Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (19)

В смисъл на „радостна“

Отворих очи и се огледах, примигвайки на светлината. Само преди секунди Мел бе заявила развълнувано: „Който от двама ви спечели този дуел, печели и сърцето ми.“ Реагирайки моментално на предизвикателството, аз грабнах първото попаднало ми под ръка оръжие (един суров бройлер) и го размахах заплашително към Роб. Най-сетне!, помислих си, вендета! Но за съжаление първи рунд от мача Дъфи срещу Роб 1 си беше само сън.

Все още бях облечен в снощните дрехи. Помирисах тениската си. Бира. Цигарен дим. Сос от дюнер кебап. Отново се огледах наоколо. Къде съм? Не си бях в леглото. Лежах на някакъв под — кухненския. Добре, помислих си, доволен от себе си, поне съм си вкъщи. Изправих се несигурно като новородения Бамби и огледах кухнята, докато паметта ми загряваше. Безбройните филийки, разпилени навсякъде, най-накрая успяха да отключат спомените ми. Препечени филийки. Спомените изведнъж нахлуха в съзнанието ми. Бях тръгнал да си правя препечени филийки.

Безкрайно смутен от срещата с Мел и Роб 1, бях се добрал някак си до клуба, където продължих да пия, докато се насвятках до козирката. В четири сутринта, с тъпа усмивка и омекнали крака, бях изхвърлен от клуба и натоварен в някакво такси. Успях да кажа на шофьора, че съм към „Мъсуел Хил“, което първоначално му свърши работа. Но когато пристигнахме, нещата малко се усложниха, тъй като не успях да му дам по-точни координати и го принудих да обикаля из квартала в продължение на двадесет минути, докато най-накрая успях да си спомня къде живея. Намерил се накрая вкъщи, се запътих право към кухнята, за да си нравя препечени филийки. Някъде през трите минута, необходими на хляба да покафенее, реших да затворя очи „само за момент“ и съм заспал дълбоко. Обаче нямах никаква представа защо мириша на дюнер.

Беше неделя. Прекарах по-голямата част от деня в опити да не се движа излишно. По време на третата ми дрямка за деня, пристигна Върни, дошла да ми се накара хубаво. Явно Чарли и Дан бяха хванати някакво такси и по пътя Дан повърнал върху Чарли. Но не това бе основната причина Върни да е бясна.

— Изпаднал е в още по-голяма депресия заради бебето! — смъмри ме тя, доста по-високо от здравословното за човек с такъв махмурлук. — Заради вашата тъпа ергенска вечер в момента е убеден, че се е превърнал в пърдящ старец с лула и домашни чехли. Дори аз можех да организирам по-смислена ергенска вечер!

Няколко часа по-късно, възстановил се от яростната атака на сестра ми, най-накрая изпълзях от дупката си и в коридора се натъкнах на Дан. Съдейки по вида му — стърчаща във всички посоки коса, отпечатъци от възглавница по лицето и засъхнала по носа кръв — заключих, че и на него това му е първото ставане за деня.

— Как си, пич? — Влязохме във всекидневната. — Пу за мене! — казах и се затичах към канапето, за да легна на него.

— Все тая — промърмори Дан и се завлачи към креслото.

— Още имаш кръв по носа.

Той прокара ръка по лицето си, помириса пръстите си и ги облиза.

— Не е кръв. Сос от дюнер е. Въпреки че нямам представа как се е озовал там. Не съм ял дюнер от няколко седмици.

Дан се настани в креслото и запрехвърля каналите с дистанционното. След като се убеди, че няма нищо, спря звука на телевизора.

— Ти кога се прибра?

— Трябва да е било към пет и половина. Можеше и да е малко по-рано, ако не бях забравил къде живея. — Млъкнах и се загледах в празното пространство. — Срещнах Мел снощи.

— Лоши новини, а? — изразът ми явно бе красноречив.

— От най-лошите.

— Беше с новото си гадже, нали?

Кимнах.

— Съжалявам, пич. Животът е адски гаден понякога.

— Винаги е гаден.

— И що за тип е? Аз си го представям някоя горила.

— Де да имах тоя късмет. — Разперих широко двете си ръце. — Представи си, че лявата ръка съм аз, а дясната е той. А сега си представи целия спектър мъже помежду. Това е той. Нищо общо с мен.

— Спретнат, богат, духовит, кариерист… Това ли имаш предвид?

— Именно. Точно това имах предвид. Струва ми се, че Мел най-накрая е намерила каквото търсеше.

Понеделник сутрин!

7:00

Понеделник сутрин!

7:00

Понеделник сутрин!

