Майк Гейл
Господин „Не съм свободен“ (12)

Не става въпрос за гардероба

Будилникът в спалнята на Мел зазвъня в 7:30. Дълго го гледах с омраза, преди да го погреба под купчина дрехи. Събота сутрин е, помислих си уморено, човек не бива да се буди толкова рано в събота. След малко успях да убедя едното си око да се отвори и погледът ми се спря на вече будната и станала Мел.

— Време е за ставане — каза тя, опитвайки се да ме примами да стана. Беше облечена единствено в раздърпана тениска с кучето Снуупи, в която изглеждаше толкова привлекателна, че се изкушавах да скоча и да започна да я преследвам из стаята в стил Бени Хил^[1]. За съжаление, поради ранния час, не успях да намеря достатъчно сили в себе си, за да се поддам на този импулс. Така че, докато либидото ми потъваше в забвение, реших да не отговарям и затворих очи, преструвайки се на заспал. Може би ще ме остави на мира, помислих си и се завъртях на другата страна.

Не би. Вместо това Мел предприе ответни действия и внезапно отметна завивката, излагайки тялото ми на студения въздух в стаята, и с внимателно преценено, предизвикателно движение се отдръпна от леглото.

— Време е за ставане! — извика отново весело и напевно, танцувайки кокетно на безопасно разстояние. Станах и отидох да взема душ, без да казвам нищо.

Това грубо събуждане се дължеше на факта, че вече беше март, бяхме сгодени от шест седмици и трябваше да се планира сватбата. Вече беше определена датата през следващия октомври и бяхме резервирали църквата в енорията на родителите й. Единственото ми предложение относно Големия ден — да има дискотека вечерта — беше разбито на пух и прах от Мел, поради „липса на всякакъв вкус“. Не можах да повярвам. Според мен сватбен прием без диджей, който да пуска „Three Times a Lady“ на Комодорс и „Come on, Eileen“ на Дексиз Миднайт Ринърз просто не беше сватбен прием. Но Мел искаше нещо по-стилно, като струнен квартет или група и нямаше никакво намерение да отстъпва. Това стана повод за малък спор, който завърши с точка за нея в момента, в който аз вдигнах ръце и се отказах, тъй като вече бях пропуснал пет минути от поредната серия на „Семейство Симпсън“^[2].

Но решаването на подобни дребни неща беше само началото. Появиха се неща като кетъринг, поръчване на цветя, ангажиране на фотографи и оператори, резервация на хотел и на билети за медения месец, търсене и резервация на зала за приема, наемане на кола и поръчка на торта — все неща, които трябваше да бъдат организирани и заплатени. Мел се бе сдобила с дебел тефтер, на чиято корица със златни букви и завъртян шрифт се мъдреха думите „Сватбен планер“ — подарък от майка ми. Уикендите — някога време за почивка и презареждане на батериите след работната седмица — сега бяха официално превърнати в „Дните на Дъфи и Мел“ и бяха изцяло посветени на преследване на брачното щастие.

— Къде ще ходим днес? — попитах нацупено, след като се бях изкъпал, избръснал и сгрял достатъчно.

— Нали снощи говорихме?

— Така ли? — опитах се да си спомня предишната вечер. Всичко, което успя да изникне в съзнанието ми бе, че ядохме китайска храна и заспах пред телевизора.

— Да. Докато гледахме новините, ти казах, че е време да направим списъка си за подаръци. Отговорът ти беше „Както кажеш“.

— А, да — казах, блъфирайки внезапно нахлули спомени. — И отиваме в…

— ИКЕА^[3].

Никога не бях влизал в магазин на ИКЕА. На няколко пъти се озовавах на паркинга, но винаги предпочитах да чакам в колата, като че задържан от невидимо силово поле. Концепцията ги пазаруване на домашно обзавеждане ми бе тотално непонятна. За мен столът си беше стол, масата — маса и завесите — завеси. Но за Мел тези неща имаха някакво мистично значение, което така и не успявах да схвана. За нея столът не беше стол, освен ако не са комплект от шест и не се връзват по цвят със салфетките за хранене. Масата не беше маса, ако не е достатъчно голяма, за да побере шест до осем души за вечеря. Завесите не бяха просто завеси, а основният акцент на стаята.

— Сложи неподходящи завеси — бе споделила веднъж с Носферату — и след това спокойно можеш да зарежеш всичко останало.

