Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (22)

Би трябвало да го правим по-често

— Как си, Дъфи?

— Добре. А ти?

— Аз също. Доста добре.

Беше средата на следобеда — онова време от деня между обедната почивка и края на работното време, когато човек не е в състояние да прави нищо друго, освен да дреме на бюрото си, да зяпа в празното пространство или да говори по телефона с приятелите си. Аз реших да се обадя на Мел. Информирах я за последното ехографско изследване на Върни („Бебето изглежда като един помъдрял Уинстън Чърчил, само дето е по-малко и му липсва пурата“), продължаващата борба на Чарли да схване основните положения на бащинството („Направи предварителния тест на «Бременност за бащи» и отговори вярно на цели три въпроса от двадесет“) и за последния опит на Дан да вдъхне нов живот на комедийните си представления, въвеждайки образа на спъваща се маймуна в тях („Прави се на маймуна и постоянно се спъва и пада по сцената. Трябва да го видиш, за да успееш да повярваш.“). След всичко това Мел, без никаква причина, каза:

— Харесва ми. Тази игра на приятели.

— Нали? Отговорих. — Това показва, че растем. И зреем. Като сиренето и хубавото вино.

— Аз съм хубавото вино — засмя се Мел. — А ти си сиренето.

Пауза.

— Радвам се, че си говорим по този начин — продължи Мел. — Защото искам да ти кажа нещо, което може и да не ти хареса. Но след като сме приятели, мисля, че все пак би трябвало да ти го кажа.

— Добре — отвърнах със свит на топка стомах. — Давай.

— С Роб ще… следващата седмица заминаваме на почивка в Тоскана с Марк и Джули.

— Аха! — Моментално си представих как двамата се разхождат край слънчевото езеро, смеят се весело, а по-късно следобед се изтягат на шезлонгите си и ми пишат пощенска картичка. Прекалено много беше, за да го понеса. — Не бях разбрал, че вече сте на етап съвместни почивки в чужбина. Ние достигнахме тази фаза едва преди две години.

— Само защото допреди това ти не искаше и да чуеш за нещо повече от пет дни в Езерния район. Струваше ти се прекалено голяма жертва в името на връзката.

— Не е необходимо да говориш така.

— Прав си. Съжалявам.

— И аз имам някои новини. — От известно време си мислех, че би трябвало да кажа на Мел за Алекса, за да сме напълно честни един с друг. Моментът едва ли бе по-малко подходящ от всеки друг. — Спомняш ли си онази жена, познатата на Марк… водещата на „Хот Поп Шоу“? С нея сме… нещо като…

— Виж ти! — възкликна Мел и млъкна за няколко секунди. — И откога ти и най-секси водещата на Англия сте…?

— От известно време — реших да си призная. Не исках да я наранявам повече, отколкото тя бе решила да ме нарани с плановете си за почивка. И двамата бяхме наясно, че животът продължава, но това не правеше нещата по-малко болезнени.

— Е, трябваше да се случи в даден момент — каза Мел спокойно. — Радвам се за теб. Наистина. Щастлив ли си с нея?

Ето че си разменихме ролите.

— Не бих се изхвърлил толкова. Но се разбираме доста добре.

Мълчание.

— Ето че и двамата вече направихме крачка напред — казах накрая.

— Така изглежда.

— И това означава, че можем да бъдем истински приятели.

— Да — отвърна Мел. — Предполагам, че е така.

— Ще се видим ли, преди да заминеш? — попитах след нова пауза.

— Не знам. Затрупана съм с работа. Момент да проверя календара си. — Гласът й изчезна и ме остави за момент насаме с мислите. — Единствената ми свободна вечер е в четвъртък.

— Добре, значи четвъртък.

— Не, чакай малко. В петък сутринта имам презентация и ще трябва да поработя до късно.

Бях наистина разочарован. Не се бяхме виждали от деня, в който й се изтресох в работата и наистина имах нужда да я видя за малко.

Да се убедя със собствените си очи, че наистина сме приятели. Не беше въпрос на прогонване на спомена за нея от панталоните си, а на утвърждаване на постигнатото между двама ни. Имах чувството, че ако не го направим, след почивката с Роб 1 ще се върне много по-привързана към него и по-далеч от мен от всякога.

— А какво ще кажеш само за по едно бързо питие след това, тогава?

— Ще бъда прекалено уморена, за да излизам с хора — каза Мел тъжно. — Но знаеш ли какво можем да направим? Много по-добре от по питие на крак. Защо не наминеш към нас? Вземи бутилка вино, а аз ще измисля нещо вкусно от студения бюфет на „Маркс & Спенсър“.

