Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (18)

Обожавам тази песен!

„Бута нощи“, както кичозно бе наречен клубът, се намираше на Лестър Скуеър. Единодушно бяхме решили да изберем клуб с музика от седемдесетте. След като обмислихме идеята да се намъкнем в някой от по-модните столични клубове, двамата с Дан, в ролята си на прелъстителни жребци, решихме, че жените по такива клубове обикновено са от по-придирчивите. А седемдесетарският вариант идеално гарантираше добро прекарване с момичета, чийто очаквания са на нивото на нашите с Дан.

С влизането си през двойните врати в основното помещение на клуба, като че се озовахме направо в 1978-ма. Намерихме се в свят, в който „Би Джийс“ са на мода, Джон Траволта е икона на бунтарски настроената младеж, а чарлстонките — ултрамодерни. Докато се придвижвахме по пурпурния килим към бара, като че на забавен каданс под пулсиращото осветление, вече знаех, че се очертава паметна нощ.

— Какво ще пиеш? — изкрещя ми Грег.

Огледах бара, търсейки вдъхновение. Безуспешно.

— Една „Стела“ — отговорих.

— За мен също — каза Дан, който в този момент се оглеждаше в огледалото зад бара.

— Няма да се цепя от вас, я! — обади се Чарли, отдръпвайки се от пътя на група доста подпийнали жени, танцуващи на влакче. В момента, в който го отминаха, Чарли подсвирна от учудване.

— Какво има? — обърнах се към него.

— Една току-що ме ощипа по задника! — сподели той невярващо.

— Какво да ти кажа, приятел? — смигна му Дан. — Истински динамит си!

Дан се впусна в търсене на автомат за цигари, Чарли изчезна към тоалетните и аз се оказах сам с Грег, който вече най-безсрамно се оглеждаше наоколо за „таланти“.

— Погледни й само задника на онази — той посочи към току-що влязла група привлекателни млади момичета. Усмихнах се сдържано, колкото да не се почувства пълен глупак, но не го подкрепих. Докато аз се задоволявах с кротко възхищение пред женските форми, клюкарският маниер на Грег бе лишен от всякаква деликатност и изящество. Когато тръгнехме на лов с Дан, обикновено не разменяхме и дума, като при това се разбирахме перфектно — чрез някаква смесица от джедайски номера и уникално чувство за време. Недодялаността на Грег направо ме накара да забравя целта на идването ни тук. Как само ми липсваше Мел в този момент!

Когато и Грег се отправи към тоалетната, оставяйки ме да бдя над четирите бири, мислите ми отново се насочиха към Мел. Или по-точно, към Мел и новото й гадже, Роб 1.

Със сигурност са заедно тази вечер. Представям си ги идеално: Той е изключително мил и внимателен, разказва й забавни истории, кара я да се чувства специална — изобщо прави всички онези неща, които правех аз, когато се запознахме. А Мел го гледа в очите, следи внимателно всяка негова дума и се люшка от вълните на възбудата, предизвикана от очакване на непознатото.

Спрях дотам и се почувствах по-мизерно от всякога.

 

 

Около полунощ вече всички бяхме загубили ентусиазма си. През последния час Чарли непрекъснато поглеждаше към часовника си и мрънкаше, че отдавна му е минало времето за ходене по нощни клубове и че искал да си е вече в леглото с жена си като всеки нормален женен мъж на тридесет и четири. Дан седеше до него на облегалката на канапето с кисела физиономия и бавно отпиваше от бирата си. Той беше прекарал по-голямата част от вечерта, мръщейки се на Грег, който вилнееше по дансинга в бясно преследване на безпомощни момичета. Най-ироничното в цялата история беше това, че Грег, който беше сгоден, за разлика от Дан и мен, беше единственият от нас, разменил дума със същество от противоположния пол тази вечер. Дори Чарли — жененият мъж — получи ощипване по задника. Толкова по въпроса за прелъстителните жребци.

— Отсега още ми е ясна картинката — каза Дан раздразнено. — Грег ще забърше онова момиче. Слепи ли са жените, та да не могат да разпознаят лекето от разстояние.

