Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (9)

Девета глава

Онър Лангтри доброволно пожела да се наеме с цялата работа в павилион Х. Когато преди година бе създадено отделението, за него бяха предвидени две сестри. Едната от тях бе Онър, другата — деликатна и антипатична жена, която нямаше подходящ темперамент за този род пациенти. Един месец след назначаването си бе заместена от едро, енергично и весело момиче с манталитет на увлечена по спорта ученичка. Тя остана в павилиона едва една седмица и помоли да я преместят, въпреки че пациентите се отнасяха добре с нея. Всъщност момичето се уплаши от начина, по който колежката й Лангтри се справи съвсем сама с болен, изпаднал в пристъп на лудост. Третата сестра бе сприхава и злопаметна. Задържа се в отделението десетина дни, след което бе отстранена по настояване на Онър Лангтри. Главната сестра изрази съжалението си и обеща незабавно да се погрижи за подходяща заместничка на напусналата. Но на практика пропусна да изпрати някого; или не бе намерила достойна кандидатка, или просто бе забравила.

Онър Лангтри не се интересуваше от причината за този пропуск; нямаше нищо против да работи сама в павилион Х. въпреки че изнемогваше и разполагаше с много малко време за сън. Пък и за какво са й почивни дни в База 15? И без това няма къде да отиде. Пред перспективата да прави слънчеви бани или да ходи на импровизирани купони — единствените забавления, които предлагаше лагерът — тя предпочиташе компанията на пациентите си. Ето защо работеше сама, убедена след трите неуспешни експеримента, че за пациентите от отделението е по-благотворно да виждат само една представителка на женския пол, да спазват един и същ режим и да се подчиняват на заповедите на един човек. Онър отлично знаеше задълженията си: не бе постъпила в армията, за да служи на собствените си интереси, или да се забавлява. В служба на родината, която бе в опасност, тя трябваше да положи всички усилия да се справя отлично с работата си.

И през ум не й минаваше, че когато реши да работи сама в павилион Х, тя получи абсолютна власт; не можеше да си представи, че би могла да навреди по някакъв начин на поверените и болни. Както охолното й детство не й позволяваше да разбере със сърцето си и с разума си степента, до която бедността бе оставила отпечатъка си върху Люк Дагет, така липсата на опит й пречеше да проумее сложната същност на отделението, функциите, които тя изпълняваше в него, и истинските отношения между нея и пациентите. Сестра Лангтри продължи да работи сама, доволна, че по този начин освобождава своя колежка за работа в друго отделение. Когато получи един месец отпуск, тя спокойно предаде пациентите на заместницата си, а при завръщането си отново се зае с работата си, като че никога не я бе прекъсвала.

 

 

Денят й започваше призори или малко преди това; на тази географска ширина продължителността на деня през лятото и през зимата беше почти еднаква. При изгрев-слънце Онър вече бе в отделението, много преди ординарецът, натоварен да раздаде закуската. Докато пациентите й още спяха, приготовляваше чай в големия стар чайник, слагаше върху подноса чиния с намазани с масло филии и едва тогава ги събуждаше. Пиеше чай заедно с тях, сетне се заемаше с почистването на спалнята и на кухнята, докато мъжете отиваха да вземат душ и да се избръснат. В дните, когато ординарецът отсъстваше, тя приготовляваше и закуската, която изяждаше с пациентите си около осем часа̀. След това под нейно наблюдение всички се заемаха с обичайните си задължения: оправяха леглата си, а по-високите Нийл и Люк бяха натоварени със сложната задача да дърпат мрежите против комари според инструкциите на главната сестра. Всеизвестно бе, че когато последната инспектира помещенията и установи, че мрежите са надиплени по неин вкус, обикновено не забелязва нищо друго.

В павилион Х, където пациентите не бяха на легло, поддържането на чистотата не беше проблем и не изискваше помощта на ординарец. Болните се справяха сами под зоркото око на сестра Лангтри. Нямаха нужда от ординарци, които и без това бяха мързеливци.