— Звучи чудесно — идеята ме ободри на секундата. — До четвъртък тогава.

 

 

Приготовлението за Мел ми отне цели петдесет минути — в сравнение с обичайните пет. Леглото ми беше затрупано с дрехи, които непрекъснато обличах и събличах. В края на краищата пак си обух дънките, маратонки, бяла тениска и кадифеното си яке. Изглеждах малко дрипаво, но в този момент вече изобщо не ме бе грижа. Исках Мел добре да види, че не съм положил никакво старание по отношение на външността си. Тя беше истински експерт по семиотика на гардероба ми. И най-малката следа от старание щеше да бъде изтълкувана като опит да се навра под полата й.

Пристигнах с десет минути закъснение. (В края на краищата теорията ми изискваше спазване и на най-малките подробности.) Позвъних.

Изминаха няколко дълги секунди, докато Мел отвори.

— Здрасти — каза и ме целуна по бузата. — Влизай.

Последвах я по стълбите до апартамента й. Беше облечена в тъмносини дънки, блестящ черен потник и зелена жилетка. Видът й ясно говореше за непринуденост, удобство и домашен комфорт. Явно и тя си имаше, подобна на моята, теория за полагане на минимум старание. Подадох й бутилката вино — приносът ми към вечерята. Нямах никаква представа дали ставаше за пиене. Важното беше, че отговаряше на трите основни критерия за купуване на вино:

1. Да има хубав етикет;

2. Да познавам някого, който е бил на почивка в страната производител;

3. Цената да бъде под пет лири.

На етикета имаше рисунка на кедър и виното бе произведено в Италия (преди много години Дан беше ходил там на екскурзия от училище). Но това, което ме спечели, бе цената — 4.99 — нито прекалено ниска, нито пък наистина висока, така че да съм сигурен, че виното е добро.

— Сега ще донеса чаши — каза Мел и изчезна в кухнята, оставяйки ме сам във всекидневната. Огледах стаята за промени. Завесите бяха нови, а стоящата лампа, която преди беше до канапето, сега бе преместена в един далечен ъгъл. Имаше и две нови видеокасети в колекцията й — „Голямото синьо“ и „Великата илюзия“ (без съмнение подаръци от Роб 1). Но като изключим тези дребни неща, стаята си беше същата, което ме зарадва и успокои неимоверно.

Седнахме да вечеряме в кухнята. В единия край на масата бяха струпани огромна купчина сметки, каталог на „Некст“ и брой на списание „Ел“, а в другия се настанихме ние и една свещ. Мел явно бе особено голяма почитателка на теорията за полагане на минимум старание.

Бас държа, че никога не се чувства така спокойна с Роб 1!

Долях полуизпитите винени чаши и започнахме да се храним. Това определено бе най-доброто ми хранене, откакто се бяхме разделили. Докато дъвчех със задоволство картофите с топено сирене, Мел се заизвинява, че не е успяла да сготви нещо по-прилично. Отговорих й, че няма за какво да се притеснява. Защо ли? Защото това бе още едно от нещата…

… които никога не би направила с Роб 1!

Когато приключихме с вечерята, на масата имаше две празни бутилки от вино и с преминаването към десерта наченахме трета. За Мел имаше плодов пудинг, а за мен — любимия ми черешов чийзкейк. Всичко бе превъзходно. Чувствах се… спокойно и свойски.

— Колко е хубаво! — каза Мел и премести стола си по-близо до моя, за да може да хапва и от моя десерт, без да се протяга. — Не ти ли се струва, че освен гаджета, винаги сме си били и много добри приятели?

— Така си е, приятел — казах и я смушках леко с рамо.

— Нали, пич? — смушка ме и тя в отговор.

След това Мел продължи с раменните си атаки толкова усърдно, че ме събори от стола. Търкаляйки се по пода от смях, успях да изхълцам едно „Да… копеле!“. Тя ми подаде ръка, за да се изправя, но изгуби равновесие и падна върху мен, в пристъп на истеричен смях. Реших, че изпитото вино явно затруднява и двама ни да стоим изправени, така че се пресегнах за полуизпитата бутилка от масата и пропълзяхме на четири крака до дневната.

— Е, значи нещата около теб вървят добре? — попитах, отпуснат на канапето, с нова чаша вино в ръка. — Искам да кажа… животът и всичко останало?

Мел не отговори. Отново я смушках лекичко.