— Депресиращо е, нали — съгласих се аз. — Виж ни нас — млади, готини, свободни пичове и него — не стига, че не изглежда добре, ами и е сгоден и ще се жени. Въобще не ми е ясно какво намира сладката Ани у него.

— Това са то жените — обади се Дан. По тона му познах, че е на път да произнесе една от онези свои речи на тема „нещата от живота“. — Все вярват, че във всяко безсърдечно копеле се крие по едно малко, зажадняло за любов момченце. Обаче не са познали — той отново хвърли гневен поглед към Грег. — Защото пропускат факта, че ако съсечеш на две някои от тези безсърдечни копелета, вътре ще откриеш само следващото безсърдечно копеле.

Като че в отговор на мислите на Дан, диджеят реши да пусне „I Will Survive“^[1] на Глория Гейнър и помещението внезапно изригна. Младо момиче е неоново синя африканска перука се приближи към нас и без да каже нищо, сграбчи ръката ми и ме затегли към дансинга. Трябваше да взема решение за част от секундата — да проявя поне капчица самоуважение и да се противопоставя или да се поддам и да покажа на всички колко отчаян съм всъщност. В крайна сметка се предадох. Отчаян или не, въпреки перуката успях да преценя, че момичето далеч не е грозно.

Тя ми се ухили налудничаво и се закълчи, като че ли животът й зависеше от това. Знаеше текста на песента наизуст и дори успяваше да щрака с пръсти в такт с мелодията. Като че феномените „свян“ и „неудобство“ й бяха напълно непознати. Имаше нещо заразно в самоувереността й. Само след секунди и аз загубих всичките си предразсъдъци и започнах да се кълча и извивам, а музиката успя да прогони мизерното ми настроение.

— Как се казваш? — изкрещя момичето, надвиквайки музиката.

— Дъфи — креснах в отговор. — А ти?

— Ема — тя протегна ръка. — Ема Андерсън. Приятно ми е да се запознаем, Дъфи.

Продължихме да танцуваме. Тя имаше най-прекрасните сиво-зелени очи, които бях виждал някога. Освен това успяваше да се възползва от тях прекрасно, за да ме привлече в странния си, тъжен свят. Отчаяно се опитвах да си спомня как се очаква да се държа в подобна ситуация. Действията в случай че някой от противоположния пол те издърпа на дансинга, не би трябвало никога да се забравят — също като карането на колело — но аз някак си бях успял.

Щом песента свърши, се опитах моментално да избягам, но момичето бе стиснало ръката ми и отказваше да ме пусне. Погледнах умолително към Дан и Чарли, но те очевидно се наслаждаваха на шоуто. Грег, който все още танцуваше със същото момиче, ми се усмихна съзаклятнически над рамото й, като че искаше да каже: „Уахуууу! Ето че и двамата ни свалят!“

Тъкмо вече си мислех, че нещата няма накъде да станат по-лоши, когато прозвуча „УМСА“ на „Вилидж пийпъл“ — най-омразната ми песен за всички времена.

Навремето леля ми Катлийн подари на Върни за десетия й рожден ден двойна плоча с диско хитове. През следващите няколко месеца сестра ми непрекъснато слушаше „УМСА“, като в същото време се преструвахме на певците от „Дъ Кидс Фром Фейм“. Но всеки път тя си избираше да бъде Коко, а аз трябваше да се задоволявам с Лийрой — освен ако не исках да бъда подложен на най-мъчителни китайски изтезания, което изобщо не беше честно. Много добре знаех, че Коко е момиче, но бе толкова по-интересна от проклетия Лийрой.

Огледах се наоколо и установих, че съм малцинство. Като боен рог за опиянените, още първите тромпетни тонове на песента привлякоха весели пълчища от бара, масите и тоалетните към дансинга.

— Обожавам тази песен! — изписка Ема развълнувано.

— Аз също! — изкрещях в отговор. — Аз също!

Към края на песента подгизналата ми от пот риза вече бе здраво залепнала за гърба ми. Ема решително ме затегли за ръката към едно свободно канапе в края на дансинга и се прилепи толкова близо до мен, колкото успя, без да сяда в скута ми.

