Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (20)

Ето една двойка…

Излязохме от бара, хванати под ръка и тръгнахме бавно, в търсене на някаква храна. Заведе ме в някакъв доста окаяно изглеждащ индийски ресторант близо до Чаринг Крос, който според нея напоследък се превърнал в модно място за хората от телевизионния и музикалния бизнес, отегчени от луксозните и скъпи ресторанти с известни готвачи. Седнахме над порция съвсем просто приготвени люто пиле и скариди „бхуна“ и забъбрихме оживено — всеки за собствения си живот и си разказвахме истории, които ни представят в най-добрата ни светлина. Забелязах, че тя на няколко пъти се опита да насочи разговора към предишни връзки и когато изчерпах възможностите си да отбягвам темата, без да ставам груб, й признах, че с Мел сме се разделили, защото не съм искал да се оженя за нея. Алекса не реагира по никакъв начин и доколкото сериозният ми тон й подсказа, че все още далеч не съм преодолял раздялата ни, ме остави да сменя темата.

Тръгнахме си от ресторанта около девет и половина и Алекса предложи да отидем някъде да пием кафе. Влязохме в някакво кафене в Сохо, което бе претъпкано с онзи тип добре изглеждащи хора, които дори тя намираше за досадни, така че ме хвана за ръка и предложи, вместо да сядаме, да се разходим по Лестър Скуеър. Опитах се да я разубедя, убеден, че това е просто още един от капризите й на телевизионна звезда, като й казах, че толкова късно вечер там се разхождат само изпаднали туристи, улични музиканти и джебчии, но тя не пожела да ме послуша. Въпреки всичко една малка, повърхностна част от мен изпита гордост от факта, че ще се разходя из центъра на лондонския нощен живот ръка за ръка с една от най-страстно желаните телевизионни жени.

След известно време Алекса заяви, че иска да поседне. Взехме си по сладолед и се огледахме за незаета от спящ просяк пейка. Няколко минути по-късно вече бяхме седнали и зяпахме върволицата минаващи покрай нас хора. В един момент тя се обърна към мен и ме фиксира с дълбоките си кафяви очи.

— Май наистина си много забавен човек — каза след, както ми се стори, цяла вечност.

— Сериозно?

— Нямам предвид като на сцената.

— А в момента? Как съм?

— Комикът в теб е силно изразен, излязъл на преден план, забавен и леко непочтителен към околния свят по един свой, добронамерен начин. Истинското ти „аз“ е доста по-сериозно, по-тромаво — като че си вечно смутен от нещо.

— Значи, освен телевизионна водеща си и психоаналитик любител. Интересна комбинация — усмихнах й се многозначително. — Обичаш да изучаваш хората, нали? Забелязах го още първия път, когато се запознахме.

— Така е — призна Алекса. — Обичам да ги проучвам. А това е ключът към всяко добро интервю.

— Е, сега, след като си наясно с душата ми, доволна ли си от откритото?

— Да, струва ми се — усмихна ми се сладко тя. — Но са ми необходими още сведения.

Почувствал твърда почва под краката си, се опитах да преценя фактите за и против един опит да я целуна още тук и сега. (За: нощта бе топла и имаше голяма вероятност тя да приеме постъпката ми за романтична; против: седяхме на пейка насред улицата и подобен импулс можеше да й се види малко незрял.)

Преди да успея да взема решение, Алекса отново се обърна към мен, с палаво пламъче в очите и каза:

— Хайде да поиграем на анализ на двойки. Както направиха с нас онези хора в бара. Да правим смели, абсолютно безпочвени предположения за минаващите покрай нас двойки, базирани единствено на начина, по който изглеждат.

Трябва да си призная, че бях малко разочарован от факта, че Алекса предпочиташе да се перчи със склонността си към смахнати забавления, отколкото да даде воля на дяволитото си кокетничене с мен, но не го показах. Смешното беше, че подобно предложение беше абсолютно в мой стил, без значение колко великолепно и секси изглежда мадамата, с която съм излязъл.