7:00

 

 

Будилникът ме изтръгна от дълбокия покой на съня и ме хвърли в кошмара на следмахмурлийското главоболие. Когато бях на седемнадесет, последиците от съботните вечери изчезваха най-късно до неделя на обяд. На двадесет и пет успявах да се почувствам човек, докато дойде време за „Хвалебствени песни“^[1]. А сега, на двадесет и осем главата ми все още така пулсираше, че си мислех, че никога няма да се оправя напълно.

Изкъпан, избръснат и облечен, погледнах колко е часът. Закъснявах. Втурнах се из апартамента, опитвайки се да намеря лявата си обувка, да погледам сутрешния блок и да закуся — всичко това едновременно. Намерих си обувката, изключих телевизора, зарязах станалото на каша мюсли на перваза на прозореца и изхвърчах навън, като пътем прибрах пощата си.

Разнородната тълпа от изгубени души, която бях свикнал да виждам на автобусната спирка в обичайното си време за излизане, сега липсваше. На нейно място имаше тълпа странно изглеждащи непознати, които явно се смутиха от появата ми не по-малко, отколкото аз от тяхното присъствие. Усещах любопитните им погледи и като че чувах мислите им: „Кой е този? Не е от обичайното присъствие. Не е един от нас!“

След десет минути, през които бях изложен на мълчаливите им втренчени погледи, автобусът най-накрая пристигна. Качих се с въздишка на облекчение, показах картата си на шофьора и се настаних на обичайното си място — на горния етаж, отляво и най-отзад — несъзнателен навик, целящ избягване на надзора, оформен още по време на училищния автобус от детството ми. Щом автобусът тръгна, започнах да прехвърлям пощата си: покана за безплатна дебитна карта, морска пощенска картичка от бивш съученик и голям плик, надписан с почерка на майка ми.

Скъпи Бен,

Това писмо пристигна в петък. Реших, не може би е нещо важно и затова ти го препращам. Надявай се, не си добре. И помни, че ако имаш нужда от нещо, аз винаги ще съм насреща.

С много обич:

Мама

Вътре в големия плик имаше по-малък. Пощенското клеймо беше от Лондон, а адресът бе написан от мъжка ръка. Отворих го и прочетох писмото. Прочетох го още веднъж. Позяпах навън през прозореца. Позяпах още известно време. Смачках листа на топка и слязох от автобуса.

 

 

Сградата, в която работеше Мел, бръмчеше като кошер. На всеки тридесет секунди звъняха телефони, на които отговаряха хора, седящи на лъскави столове до лъскави бюра, под лъскави палми в саксии. Определено беше най-модерният офис, който съм виждал — мястото, което отговаря на всички очаквания за работна площадка на оръжието, наречено „рекламни продажби“ на всяка телевизионна компания. За двете години, в които Мел работеше там, тя бе успяла да си пробие път през стъклените тавани към горните етажи и бе станала един от главните счетоводни мениджъри на компанията.

Стоях на рецепцията и търпеливо чаках служителката с огнена коса да приключи с разглеждането на списание „Hello!“ и да забележи присъствието ми. Тъкмо когато вече бях решил, че присъствието ми там е изключително лоша идея и най-добре би било да си тръгна, тя вдигна поглед от снимките на испанското кралско семейство и каза кротко:

— Днес е истинска лудница тук. С какво мога да ви помогна?

— Бих искал да говоря с госпожица Бенсън.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, съжалявам.

— От коя фирма сте?

— Не съм от фирма.

Тя вдигна телефона и ме погледна въпросително.

— За кого да й предам?

— Кажете й, че е мъжът, който я накара да се смее, докато й потече мляко от носа.

— Разполагаш с точно една минута.

В секундата, в която влязох в хладното, просторно помещение с размерите на самолетен хангар, което представляваше офисът на Мел, разбрах, че е бясна, че съм се появил на работното й място. Дотогава никога не бях виждал офиса й. Огледах стаята за отпечатъци от личността й. На прозореца имаше ваза с гербери — любимото й цвете, а на бюрото — снимка на родителите й. Нямаше моя снимка, което доста ме натъжи. Знаех със сигурност, че преди имаше — беше ми казвала — снимка на двама ни, на която ядем сладолед на плажа в Пейнтън. Но пък, от друга страна, нямаше и снимка на Роб 1, което сметнах за някакво успокоение.

Сега пред мен отново стоеше Строгата Мел, в чието изражение към обичайното „няма да търпя никакви глупости“, се бе появило и отегчение. Искаше ми се да ме попита какво става, но тя мълчеше. Аз също. След малко започна да брои. „Три, две, едно“.

