Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (16)

Любимата ми рокля

От новината за раздялата ми с Мел най-много се разстрои майка ми. Беше направо съсипана, особено след като й казах, че вината е изцяло моя.

— Не можеш ли да направиш нещо и да промениш отношението си към брака? — ме попита тя, като че сърцето й се късаше. Опитах се да й обясня начина си на мислене, но нищо не бе в състояние да я убеди. Върни не прие нещата много по-добре. Направо ми каза, че съм глупак, ако си мисля, че ще намеря нещо по-добро от Мел. Беше пределно ясно, че с изключение на Дан и Чарли, всичките ми приятели и роднини са убедени, че грешката е изцяло моя.

Целият април премина като в мъгла. В отговор на засипаните ме критики, се отдадох изцяло на комедията и непрестанно обикалях по-слабо посещавани представления по места като Норич, Чичестър и Нортхамптън. Отдадох се и на огромни количества алкохол (странно романтично усещане, навяващо спомени за „Изгубен уикенд“^[1] и причиняващо доста сюрреалистични изяви зад микрофона) и на временната си работа.

Единствената спънка в главоломните ми усилия да забравя Мел бе някъде в началото на април, когато се събудих на пети сутринта с мисълта, че е двадесет и деветият й рожден ден. Повече от всичко на света ми се искаше да й се обадя. Не само защото беше рожденият й ден, но и защото ми липсваше. Дори не си беше прибрала нещата от апартамента ми. Определеното за нея чекмедже от скрина в спалнята ми съдържаше пуловер, сутиен, два чифта бикини, кутийка тампони и чорапогащник. Старите й маратонки, с които играеше аеробика, се намираха под леглото ми. Във фризера все още имаше огромен пакет брокати, който бе купила, след като беше прочела в някакво списание, че предотвратяват заболяването от рак. Какво по дяволите ще правя с три тона шибани броколи?, си казах, когато ти открих зад кутия с рибни пръчици. В крайна сметка ти изхвърлих — причиняваха прекалено болезнени спомени. Но сега, след като измина цял месец, откакто я бях видял за последен път и през цялото време бях уважавал желанието й да не й се обаждам, беше време и тя да уважи моите желания.

В миналото, както повечето хора, често бях употребявал фразата „нека бъдем приятели“ като кратък вариант на „моля те, не окачай снимката ми на мишената за дартс“. Но когато реших да се обадя на Мел, бях наистина искрен. Всичките ми приятелки преди нея имаха своята строго определена функция, която рядко включваше нещо повече от това да запълнят временно позицията „гадже“. Но сега беше различно. Това беше Мел. Това, което бе останало между нас, можеше с малко усилия да бъде спасено и да се превърне в приятелство.

Обадих й се на работа, в началото на седмицата.

— Здрасти, Мел, аз съм — казах бодро.

— Как си? — попита тя след дълго мълчание.

— Добре съм. А ти?

— Добре. Не е кой знае колко зле.

— Как мина рожденият ти ден?

— Добре.

— Как го отпразнува?

— Излязохме да пийнем с няколко приятели.

Мълчание.

— Как е работата?

— Бива. Как е комедията?

— Бива.

Пак мълчание.

Скоро стана пределно ясно, че без всекидневни упражнения, способностите ни за поддържане на небрежен разговор са закърнели. Ето това ти причинява раздялата, помислих си гневно, загубваш способността да разговаряш за незначителни неща с бившия си приятел. Опитах се да стигна до целта на обаждането си, преди репертоарът ни да се е изчерпил съвсем.

— Зная, че между нас всичко свърши, Мел, и зная, че би предпочела да не се виждаме, но… имам нужда да останем приятели. Знам, че с много по-лесно просто всеки сам да продължи напред, да приключим на чисто и така нататък. Но не искам да приключваме на чисто. Искам всеки от нас да продължи да бъде част от живота на другия, без значение колко тежко ще ни бъде.