В момента, в който се озовахме пред магазина, сърцето ми като че слезе в петите. Притегателната сила на домашното обзавеждане явно беше толкова голяма, че цяло гъмжило от Истински двойки бяха почувствали непреодолимо желание да дойдат тук — като сьомга, впуснала се в търсене на място за хвърляне на хайвера си. Чакахме десет минути само за да влезем в паркинга, след което бяхме принудени да се щураме наоколо като ястреб, забелязал ранена антилопа, в търсене на последното място за паркиране в западното полукълбо. Но въпреки всичко, все пак успях да изпитам няколко кратки момента на задоволство. Забелязах свободното място за паркиране секунди преди друга двойка в малка спортна кола и незабавно се впуснах в надпревара с тях. Но въпреки малката кола на Мел — едва две конски сили — нямаха никакъв шанс. С лекота се плъзнах в свободното място и погледнах победоносно в огледалото за обратно виждане — тъкмо навреме, за да стана свидетел как мъжът, който шофираше, отнесе конско от половинката си заради това, че не е бил достатъчно бърз.

— Какво правим тук, Мел? — изскимтях нещастно, докато преминавахме през електронните автоматични врати и тя метна на рамо една от онези огромни безформени жълти торби. Зададох този въпрос по-скоро в метафизичен, отколкото в буквален смисъл.

— Пазаруваме, глупчо — пошегува се Мел, която явно бе решила да приеме думите ми буквално.

Това единствено изречение показваше липсата на разбиране между Мел и мен повече от всичко останало в живота ни. Ставаше въпрос за нещо различно. За нещо вродено и инстинктивно. За Мел пазаруването не беше средство за постигане на някаква цел, а по-скоро самата цел. Духовно пътешествие в търсене на онова неуловимо нещо — или неща — което ще й помогне да проумее света и да намери мястото си в него. Не разбирах желанието й да бъда до нея по време на това пътешествие, но все едно — аз бях до нея и ние щяхме да се женим, така че реших да се опитам да го изживея пълноценно.

Само след няколко минути лицето на Мел бе озарено от израз на следоргазмено задоволство и тя не преставаше да се плъзга между канапета, кресла и матраци, като от време на време ги галеше нежно, като че бяха любовници, за които си спомняше с най-топли чувства.

— Е, какво мислиш?

Мел сочеше към някакъв бежов предмет приблизително с размерите на асансьорите ни на работа. От изражението й заключих, че явно от известно време се опитва да разговаря с мен относно тази мебел. Да призная грешката си щеше да бъде… ами, безумна грешка. Така че реших да блъфирам.

— Не е лош.

Мел ме погледна по Онзи начин.

— Какво ти казах току-що?

Мълчание.

— Какво ти казах? — Знаеш ли… — изрече Мел, едва помръдвайки устни.

— Какво?

Мълчание.

— Какво?

— Това твое „Не е лош“. Не съм толкова глупава, Дъфи. Ако не си искал да идваш, тогава какво правиш тук? Не можеш ли поне веднъж да положиш малко усилие?

— Какво лошо има в това да кажа „не е лош“ за гардероб, който наистина не е лош. Изглежда добре, подходящ е, дизайнът му е добър и радва окото. — Пристъпих напред и прокарах пръсти по повърхността му в отчаян опит да проявя съпричастност. — Гладък е.

На лицето на Мел постепенно започна да се появява усмивка, която скоро разкри всичките й зъби. Бях успял да я спечеля отново, миг преди спорът да се разрази като лятна буря, което обаче далеч не означаваше, че победата е на моя страна. Мислено се потупах по рамото и се поздравих, че току-що съм успял да обезвредя шест тона пластичен експлозив.

— Мисля, че ще изглежда великолепно в спатията ни — каза Мел, все още изучавайки гардероба. От известно време вече говореше за „нашата“ спалня. Мислеше да напусне апартамента си в Кланам и да се пренесе при нас с Дан, за да успеем да спестим достатъчно пари за вноска за наше собствено жилище. Наистина, наемът на моя апартамент беше по-нисък, но пък, от друга страна, Мел трудно щеше да понесе съжителството с мен и Дан. Беше меко казано алергична към немарливостта, а апартаментът, който обитавахме с Дан, си беше живо убежище на немарливци. Обречена на постоянна война. Мел щеше да губи битка след битка, а това в края на краищата щеше да я влуди.