— Ужасно е горещо! — подхвърли възбудено, свали перуката си и разроши пясъчната си на цвят коса. Широка усмивка озари нежното й лице. — Бас държа, че си решил, че наистина съм със синя коса! Що за име е това — Дъфи?

— Това е фамилията ми — признах си. — Малкото ми име е Бен, но не си го харесвам. Звучи ми като име за Йоркширски териер.

С периферното си зрение забелязах Дан, който тайно се прокрадна покрай нас. Присъствието му ме свали обратно на земята. Нещо не беше наред — да седя на това канапе с непознато, малко лудо момиче, което не беше Мел. Беше време да призная пред себе си, че не ставам за прелъстителен жребец.

— Виж, с приятелите ми ще трябва да тръгваме скоро — обясних.

— На някое интересно място ли ще ходите?

— Вкъщи — поклатих глава. Тя повдигна вежди, видимо заинтригувана. — На работа съм утре сутринта — добавих, след което по неизвестна причина имитирах копаене.

— Значи си бачкатор, а?

— Да — помежду другото.

— И какво бачкаш?

— Какво да ти кажа… Малко хамалстване, това-онова… Както знаеш бачкането обикновено се свежда до местене на тежки предмети от едно място на друго.

Тя предизвикателно облиза устни и здраво стисна десния ми бицепс.

— Хм. Значи затова имаш такава чудесна физика.

Панически осъзнавайки, че затъвам все по-дълбоко и по-дълбоко, без да мога да плувам, направих отчаян опит да се спася, преди да съм се удавил и понечих да стана. Но ръцете й здраво стискаха моята и тя използваше цялата си тежест, за да ме държи прикован към канапето.

— Все още не съм свършила с теб — каза момичето свенливо. — Така че засега никъде няма да ходиш.

Просто не е възможно нещата да са се променили чак толкова. По мое време аз бях ловецът, а тя — плячката.

Опитах се да се успокоя и да преценя вариантите за действие.

а) да пренебрегна авансите й (и сто на сто да съжалявам на следващия ден);

б) да се поддам на изкушението (и сто на сто да съжалявам на следващия ден);

в) да си дам отсрочка (и да му мисля на следващия ден);

Без съмнение трябваше да се спра на вариант „в“.

— Наистина трябва да тръгвам вече. Но какво ще кажеш да се видим да пийнем по нещо през седмицата?

— Звучи чудесно — кимна тя. — В кой квартал си?

— „Мъсуел Хил“ — казах, без да мога да повярвам на ушите си. Първата ми истинска среща от четири години насам! При това без дори да си давам зор. Може би все пак ставах за жребец. — А ти?

— „Хорнси“ — тя си играеше с къдриците на синята си перука. — Знаеш ли „Кингфишър“ в Крауч Енд? Доста приятно място.

— Не, но ще го намеря. Звучи чудесно. Какво ще кажеш за вторник?

— Не става — поклати глава тя.

— Сряда?

Момичето отново поклати глава.

— И преди да си попитал, четвъртък също не става.

— Изпити в университета ли? — попитах, надявайки се, че не е променила отношението си към мен внезапно.

— Не точно — каза тя, без да ме поглежда. — Но родителите ми ще откачат, ако пак започна да излизам вечер, докато съм на училище.

Ако в този момент земята можеше да се отвори и да ме погълне, едва ли би имало по-щастлив човек от мен. Ето че бях положил усилия да се върна в света на живите, а съдбата реши да ми погоди един от най-мръсните си номера — да седя тук и да си говоря с момиче, за което седемдесетарските вечери не бяха просто кичозно забавление, а уроци по древна история.

— Мисля, че… — не успях да довърша изречението си, тъй като внезапно раздвижване в отсрещния край на дансинга привлече вниманието ни. Станахме, за да имаме по-добра видимост и видях, че Дан и Грег се боричкат на пода. Използвах създалата се възможност, за да се измъкна от Ема и отидох при Чарли. Той стоеше прав, с бира в ръка и спокойно наблюдаваше развоя на събитията.