Искаше ми се да си мисля, че речта ми е знак за новопридобита зрялост и като че Мел я възприе така, тъй като се съгласи да се срещнем в четвъртък. Въпреки че, ако трябва да съм честен, не можеше да става въпрос за никаква зрялост, а по-скоро за отчаяното ми желание да се докопам по някакъв начин поне за малко до бившата си приятелка.

 

 

Беше четвъртък — денят, в който се бяхме уговорили да се срещнем. Тръгнах си от работа десет минути по-рано, като успях да се промъкна незабелязан покрай „Караулката“. Веднъж намерил се навън, реших да избегна всяка форма на транспорт, която би могла да причини закъснението ми и се втурнах към дестилацията си пеша през центъра на Лондон.

Мел бе предложила да се срещнем в подземния бар на някакъв, като че моден в момента, тайландски ресторант в Сохо. Никога не бях ходил там, а и Мел също, доколкото ми бе известно. Спомням си, че тогава си помислих, че го е направила нарочно — да избере място, непознато и на двама ни, така че да няма опасност да навява неканени спомени. Умен ход от нейна страна, тъй като предположението, което аз бях на път да направя, бе бар „Фройд“, където започна всичко.

Мел ми се обади за кратко следобед на работа, за да ми напомни, че може да остане само един час, тъй като има други планове за вечерта. Казах й, че не е проблем, въпреки че беше. Но по пътя все повече ме завладяваше убеждението, че след като се е съгласила да се срещнем и при положение че изиграя картите си правилно, всякакви планове за вечерта й ще пропаднат, като позволят аз да приведа в действие със замах моите собствени.

Пристигнах в „Рай“, останал без дъх, но пък доста по-рано, така че слязох долу в бара, кацнах на абсурдно високо столче, поръчах си бира и вперих изпълнен с очакване поглед в стълбите.

Когато Мел пристигна (с петнадесет минути закъснение), винях първо краката й. Беше облечена в къса черна рокля без ръкави — любимата ми нейна рокля, в която според мен винаги изглеждаше съвършено.

Мел ме целуна и седна.

— Здравей, Дъф.

— Здрасти — отвърнах смутено и й върнах мимолетната целувка по бузата, а след това я прегърнах, за да компенсирам липсата на близост в целувката. Всички тези изтънчени маневри изискваха умения, които не бях много сигурен, че притежавам.

— Изглеждаш чудесно — казах топло.

— Благодаря — усмихна се Мел. — Ти изглеждаш леко потен.

Огледах се в огледалото зад бара. Беше права. Едва ли бих могъл да се изпотя повече дори в сауна. Цялото това тичане насам, за да успея да дойда навреме явно си бе взело своето, още повече предвид факта, че тялото ми далеч не беше привикнало към физически упражнения. Докато Мел говореше с бармана, се опитах да добия малко по-спокоен вид. Мел поръча още една бира за мен и дълго мисли, преди да избере водка с портокалов сок за себе си.

Разговорът ни вървеше далеч по-добре, отколкото по телефона. Всъщност след няколко минути почти можехме да забравим, че не сме двойка. Обменихме информация за дребни, но важни неща от живота си (аз й разказах за работата си, последните ми представления и снощната серия на „Ийст Ендърс“; тя ми разказа за работата си, апартамента си и новите барове и ресторанти, в които е ходила).

Мел искрено се зарадва, когато й съобщих новината за бременността на Върни и ме накара да й разкажа в подробност всичко, което знам. Казах й, че би било добре да отиде да види Върни, но тя отговори със смутена усмивка, че едва ли ще има време заради работата си. Срамота беше, че след като вече не сме заедно, означаваше, че Мел и Върни не могат да бъдат приятелки. Мел ме помоли да поздравя Върни и Чарли от нейно име и си записа в бележника, че трябва да им изпрати картичка. Попита ме също и за Дан. Казах й, че е добре. Поколебах се дали да й кажа за поканата за сватбата на Мийна, но реших, че темата е прекалено близка и деликатна и за двама ни, за да е безопасна. Но в края на краищата изникна сама в процеса на разговора.