Отново погледнах гардероба. Би изглеждал чудесно в спалнята на Мел — с тоалетката от стар бор, елегантните репродукции на Хопър^[4] и бледолилавите стени. Но изобщо не би стоял на място в моята спалня, където за нищо на света нямаше да се върже с мръснобелите стени, смешните плакати и разпилените по библиотеката дискове, плочи и игри и непрестанно растящата ми колекция от видеокасети на комици. Нямах ясна идея как трябва да изглежда „нашата“ спалня. Но пък за сметка на това бях напълно убеден как не би трябвало да изглежда моята собствена. Ако, разбира се, не бъде подложена на намесата на Мел.

Прочетох от любопитство етикета на гардероба и останах ужасен.

— Така или иначе не можем да го вземе. Сглобяем е. Спомняш ли си онзи скрин, който се опитахме да сглобим миналата пролет? Отне ни три дни само докато намерим винтчетата и още три, докато се откажем и го напъхаме под леглото ти.

Казах това донякъде на шега. Въпреки че не можеше да се отрече, че и двамата нямахме време и търпение за сглобяеми мебели. Но Мел не се засмя. Вместо това потъна в мълчание — онова мълчание, което изпълва въздуха, преди да изригне вулкан. Изплаших се.

— Извинявай, скъпа, просто…

Не ми даде възможност да довърша изречението си. Рязко се извърна и се отдалечи с бързи стъпки. Тръгнах след нея, триейки сол на собствената си глава, че не съм избрал опцията „Не се занимавай“.

ИКЕА вече гъмжеше от екземпляри от целия възможен диапазон на видовете двойки. Двойки в еднакви пуловери, такива с еднакви деца, странни, млади, стари… И всички те в момента се изпречваха на пътя ми. Докато се опитвах да заобиколя една индийска двойка, бутаща две еднакви колички ИКЕА, в които се намираха децата им, изгубих Мел от поглед. Докато се промъквах с извинения покрай тях, тя изчезна. Втурнах се като обезумял през секциите за легла, офис мебели, складово оборудване. Накрая успях да я мерна в „Трапезарии“.

— Мел! — извиках след нея, но тя отказа да ме чуе. — Мел, чакай! — продължих да крещя.

Рус мъж в яке рибена кост и джинси, понесъл на раменете си малко момченце и с открояваща се сред тълпата половинка в напреднала бременност, потупа Мел по ръката и посочи към мен. Тя спря, но потокът от двойки не й позволи да остане дълго време на едно място. Накрая уморено отстъпи от пътя им и седна на един от столовете — мостри на модерно и елегантно обзавеждане за трапезария с маса от опушено стъкло, над която висеше черен метален абажур. На библиотеката бяха прилежно подредени шведски книги. Голяма табела сочеше към имитиращия дърво ламинат на пода срещу 15 лири за квадратен метър.

Издърпах стола срещу Мел и седнах.

— Виж, съжалявам — прошепнах. Вече бяхме успели да привлечем вниманието на минаващите покрай нас двойки. — Това, което казах, беше глупаво. Разбира се, че можем да вземем гардероба. Моля те.

— Не става въпрос за гардероба! — каза Мел през зъби, а гневният й тон се повишаваше с всяка произнесена сричка. — Става въпрос за теб и отношението ти. Всичко, което искам от теб, е малко подкрепа. Малко увереност. Прекалено много ли искам?

С периферното си зрение забелязах двойка здравеняци, които стояха и ни гледаха, като че бяхме членове на авангардно общество на драматичните актьори. Което напълно съвпадаше с представата ми за ада. Ненавиждах скандали на обществени места. Ненавиждах ги повече от всичко на света.

— Разбира се, че не е много — заизвинявах се аз. — Права си. Сгреших. Нека спрем дотук, става ли?

Лицето на Мел се изкриви от гняв.

— Изобщо не ме слушаш! — изкрещя. По бузите й потекоха гневни сълзи. — Не си чул и дума от това, което ти говоря. Нали?

