Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (28)

Е, сега вече трябва да си щастлив

Докато пътувахме обратно към Лондон, разстроен от факта, че не мога да направя нищо друго, освен да чакам Мел да вземе решение, съставих план. Перфектният план. План, който без съмнение щеше да я убеди веднъж завинаги, че няма от какво да се страхува и че ще я обичам до края на живота си. Планът ми имаше само един недостатък — нуждаех се от помощта на Джули. Джули, в смисъл на половинката на Марк. Джули, в смисъл на Носферату. Човекът, който при последната ни среща, ме бе поставил в еволюционната скала по-ниско и от поповата лъжичка. С Дан се прибрахме вкъщи доста късно и реших да преспя над плана си и на сутринта да го обмисля отново, за да не действам прибързано. В неделя се събудих рано. Все още бях убеден, че планът, който бях измислил предната вечер, е най-гениалното нещо, хрумвало ми някога. Просто трябваше да го изпълня.

Докато се качвах с ескалатора на Шепърдс Буш, се заех със стратегията, която да ме изведе от онова, което приличаше на практически безизходна ситуация:

1. Да мина през Марк и Джули.

2. Да падна на колене и да моля за милост.

3. Ако е необходимо, дори да се разплача.

Реших да игнорирам възможността предвидените действия да не дадат резултат. Не разполагах с план Б, а без помощта на Джули нямаше да имам дори и план А. Докато стоях пред вратата с показалец, на милиметри от звънеца й, изведнъж ми хрумна, че всичко това е въпрос на карма. Трябваше да бъда наказан за всички грехове от предишния си живот — това, че бях обявен за мъртвец пред бившето си гадже, полуистините, които бях говорил на Мел, скелетите в гардероба. Като че животът бе решил, че ако наистина искам да бъда щастлив, ще трябва да платя за всичките си провинения.

Натиснах звънеца и зачаках.

Най-накрая Джули дойде да отвори, облечена единствено с халат.

— Ти пък какво правиш тук?! — възкликна.

Имайки предвид какво ми бе казала Мел за нея предишния ден, реших, че трябва да подходя деликатно.

— Здрасти, Джули! — поздравих я възможно най-ведро. — Съжалявам, че не можахме да се видим вчера на сватбата, но таксито ми пристигна, преди да се върнеш от тоалетната.

Джули ми хвърли буреносен поглед, като че бях някакво ужасно недоразумение, изпречило се на пътя й.

— Виж какво, Дъфи — изръмжа, — осем часът е, неделя сутрин е, умирам от студ и нямам нито търпение, нито пък желание да стоя тук и да се занасям с теб. Ето какво ще ти кажа: изобщо не ми пука, че вчера не се видяхме, защото просто не си ми приятен. И изобщо не ми пука дали ще те видя отново някога, защото не мога да те понасям. И изобщо ни най-малко не ме интересуваш, защото никога не съм те понасяла. Така, след като изяснихме това, ще ми кажеш ли за какво си дошъл?

— Марк тук ли е? — попитах невинно. Надявах се, че неговото присъствие може да смекчи малко Джули.

Джули цялата настръхна. Реакцията ми беше добре позната. Мел настръхваше по същия начин, когато бях сгафил. Явно Марк нещо бе сгазил лука.

— На снимки е в Лос Анджелис — каза Джули остро. Явно му е ядосана, че отново е тръгнал да скитосва по света, заключих. Сигурно това е „кризата“, за която спомена Мел. Давай им точно два двадесетминутни трансатлантически разговора и отново ще се превърнат в самодоволните същества, които винаги са били.

— Ще се върне след няколко дни. Него ли искаше да видиш?

— Не, Джули — отговорих. — Теб дойдох да видя. Необходима ми е помощта ти.

Джули беше шокирана до такава степен, че изгуби контрол над изражението на лицето си. Гледката бе наистина необичайна. Но в момента, в който паниката я завладя, отново успя да поеме контрол над ситуацията.

— Да не би да очакваш, че ще тръгна да убеждавам Мел да се върне при теб? Не мога да повярвам, че може да си чак такъв глупак — изсумтя презрително.

— Знам, че невинаги сме се разбирали с теб, Джули, и съжалявам за това. Също така съжалявам, че повърнах на пода в банята ти, че винаги съм се държал грубо на вечерите у вас и че те наричах „Носферату“ зад гърба ти.

— Наричал си ме „Носферату“?!

— По дяволите. Мислех си, че знаеш. Е, сега вече наистина съжалявам, че те наричах така. Съжалявам за всичко. Но моля те, умолявам те да ми отделиш десет минути, за да ти обясня за какво си ми нужна. Моля те.

