Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (13)

Мога да се променя

Ранна неделна утрин — денят след сцената в ИКЕА. Бях се запътил към апартамента на Мел, твърдо решен да сложа в ред жалката каша, която бях забъркал. От моя гледна точка, това, което се случи, бе, че си бяхме вдигнали глупав скандал, който се развихри извън всякакъв контрол. Това, което трябваше да направим, бе да седнем и да си изясним нещата — и всичко щеше да си бъде постарому. По целия пътя от станция „Клапам“ до апартамента на Мел си представях, как и двамата ще осъзнаем, че вчерашният скандал не е нищо повече от глупава караница, предизвикана от предсватбеното напрежение. Важното беше, че се обичаме и нищо друго нямаше значение.

Натиснах звънеца на Мел. След четвъртото или петото позвъняване чух стъпки по стълбището и секунда по-късно зад армираното стъкло се появи размазаната фигура на Мел и отвори вратата.

— Съжалявам — казах, без дори да й дам възможност да отвори уста, за да каже „здрасти“. — Вината за вчера е изцяло моя. Държах се глупаво. Съжалявам.

Мел не отговори.

Не че очаквах възторжени овации и ставане на крака, но определено не очаквах и притеснената усмивка, с която ме дари Мел, и придружилото я мълчание. Последвах я по стълбите към апартамента й, чудейки се какво става.

В дневната цареше необичаен ред. По принцип Мел бе доста подредена, но определено не бе маниачка. Но днес стаята изглеждаше така, като че бе основно изчистена от майка ми — жена, за която бърсането на прах три пъти седмично бе придобило почти религиозно значение. Безупречното състояние на апартамента не ме изненада особено. Това бе присъщо на Мел — да чисти, когато е нещастна, и да придава смисъл на обстановката около себе си, поставяйки си изпълними задачи. Дневната й като че повтаряше като ехо собствените й мисли — „Да можеше човек да почисти така и живота си. Де да беше само въпрос на време и усилие животът ти да придобие спокоен и подреден вид.“

— Ще си направя чаша чай — провикна се Мел от кухнята. — Искаш ли портокалов сок?

— Да — казах, наблюдавайки движенията й през отворената кухненска врата. — Би било чудесно.

Настаних се в креслото, което бабата на Мел й бе дала, когато отишла в старчески дом. При нормални обстоятелства това бе любимото ми място. Но в момента, в който седнах, осъзнах, че трябва да се преместя на канапето, за да може Мел да седне до мен. Иначе помежду ни щеше да има огромно физическо разстояние, в добавка към емоционалната пропаст, която се опитвахме да преодолеем. Тъкмо щях да се преместя, когато Мел дойде с напитките и седна на канапето срещу мен. Ниската масичка стоеше между нас като съвременна берлинска стена. Седяхме безмълвни и отпивахме от чашите си и внимателно се вслушвахме в звуците, които обикновено не чувахме: тиктакането на стенния часовник, гласът на Клиф Ричард по Радио 2, носещ се от къщата от другата страна на улицата и звуците, които издават двама души, отпиващи от чашите си, потънали в мълчание.

Знаех, че трябва да кажа нещо, но в същото време не ми се искаше да споменавам вчерашния скандал. Струваше ми се, че ако не се говори за проблема директно, той някак си престава да съществува. Оптимистично от моя страна, но не можех да се отърва от чувството, че ако просто успея да я увлека в нормален разговор за достатъчно дълго време, ще се случи някакво амнезиално чудо и тя напълно ще забрави, че е развалила годежа ни преди по-малко от денонощие. Но за какво може да говори човек, когато реално съществува една-единствена тема за разговор? Погледнах навън през прозореца, търсейки вдъхновение.

— Изглежда ще вали по-късно — излъгах. Небето бе безупречно синьо, без нито едно облаче. Залавяне за сламка? Опитвах се да се заловя направо за въздуха.

— Така ли? — попита Мел и също зарея поглед през прозореца и се присъедини към метеорологическите ми проучвания.

Мълчание.

Реших да потърся вдъхновение вътре в стаята.

— Страшно е подредено тук.

Мел отпи от чая си.

— Благодаря.

Мълчание.

— Избраните серии от „Ийст Ендърс“ днес следобед изглеждат обещаващо.

Отново мълчание.

Толкова по въпроса за времето.

Толкова по въпроса за подредения апартамент.

Толкова по въпроса за телевизионните сериали.

