре, но в никакъв случай не бих я нарекъл привлекателна. Може би основният ми проблем беше, че с бебетата не можеше да се разговаря човешки. Поради същата причина никога не съм си падал и по котки. Нали, в края на краищата, речта е това, което разграничава човека от животните. Така че, докато Фийби не проговореше, за мен тя щеше да си остане по-скоро домашно животинче. Може и да ми е племенница, помислих си, но докато не мога да си бъбря с нея като с нормално човешко същество, едва ли ще успее да ми влезе под кожата.

В крайна сметка Върни я подаде отново на Чарли, който явно не можеше да й се насити. Но пет минути по-късно Фийби отново се разплака.

— Пак се разплака! — съобщи Чарли на Върни. — Какво да правя?

— Ти си й баща. Измисли нещо — усмихна му се Върни мило.

Десет минути по-късно, след няколко обиколки из коридора на родилното, Чарли се върна триумфиращ и я подаде отново на Върни.

— Пищя, пищя и накрая някак си успя да се кротне — обясни той.

Докато Фийби лежеше кротко във Върни, с плътно затворени очи и от време на време леко свиваше юмручета, потънала в бебешките си сънища, аз се осмелих да се приближа и да я погледна отблизо.

— Прилича на теб — казах на Върни.

— Според мен прилича на леля Маргарет, когато смуче лимоново резенче — отвърна Върни. — Приликата е просто невероятна.

 

 

Прибрах се вкъщи късно следобед. Чувствах се като изцеден и тъкмо обмислях дали да не се просна в леглото, когато чух писукането на телефонния секретар. Изслушах съобщенията: подмазваческият глас на Грег, който поздравяваше двама ни с Дан за сделката с телевизията; Дан, който питаше дали Върни вече е родила; агенцията за временна работа, откъдето ми предлагаха място за месец и половина в някаква счетоводна фирма и още едно съобщение. Изслушах го два пъти. Отворих телефонния си бележник, потърсих номера и го набрах.

— Джули? Дъфи се обажда. Току-що чух съобщението ти. Какво имаш да ми казваш?

Чух как от другия край на линията Джули дълбоко поема дъх.

— Преди няколко дни ме помоли за нещо, спомняш ли си?

— Да?

— Ами, реших да го направя.

Останах като зашеметен. Трябваше да започна да вярвам в чудеса. Великият ми план отново беше на дневен ред!

— Невероятно! — изкрещях, може би малко прекалено ентусиазирано. — А мога ли да те помоля за още една услуга? — добавих плахо след това.

— Какво този път, Дъфи? — изстреля Джули раздразнено.

— Можем ли да се видим утре, след като свършиш работа? Трябва да ме закараш на едно място.

— Къде?

— ИКЕА. Има допълнение към плана.

Мълчание.

— Чакаш да те попитам, нали? — каза Джули накрая. — Е, няма да стане. Въобще не искам да знам какво става в главата ти. Някои неща е по-добре да останат забулени във вечна тайна.

— Е, ще го направиш ли?

— Ела да ме вземеш от къщи утре, точно в шест и половина.

Пауза.

— Дъфи? — каза Джули след малко с нотка на топлина в гласа. — Наистина се надявам планът ти да проработи.

— Благодаря ти. Надявам се да стане. Защото, честно казано, наистина не знам какво друго бих могъл да направя. — Пак пауза. Беше мой ред да се почувствам неловко. — Джули?

— Сега какво? Да не би да искаш да те закарам и до „Маркс & Спенсър“?

— Не, не и тази седмица. Исках само да те попитам: какво те накара да промениш решението си?

— Сигурно ще се мразя до края на живота си, задето съм ти го казала, но — ти. Ти ме накара. Дълго мислих за всичко, което ми каза и не знам защо, но наистина ти вярвам, че обичаш Мел и искаш да я направиш щастлива. А всичко, което винаги съм искала, е тя да бъде щастлива. Така че ако има шанс да го направиш, то аз съм с теб.

— Благодаря. Сега трябва да тръгвам. До утре — побързах да кажа преди следващото неловко мълчание да се е настанило помежду ни.

— Исках само още да ти кажа, че всичко, което ти наговорих вчера, са абсолютни глупости — каза Джули смутено. — Или поне вече не мисля така. За добро или за лошо, наистина дълбоко вярвам в добрата стара любов.

Малко по малко нещата идваха по местата си. Оставаше ми да направя само още едно. Вдигнах телефона и набрах още един номер.