— Не смятам, че има нужда да те изпращам — каза Мел, когато стигна до нула и започна да си играе с мишката на компютъра си, като че имаше намерение да се върне към работата си, без значение дали все още се намирам пред нея или не. Все така, без да съм казал и дума, се обърнах и излязох от кабинета й.

Докато чаках лъскавия, хромиран асансьор, за да избягам далеч от човека, който недоумяваше защо, по дяволите, съм се натрапил така, чух, че се отваря някаква врата. Обърнах се и видях Мел — не Строгата, а моята Мел. Усещането, че въпреки че вече не сме заедно, на нея все още й е трудно да ми бъде ядосана, беше великолепно.

— Почакай, Дъфи! — извика тя. Почаках. — Имам половин час до следващата среща. Искаш ли да ти взема кафе?

— Знаеш, че не пия кафе — отговорих.

Мел се усмихна.

 

 

Заведе ме в малко кафене близо до офиса й. Почти не продумахме по пътя дотам. Много добре виждах, че всичко това й коства доста усилия, но пък трябва да й се признае, че ги полагаше търпеливо. Беше светла, топла утрин и Мел предложи да седнем отвън. Намерих свободна маса и седнах, докато тя отиде за напитките. Зад мен седяха две бизнес дами, потънали в оживена дискусия, а отстрани — жена с вид на испанка, която закусваше заедно с бъбриво току-що проходило хлапе. Без значение какво ни се случва, помислих си, вгледан в отражението си в прозореца на кафенето, животът винаги си продължава.

След малко Мел се върна с капучино и портокалов сок и седна до мен.

— Е, какво се е случило? — тя запали цигара.

Мел никога не е пушила.

— Приятели ли сме?

— За това ли било всичко?

— Отчасти.

Тя повдигна вежди и отпи от капучиното си. Наблюдавах как пяната изчезва от ръба на чашата.

— Не искам да бъда груба, Дъфи. Искам да знаеш, че все още те обичам. Но не съм от камък. Не си мисли, че тази работа с приятелите ще проработи. Знам, че казах, че го искам, но просто не виждам как ще стане. Не и след всичко, което сме преживели заедно.

Поех дълбоко въздух и издишах бавно.

— Не съм казвал, че ще е лесно. Казах само, че го искам. Искам да кажа… мисля си, че би било добре и за двама ни. Обещавам, че няма да се меся в живота ти. Става ли?

Тя вдигна рамене неопределено и дръпна от цигарата, която не би трябвало да пуши.

— Ще видим как ще потръгнат нещата, Дъф. Нищо не мога да ти обещая.

Седяхме, потънали в мълчание. Изпих портокаловия си сок на шест дълги глътки, а Мел допи капучиното си и допуши цигарата. Двете бизнес дами станаха, а една сервитьорка дойде да изчисти масата им. Погледнах отново Мел и усетих, че има да ми казва още неща.

— Все още си ми ядосана заради онази история с годежа.

— Да, прав си. Ядосана съм ти. Да не би да си мислеше, че просто така ще забравя, че не пожела да се ожениш за мен?

— Не. И не знам как бих успял да го компенсирам някога. Едва ли е от нещата, които подлежат на компенсация. Мислиш ли, че би спряла някога да ми се сърдиш?

— Не знам — тя се засмя тихичко. — Може би не.

Опитах се да си придам колкото се може по-нещастен и умолителен вид. Съдейки по отражението си в стъклото, май се справях добре. Започвах да й хващам цаката на тази история с разкаянието — вече започваше да ми идва отвътре. Засмуках кубче лед, повъртях го из устата си и отново го изплюх в чашата. Опитвах се да намеря думите, с които да кажа „съжалявам“, без да прозвучи плитко и лишено от смисъл, но старанията ми отиваха напразно — думите бяха се скрили дълбоко.

— Онзи тип — обадих се след няколко минути. — Онзи, с когото те видях в събота — новото ти гадже ли е?

— Не точно — поклати глава Мел.

 

 

Дишането ми се учести. Стиснах палци и изпънах гръб толкова рязко, че успях да съборя пепелника от масата. Моля те, Господи, моля те. Нека се окаже просто приятели. Или, още по-добре, отдавна изгубеният и брат. А още по-добре, ако е бездомен евнух, с когото се е сприятелила. Всичко друго, само не гадже!

— Нали си спомняш времето, когато се запознахме? — започна Мел. — Тогава ти казах, че току-що съм се разделила с някого. Е, този някой беше… Роб.

Проклех се наум, че изобщо позволих да ми хрумнат толкова наивни предположения относно мистериозния мъж. Е, помислих си, това определено е последният път, в който гледам оптимистично на нещата.

Роб.

Спомнях си за съществуването му, но досега не бях направил връзка с името.