Опитах се да прочета в изражението й колко точки в своя полза съм успял да отбележа. Съдейки по стойката й (отбранителна) и по израза на лицето й (единствено презрение), реших, че резултатът е по-скоро близо до нулата.

— Забрави, Дъфи. Мел ми сподели всичко, което си й казал вчера на сватбата. И знаеш ли какво я посъветвах? Казах й, че трябва да е луда, ако си мисли, че си в състояние да пораснеш някога, да не говорим за промяна.

Поех дълбоко въздух и го задържах. Нямах намерение да започна отново да дишам, докато не премине желанието ми да извърша убийство. Което стана изненадващо бързо, след като ми стана ясно, че Джули се опитва да предпази Мел по същия начин, по който аз бих се опитал да предпазя Дан, ако личност като Джули по някакъв начин успее да си проправи път до сърцето му. Трябваше да я убедя, че няма да нараня Мел. Че съм готов на всичко, за да я направя щастлива. Отново поех дълбоко въздух.

— Добре, Джули — казах и придърпах нагоре крачолите на панталоните си. Ако съществуваше човек на този свят, заради когото бях способен да направя това, което се канех да направя, то това бе Мел. — Ако искаш да падна на колене — така да бъде. — Коленичих пред нея, сключих ръце като за молитва и завих: — Моооляяя теее!

Първата реакция на Джули бе да провери дали съседите й вече не са цъфнали на прозорците да гледат представлението (не бяха), след което ме погледна объркано, като че бе загубила нишката (което определено влизаше в целите ми) и накрая, с неизмеримо удоволствие извика:

— Не!

— Моля те!

— Не!

Сега вече със сигурност иззад всички пердета наоколо надничаха любопитни очи. Джули го знаеше много добре. Аз също. Въпросът бе чии нерви ще издържат по дълго — моите или нейните. Джули отстъпи назад и затръшна вратата. Решен да не се предавам така лесно, аз останах на стълбите и продължих да крещя колкото ми глас държи.

— Джули! Знам, че си зад вратата и ще стоя тук и ще досаждам на съседите ти, докато не ме пуснеш вътре и не ме изслушаш. Не ми пука дали ще извикаш полиция. Наистина не ми пука. Вече няма за какво. Сама виждаш, че нямаш голям избор: или ще ме пуснеш вътре за пет минути и ще чуеш какво искам да ти кажа, или ще извикаш ченгетата да ме приберат и съседите ти ще има какво да обсъждат месеци наред. Кое избираш?

Последва дълго мълчание. Размишлявах какво ли е да прекараш нощта в ареста. На теория не би трябвало да е толкова зле. Това, което ме притесняваше най-много, беше, че ще свалят връзките от маратонките ми. Винаги ми бе отнемало часове, докато успея да ги навървя. Тъкмо когато бях решил, че по-скоро ще дам целите си маратонки на съхранение, отколкото да им позволя да ми свалят връзките, Джули отвори вратата.

— Добре, добре — каза изтощено. — Влизай. Но разполагаш точно с пет минути и нито секунда повече.

Джули се отдръпна от вратата и аз я последвах до всекидневната. Стаята ми изглеждаше някак си по-празна от последния път, с по-малко мебели. Мания по минималистичния метрополитен шик, отбелязах наум. Джули седна на канапето и разтърка очи. Странно бе да я види човек в този вид — все още сънена, рошава и без грим. Колкото и да ми приличаше на някакъв вампир, сега за пръв път забелязах у нея почти човешки черти. Реших да опитам да я умилостивя с комплимент.

— Изглеждаш фантастично, Джули!

— Лъжеш — озъби ми се тя. — Изглеждам отвратително. Като всички хора, които са ги събудили по никое време в неделя сутринта. Не се опитвай да ме ласкаеш. Казвай, каквото имаш да казваш и изчезвай оттук.

— Хубаво. Ще бъда откровен. Наистина се опитвам да те умилостивя, защото смятам да те помоля за огромна услуга. Няма причина на света, която да те накара да я свършиш, но наистина нямам към кого друг да се обърна. Затова те моля толкова настойчиво. Не искам да плача пред теб, но, ако се наложи, и дотам ще стигна.

— Какво искаш?

Скицирах нейната роля в плана ми, без обаче да й го разяснявам докрай. Тя ме изслуша, почти без да ме прекъсва. Когато свърших, Джули изглеждаше все така равнодушна, както и в началото.

