Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (25)

Италианска работа

Ритуалите са нещо изключително важно. Днес е модерно човек да не се жени. Е, аз не желая да бъда модерен.

Джон Ленън

Петък. Единадесет и половина вечерта. Полетът от Париж пристигна на летище Хийтроу с три часа закъснение — логичен завършек на двете мъчителни седмици, които бях прекарал там. През първата ми вечер в Париж ми хрумна великолепната идея да спя навън — на Гар дю Нор, като по този начин си спестя безумната сума, която щеше да ми струва стая, оборудвана с луксове като легло, тоалетна и течаща вода. Но когато видях как изглежда най-известната гара в Париж, осъзнах грешката си. Въздухът бе дотолкова натежал от сажди, че дори гукането на сгушените в гредите под покрива гълъби ми се струваше опушено и сиво. В три през нощта — часът, в който пристигнах — сигурно единствено затворите можеха да се похвалят с по-голяма концентрация на престъпници. В продължение на половин час успяха да ми се лепнат четири проститутки, един дилър на твърди наркотици, облечен в халат, и група младежи, които явно нямаха какво друго да правят, освен да се мотаят из гарата. Всички те вече ме гледаха заплашително. След като прекарах нощта, без да мигна и постоянно се проклинах защо изобщо съм мръднал от Мъсуел Хил, реших да си взема стая в хотел.

През следващите две седмици разгледах всички забележителности, които Париж беше в състояние да ми предложи: Лувъра, Айфеловата кула, битпазара, Левия бряг. Но без близък човек, с когото да споделя всичко това, то като че нямаше смисъл. Където и да отидех, пред очите ми изникваха влюбени двойки: те се целуваха, гледаха се един друг в очите, хранеха се един друг през масата в ресторантите. Знаех, че Париж е известен като града на влюбените, но нещата придобиваха абсурден размер. Усещането бе като в ИКЕА в почивен ден. Че и още по-лошо, защото нямаше къде да избягам от тях — и непрекъснато ми напомняха колко съм самотен.

Дори качването в самолета обратно за Лондон бе истински кошмар. Служителката, която завери билета ми, ме попита дали предпочитам място до прозореца или до пътеката. Казах й, че няма значение. След като потрака известно време на клавиатурата на компютъра пред себе си, тя ми заяви, че всички места до прозореца за моята класа, са заети. Но като не можех да го имам, реших да настоявам за място до прозореца. Толкова отчаяно го исках, че бях в състояние да се лиша от дясната си ръка заради него. И къде, мислите, ме сложи тя? На средна седалка в задната част на самолета! Когато ме попита дали сам съм опаковал багажа си, се изкушавах да й отвърна, че го е опаковала майка ми — световноизвестна терористка, наркобаронеса и контрабандистка. Но в крайна сметка не го направих — като пълен страхливец. Кой знае на какви още наказания щеше да ме подложи, както си седеше зад всемогъщия си компютър.

С две думи, изкарах отвратително в Париж. Но предполагам, че състоянието, в което се намирах, щеше да е същото в който и край на света да се бях запилял.

Мел категорично бе отказала да се вслуша в здравия разум. Вечерта, когато ми каза, че е бременна, останах у тях до четири сутринта. Прегърнах я, а тя плака през цялото време. Но това не промени нещата. Твърдо вярваше, че е най-добре и за двама ни, ако всеки поеме по собствения си път. Докато бях в Париж, реших да се поставя на нейно място. Да разбера как се чувства. Ето я — на двадесет и девет години, самотна и бременна, с бивше гадже, на което едва ли можеше да разчита. Разбира се, че няма да иска да се облегне на мен. Как да иска да ме допусне отново в живота си, след като не знае какво ще й причини това. Изхождайки от поведението ми в миналото, определено можеше да се чувства предадена във всяко едно отношение. Така че каква причина можеше да има, за да ми повярва сега?