— Мийна ми писа — каза Мел. — Нали се сещаш, бившата приятелка на Дан. Никога няма да повярваш — ще се жени.

— Знам — отговорих. — Изпрати покана на Дан.

— Аха — промърмори Мел. — Предполагам, че си има своите причини да го направи. На мен също ми изпрати покана, заедно с писмото. Е, всъщност е адресирана до двама ни. Не е знаела, че сме…

— Мисля, че си е за теб — прекъснах я бързо, преди да е успяла да довърши изречението. — Мийна никога не ме е харесвала.

— Не — Мел ми подаде поканата. — Тия вземи. Не съм се виждала с Мийна от векове. Само ще й изпратя подарък.

— Виж, тя кани теб, защото те харесва — върнах поканата на Мел. — Моето име фигурира просто от любезност. Както и да е. При положение че Дан няма да ходи, което е факт, не мисля, че е редно аз да се появявам там. Защо не отидете двете с Джули? Знам, колко си падаш по хубави сватби — млъкнах, изумен от собствената си глупост — Съжалявам, разбираш какво имах предвид, нали?

— Не се притеснявай — отвърна Мел. — Знам какво искаше да кажеш.

Барът вече започваше да се пълни с хора, дошли за по питие след работа. За да създаде подходящата атмосфера, барманът пъхна касета в уредбата зад бара. Надявах се да пусне нещо вдъхновяващо, което да повдигне настроението ми, но от колоните се разнесе една от онези песни, които всеки разпознава безпогрешно, тъй като всички радиа я въртят през половин минута.

— Мел — казах, в момента, в който започна отвратително досадният припев, — това, че дойде днес, означава ужасно много за мен. Не можех да се отърва от мисълта, че сигурно ме мразиш до смърт и така нататък. Искам само да знаеш, че все още те обичам. Цялата тази история нямаше нищо общо с теб. Искам да кажа… не че не можех да се оженя точно за теб… не бих могъл да се оженя за когото и да било…

— Задължена съм ти — каза Мел заядливо. Вече съжалявах горчиво, че изобщо съм подхванал темата.

— Не мога да те разбера. Защо винаги възприемаш нещата погрешно? Искам да бъдем приятели. Имам нужда от това.

Мел изпразни чашата си с елегантно движение.

— Колко типично за теб, Дъфи. Понякога си толкова си егоцентричен, че оставаш сляп за нуждите на хората около теб. Ами аз? Какво те кара да мислиш, че аз искам да си останем приятели? Всяка среща, всеки телефонен разговор ми напомнят, че предпочиташ да живееш в… — тя потърси в речника си най-язвителната фраза — в онази клошарска дупка заедно с Дан, отколкото да живееш с мен! Чаках те цели четири години, без усилията ми да срещнат някаква подкрепа. Просто не е честно. Ти беше този, който не пожела да се ожени за мен.

Нямах какво да отговоря. Не ми бе необходима кой знае каква проницателност, за да разбера, че е права. Ако ролите ни бяха разменени, никога нямаше да седя в някакъв сутеньорски бар с ужасна музика и да слушам Мел, която да ми обяснява защо, въпреки че ме обича, не иска да живее с мен, докато смъртта ни раздели.

— Всичко обърках — казах.

— Да, тук си прав — въздъхна Мел и поръча още една бира за мен и водка с портокалов сок за себе си.

Опитах се да върна разговора към по-безопасни теми и попитах как я карат Марк и Джули.

— Добре са — каза Мел и отпи от питието си. — Марк е адски зает, както обикновено. Джули също, но някак си успява да ходи на някакъв курс по грънчарство след работа. Засега прави само пепелници. Всъщност започва да прави вази, но винаги се получават пепелници. Вече имам пет! — Мел се засмя, очевидно поотпуснала се. — Искаш ли един?