— Първо — каза тя, — идеята ти е абсурдна. Второ, не мисля, че има нещо на този свят, което да я убеди да прекара остатъка от живота си с теб. И трето… Не. Чисто и просто „не“. Нито сега, нито когато и да било. Нека ти кажа нещо, господин Дъфи. Заради теб най-добрата ми приятелка преживя истински ад. Не беше ти този, който трябваше да я утешава, след като се разделихте първия път, нали? Не на теб ти се наложи да гледаш как най-добрият ти приятел се събира отново с човека, когото ненавиждаш най-много на този свят. Не на твоето рамо плака, когато разбра, че е бременна. И защо? Защото никога не е било в стила ти да разчистваш след себе си, след опустошението, което си нанесъл.

— Знам какво си мислиш за мен, отговорих, но и аз си имам обратна страна, Джули. Трябва да го разбереш. Да, признавам, че преди бях пълен егоист, но се промених.

— Така говориш сега — избухна Джули. — но какво ще стане след шест месеца? Винаги мъжете зарязват жените. Просто така са устроени. Щом им писне от това, което имат, просто стават и си заминават.

Думите й ме объркаха. Това бе доста по-генерално заключение от познатото „Мъжете са боклук — по-добре си вземете куче.“ Явно имаше нещо конкретно предвид.

— Не разбирам, Джули. Какво се опитваш да ми кажеш?

— Нищо — поклати глава тя.

— Мел ми спомена, че преживяваш тежък момент, но не ми каза нищо по-конкретно. Да не би да има нещо общо с факта, че Марк се намира в Лос Анджелис?

— Не.

— А какво тогава? Какво е станало? Знам, че не ми е в стила да проявявам интерес, но ако е нещо сериозно…

— С Марк се разделихме. Доволен ли си сега? — каза Джули, без да ме поглежда. — Тръгна си.

Онемях. Почувствах се по-зле, отколкото когато на осемгодишна възраст разбрах, че Дядо Коледа не съществува. Тогава поне знаех със сигурност, че независимо дали го има или не, ще получавам подаръци от мама. Но ако кралят и кралицата на перфектните връзки не можеха да властват над любовта си, то каква надежда оставаше тогава за нас, простосмъртните? Нищо чудно, че Мел не беше сигурна, че иска да се женим. Не само, че си имаше достатъчно основателни причини да се съмнява в мен, ами и всичките й идеали в лицето на Марк и Джули се бяха разбили на пух и прах.

— Съжалявам, Джули. Наистина. Не знаех.

— Е, сега вече знаеш. Изнесе се преди около месец. Не исках Мел да ти казва, защото просто знаех, какво ще си помислиш. Знам, че ни смяташе за самодоволни нещастници. Какви точно бяха думите ти? А, да, спомних си. „Да бъдем в крачка с Марк и Джули.“ Е, сега вече сигурно си щастлив.

— Не, Джули, не съм. Тъпо е, когато нещата свършват по този начин. Не бих го пожелал никому. Наистина съжалявам за теб и Марк. Мога ли да помогна по някакъв начин?

Тя поклати глава.

Съзерцавах лицето й няколко секунди. Наистина ми беше мъчно да я гледам такава — бледа сянка на някогашната си отровна същност. Колкото и да им се присмивах на двамата с Марк, винаги съм бил убеден, че са създадени един за друг. Внезапно почувствах вина, че седя тук и я моля да ми помогне връзката на живота ми да просъществува, докато в същото време самата тя е толкова разнебитена, че очевидно се нуждаеше от помощ.

— Слушай, май е по-добре да си ходя — казах и се изправих на крака

— Мисля, че и сам ще намериш пътя до вратата — каза Джули. Не смятах да й отговарям. Мислех просто да стана и да си тръгна. Но тогава отново ме връхлетя мисълта за Мел и за това, което бях заложил на това посещение и се ядосах.

— Нищо не мога да направя, за да ви събера отново с Марк. Но ако можех, със сигурност щях да го направя. Не можеш ли да разбереш, че наистина можеш да помогнеш на двама ни с Мел? Знам, че ако е решила, че не ме иска, по никакъв начин не бих могъл да я убедя в обратното. Но поне мога да й покажа, че всичко, което й казах е било искрено. Че наистина я обичам.

— Вече не вярвам в любовта — Джули също се изправи, нетърпелива да си тръгна.

— Защото Марк те е напуснал ли?

— Защото вече никой не мисли това, което говори. Защото всичко е преходно. Нищо не продължава вечно. Защото просто така е устроен светът!

— Не е задължително.

— Струва ми се, че петте ти минути изтекоха.

— Да — казах, чудейки се какво ще правя оттук нататък. — Сигурно е така.