Но това беше само едната страна на монетата. От моя гледна точка нещата не бяха по-прости. Не исках нарочно да се чувствам несигурен в способността си да обичам даден човек до края на живота си — просто така се случи. За разлика от Мел, която явно по рождение разполагаше с карта и компас, с помощта на които да се ориентира в света на чувствата, аз не бях наясно на какво съм способен и се чувствах жестоко наказан за този си недостатък.

Двамата с Мел приличахме на лошо дублиран, асинхронизиран кунгфу филм — Мел беше действието, а аз — изоставащия диалог. Мислех си, че никога няма да успея да я настигна. Но кое беше по-важното в случая: да бъдем на едно и също мнение, или да достигнем това мнение едновременно? Мел бе достигнала до идеята за женитба преди мен и сега, след като едва бях успял да я догоня, тя отново се бе втурнала стремглаво напред. В края на краищата, нещата като че ли винаги се свеждаха до синхрон.

Мел ми каза, че й е нужно да прекара известно време сама. Съгласих се с нея и реших, че може би на мен също ми е необходим малко въздух. Прибрах се вкъщи и разказах всичко на Дан — за раздялата си с Алекса, за решението си да зарежа комедията, за пътя, довел ме до идеята за отдаването и, разбира се, за предстоящото ми бащинство. Дан ме попита дали може да ми помогне по някакъв начин. Отговорих му доста мелодраматично: „Не мисля, че вече нещо е в състояние да ми помогне.“ Именно в този момент реших, че трябва да замина. Защо в Париж ли? А защо не?

Първоначално мислех да не казвам на никого кога ще се прибера, но Марли и Върни не ме оставиха на мира. Докато ме караха към летището, ми дръпнаха такава тирада, че накрая се предадох и им обещах, че ще им се обадя от Франция. Не се опитвах да се правя на загадъчен. Просто не исках да се връщам в Англия, докато не подредя мислите си. В края на краищата, за първи път изживявах подобна тежка емоционална травма и нямах никакво понятие колко време би ми отнела подобна операция. Но имайки предвид дванадесетте чифта боксерки, които бях сложил в багажа си, и дълбоката ненавист, която изпитвах към ръчното пране, времето, което имах на разположение, определено беше ограничено.

В крайна сметка онова, което ме накара да потегля обратно (като изключим храната, която не можех да понасям, скуката и липсата на повече чисто бельо), бе Дан. Преди да… той ми бе споменал, че все пак смята да отиде на сватбата на Мийна. Не ме помоли да го придружа — никога не би го направил. Но ако на двадесет и осемгодишна възраст можех да се похваля, че разполагам с нещо, доближаващо се до детската титла „най-добър приятел“, то това бе Дан. И определено нямаше да го оставя сам в подобна ситуация.

 

 

Щом се озовах в залата на летището, веднага потърсих телефон и набрах номера на Мел. Докато бях в Париж, непрекъснато изгарях от желание да й се обадя, но се въздържах, за да не реши, че й досаждам. След няколко позвънявания, най-накрая се включи телефонният й секретар. Затворих и тръгнах към мястото, където се бяхме уговорили да ме чакат Чарли и Върни.

— Как си? — попита Върни. Коремът й вече бе толкова голям, че ми се наложи да я прегърна странично.

— Добре съм — отговорих неубедително. — Държа се, както се казва.

— Радвам се, че отново си тук — каза сестра ми и ме хвана под ръка. — Едва ли бих казала подобно нещо при нормални обстоятелства. Но доколкото ми предстои да пръкна отрочето някъде през следващите две седмици, ми е простено. Ще го отдадем на хормонален дисбаланс или нещо подобно. Липсваше ми, хлапе! — усмихна ми се накрая.

— На мен също — включи се Чарли и ме прегърна мъжки. — Беше ми толкова непривично да се връщам вкъщи вечер и всеки път да установявам, че в хладилника все още се намира някаква храна, че бирата е непокътната и че никой не е превзел дистанционното ми. Толкова неестествено ми се струваше, че чак започнах да се питам какво не е наред.

— Вълнуваш ли се? — попитах Върни, сочейки корема й.