Отдавна се бяха справили с неудобствата, предизвикани от допълнителното пристрояване на павилиона. Като офицер, Нийл разполагаше с отделна стая, помещение с размери два на три метра, съседно на канцеларията на сестра Лангтри, първоначално предназначено за манипулационна. Нито един от пациентите не се нуждаеше от медицинска помощ, липсваше психиатър, който да ги лекува поне символично. Ето защо манипулационната беше винаги на разположение на редките пациенти с офицерски чин. Когато на сестра Лангтри се налагаше да лекува леки, но често срещани страдания, като краста, циреи и дерматити, тя използваше канцеларията си. Пациентите, които страдаха от пристъп на малария или от разновидности на тропическата тифусна треска, оставаха в леглата си, а хората с по-сериозни заболявания бяха препращани в други отделения, където имаше по-добри условия за лечение.

В сградата нямаше вътрешни тоалетни нито за мъжете, нито за персонала. Като мярка за поддържане на хигиената, болните, които не бяха на легло, плюс всички служещи в База 15, използваха външните тоалетни, разпръснати на равни интервали из цялата територия на лагера; дезинфекцираха ги един път дневно и периодично ги поливаха с горящ бензин, за да се избегне разпространяването на бактерии. Пациентите, които не бяха на легло, се миеха в излети от бетон бараки, които гордо наричаха бани; бараката, отредена за павилион Х, се намираше на петдесетина метра зад него и преди я използваха пациентите на още шест отделения. Те бяха празни от половин година насам, затова бараката с душовете и намиращите се наблизо тоалетни бяха на разположение само на пациентите от отделение Х. Мокрото помещение в павилиона, където се съхраняваха шишетата за урина, подлогите и капаците им, бедният запас от спално бельо и вонящата на дезинфектант тенекия (в която понякога се облекчаваха пациентите), вече почти не се използваше. Водата се съхраняваше в цистерна, поставена върху стълбове, високи колкото покрива на сградата, и по този начин се осигуряваше гравитационно захранване с вода на общото и на мокрото помещение, както и на манипулационната.

След като преценеше, че в общата зала цари изрядна хигиена, сестра Лангтри се оттегляше в канцеларията си, за да се занимае с писмената работа: формуляри и ордери, списъци за спалното бельо и ежедневните данни, които трябваше да попълва в картоните на пациентите. В дните, когато бе ред на павилион Х да посети склада — желязна барака, зорко охранявана от интенданта на лагера — Онър и някой от хората й отиваха да вземат онова, до което успеят да се доберат. Нъгет бе най-подходящ придружител за тези експедиции; дребен и невзрачен, той се промъкваше в склада почти незабелязан, но при завръщането си в павилиона започваше да измъква от бездънните си джобове съкровища; шоколадчета, кексчета и кутии бисквити, сол, захар, талкова пудра, тютюн, цигарени хартийки и кибрит.

Късно следобед идваха на инспекция шефовете главната сестра, полковник Доналдсън, комендантът — полковник, който носеше червена шапка, и още много други. Сутрин, необезпокоявана от началството, Онър седеше на верандата и разговаряше с пациентите си или мълчаливо се наслаждаваше на компанията им.

Обядът пристигаше от кухнята около дванайсет и половина — тогава тя напускаше павилиона, за да отиде в общата трапезария. Следобедите обикновено прекарваше в стаята си; четеше, кърпеше чорапите и бельото на любимците си; понякога, когато времето бе сравнително хладно, си позволяваше да подремне. Около четири часа отиваше в общата стая на сестрите, за да изпие чаша чай и да си побъбри с колежките си; на практика това бе единственият й контакт с тях, защото, докато обядваше набързо в трапезарията, нямаше време за разговори.

Появяваше се в павилион Х в пет часа, грижеше се за поднасянето на вечерята, а в шест и петнайсет отново отиваше в трапезарията за сестрите. В седем вече бе поела обратния път към павилиона — това бе най-приятното й преживяване през деня. Понякога Нийл идваше в канцеларията й, за да си поговорят и изпушат по една цигара, но най-често тя отиваше в общата зала и разговаряше с питомците си; понякога изслушваше насаме изповедите на всеки един от тях. Сетне попълваше в картоните им данните, които смяташе за важни. Малко след девет часа някой приготовляваше последния чай за деня и Онър с удоволствие изпиваше чашата си в компанията на мъжете, седнала на дългата маса, отделена с паравани от голямата зала. В десет пациентите започваха да се приготвят за лягане, а след половин час сестра Лангтри напускаше отделението.