— Да… — тя разтърси глава, като че току-що се събуждаше. — Извинявай. Бях се замислила… Рядко се случва човек да прекара толкова комфортна вечер.

— Да — съгласих се и изритах маратонките си под масата. — Права си. Много рядко.

— Хората вината говорят колко прекрасно е началото на всяка връзка и какъв кошмар е краят й. Ами средата? Защо никой не говори за нея? В средата на една връзка вече знаеш всичко, което ти е необходимо да знаеш. Тогава, щом погледнеш любимия си човек, можеш веднага да разбереш за какво мисли. Виждаш нещо по телевизията и винаги знаеш, как ще реагира той. Знаеш как ще е облечен, когато идва при теб — до най-малката подробност.

— Ти знаеше ли как ще бъда облечен тази вечер? — усмихнах се.

— Я иди виж какво има под шкембето на Буда — отговори Мел.

Изхлузих се от канапето и допълзях до камината, където стоеше малката керамична фигурка на Буда, която Марк и Джули ни бяха донесли след една своя екскурзия в Тайланд преди няколко години. Докато бяхме заедно, често използвахме „дебеланкото Буда“ за мишена на всичките си по-грубиянски шета за дебели хора. Под него сега имаше откъснато от тефтер листче със следния списък: бяла тениска, дънки, маратонки, кадифено яке.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си знаела с точност как ще бъда облечен? — попитах, след като припълзях обратно до канапето.

— Нищо не се опитвам да ти кажа — засмя се Мел. — Бас държа, че си със сивите боксерки.

Толкова беше типично за Мел. Веднъж ми бе казала, че в тийнейджърките си години страшно си е падала по „Уам!“^[1] и е знаела всички подробности за Джордж Майкъл и Андрю Ридаели — чак до номера на обувките им. Сигурен съм, че по онова време едва ли си е задавала въпроса защо колекционира цялата тази информация, а го е правела просто защото това я е карало да се чувства щастлива, без да осъзнава, че по този начин натрупва умения, които някой ден ще й потрябват. Сега, около седемнадесет години по-късно, Мел все още бе ревностен колекционер на лична информация — само че този път се отнасяше за мен. За четирите години, в които бяхме заедно, тя бе успяла да наизусти всеки детайл, всяка подробност около мен — гръдната ми обиколка, името на първото ми гадже, любимия ми епизод от „Армията на татко“ — абсолютно всичко, за което бихте могли да се сетите. Неведнъж си бях задавал въпроса защо го прави. И чак сега, тази вечер, разбрах защо. Това не бе проява на някаква мания. За Мел тези детайли бяха начин да се почувства близо до даден човек, което пък на свой ред означаваше да познава човека, когото обича толкова добре, колкото познава себе си. Бе складирала цялата тази информацията в главата си, докато успее да създаде мой виртуален образ — модел, който да й даде възможност да предскаже поведението ми до последната подробност — била тя и изборът ми на цвят на бельото. Бях впечатлен.

— Поздравления! — пошегувах се. — Кога ще получиш членство в клуба на екстрасенсите?

— Ахааа! — пое шегата Мел. — Успях ли да нараня чувствата ти?

— Не — промърморих, престорено нацупен.

— Ела насам! — Мел се наведе към мен. — Нека поправя грешката си.

И ме целуна.

Аз също я целунах.

Заборичкахме се с дрехите си.

Поборичкахме се известно време.

И тогава в пустошта се появи живот.

И го направихме.

Два пъти.

Добре де. Един път и половина.

 

 

Пробудиха ме процеждащите се през завесите слънчеви лъчи. Главата ми моментално се избистри, но не помръднах, за да не събудя Мел. Отворих бавно очи и внимателно се обърнах с лице към нея и тогава разбрах, че предпазливостта ми е била излишна. Тя вече беше будна и взимаше душ. Отпуснах се върху възглавницата с ръце зад тила си, опиянен от сладостта на победата.

Знаех си, не ще се съберем отново. Сигурен бях, че е само въпрос на време. Означаваме прекалено много един за друг, за да се предадем така лесно. Ще продължим да се виждаме два пъти в седмицата, докато се почувстваме по-сигурни. И след това всичко ще продължи постарому. Само че този път ще внимавам много никога да не я загубя отново.

Мел влезе в спалнята, облечена в бялата си хавлия с качулка и припряно заразмаха сешоар в ръка. Косата й бе все още мокра. Не изглеждаше особено щастлива.

— Сешоарът ми умря, Дъфи! — каза. — Това е знак.

— За какво?