Алекса ме сръга игриво в ребрата и посочи първите ни жертви. И двамата бяха на по около осемнадесет, облечени в развлечени тениски, дънки с високо обърнати нагоре маншети на крачолите и маратонки в ярки цветове. Той носеше широка, увиснала шапка, която, според мен, си мислеше, че му придава вид на престъпник, и раница, по всяка вероятност пълна със сандвичи. Тя беше облечена по абсолютно същия начин, но носеше и скейтборд под едната си мишница.

— Заедно са от около шест месеца — започна Алекса между две близвания на сладоледа си. — Това е най-дългата връзка в неговия живот. Убеден е, че тя е най-красивото момиче на света. Без съмнение са безумно влюбени един в друг.

Не бях съгласен с мнението й.

— Забележи начина, по който тя върви съвсем малко по-бързо, с половин крачка пред него. Според мен са заедно от около една година, но от три седмици насам тя се вижда с някакъв тип, който се казва Дарън. И в момента набира смелост да му го съобщи.

— Не си ли малко циничен? Дай им шанс! — сгърчи лицето си в гримаса Алекса.

— Просто така виждам нещата аз — повдигнах рамене.

— Добре, твой ред е — тя отново ме сръга в ребрата.

Огледах тълпата за подходяща цел.

— Добре, какво ще кажеш за онези там? — посочих към двама испанци, почти деца — може би малко над четиринадесет. — Гаджета са точно от четири седмици. Той е влюбен в нея от две години насам и ще благодари на Бога за този момент през следващите десет. Тя е тази, която ще формира стила му за цял живот. Той без съмнение ще сравнява с нея всяка от бъдещите си приятелки.

— Взе нещата на сериозно, а? — разсмя се Алекса. — А аз с кого ще бъда сравнявана?

Отвърнах й само с усмивка.

— Мисля, че грешиш — продължи тя. — Прекалено е хубав, за да няма опашка от почитателки зад гърба си. Според мен тя отдавна му е била хвърлила око, правила му е деликатни намеци, давала му е аванси, с отчаяната надежда, че той ще се досети за чувствата й. Но той е прекалено дебелокож и самовлюбен и изобщо не я е забелязвал. Така че първата крачка я е направила тя. Но в момента са във ваканция и той си мисли, че това е само мимолетно увлечение.

— Добре — казах. — Твой ред е пак. Но ти предлагам да си харесаме само още една двойка, след което да отидем някъде за по още едно питие, ако искаш.

— Звучи добре — кимна Алекса. — Ето една двойка…

— Къде?

— Тя страшно си пада по него от известно време — започна тя, без да обръща внимание на въпроса ми. — Правила му е сериозни намеци, също като онази испанка, но той изглежда не е забелязал.

Колкото и да се оглеждах, не можех да видя двойката, за която говори. Забелязах само двама съмнително изглеждащи младежи, които приличаха на пласьори на наркотици, до входа на някакво нощно заведение.

— Той не е точно нейният тип — може би е малко по-земен, но това й допада.

Край нас минаха тъмнокоса жена някъде в края на трийсетте и доста по-младият й любовник.

— Тя го харесва, защото я кара да се смее, а погледът му е остър и пронизителен, но в същото време и малко отнесен…

На отсрещния тротоар се спряха млада двойка с териер, които като че чакаха някакви приятели.

— … като че тя не успява да спечели вниманието му изцяло. Но това също й харесва. Така предизвикателството става по-голямо.

Е, разбира се, когато тя свърши, аз вече бях престанал да търся двойката-фантом, за която говореше и обладан от решителност, пристъпих към изпълнение на онова, което се превърна в първата ми страстна целувка на публично място, на пейка, от повече от петнадесет години насам.