Роб.

Сигурен бях, че ми го е казала навремето, но явно моментално съм изхвърлил информацията от съзнанието си.

Роб.

Имената на бившите гаджета на приятелките ми определено не бяха материал, който ще оставя да се мотае из мозъчните ми клетки.

— Значи отново излизаш с Роб, с когото си била две години? Роб, който ти е направил предложение за женитба? Роб, за когото твърдеше, че те „задушавал“. Роб, когото си разкарала, защото не си искала да живееш с него? — пуснах саркастична въздишка. — Онзи Роб значи. Да, спомням си за него.

— Да, онзи Роб — без да обръща внимание на сарказма ми. — Срещнах го случайно в бар „Цинк“, малко след като се разделихме с теб. Заговорихме се за старите времена, разменихме си телефоните, но нищо повече. Обади ми се няколко дни по-късно и ме покани на вечеря. Първоначално отказах, но след това си помислих: „Защо пък не? Защо да стоя затворена и да плача всяка вечер до пълно изтощение? Защо да не изляза да се позабавлявам“. И точно това направих. И нямам намерение да се извинявам, Дъфи. Ни най-малко. — Тя спря, за да успокои дишането си. — Това отговаря ли на всичките ти въпроси?

Не отговаряше. Дори и на част от тях. Някои неща е по-добре да останат скрити. Но не можех да се сдържа да не попитам поне нещо. Въпросът й си беше истинско предизвикателство към мен — да се изправя лице в лице с това, което си бях причинил.

— С него… той… прави ли те щастлива? — чух се да питам.

Мел се усмихна.

— Евфемизмите не са ти в стила, Дъф.

Явно си мислеше, че имам предвид секса, без да разбира, че не бих говорил за нейния секс с Роб 1 изобщо — нито сега, нито когато и да било…

— Не си ме разбрала. Имах предвид точно това, което казах: щастлива ли си с него? В смисъл на „радостна“. Весела.

Мел ме изгледа озадачено. Едва ли беше очаквала точно това.

— Да… В този смисъл — да. Щастлива съм.

Последва още една от онези паузи, върху които изглежда се градеше почти целият ми живот. Най-вероятно бях пристрастен към тях както наркоман към дрогата. „Само една паузичка. Е добре, може би все пак още една.“ Едва ли ми трябваше още много, за да започна да се мотая по съмнителни кръчми в търсене на пласьори, продаващи мълчанието скришом под масата. Мълчанието като че ме преследваше където и да отидех — притаено в тъмнината, само чакаше подходящия момент да изскочи и да озари всеки мой недостатък.

— Така или иначе не си дошъл да говорим за това — наруши мълчанието Мел. — Така че ми кажи какво се е случило, Дъф. Какво не е наред?

Огледах се наоколо: жената с хлапето, недоядения кроасан на съседната маса, отражението ми във витрината на кафенето.

— Получих това тази сутрин — изгладих смачкания лист и го подадох на Мел. — От баща ми е.

Мел го прочете и възкликна объркано. Придърпа стола си по-близо до мен и сложи ръцете си върху моята.

— Съжалявам, Дъф. Наистина съжалявам.

Ето за това се намирах тук. Мел беше единственият човек на света, който можеше да разбере как се чувствам, без да ми се налага да обяснявам. А вероятно знаеше дори по-добре от мен самия. Защото аз си нямах и най-малка представа какво точно чувствам.

— Пише, че иска да се видите.

— Да, знам. Странно, нали?

— Не е ли позакъснял с около двадесет и осем години за това? — очите на Мел се напълниха със сълзи и тя нежно стисна ръката ми. Смутена, задето се е разплакала, тя избърса очи с опакото на ръката си.

— Съжалявам. Толкова се разстроих. Това наистина ме вбеси. Наистина ли си мисли, че може просто така да нахълта в живота ти? — Тя избърса още една сълза. — Мислиш ли да се виждаш с него?

— Не.

— Мога ли аз да направя нещо? Да говоря с майка ти или с Върни? Искам да ти помогна по някакъв начин, Дъфи. Наистина.

— Ще се оправя. Наистина няма какво да се направи. Както ти казах, нямам намерение да се срещам с него. Просто трябваше да си поговоря с някого за това — това е всичко. А единственият човек, с когото мога да поговоря на тази планета, си ти.

Мел отново се усмихна.

— Радвам се, че все още можем да разчитаме един на друг — тя погледна часовника си.

— Аз също.

— Ще ме изпратиш ли обратно?

Кимнах.