Сега нямаше много работа и животът й бе сравнително лек и приятен. По времето, когато павилион Х бе препълнен с пациенти, тя прекарваше там повечето от времето си и никога не го напускаше вечер, преди да раздаде транквиланти на всички болни. Ако някой от тях бе склонен да буйства, оставяха през нощта по една дежурна сестра или ординарец, но подобни пациенти не се задържаха дълго тук, освен ако проявяха признаци на подобрение. Общо взето, лечението в павилион Х се извършваше с колективни усилия, като най-важната съставна част на колектива бяха самите пациенти. Винаги имаше един-двама болни, на които сестра Лангтри можеше да се довери по време на отсъствието си, и тя ги намираше много по-полезни, отколкото другите си колежки.

Онър бе убедена, че общите усилия са главният фактор за успеха на лечението и се тревожеше единствено от мисълта, че хората в отделението разполагат с прекалено много свободно време. Веднъж превъзмогнал най-тежката фаза на заболяването си, човек изведнъж се озоваваше лице срещу лице със седмици на принудително бездействие преди освобождаването му от отделението. Пациентите нямаха с какво да запълват безкрайно дългите си дни. Малцина бяха онези, които подобно на Нийл Паркинсън умееха да рисуват. За съжаление, самата Онър нямаше склонност към занаятите и не можеше да преподава уроци на желаещите да ги упражняват, дори и да се намереха необходимите материали. От време на време някой от мъжете изявяваше желание да изработва фигурки от дърво, да плете или да шие и тя охотно го насърчаваше. Във всяко отношение павилион Х бе най-скучното място на света. Ето защо тя бе доволна, когато успееше да накара пациентите си да участват в ежедневната работа.

 

 

Вечерта след пристигането на Майкъл, както обикновено, сестра Лангтри напусна канцеларията си в десет и четвърт, стиснала в ръка електрическото фенерче. Осветлението в голямата зала бе изгасено, с изключение на крушката, висяща над голямата маса. Тя изгаси и нея, като натисна бутона в дъното на коридора. Едновременно с това запали фенерчето си и го насочи надолу.

Наоколо цареше тишина, нарушавана единствено от долитащото от мрака равномерно дишане на пациентите. Странно, нито един член на сегашната група не хъркаше и може би това обуславяше взаимната им търпимост. Поне в съня си можеха да се чувстват сами и за няколко часа да се отърват от познатите до болка лица. Младата жена се питаше дали Майкъл хърка. Надяваше се, че не, заради самия него, защото останалите веднага щяха да го намразя!

Павилионът никога не тънеше в пълен мрак след отменянето на затъмненията. Лампата в коридора гореше през цялата нощ, както и тази на стълбата, водеща към бараката с душовете и към тоалетната. Бледата й светлина проникваше през прозорците, под които стоеше леглото на Майкъл.

Мрежите против комари бяха спуснати и надиплени около леглата и в полумрака им придаваха вид на катафалки. Създаваше се мрачно впечатление, сякаш незнайни войни лежаха в непробуден сън, обгърнати от тъмни облаци, наподобяващи дим от погребални клади.

С автоматичен жест, плод на дълги години практика, сестра Лангтри вдигна фенерчето и закри в ръка крушката; светлината му се превърна в рубиненочервен отблясък, прорязван от бели искри между тъмните сенки на пръстите й.