Целувахме се лудо в таксито, по целия път до апартамента на Алекса в Камден, като пощурели тийнейджъри. Това е направо невероятно — целувам се с интелигентна, красива жена, която не само че не е Мел, ами е най-секси телевизионната водеща в Англия! В продължение на около десет секунди се чувствах щастлив от тази мисъл, но след това оставих въображението си да се развихри и се опитах да си представя какво ще се случи, когато пристигнем в жилището й. Без съмнение тя ще ме покани на кафе, както се случва винаги в подобни ситуации. Аз ще приема, въпреки че не пия кафе. Ще седя на канапето и ще отпивам малки глътки от чашата си, докато тя пуска „Kind of Blue“ на Майлс Дейвид, след което ще свалим дрехите си и…

— Какво става? — попита Алекса и ме погледна напрегнато. Таксито се раздруса и спря пред луксозна кооперация. Явно така се бях отнесъл, че забравих да взема участие в случващите се около мен събития.

— Нищо — отговорих тихо. — Всичко е наред.

Тя слезе от колата, плати на шофьора и ми отвори вратата, за да сляза.

— Идваш ли?

— Къде?

— Горе. — Тя посочи апартамента, за да ме убеди, в случай че не й вярвам. — Четвъртия етаж, отдясно. Онзи, който свети.

Проследих пръста й с поглед. Едва ли можех да бъда по-ужасен, дори да ми бе посочила осветен от луната трансилвански замък, обкръжен от тъмни облаци, светкавици и гръмотевици, ехтящ от крясъци на свръхестествени същества.

— Не пия кафе — смотолевих. — Мразя го.

— Кой изобщо е споменавал кафе? — измърка Алекса със самодоволна усмивка, след което прошепна в ухото ми. — Каня те горе, в апартамента си за… — шепотът й затихна и тя пое дълбоко дъх, едва сдържайки смеха, след което изкрещя — … за див секс!

Закашлях се, вероятно доста по-смутен от шофьора на таксито.

— Малко е… как да ти кажа… слушай, утре трябва да ставам рано… работа и така нататък. Ще ти се обадя. Става ли?

— Няма начин — каза тя и сграбчи ръката ми. — Идваш с мен.

 

 

Банята беше приблизително с размерите на моя апартамент. Огромна. Беше оборудвана с голяма кръгла вана със стъпала и покрита с хром и огледала. От позицията, която бях заел до умивалника, можех да се видя от поне петнадесет различни ъгъла, което си беше смущаващо. Но не чак толкова, колкото онова, което щеше да се случи в момента, в който изляза от това райско убежище.

Алекса се мотаеше из кухнята и действително правеше кафе. Но бях пределно наясно, че ако не изляза скоро, ще събудя подозрението й. Работата беше там, че не исках да излизам. Бях готов да си стоя там, докато на нея й се доспи, отегчи се, или реши да се оттегли от шоубизнеса на шейсетгодишна възраст. Не бях създаден да спя с баснословно красиви жени. Бях създаден да спя единствено с Мел. Не че тя не е баснословно красива, особено облечена в любимата ми рокля, но си беше моята Мел. Докато Алекса ми идваше определено в повече.

Из главата ми се въртяха какви ли не абсурдни мисли, като: „Дали бих могъл да оцелея след скок от четвъртия етаж?“, „Чудя се дали тук има вентилационна шахта, през която мога да избягам като Том Круз в «Мисията невъзможна»?“ и, върха на всичко: „Колко ли калории съдържа един сапун. Умирам от глад!“.

Внезапно Алекса почука на вратата.

— Добре ли си, Дъфи?

Панически огледах помещението за нещо, с чиято помощ да пресъздам подходящи за използване на тоалетната звуци.

— Да — обадих се в момента, в който фиксирах кутия с някакви лилави кубчета до ваната, награбих пълна шепа от тях и ги пуснах в тоалетната чиния. — Излизам след минутка — извиках и пуснах водата. Огромна грешка. С ужас гледах как вълна пяна с аромат на къпини изригва като лава от тоалетната. Когато водата от казанчето най-сетне спря, гъстата пяна бе покрила цялата тоалетна чиния, както и голямо пространство около нея. Без съмнение, мислех си, докато изгребвах пяната с шепи, хвърлях я във ваната и бършех пода с голяма хавлиена кърпа, нещата просто няма начин да станат по-лоши.