Бъбрихме оживено по целия път обратно до офиса й — за прически (тя мислеше дали да не се подстриже късо; аз пък обмислях дали да не си пусна козя брадичка), за статии от списания (бях прочел някаква, в която се твърдеше, че до 2030 година мъжете ще изчезнат като вид; тя беше чела, че жените в Америка са вдигнали ръце от мъжете и вместо това си взимат кучета) и за „Ийст Ендърс“ (гледайки неделната колекция, независимо един от друг, бяхме крещели едни и същи съвети към едни и същи герои от екрана) — избягвайки обаче големите теми на деня.

Когато стигнахме до сградата, блестяща на късното утринно слънце, се сбогувахме.

— Благодаря ти за това, че… че искаш да бъда щастлива. — Мел се повдигна на пръсти и ме целуна по бузата. — Това означава много за мен. И наистина искам да бъдем приятели. И с теб всичко да е наред.

Погледнах я в очите и разбрах, че въпреки недодялаността ми, главата ми бе пълна с неизречени мисли, които внезапно ми се прииска да споделя с нея. Исках да й разкажа за баща си, за това, как майка ми си е мислила, че ще я обича вечно. Исках да й разкажа за Грег — за това как мами вярната си приятелка. Исках да й разкажа за Дан — как бе приел Мийна за даденост в момента, в който заживяха заедно; и за милионите мъже, които си мислят, че са способни да се отдадат на една връзка, но в края на краищата зарязват децата, жените, приятелките и любовниците си. Исках да й кажа, че нямам никаква представа дали и аз ще се окажа такъв — дали наистина можех да понеса обвързването, или само така ми се струва и за страха си, че някой ден може да постъпя с нея така, както баща ми е постъпил навремето с майка ми; и че заради този страх никога не бих се оженил за нея. И далеч не на последно място, исках да й кажа, че се нуждая от нея повече от всичко друго на света. Разбира се, не й казах нищо от това. Просто потънах в още едно от междузвездните си мълчания.

— Добре ли си? — попита Мел. — Като че витаеш някъде другаде.

— Ъхъ — отговорих неопределено. — Предполагам, че да.

 

Кино, пиене, ядене, танци и… боулинг.

Изминаха няколко седмици, в които се стараех да се преструвам, че не мисля за баща си. Докато най-накрая не ми се наложи да призная пред себе си, че се държа като глупак и че е крайно време да си помисля за него открито. Един разговор с Върни по този въпрос ми помогна да погледна нещата в перспектива. Странното бе, че баща ни не се бе опитал да се свърже с нея. Но това така или иначе не я притесняваше — дори да се бе опитал и тя като мен не би пожелала да се срещне с него.

След това вече нямаше за какво повече да се говори и да се мисли, така че започнах да преподреждам нещата в ума си: изтиках баща си назад, а мисълта, че с Мел бихме могли да станем истински приятели зае предни позиции. В процеса на слагане на ред в хаоса, тъкмо когато бях решил, че съм докарат кариерата си до някакво задоволително средно ниво, се случи нещо странно, което съсипа целия ми труд — извикаха ме на прослушване за „Хот Поп Шоу“. И като че това не бе достатъчно, ами на излизане от залата се натъкнах на Алекса.

— Ти ли си това, Дъфи! — възкликна Алекса. — Не мога да повярвам, че те виждам!

Вдигнах поглед и й казах „здрасти“. Всъщност я бях забелязал в коридора, още когато излязох от вратите на Студио 3, където се провеждаше прослушването, но положих максимум усилия да запазя самообладание. Въпреки факта, че беше пет следобед на един дъждовен вторник, което би послужило за оправдание на всеки фотомодел да изглежда малко смачкан, Алекса изглеждаше направо изумително.

— Какво правиш тук? — попита, след като ме целуна и по двете бузи — нейната запазена марка за поздрав.

— Току-що бях на прослушването — отговорих смутено. — Онова, за твоето предаване.

— Да, разбира се, как не се сетих — в погледа й припламна искрицата на спомен. — Видях името ти в списъка, но съвсем бях забравила, че е днес. Как мина?

— Не знам — вдигнах рамене. Не че скромничех. Наистина нямах представа. Струваше ми се, че съм прекарал в студиото цял ден. Бях им разказал няколко вица, нахвърлях няколко идеи за скечове — върху материал, който ми дадоха на място — и им разказах накратко историята на живота си. Но не можех да съдя обективно за нито едно от тези неща.

— Как ти се струва, харесаха ли те?

— Предполагам, че да. Поне не изглеждаха така, сякаш не ме харесват. Трудно е да се каже, наистина. Не се очаква да им личи какво мислят, нали така?

— Да, прав си — съгласи се тя. — И на моето прослушване се държаха по същия начин. После с дни наред не можех нито да спя, нито да ям. Сигурна съм, че си се справил чудесно, Дъфи. — Потупа ме успокояващо по рамото.