— Оригинален „Уотсън“, а? С удоволствие — казах през смях. Това е добре, помислих си, именно към това трябва да се стремим. — Някакви други новини около тях?

Мел се замисли и отпи от питието си, преди да отговори.

— Твърдо са решили догодина да се преместят в по-голямо жилище. Надяват се да успеят преди сватбата.

Марк и Джули бяха вманиачени на тема местене в нови жилища. Откакто ги познавах, бяха купили и ремонтирали три къщи. Според мен планът им беше в момента, в който цените на жилищата в Шепърдс Буш, където живееха в момента, стигнат критичната точка, да продадат къщата и най-накрая да успеят да се преместят в лелеяния Нотинг Хил Гейт.

— А в началото на август мислят да наемат вила в Тоскана с няколко приятели. Поканиха и мен. Казах им, че идеята не ме привлича особено, но Джули здраво ме е притиснала и в края на краищата може и да приема.

Мел погледна часовника си.

— Вече е седем. Трябва да тръгвам, Дъф.

— Добре — казах и се смъкнах от високото столче. Бях разочарован, че не реши да остане, но пък, от друга страна, бях сигурен, че не съм проиграл всичките си шансове. Барът вече гъмжеше от хора. Проправихме си път до стълбите и след малко излязохме под късните слънчеви лъчи.

— Е, добре, Дъф — каза Мел рязко. — Сега ще трябва да си кажем довиждане.

— Хубава вечер ли се очертава?

— Само ще се видя с приятели. В каква посока си?

— Към Лестър Скуеър — отговорих, отбелязвайки наум, че приятелите, с които щеше да се вижда, останаха безименни.

— Виж, съжалявам, че се държах толкова ужасно с теб преди малко. За тази история с приятелството.

— Изобщо не си се държала ужасно — заизвинявах се на свой ред. — Заслужавах си го. Наистина.

— Все още ми е малко трудно, но се радвам, че искаш да останем приятели — усмихна се Мел търпеливо. — Защото наистина сме си такива, нали? Не искам да се загубим взаимно.

Това е, помислих си, това е Моментът.

Мел ме целуна по бузата. Аз я прегърнах и също я целунах. По устните. Целувката далеч не беше невинна. Беше си истинска, изпълнена с напрежение целувка тип „дай ми само няколко секунди и ще заиграя тенис със сливиците ти“. Което далеч не беше редно, а долно и низко. Статутът ми на бивше гадже ограничаваше местата за целуване само и единствено до бузата. Бузите са предназначени за бивши гаджета, познати и роднини. Устните са само за настоящите гаджета, близки приятели и плюшени играчки.

Погледът на Мел моментално ме постави на място. Тя неловко се отдръпна от мен, отвори уста, за да сподели мнението си за поведението ми, но очевидно се отказа и вместо това въздъхна така, като че ли бях успял да я разочаровам повече, отколкото е смятала за възможно, обърна се и се отдалечи.

С угризение се отправих по Уордър Стрийт към метростанцията на Лестър Скуеър. Но нещо, ако искате го наречете шесто чувство — аз лично бих предпочел да го нарека трагично чувство — ме накара да се обърна назад точно навреме, за да видя как черен сааб кабриолет с надпис РОБ 1 вместо номер спира до Мел. Спортно облеченият шофьор на кабриолета слезе, поздрави я, сложи ръцете си около кръста й и я целуна.

По устните.

Не е близък приятел — щях да го познавам в такъв случай.

И определено не прилича на плюшено животинче за гушкане.

Което оставя само една възможност.

Обмисляйки отново сцената по пътя към метрото, с натежало като камък сърце, внезапно ми хрумна, че всъщност не целувката беше това, което ме разстрои, а фактът, че ръцете му се намираха върху роклята й. Върху моята любима рокля.