— Знаех си, че подобна вечер ще завърши с неприятности — каза, кимвайки с глава към Дан и Грег.

— Какво става? — попитах.

Чарли отпи от бирата си.

— Грег се мляскаше с онова момиче, с което танцуваше, а Дан изведнъж му скочи и ето ти на. — Той отново посочи към двамата ни боричкащи се на пода приятели. — Както вече казах, знаех си, че трябва да си стоя вкъщи.

Отнякъде се появи охраната на клуба и, нетърпеливи да оправдаят съществуването си, за секунди извлякоха Грег и Дан навън, без да вдигат излишна врява. Ние с Чарли ги последвахме и докато ги изхвърляха извън заведението, отидохме да приберем дрехите от гардероба. Вече бях на изхода, понесъл палтото на Грег, когато нечия ръка ме спря.

— Щеше да си тръгнеш без даже да кажеш чао, нали? — каза нечий глас иззад гърба ми.

Извърнах се. Беше Ема. На ярката флуоресцентна светлина на фоайето изглеждаше доста по-млада, отколкото ми се бе сторила вътре. Но това далеч не я правеше по-малко хубава. Всъщност беше от типа момичета, за които бях готов на всичко, когато бях на седемнадесет. А сега, вече единадесет години по-възрастен, я отхвърлях. В края на краищата май всичко си беше въпрос на подходящо време.

— Съжалявам. Както виждаш, приятелите ми си създадоха малко неприятности, така че трябва да тръгвам.

— Предполагам, че виждането ни другата седмица също се отлага? — попита тихо.

— Да — кимнах. — Така ми се струва.

— Само защото съм на шестнадесет, нали?

— Нещо такова — кимнах отново.

Тя се повдигна на пръсти, хвана яката на якето ми и ме целуна нежно по бузата.

— По-добре да тръгваш тогава.

— Да — казах, докато усещането от целувката й бавно се разсейваше. — Така е най-добре.

 

 

Когато излязох навън, Чарли и Дан вече не се виждаха никакви, а Грег правеше безуспешни опити да си спре такси.

— Таксиджиите май не си падат много по клиенти с окървавени ризи — подхвърлих и му връчих палтото.

— Мерси. Ако търсиш приятелчетата си — заминаха.

— За какво беше всичко това? — попитах, изучавайки окървавения му нос.

— По-добре питай приятелчето си Дан. — Грег зарови из джобовете си. — Аз си изкарвах чудесно, докато не дойде той да ми крещи, че не бивало да мамя Ани, като че изобщо му влиза в работата. И така започна всичко. Пълна откачалка.

Грег най-накрая намери запалката си и запали цигара.

Дан не биваше да му се нахвърля така, но иначе си беше прав. И на мен ми беше писнало да се подигравам на Грег и абсурдното му поведение, но нямаше да седна да му чета лекция за глупостта му — просто нямаше да си правя труда да се виждам повече с него.

— Виж, съжалявам за това, което стана. Хайде да сложим точка. — Подадох му ръка.

Без да ме погледне, Грег стъпка цигарата си и се качи в някакъв червен датсън — очевидно някакъв мошеник, който се опипваше да изкара някой лев — и изчезна в нощта.

Останал сам и леко зъзнещ, се замислих за следващия си ход. Все още не ми се прибираше вкъщи. Макар и студеният нощен въздух да бе притъпил действието на алкохола, все още някак си ми се купонясваше. Бях постигнал целта си — пак бях на седемнадесет, преследвах момичетата и се забърквах в каши — и се чувствах толкова добре, че въобще не ми се ставаше отново Сериозния-господин-на-двадесет-и-осем — самотен и скучен.

Силното ми желание вечерта да продължи поне още малко ме насочи към „Комеди Селър“ — малък клуб на „Лонг Ейкър“, в който понякога играехме с Дан. Познавах доста добре момчетата на входа, а и вътре все щях да намеря някой, с когото да убия времето.