— Достатъчно за мен. Кажи ми ти как си? Как върви предаването?

— Доста добре. Толкова съм заета, че се чувствам като изцедена.

Но това е онзи приятен вид умора, който сигурно ти е добре познат.

— Ъхъ — излъгах. Единственият вид умора, който ми бе познат, бе кофти умората.

— А с теб как са нещата? — Алекса ми върна топката, като че бях гост в предаването й. — Освен прослушването?

— Бива — това бе най-добрият отговор, който успях да скалъпя.

Алекса изобщо не се смути от едносричния ми отговор, а моментално отново пое топката с ентусиазъм.

— Радвам се да го чуя — след което се закашля престорено, докато аз измисля нещо по-умно, което да кажа. — Гледал ли си изобщо някое от предаванията? — попита, когато най-накрая престанах да пелтеча.

Разбира се, че бях гледал. И тя беше наистина впечатляваща. В последното предаване, което гледах, заобиколена от деца, тя интервюираше изгряваща момчешка група, всички облечени в еднакви лъскави анцузи и бейзболни шапки. Макар и току-що завършили училище, момчетата се опитваха да флиртуват с нея и пускаха зле завоалирани сексуални намеци, които ни най-малко не я смутиха.

— Не — излъгах. Най-малкото, което исках, беше да си мисли, че говоря с нея само защото е нашумяла телевизионна звезда.

— Просто не знаеш какво си изпуснал — каза, гледайки ме право в очите. — Онзи ден видях Марк — добави след кратка пауза.

— Така ли? Как е той?

— Добре е. Така се случи, че доста си поговорихме за теб. Спомена ми, че сега си ерген.

— Даа… — проточих, като че досега не се бях замислял над факта. — Може и така да се каже.

Мълчание.

— Неприятна раздяла? — попита тя накрая.

— Не са ли всички такива? — отговорих, чудейки се къде са се дянали типичните й хапливи забележки.

Мълчание.

Пред мен стоеше жена, за която, при нормални обстоятелства, мълчанието беше напълно непознато явление. И въпреки това, през последните няколко минути, тя си спечели място в английския национален отбор по мълчание. Защо така изведнъж излезе от ролята си? Успях да се сетя за три възможни отговора на този въпрос:

1. Разговорът я отегчаваше, но бе прекалено добре възпитана, за да го прекрати.

2. Наистина не можеше да намери подходящи думи.

3. Правеше намеци.

Вгледах се внимателно в лицето й. Не изглеждаше отегчена или загубила дар слово. Така че оставаше това с намеците. Още едно такова мълчание, помислих си, и ще я поканя на среща.

Погледнах часовника си.

— Трябва да тръгвам.

— Радвам се, че те видях — отговори Алекса.

Мълчание.

Не ми трябваше повече.

— Чудех се… дали… дали си свободна следващия уикенд?

Тя въздъхна театрално — така, както никой нормален човек не би реагирал в подобна ситуация.

— Не, не съм. Ще бъда в Лос Анджелис. Снимат някакъв касов филм и ще интервюирам звездата… как ли се казваше… (и тя спомена някакво холивудско име от калибър, който предполагаше, че затварят „Хародс“^[2] за редовни посетители, когато реши да пазарува там).

Реших никога повече да не се поддавам на подобни намеци — както в този живот, така и в следващия.

— Но по-следващата събота съм свободна. Ако ти не си зает… Съжалявам, че съм така припряна, но ти обещавам, че чакането ще си заслужава.

Без да обръщам внимание на това, което трябваше да се брои за аванса на века, умирайки от страх, че всеки момент ще започна да се задушавам поради пресъхване на устата, се престорих, че проверявам пълното си с ангажименти джобно тефтерче.

— Ами да — казах, грейнал в усмивка, — мисля, че ще успея да се освободя.

 

 

Срещата оказа невероятен ефект върху самочувствието ми. Внезапно се почувствах силен, независим, дори мъжествен. Животът ми се върна в релсите си. Току-що бях излязъл от прослушване за телевизията и уредих първата си „гореща“ среща от четири години насам и то с водеща на детско предаване!!! Придобил това ново самочувствие, почувствах, че вече имам сили отново да се осмеля да поговоря с Мел. Обещах си, че или това с приятелството ни ще проработи, или ще си умра в опити да го постигна.

Побързах да се обадя на Мел, преди да съм се разколебал. Всичко мина чудесно. Всъщност до края на седмицата или тя ми се обаждаше на работа, или аз на нея, понякога дори по няколко пъти на ден. Дългите мълчания и напрежението постепенно изчезнаха и скоро разговорите ни се превърнаха в чиста форма на безразсъдно забавление.