Толкова със заравянето на главата в пясъка и надеждата ми, че всичко ще се размине от само себе си.

Ако не кажа нещо скоро, можем до утре да си седим така и да си разменяме едносрични реплики в стил дебнене-с-ъгълчето-на-окото, помислих си изнервено. Поех дълбоко въздух, за да охладя нервите си и реших да играя открито.

— Добре ли си? — попитах неуверено. — Притесних се за теб.

— Добре съм, да — отговори Мел безчувствено.

— Съжалявам. За вчера. Наистина съжалявам. Постъпих глупаво и егоистично и сега съжалявам. Но онова, което каза, че ние… — не исках да го произнеса, но студеното изражение на Мел почти ме принуди. — Не беше вярно, нали? Просто ми беше бясна, нали така?

Усмихнах се. Не исках да звуча обвинително, а леко и безгрижно.

Мел поклати глава.

— Скъсахме, Дъф. Би трябвало да ти е ясно след вчера.

Отворих уста да кажа нещо в своя защита, но Мел ме възпря с жест.

— Знам, че ще ми кажеш колко ме обичаш и че въпреки всичко искаш да се оженим и е наистина много мило от твоя страна, но е само наполовина вярно. Изобщо не искаш да се женим. Нали така, Дъф? — Чинийката в лявата й ръка трепереше почти незабележимо. — Когато вчера те попитах дали наистина, дълбоко и безрезервно искаш да се оженим, ти не ми отговори. Така потвърди онова, което си знаех, но ме беше страх да осъзная напълно: ти ме обичаш, но не желаеш да се жениш.

Мел остави чашата и чинийката на масата и се загледа през прозореца.

— Мисля, че знаех, че се чувстваш по този начин дори в деня, в който най-накрая каза „да“. Но бях толкова щастлива… почувствах се толкова облекчена, че просто изтиках усещането назад в мозъка си. Впуснах се в организиране на сватбата, подреждане на нещата, в празнуване на факта, че сме заедно. Сега, като гледам назад, осъзнавам, че през цялото време съм се опитвала да потисна мисълта, че ти може би не чувстваш нещата и това, че сме заедно, по същия начин като мен. Надявах се, че по някакъв начин ще ме догониш и че мисълта ще те развълнува по същия начин, както вълнува мен. — Тя се поколеба и ме погледна в очите. — И вчера, докато спорехме, изведнъж го осъзнах и се почувствах като ударена с мокър парцал — ти не искаш това със сърцето си. Жениш се за мен, защото го искам аз, и просто се опитваш да постъпиш по правилния начин. Работата е там, Дъфи, че не искам да гледаш на това, че ще прекараме остатъка от живота си заедно, като за някакво жертвоприношение, което си бил принуден да направиш. Не искам някой ден да се обърнеш и да ми кажеш, че аз съм те насилила. Не бих го понесла. Наистина не бих.

— Това не е вярно — казах тихо.

— Вярно е и ти много добре го знаеш. Ако ти трябва доказателство, ще ти го дам.

Повдигнах вежди. Дали пък нямаше внезапно да призове непредвиден свидетел срещу мен. И кой щеше да бъде? Майка ми? Сестра ми? Съвестта ми?

— Всичко са дребни нещица, наистина — продължи Мел. — Например последния път, когато бяхме у Марк и Джули — знам, че се чувства отвратително през цялата вечер, защото говореха за сватбата. Или когато избирахме годежния пръстен. Изражението ти, когато бижутерът ти го подаде — беше за част от секундата, но все пак го забелязах — израз на съмнение, който питаше „Правилно ли постъпвам?“. Но истинското доказателство сме самите ние. За четири години, най-дългото време, което сме прекарвали заедно, бяха онези три седмици в Гоа^[1] миналото лято.

Пауза.

— Не е честно, че ме накара да чакам толкова дълго, като в същото време винаги съм била максимално открита и отворена към теб. И това нещо… това единствено нещо, което не си в състояние да ми дадеш. Е, не мога да чакам повече. И аз си имам живот и не мога да си позволя да го пилея повече по теб.

Беше права, разбира се. За всичко. Такава си беше Мел — притежаваше онази свръхестествена способност да вижда нещата такива, каквито са, докато аз ги виждам такива, каквито бих искал да бъдат; да ме познава по-добре, отколкото аз самият се познавам. Подушваше истината отдалеч, дори от нея да болеше.