Първо се доближи до леглото на Нъгет и насочи засенчената светлина през мрежата. Господи, какво дете бе той! Спеше като заклан, но сутринта вероятно ще и се оплаче, че не е успял да мигне цяла нощ. Въпреки горещината пижамата му бе закопчана догоре, чаршафът — плътно увит около тялото му. Бедният Нъгет — винаги се оплакваше от нещо. Ако нямаше запек, казваше, че го измъчва диария; ако по чудо мигрената му преминеше, веднага започваше да усеща болки в гръбнака; когато дерматитът не предизвикваше върху кожата му възпаления, подобни на окървавено сурово месо, то по задника му излизаха гнойни циреи. Нъгет бе щастлив само когато страдаше от някаква болест — истинска или въображаема. Никога не се разделяше с оръфания медицински речник, който бе задигнал отнякъде още преди пристигането си в отделението; наизуст знаеше съдържанието му и отлично разбираше значението на сложните медицински термини. Както обикновено, и тази вечер Онър бе успяла да го обуздае. Беше мила, изпълнена със съчувствие, готова да изслуша оплакванията му и да анализира описваните от него симптоми и покорно да последва наставленията му относно начина, по който трябва да бъде лекуван. Дори да подозираше, че повечето от таблетките, които сестрата му даваше, и от инжекциите, които му биеше, бяха безвредни, Нъгет предпочиташе да си мълчи. Да, наистина приличаше на голямо дете!

Следващото легло беше на Мат, който също спеше. Рубиненочервената светлина на фенерчето заигра по затворените му клепачи и освети благородните му черти. Онър изпитваше съжаление към Мат, но не можеше да му помогне. Преградата между мозъка и очите му оставаше спусната и не позволяваше връзка между тях. Напразно тя се опитваше да го накара веднъж седмично да ходи на преглед при полковник Подбрадник. Мат упорито отказваше и твърдеше, че ако заболяването му е истинско, неминуемо ще причини смъртта му, но защо да си прави труда да посещава невролог, ако слепотата му е въображаема, както твърдят всички? Върху шкафчето му стоеше снимка на млада, трийсетинагодишна жена; косата и прилежно бе навита на руло като на холивудска филмова звезда, тъмната и рокля бе украсена с широка бяла яка. Три момиченца със същите яки позираха до нея, а на скута й седеше четвърто дете, почти пеленаче. Колко странно, че единствено Мат, който не можеше или не искаше да вижда, държеше върху шкафчето си снимка на любимите си хора. Но откакто работеше в павилион Х, Онър бе забелязала, че тукашните пациенти почти не притежаваха фотографии на близките си, за разлика от болните в други отделения.

Единствено когато спеше, Бенедикт преставаше да се крие зад преградата, която бе издигнал между себе си и света. През деня той беше спокоен, тих, видимо доволен, лицето му бе непроницаемо. Но щом заспеше, започваше безспирно да се мята в леглото и да стене. Всъщност Онър най-много се безпокоеше за него, защото не можеше да му попречи да се самоизмъчва. Думите й сякаш не проникваха до съзнанието му; той никога не проявяваше враждебност към нея, но като че не я чуваше или не разбираше онова, което му говори. Тя предположи, че го измъчва половият му нагон и реши да го изпита. Когато му зададе въпроса дали някога е имал момиче, Бенедикт побърза да отговори отрицателно. Онър упорито продължи да го разпитва, като обясни, че няма предвид момиче, с което е спал, а просто девойка, към която изпитва приятелски чувства и за която мечтае да се ожени. Бенедикт я изгледа, лицето му се изкриви от отвращение. „Момичетата са противни“ — процеди той и не обели нито дума повече. Да, той я караше да се тревожи поради тази и поради ред други причини.

Преди да се доближи до Майкъл, сестра Лангтри реши да прибере параваните, поставени прекалено близо до леглото на новодошлия — имаше опасност той да ги събори, ако му се наложи да стане през нощта. Тя ги събра, като че затвори ветрило, и ги тикна до стената. Това легло отдавна стоеше празно; пациентите го избягваха, защото светлината от прозорците блестеше в очите им.

Онър със задоволство установи, че Майкъл спи без сакото на пижамата си. Пък и не би могло да бъде иначе в тази горещина. Тя се притесняваше повече за здравето на Мат и на Нъгет, които въпреки настояванията й продължаваха да спят със закопчани догоре пижами. Онър се питаше дали прекалената им скромност не е продиктувана от обожанието им на някакъв идеализиран женски образ — съпруга, или майка, който за тях бе въплъщение на почтеност — почтеността на някакъв утопичен цивилизован свят, намиращ се далеч от павилион Х.