Седяхме в дневната на приглушено осветление и гледахме тихите, осветени от луната води на езерото Камдън през опасващите цялата стая прозорци. Когато най-накрая се осмелих да й разкажа за преживелиците си в банята, Алекса се смя от все сърце, докато не я заболя корема и ми каза, че съм най-щурият човек, когото е срещала. След малко стана да пусне музика — никога не бях чувал групата.

— Имат концерт следващата седмица. Трябва да отидем да ги чуем, ако ти харесват — каза, в момента, в който меките вибрации на мелодията се разляха в стаята.

— Звучи чудесно като идея — кимнах.

Алекса изрита обувките си, сви крака на канапето и се сгуши в мен.

— Хубаво е, нали?

Внезапно ми се стори, че телевизионната звезда си е отишла и е направила място на една по-дребна, по-уязвима и по-истинска Алекса.

Права беше — беше хубаво. Аромата на косата й, топлината на тялото й, обстановката, музиката — нещата едва ли биха могли да станат по-идеални. Известно време седяхме неподвижни. Мълчахме, едва чувайки собственото си дишане и попивахме атмосферата. И тогава тя ме целуна.

Отвърнах на целувката й.

После я целунах пак по собствена инициатива.

После започнахме да се боричкаме непохватно с дрехите си.

Поборичкахме се още малко.

И тогава забелязах нещо, което се случваше за пръв път в живота ми.

Докато полусъблечената Алекса водеше мен, полусъблечен, към спалнята си, внезапно осъзнах, че нещо не е наред. И това „нещо“ се локализираше в мястото, наречено „боксерки“.

Там не ставаше нищо.

Нищо.

Бяха по-пусти и лишени от живот и от повърхността на Марс.

Не можеше да става въпрос за песимизъм. Живеех в това тяло от двадесет и осем години и никой не го познаваше по-добре от мен. И много добре знаех, че никакво примамване, убеждаване или крещене нямаше да свършат работа в случая.

— Нещо не е наред ли? — попита Алекса. Вече бяхме пред вратата на спалнята й.

Всичко, искаше ми се да й отговоря, абсолютно всичко.

— Слушай — казах с треперещ от паника глас. — Не мога да го направя.

— Разбира се, че можеш — разсмя се Алекса. — Съвсем просто е.

— Не, не е — възразих.

— Естествено, че е — тя затегли ръката ми.

Ще трябва да й кажа.

— Алекса?

— Какво не е наред?

— Това — промърморих, забил поглед в слабините си.

— Кое?

Направих мълчалив жест.

— О-о! — възкликна, гледайки съжалително боксерките ми.

— О, я!

— Нормално е да се случват такива неща, нали?

— Не и на мен — казах унило.

— В смисъл… чела съм в разни списания… — останала без думи, тя забарабани с пръст по устните си, опитвайки се да измисли някакво разрешение на проблема. Не успя. — Сигурен ли си?

— А ти как мислиш!? — озъбих й се, след което моментално се извиних. — Виж, съжалявам. Но просто съм прекалено сконфузен, за да мога да говоря спокойно за това. Най-добре ще е просто да си тръгна. Просто да го отдадем на лош момент.

— В мен ли е проблемът? Нещо не както трябва ли направих?

Наистина исках да си тръгна на секундата. Да се прибера, да си легна и никога да не се събудя. Никога. Не исках и секунда повече да оставам в този апартамент полугол и да разговарям с една практически напълно непозната жена за нещо толкова интимно. Самата мисъл за това караше мозъка ми да се гърчи в адски мъки.

— Слушай, ако не си забравила, ти си най-секси водещата в цяла Англия. Едва ли проблемът може да е в теб, нали така.

— Въпреки всичко съжалявам — каза унило.

— Едва ли повече от мен — отговорих, докато търсех панталоните си. — Едва ли някой може да съжалява повече от мен.