Не можех да измисля нищо — дори една-единствена дума, за да спра това, което се случваше. Така че седяхме и мълчахме, смилайки величието на разговора си. Мел замислено притискаше палец към юмрука си — нещо, което правеше само когато е нервна или ядосана.

Зяпах през прозореца и се надявах, че някой от нас ще каже нещо, което да промени атмосферата и докато чаках чудото да се случи, мислено нравех списък на всички двойки, които познавахме. Бет и Мики, Крие и Джейн, Река и Вийджай, Ричард и Лиз, Лара и Ървин, Кати и Алекс. Бела и Йън, Джес и Стюарт, Марк и Нга, Фран и Ерик… Марк и Джули.

Списъкът определено не бе пълен, но вършеше работа. Всички тези двойки бяха първокласни — доказателството, което бавно, но сигурно обричаше Мел и мен на непрестанно отдалечаване един от друг. Сравнени с тях, с техните безупречни стилове на живот — всеки за себе си поотделно, но в същото време и безпрекословно заедно, Мел и аз изглеждахме… ами, доста посредствено. След десет минути, прекарани с която и да е от тези двойки, на обяд или вечер на по питие, ни завладяваше ирационално чувство на завист и нелепост, което завладява всички несигурни двойки като Мел и мен, когато почувстват, че изостават назад от съвременниците си. Решението на този проблем, естествено, бе да намерим и да общуваме с двойки, които функционират още по-зле и са по-несигурни и от самите нас. А всъщност може би именно поради тази причина бяхме толкова популярни и често канени по вечери и купони.

Мислите ми успяха да си проправят път към физическия свят.

— Защото не сме Марк и Джули, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко идва от това, че не сме перфектни като тях. Нали ме разбираш, перфектни. — Накарах думата да прозвучи сурово и неприятно. — Знаеш как е — сменяне на дюшемета, поставяне на викториански камини, такива работи. Аз и ти срещу света. Това, че бяхме готина двойка, която не се държи като двойка. Всеки от нас можеше да си живее собствения живот със същия успех, с който живеехме и заедно. Всеки разполагаше със собствено пространство. Аз не искам да приличаме на Марк и Джули.

— Марк и Джули се обичат и поради тази причина живеят заедно и ще се оженят — отговори Мел. — Това не е неестествено. Хората непрекъснато се влюбват и заживяват съвместно.

— Но нещата никога не свършват дотам, нали? Хората заживяват заедно и накрая ги застигат еднообразието и монотонността на всички двойки. Да не останем по-назад от съседите — или, в нашия случай — от Марк и Джули.

— Много добре знаеш, че това нямаше да се случи — поклати глава Мел.

— Напротив — контрирах я аз. — С всички става така. Посочи ми една двойка, една-единствена, която притежава собствен апартамент и няма викторианска камина.

Мел потъна в размисъл.

— Рейчъл и Пол.

— Не става — поклатих глава. — Права си, да, Рейчъл и Пол нямат викторианска камина. Но това е защото, ако си спомняш, онзи техен приятел, който е интериорен дизайнер им каза, че италианските мраморни камини ще станат последен писък на модата.

Мел повдигна рамене, като че искаше да попита „Е, и?“

— Разбираш ли какво имам предвид? Всички тези двойки непрекъснато се опитват отчаяно да подобрят всичко в живота си, защото искат да бъдат перфектни. Искат да имат перфектна къща, да ходят в перфектни ресторанти, да имат перфектната връзка. Но няма перфектни неща, така че те никога няма да бъдат щастливи, защото никога не се концентрират върху това, с което разполагат, а само мислят за бъдещето. Обичам те, Мел. Всичко ще бъде наред. Ще бъдем щастливи. Знам, че не сме перфектни, но заедно сме много по-добре, отколкото сами.

— Няма спор по този въпрос — каза Мел хладно. — Но нищо не променя факта, че ти не искаш да живееш с мен. Мога вечно да чакам и да се надявам, че ще ти дойде друг акъл, но няма да стане. Четири години са повече от достатъчно. Искам да си тръгнеш, Дъфи. Сега. Така ще е най-добре. И моля те, не се опитвай да ми се обаждаш. Поне за известно време.

На вратата се целунахме.

— Това е най-тъжното нещо на света, Дъф — каза Мел със сълзи на очи. — Най-тъжното нещо, което може да съществува. Защото знам, че ме обичаш. И бихме могли да сме толкова щастливи заедно. Но ти изпитваш ужас от връзките. И каквото и да те възпира, то е нещо, с което трябва да се справиш сам.