Майкъл спеше с лице към стената, очевидно необезпокояван от светлината, която падаше върху лицето му. „Много добре, значи местоположението на леглото не му пречи.“ — каза си тя. Докато не заобиколеше леглото, лицето на спящия оставаше скрито от нея; но тя изпитваше неудобство да го наблюдава, докато спи, затова не помръдна от мястото си. Слабата лампа осветяваше голия му гръб и раменете му и проблясваше върху сребърната верижка, на която той носеше картите си за самоличност, изработени от подобен на картон материал. Благодарение на тях щяха да го идентифицират, ако намереха тялото му, в случай че бе застрелян, не разкъсан от мина. Обичайната процедура беда отрежат и да изпратят едната карта на роднините му заедно с вещите му и да го погребат, без да свалят другата от шията му. „Но това вече няма да се случи, защото войната свърши“ — каза си Онър.

Спомни си погледа му, когато одеве за пръв път влезе в канцеларията й, сякаш не взимаше присъствието й на сериозно, сякаш жената пред него играеше роля, която не и подхожда. Очите му може би не искаха да кажат; „Иди да си играеш, момиченце“, а „Иди да се погрижиш за горките откачени, на които си необходима, защото нямам и никога не ще имам нужда от помощта ти“. Поведението му накара Онър да се почувства така, сякаш пред нея внезапно се бе изпречила висока стена, или се бе сблъскала с някаква непозната сила. Другите пациенти явно изпитваха същото чувство и разбираха, че мястото на Майкъл не е в павилион Х.

Тя остана до леглото му по-дълго, отколкото съзнаваше, насочила фенерчето към тила му; лявата й ръка бе протегната и несъзнателно галеше мрежата против комари.

Почти незабележимо движение в другия край на залата я изтръгна от вцепенението й. Тя вдигна очи и погледна към леглото на Люк, което вече не бе скрито от параваните. Той седеше гол на ръба на кревата, вдигнал единия си крак, обгърнал коляното си с ръце, и я наблюдаваше. Онър се почувства така, сякаш я бяха изненадали, докато участва в таен и перверзен полов акт, и мислено благослови тъмнината в залата, която прикри червенината, обляла лицето й.

Двамата дълго се взираха един в друг, като дуелисти, които хладнокръвно преценяват противника си. Сетне Люк промени позата си, отпусна крака си, вдигна ръка за ироничен поздрав, плъзна се под мрежата и изчезна от погледа й. Преструвайки се, че не е забелязала нищо неестествено, сестра Лангтри прекоси залата, наведе се и притвори плътно мрежата, като старателно избягваше погледа му.

Тя нямаше навик да наглежда Нийл, освен ако я повикаше, което той почти никога не правеше, сякаш смяташе, че веднъж влязъл в убежището си, има право на свой собствен живот. Бедният Нийл, дължеше му поне тази малка услуга.

След като се убеди, че всичко в отделението е наред, сестра Лангтри се отби в канцеларията си, смени гуменките си с ботуши и гетри и нахлупи широкополата си шапка. Сетне се наведе, взе кошничката си и пусна в нея два чифта чорапи на Майкъл, които имаха огромни дупки. Когато стигна до вратата, съвършено безшумно повдигна завесата от бирени капачки и излезе навън. Насочила в краката си фенерчето, чиято светлина вече не прикриваше с дланта си, тя прекоси лагера по посока на квартирата си. Часът бе десет и половина. До единайсет ще се изкъпе и ще се приготви за лягане, след което я очакват цели шест часа сън.

Но дори и по време на отсъствието й пациентите й не оставаха без наблюдение. Ако прозвучеше сигналната инсталация, която бе вродена във всяка добра медицинска сестра, тя отиваше в отделението, за да провери дали всичко е наред. Освен това караше нощната сестра да наглежда пациентите от павилиона по време на обиколката си. Във всеки случай колежките й обикновено посещаваха павилион Х един-два пъти през нощта. При спешни случаи винаги можеха да й телефонират. От три месеца насам не бе имало произшествие през нощта и Онър Лангтри си каза, че спокойно може да заспи.