В един от разговорите, в сряда, във внезапен пристъп на благоразположение, казах на Мел, че изключително се радвам, че нещата с Роб 1 вървят толкова добре. Опитах се да го кажа така, че да звучи реалистично и да даде вярно отражение на чувствата ми — като плаха стъпка по повърхността на замръзнало езеро, ако щете. Но в момента, в който го изрекох, маската ми на „Дъфи — дружелюбно настроеното бивше гадже“ се пропука. Изобщо не се радвах, че нещата между тях вървят добре. Ако Мел наистина имаше нужда от някой друг до себе си, то бих предпочел това да бъде някой, в когото да вижда много повече недостатъци. До този момент бях успял да науча, че Роб има невероятен усет за цветовете, може да готви без помощта на микровълновата фурна и, дръжте се да не паднете, обожава да ходи в магазини за мека мебел.

Мел прие признанието ми като най-хубавото нещо, което е чувала — като знак, че сме истински приятели; знак, че съм пораснал и съзрял. Но в моето съзнание това мое изявление си остана единствено знак, че започвам да губя разсъдъка си.

Този разговор изигра ролята на повратна точка в новите ни отношения „нека-бъдем-приятели“. От този момент нататък съдържанието на топлите ни разговори коренно се промени. Ако преди това темата за Роб 1 заемаше около десет процента от разговора, а останалите деветдесет бяха за всичко останало, сега този процент започна постепенно да се покачва. „Роб направи това… Роб направи онова…“ бъбреше Мел, а аз правех мълчаливи гримаси. От време на време дори изпускаше по някоя подробност, която ме жегваше право в сърцето. Не ставаше въпрос за очевидните неща — като това, че тя прекарва нощта у тях, или пък той при нея (не че тези факти ми помагаха особено да се чувствам добре) — а дребните неща — например че са пазарували заедно, или че са ходили на вечеря у Марк и Джули. Според Мел Джули и Роб 1 се погаждали чудесно. Дори Марк, на когото като че му липсвали „странните ми привички“, го смятал за чудесен. Явно всички, с изключение на мен, обичаха Роб 1. Мел дори се опитваше да ме привлече за каузата. „Наистина ще ти хареса — каза ми един ден. — От една и съща кръвна група сте.“

И какво се очакваше да отговоря на това? „Чудесно, защо не го доведеш на гости“? „Страхотно, трябва да се видим да пийнем по нещо“? „Невероятно! Защото наистина щях да се разстроя, ако спеше с човек, с когото не сме на един акъл“? Така че се престорих, че внезапно се е появил шефът ми, казах „Благодаря, че се обадихте, господин Харисън. Ще предам съобщението ви.“ И затворих телефона.

 

 

Дните до първата ми среща с Алекса отлетяха бързо. Час преди уговореното време стоях в банята и разглеждах отражението си в огледалото и се опипвах да се ободря. На духовно равнище между теб и легендарния Бори Уайт практически няма никаква разлика.

Далеч бях от мисълта, че съм як мъжага с плътен, дрезгав глас. Исках да кажа, че това, което виждах в огледалото, е истински секс символ. Изглеждах толкова добре и се чувствах толкова самоуверен, че по всяка вероятност бях обсебен от духа на Бари Уайт — бог на любовта и покорител на женските сърца. Алекса може и да беше най-секси телевизионната водеща, но нямаше никакъв шанс срещу моя чар.

— Накъде си тръгнал, че миришеш така? — изкрещя Дан, докато минавах покрай отворената врата на дневната. Явно миризмата на афтършейва ми — „Шанел“, подарък от Мел — бе успяла да достигне до него, преборвайки се с аромата на пиле в сладко-кисел сос по китайски.

— На среща със съдбата! — изкрещях в отговор, без дори да се замисля. — Не ме чакай! — добавих смело и излязох.

— Здрасти, Дъфи — Алекса ме целуна по бузата. Тъкмо понечих да й отвърна, но тя реши да се премести, за да ме целуне и по другата буза, така че в крайна сметка целунах ухото й.

Пролети да са всички медийни звезди с техните двуетапни целувки!

— Радвам се да те видя отново — каза тя и седна.

— Аз също — отговорих, изцяло погълнат от външния й вид. Беше облечена в дълга бяла тениска, черна пола, стигаща до коленете и маратонки. Изглеждаше толкова шик, толкова модерна, че напомняше на някой от манекените на витрините на „Кукай“ или „Карън Митън“ — само дето й липсваха неестествено щръкналите зърна на гърдите.