— Разбира се, че се вълнувам. От мен ще излезе чудесна майка. А като говорим за чудесни майки, — добави след кратка пауза — мама ни идва на гости за около няколко седмици. Чарли не може да вземе толкова много отпуска, а когато се появи бебето, аз ще бъда напълно изтощена и ще се чудя кое по-напред да подхвана. А тя предложи да дойде да ми помага за известно време в началото.

— Само това ми липсваше! При такава опасна близост на мама няма да има спасение за мен. Няма да мога да скрия от нея колко е мръсен апартамента ми — запротестирах на шега. — Майчината интуиция не може да преодолее разстоянието от Лийдс до Лондон, но от Крауч Енд до Мъсуел Хил няма да е никакъв проблем. Ще получава видения за състоянието на кухнята ми и няма да миряса, докато не ме принуди да я изчистя, или пък тя самата ще се заеме с това. На колко искаш да се обзаложим, че ще цъфне на гарата с метла, парцал и почистващи препарати на стойност поне двайсет лири?

— Може и да се оглупява от бременността — разсмя се Върни, — но няма да ме излъжеш да се хвана на толкова обречен бас.

Чарли се запиля нанякъде, опитвайки се да си спомни на кой паркинг е оставил колата. Междувременно ние с Върни седнахме да го изчакаме на една пейка отвън. Усещах, че й се иска да продължи да ме разпитва как се чувствам, но се въздържаше, за да не ми досади.

— Е, хайде — обърнах се към нея. — Виждам, че искаш да кажеш нещо, така че по-добре го кажи.

— Само искам да се уверя, че си добре. В края на краищата, си нямам друго братче, освен теб.

— Добре съм. Е, признавам си, че не съм чак в блестяща форма, но съм добре.

— Но не изглеждаш добре. Видът ти е ужасен.

— Благодаря ти.

— Знам, че ме помоли да не казвам нищо на мама, но след като ще идва, ще трябва да й кажеш, че Мел е бременна, нали?

— Ъхъ — призляваше ми от самата мисъл за подобен разговор с майка ми. — Но моментът все още не е настъпил, нали така?

— И да не й го кажеш ти, пак ще разбере по някакъв начин. Знаеш колко ги бива майките в това. А ако го разбере случайно отнякъде, ще се обиди страхотно, че не го е чула от теб.

— Да, знам — дигнах поглед към Върни, за да разбера, дали е свършила с лекцията. — Ще се оправя с това.

— Привет, приятел! — изкрещя Дан триумфално, щом влязох в дневната и пуснах раницата си на пода. — Изглеждаш като болно насекомо — ухили ми се. — Ще трябва да ти слагам системи със свинска мас, докато спиш, та да надебелееш малко. Толкова здрав ми изглеждаш. Е, как беше?

Дан стана от канапето и разтри главата си.

— Не беше толкова зле — отговорих и поех кутийката червена бира, която ми подаде. — Шестица по десетобалната система.

— Имам да ти съобщавам три новини, всяка от които може да те накара да повярваш, че на този свят все пак съществува някаква сила, която помага на доброто в битката срещу злото.

— Тогава започни с тази, която ще ме зарадва най-много.

Отпуснах се в креслото. Хубаво е да се прибереш вкъщи.

— Ами… докато те нямаше, се обади Алекса. Каза, че имала да ти съобщава нещо изключително важно. Изглежда, че онази работа, която Грег започна в телевизията, не се е оказала чак толкова добра. Явно продуцентите са решили, че вместо да пише скечове и шеги, предпочитат да използват уменията му… почакай само да чуеш това… за да озвучава една от куклите на програмата. Честна дума! Записах предаването от миналата седмица и за малко да получа инфаркт — толкова се смях. Изобщо не можеш да познаеш, че това е Грег. Е кажи, няма ли справедливост на този свят?

— Добре. Какви са другите новини? — попитах през смях. — Едва ли може да има нещо по-хубаво от това.

— Пак е за Грег. Миналата седмица видях Сладката Ани в „Хавершам“. И познай какво ми каза — разкарала го е!