Погледнах встрани и установих, че към двойката здравеняци се присъедини двойка с еднакви пуловери, след това и още една — нисички, в дъждобрани, придружени от бебе. Вече привличах значителен брой съчувствени погледи отстрана на мъжете и обвинителни такива от страна на жените. Като че с Мел бяхме огромен нагледен пример за войната между половете. Опитах се да си напомня, че съм на двадесет и осем, а не на десет години и че съм мъж, а не сконфузен ученик. Но не можех да се отърва от чувството си за нищожност. И вина.

Забих поглед в дрехите си, опитвайки се да не обръщам внимание на тълпящите се хора, на които вече не им се налагаше да полагат усилия да чуят Мел. Тя вече „говореше“ толкова високо, че създаде комфорт на всеки, който искаше да я чуе, дори и да се намираше в Швеция.

— Виж, Мел. Разбирам, че си разстроена, но трябва ли да говориш толкова високо? Не можеш ли малко… — и тук направих грешката тихо да изшъткам.

— Шъткаш ли ми? — наежи се Мел.

— Не.

— Направи го, нали?

— Не.

— Не смей да ми шъткаш!

— Той й изшътка — процеди заплашително жената от двойката здравеняци. — Много добре го чух.

— Не съм изшъткал! — изкрещях й.

Мел въздъхна тежко и въздишката като че отнесе със себе си височината на гласа й.

— Не си честен, Дъфи. Крайно време е да пораснеш и да осъзнаеш, че вече не си дете. Не можеш да продължаваш вечно да се държиш като тийнейджър.

— Слушай, Мел, съжалявам. Разбираш ли? Съжалявам.

— Прекалено късно, Дъфи. Всичко свърши.

Внезапно всичко наоколо се забави, като че изведнъж всички се бяхме озовали под водата.

— Какво? — попитах, нервно разтривайки врата си. — Какво говориш?

— Нещата не вървят, нали така? — каза Мел тихо, избягвайки погледа ми. — Ти наистина не искаш да се жениш, Дъф. Знам го. Не искаш животът ти да се променя. — От очите й потекоха сълзи, които експлодираха върху стъкления плот на масата като миниатюрни водни бомби. — Вината не е в теб. Ти просто си си такъв. Което е и една от причините да те обичам — заради безгрижността ти. Защото винаги приемаш нещата такива, каквито са. Но на мен ми трябва повече. Заслужавам повече, отколкото можеш да ми дадеш.

Направо не повярвах на ушите си. Като че Мел разговаряше с мен, без аз да произнеса и една дума. Целият свят се бе преобърнал и се държеше странно. Трябва да се опитам да сложа нещата в ред.

— За какво става дума, скъпа? Какво те прихвана? Всичко е наред — пресегнах се и хванах ръката й. — Всичко ще се оправи.

Най-накрая Мел ме погледна.

— Погледни ме в очите и ми отговори на въпроса: наистина ли, честно и с цялото си сърце, искаш да се оженим?

Очите ни се срещнаха за секунда и отклоних поглед.

— Ето го отговорът ти — каза Мел, подсмърчайки. — Предполагах, че нещо не е наред, но досега не бях сигурна.

Отчаяно исках да мога да излъжа. Да кажа: „Да, наистина искам да се оженим.“ Но не можех. Новопоявилата ми се съвест не ми позволяваше. Обичах Мел. Исках да бъда с нея. Но не и да се женя. Поне не сега. Все още не.

— Всичко ще се оправи, Мел — промълвих, все още държейки ръката й. — Всичко ще бъде наред.

Тя не отвърна. Седяхме, потънали в мълчание, докато непроизнесеният й отговор се опитваше да достигне до съзнанието ми.

— Нещата ще се оправят, Мел. Можем да преодолеем това.

Мълчание.

— Не е нужно да се разделяме — казах отчаяно. — Наистина. Мога да се променя. — Приличах на удавник, хванал се за сламка. — Ще ти купя гардероба.

Все още плачейки, Мел свали годежния си пръстен, притисна го към дланта ми и сви пръстите ми върху него.

— Положи доста усилия, Дъфи… — тя се наведе през масата и ме целуна нежно. — Но не беше достатъчно.

— Искам да постъпя правилно — казах, борейки се със сълзите си. Но Мел не ме чу. Вече бе станала и се бе отдалечила. Опитах се да я последвам, но беше прекалено далеч, за да я настигна, така че просто наблюдавах как си проправя път през „Бани“, „Килими“ и „Подови настилки“ към изхода, където накрая бе погълната от тълпите щастливи двойки.