— Изглеждаш… превъзходно. И през ум не ми мина, че ще се издокараш така. Иначе щях… — направих тъжен жест към собствените си дрехи… — малко повече.

— Изглеждаш чудесно, Дъфи — каза тя и помаха за поздрав на някакъв познат в другия край на бара. — Обикновено съм като сраснала се с дънките си. Реших малко да се разнообразя.

Отидох до бара и поръчах бира за себе си и мартини за Алекса. Дадох на бармана десетачка и той ми върна рестото в малка порцеланова чинийка. Да бе, точно така. Ей сега ще ти оставя бакшиш само защото ми изсипа рестото в някаква си джвъчка!

— Заповядай — поставих чашата мартини пред Алекса.

Тя отпи малка глътка.

— Водка — измърка доволно. — Как позна, че го обичам така?

— Предположих — отговорих. Ако бе чул баналния ми отговор, Оскар Уайлд сигурно би се обърнал в гроба си.

Отпих от бирата си, за да убия малко време от това, което се очертаваше като дълга вечер с много мълчаливи паузи.

— Обикалях много, докато успея да открия това място. Минал съм покрай него четири или пет пъти. Каква е тази история с всички модни барове? Защо просто не слагат табелка с името отпред, така че човек да може да ги намира.

— Прекалено лесно би било — каза Алекса и повдигна нослето си по невероятно сладък начин. — Ако мястото не беше толкова трудно за намиране, далеч нямаше да е толкова готино, нали?

— Нелепо е някак си. Ако толкова държат да се правят на интересни, да вземат да водят всеки, който иска да посети мястото с превръзка на очите. Тогава никой няма да знае как да го намери — дори персонала. Ей на това му викам бар с ограничен достъп, в който бих идвал редовно.

Алекса се засмя. По десетобалната скала тя би получила дванайсетка за секси смях.

— Е? — казах, изпаднал в паника пред заплахата от поредната мълчалива пауза. — Какво ти се прави тази вечер?

— Какво ще ми предложиш?

— Кино, пиене, ядене, танци… боулинг.

Тя направи гримаса, като пак повдигна носа си по онзи начин. Сякаш ставаше все по-добра в това с всяка изминала секунда.

— Боулинг ли? Това не беше ли нещо, където водиш момичетата, които си поканил на среща, когато си на четиринадесет.

— Сигурно. Значи в такъв случай това се брои за среща?

— Ами, нека да видим — отговори кокетно. — Първи критерий за среща: свободни ли са и двамата участници? За теб знаем.

Усмихна се. Аз кимнах.

— А и аз не се срещам с никого точно в момента. Значи, отговорът е: да, и двамата са свободни. — Алекса отпи от мартинито си. — Втори критерий за среща: и двамата участници ли изпитват желание да се опознаят по-добре?

Тя ме погледна въпросително и аз отново кимнах. Внимателно.

— Приемаме това за „да“ от него. Аз също мога да кажа „да“.

Тя измъкна маслинката от чашата си и я пусна в устата си.

Никога през живота ми не ми се бе случвало да искам да бъда маслина.

— Значи можем да заключим, че ако се държим като на среща и изглеждаме като на среща, може би ще се окаже, че това наистина е среща — продължи тя с разсъжденията си.

— Да, обаче откъде ще разберем дали изглеждаме като на среща? — попитах. — Можем да разчитаме единствено на собствените си мнения по този въпрос.

— Нека разберем — Алекса се обърна на ляво и потупа по рамото някакъв набит мъжага с дълго кожено сако, потънал в разговор със скована от ужас млада блондинка, облечена в костюм. — Извинете? С приятеля ми се опитваме да разберем дали изглеждаме като излезли на среща. Вие как мислите?

Проклети телевизионни водещи! Ако ние, простосмъртните, се задоволяваме просто кротко да показваме на останалите колко забавна е личността ни, хората като Алекса постоянно изпитват нужда да доказват този факт. Свих се на стола си, притеснен до немай-къде. За щастие мъжът я бе познал и сега нямаше търпение да я поласкае.

— Изглеждате като стари приятели от колежа — реши да й направи комплимент той. — И двамата сте прекалено спокойни, за да сте на първа среща. Ти как мислиш, Оливия?

— Според мен грешиш, Джес — каза замислено блондинката. — Определено са двойка. Забележи начина, по който стоят. Обърни внимание на езика на тялото. Това не е просто среща на стари приятели — тук става въпрос за сексуална химия — тя се разсмя. — Само като ги гледам, се сгорещявам!

— Благодаря — каза Алекса и се обърна отново към мен, за да ме дари с лъчезарна, учудващо двусмислена усмивка. — Представа си нямате колко полезно беше мнението ви.