— Най-накрая! Значи все пак й е дошъл акълът в главата.

— Не съвсем. По-скоро не е имала друг избор. Чуй това — Дан се наведе към мен, като че не можеше да ми съобщи новината по друг начин, освен шепнешком. — Изглежда Ани е вдигнала голям купон, за да отпразнуват новата му работа. И какво мислиш направил Грег, след като се налял до козирката? Хвърлил се да се натиска на Бетан Морган — най-добрата приятелка на Ани! Ани, естествено, кипнала и го разкарала. Какво ли не бих дал да видя картинката с очите си!

— А третата новина? Остава да ми кажеш, че по телевизията тръгва твой собствен комедиен сериал.

— По-хубава е дори от това. Познай какво ще дават след половин час по ВВС2?

— Какво?

— „Италианска работа“^[1].

— Не е зле — казах. Това бе любимият филм и на двама ни с Дан.

— Някой друг да ме е търсил?

— Не.

Надявах се, че е изминало достатъчно време, за да реши Мел да се обади. Погледнах часовника си. Късно е. Дори да е излизала някъде, би трябвало вече да си е вкъщи. Няма много места, на които би могла да се намира една бременна жена по това време на денонощието. Отидох до телефона и набрах номера й. Отново се включи секретарят. Този път оставих съобщение, в което й казах, че съм се върнал и че ще се опитам да й се обадя отново, когато разбера със сигурност дали с Дан ще ходим на сватбата на Мийна. Дан явно бе чул последното изречение, защото когато се обърнах, той ме гледаше замислено.

— Не е необходимо да идваш с мен утре — каза ми спокойно. — Още не съм решил дали да ходя, но ако отида, ще се оправя и сам.

— Знам, че ще се оправиш. Което не пречи обаче да се домъкна и аз, нали така?

— Хубаво — примири се Дан, разбрал, че е безсмислено да спори. — Поне ще има с кого да си говоря. — Изправи се и изгаси телевизора. Погледнах го въпросително. — Има и още нещо.

— Какво?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За нас.

— За нас ли?

— Да, нека поговорим за нас. Не знам какво си измислил, докато беше в Париж, относно двама ви с Мел и изобщо какво смяташ да правиш оттук нататък с живота си, но докато те нямаше аз доста помислих за собственото си бъдеще. Мислих си също и за идеята ти да зарежеш комедията и мен ако питаш, това е пълна глупост. Най-голямата, която ти е хрумвала досега. Знам, че и на двама ни се случи какво ли не, но комедията винаги ни е била някакъв отдушник. Все още не сме остарели достатъчно, за да спрем да се смеем. Това, което се опитвам да ти кажа, е… Мисля, че би трябвало да опитаме да работим заедно.

— Какво имаш предвид? — попитах. — Да си партнираме? Да направим двойка?

— Като Абът и Костело.

— Моркеймб и Уаиз.

— Хоуп и Крос би.

— Джордж и Милдред.

Това май бяха всички комедийни двойки, за които успяхме да се сетим.

Единственото заключение, до което успях да стигна, докато бях в Париж бе, че Алекса има право. В момента, в който си намерех някаква постоянна работа без никаква надежда за измъкване, щях да започна да си блъскам главата в стената, постоянно да се правя на болен, за да се скатавам, или пък още на първата седмица да бъда любезно ескортиран от охраната извън сградата. Някои хора успяват да се справят с работния ден от девет до пет, без това да им създава проблеми, но аз не бях от тях.

Дан взе ръката ми и се ухили.

— Бенджамин Доминик Дъфи, взимате ли Даниел Аарон Картър за свой законен партньор в комедията?

— Да. А вие, Даниел Аарон Картър, взимате ли Бенджамин Доминик Дъфи за свой законен партньор в комедията?

— Да — отговори Дан. После добави: — В силата си на божи наместник ви обявявам официално за комедийна двойка. Картър и Дъфи? Звучи добре, не мислиш ли?

— Не толкова добре, колкото Дъфи и Картър, но на първо време става.