Без да му мисля повече, се запромъквах сред тълпите на Лестър Скуеър. Когато стигнах до Чаринг Крос Роуд, вниманието ми бе привлечено от мъж и жена, хванати за ръце, които стояха и чакаха да пресекат.

Погледнах жената и замръзнах от ужас.

Жената отвърна на погледа ми и също замръзна от ужас.

Мъжът погледна жената, след това погледна мен и също замръзна от ужас.

Погледнах ги двамата едновременно и ужасът ми надскочи техния с десетки пъти.

Какъв бе шансът да се случи нещо подобно? Едно на милион. Де да можеше подобен късмет да се използва от добрите сили, вместо от злите, помислих си.

— Дъфи — поздрави ме Мел с треперещ глас.

— Мел — отговорих разсеяно.

— От представление ли излизаш?

— Не — отговорих разколебано. — А ти откъде идваш?

— Ходихме да вечеряме.

— На хубаво място ли бяхте?

— В „Айви“ — Мел промърмори името на ресторанта толкова тихо, че дори четящ устни глухоням трудно би я разбрал.

Мел винаги бе искала да отидем в този ресторант. Бях й обещал, че ще я заведа веднага, щом потръгнат нещата с комедията.

— А ти? Къде беше? — попита, като си играеше нервно с копчето на палтото си.

Опитах се да скалъпя в главата си някаква остроумна лъжа за изискана вечер, но не успях.

— Вечер с музика от седемдесетте — признах си накрая. Не успях да си спестя сравнението между моята вечер и нейната. Мел бе вечеряла в един от най-модните ресторанти в Лондон, докато аз и приятелите ми бяхме киснали в мърляв клуб. Да, желанието ми бе изпълнено: бях отново на седемнадесет — незрял, беден и без гадже.

— И как беше? — Мел едва успя да скрие усмивката си.

— Не беше зле — вдигнах рамене.

— Къде е Дан?

— Трябваше да се прибере рано.

В този момент като че някой натисна някакво копче и включи придружителят на Мел, за когото тайно се бях надявал, че ще се окаже просто плод на въображението ми, и той проговори.

— Здрасти, аз съм Роб — каза и протегна ръка да се ръкува с мен.

Беше висок и красив — по онзи изразителен начин, който обикновено се свързва с манекени на бельо в каталозите, а гласът му беше дълбок и властен като на телевизионен водещ. Поех протегната му ръка.

— Съжалявам, че съм толкова невъзпитана. — Мел се опита да поеме контрол над ситуацията. — Не съм ви запознавала, нали? Дъфи, това е Роб. — Тя посочи разсеяно към гръдния му кош, изпълнил до краен предел и като че вълнуващ се под тъмносиньото му класическо сако. — Роб, това е Дъфи. — И тя посочи към моя стомах, който си стоеше кротичко под тениската ми.

— Радвам се да се запознаем, Роб — кимнах аз.

— Аз също — кимна той в отговор.

— Имаш кръв по тениската — каза Мел, все още вперила поглед в нея.

Погледнах към стомаха си и се опитах да се засмея.

— Не е моя. На Грег е — побързах да обясня. — Но това е дълга история, с която не си заслужава да ви отегчавам.

Погледнах часовника си, като че ли бързах за някъде.

— Най-добре да тръгвам вече. Не искам да закъснявам.

Млъкнах, не много сигурен какво да правя по-нататък.

— Радвам се, че се видяхме, Мел — казах и по някаква необяснима причина започнах енергично да разтърсвам ръката й. Тя ме погледна така, сякаш бях полудял. — Радвам се, че се запознахме, Роб.

— Е, чао тогава — каза Мел. По устните й се прокрадна лека усмивка.

— Чао, до скоро — обади се и Роб. В тона му имаше някакво напрегнато задоволство. Като че искаше да каже „До тази вечер имаше власт над мен, но сега виждам, че няма от какво да се страхувам, защото си никой“.

— Да, надявам се — отговорих, а тонът ми разкриваше печал, която като че казваше: „Имаш хубава кола, носиш скъпи дрехи и шибаното ги ръкостискане е наистина силно. И си напълно прав — аз наистина съм никой.“