— Че трябва да бъда наказана за това, което направихме… там… — посочи килима, — … и там… — посочи прасковеното кресло, подарък от баба й, — … и там… — този път пръстът й посочи леглото. — Косата ми. Дъфи! Какво ще правя сега? Не мога да отида на срещата с мокра коса!

Изправих се в седнало положение, опитвайки се да докарам онзи разрошен, секси вид, който винаги имат героите от касовите холивудски филми на сутринта след неочаквана бурна нощ. Погледнах отражението си в голямото огледало на стената. Изглеждах толкова секси, колкото и някой скитник алкохолик.

— Сигурно бушонът е изгорял — опитах се да я успокоя.

— Не се прави на многознайко — сряза ме Мел. — Сам знаеш, какъв майстор си. Спомни си само, че ти беше този, който монтира дръжката на вратата ми на обратно. И три години по-късно, все още си е в същото положение.

Не беше това настроението, което бях очаквал. Бях се надявал на поне малко радост. Може би дори еуфория. Но не и раздразнителност, причинена от повреден електрически уред.

— Значи съжаляваш за снощи, така ли?

Мел се отпусна върху тежко прасковеното кресло.

— Да съжалявам? Става дума за нещо много повече от съжаление, Дъфи. Та аз изневерих на Роб! Просто не мога да повярвам, че се случи!

Почувствах неимоверно облекчение. Тя изобщо не съжаляваше за това, което се бе случило снощи, а се самоизтезаваше, защото не й беше приятен фактът, че ще се наложи да нарани чувствата на Роб 1, когато го разкара. Беше й нужна помощ. Беше й нужна Непоклатима Логика.

— Тук грешиш, Мел — казах остро. — Това, което направи… което ние направихме, не беше изневяра. Не съвсем. Беше просто въпрос на време. Така или иначе щеше да зарежеш Роб 1 в даден момент. Така че фактът, че това се случи, преди да си му казала, в най-лошия случай е на ръба на неискреността.

От неутрално, лицето на Мел за секунда стана буреносно.

— Първо! — изкрещя тя. — Ще престанеш ли най-накрая да го наричаш Роб 1! Ставаш наистина досаден. Второ: нищо не е на ръба, фактът си е факт — черно на бяло. Трето: Изобщо не смятам да зарязвам Роб. Така че това, което направихме, не беше редно, а напротив — напълно погрешно!

Целият се свих от унижение.

— Но аз си помислих, че…

— Сгрешил си. Да не би изведнъж мнението ти за връзките да се е променило?

Не отговорих.

— Точно така. Нито пък моето.

Мел стана, премести се на леглото до мен и зарови глава в ръцете си. Гневът й изчезна така бързо, както и се бе появил.

— Виж само какво направихме — каза след малко. — Къде отиде приятелството, което се опитвахме да градим?

— Все още си е тук — отвърнах омърлушено. — Стига да се въздържаме от бутилки вино от по пет лири.

Потърсих боксерките си. Чувствах се неловко като единствения гол в стаята.

— Би ли ми подала дрехите?

Мел вдигна дънките ми от пода и ми ги подхвърли игриво.

— Нарочно го направи, нали?

— Кое?

— Да дойдеш тук и да ме прелъстиш. С този сладък, преднамерено износен външен вид.

— Нищо подобно — запротестирах.

— Защо така? — засмя се тя. — Да не би да не заслужавам да бъда прелъстена?

— Ами ти? — обвиних я на свой ред. — Покани ме тук само защото ме ревнуваш от Алекса. През цялото време, докато аз трябваше да слушам разказите ти за Роб 1, всичко беше наред, защото ставаше въпрос за твоето ново гадже. Но в момента, в който аз си намерих друга, ти реши, че не ти харесва, а?

Знаех, че не биваше да казвам това. Не, че не си беше вярно. И не, че така не отбелязах няколко точки в своя полза. Но дали си заслужаваше? Определено не. Поредният случай, в който трябваше да оставя нещата както са си и се провалих. Защо винаги успявам да кажа грешното нещо в грешното време?

Мел не си направи труда да ми отговори. Вместо това се облече, сложи си сакото и обувките, грабна куфарчето си, затръшна външната врата след себе си толкова силно, че нещо в съседната стая падна.

Станах и се огледах из дневната. Малкият порцеланов Буда лежеше на пода, разбит на парчета, а главата му се търкаляше до канапето. Събрах парчетата с тъга и ги поставих на масичката.

Върнах се в спалнята и погледнах през прозореца. Видях как Мел се качи в колата си и ядно затръшна вратата. Странното бе, че през цялото време си мислех: Косата и е все още мокра.