Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (41)

Трета глава

Когато една вечер й съобщиха, че има посещение, тя веднага си помисли за Майкъл. Щом е успял да я открие, значи има нужда от нея. Сетне й хрумна, че може да е Нийл, който разполагаше с достатъчно пари, за да открие следите, на когото си пожелае. Всъщност трябваше да го очаква: навярно добилият самоувереност Нийл, с когото се бе разделила преди осемнайсет месеца, се е уморил да я чака и е решил да й напомни за съществуването си. Възможно бе майка й да се е срещнала някъде с него и да му е казала къде се намира Онър — въпреки че в писмата си Фейт не споменаваше нищо подобно.

Младата жена се запъти към салона за посетители, докато се опитваше да си представи какво ще се случи в два различни варианта. Дълбоко в душата си беше уверена, че ще види единия или другия, и се радваше на предстоящата среща.

Но вместо Майкъл или Нийл в салона я очакваше сестра Сали Доукин, както винаги свалила обувките си и протегнала подутите си крака.

Онър се вкамени и притисна ръце до гърдите си, сякаш бе поразена от куршум. „Господи! — каза си тя. — Защо жените са толкова наивни!“ Насила се усмихна и с протегната ръка се отправи към първата посетителка, която идваше да я види от идването й в „Морисет“. „Да — помисли си отново. — Всички си приличаме, непоправими сме, когато става дума за някой мъж. В продължение на месеци вярваш, че си го забравила, че вече не мислиш за него, но щом има възможност да го видиш, сърцето ти лудо започва да тупти и разбираш, че все още го обичаш.“

Както обикновено, сестра Доукин се усмихна, но не стана от стола.

— Дойдох преди час, но не исках да те откъсвам от работата ти; хапнах набързо в Йонг и се върнах. Как си, Онър?

Онър седна срещу нея и продължи да се усмихва.

— Добре, Сали. А ти?

— Като топка за тенис, завързана с ластик за ракетата. Питам се кой ще издържи по-дълго — аз, или ластикът.

— Ти, разбира се, защото си несломима.

— Кажи го на краката ми — може да ти повярват — сестра Доукин ядно се втренчи в подутите си глезени.

— Пак твоите крака! Изобщо не си се променила.

Сали Доукин беше облечена в зле скроена и демодирана рокля; както повечето сестри, прекарали години наред в болничните отделения, тя се чувстваше по-удобно и изглеждаше по-внушителна единствено в колосаната си униформа.

— А в теб има промяна, Онър. Струваш ми се подмладена и по-щастлива.

Онър действително приличаше на млада стажантка. Беше облечена както по време на стажа си в „Принс Албърт“ — в бяла рокля на лилави райета, закопчана догоре, с дълги ръкави, които завършваха с целулоидни маншети. И престилката беше същата — бяла, обемиста и колосана, с широки презрамки. Онър носеше твърд колан, който подчертаваше тънката й талия, черни обувки с нисък ток и черни памучни чорапи. Касинката й също беше бяла, с две ленти отпред, които означаваха, че е втора година стажантка.

— Сигурно е от униформата. Не си свикнала да ме виждаш без воал.

— С каквото й да си облечена, винаги изглеждаш като извадена от кутийка.

— Сали, разкажи ми нещо за себе си. Какво стана със службата в „Норт Шор?“

— Нищо — тъжно отвърна по-възрастната жена, — нямах късмет да остана в Сидни. Наложи се да се върна в „Роял Нюкасъл“, защото живея наблизо и не се налага да харча пари за квартира. Как ти се струва работата в психиатрията?

— Много ми харесва! — въодушевено възкликна Онър. — Коренно се различава от онова, което съм правила досега, но и тук имаме критични ситуации. През целия си живот не съм виждала толкова много епилептици и няма шанс да спасим всички. Знаеш ли, докато бях старша сестра, бях забравила какво означава да се грижиш за болните, но тук е обратното. Чувстваш пациентите като роднини. Знаеш, че ще останат тук колкото тебе, дори и по-дълго, ако не умрат от пневмония, защото здравето им е по-деликатно, отколкото на нормалните хора. Ще ти кажа и още нещо: ако мислиш, че работата в обикновените болници е отговорна, значи не знаеш какво е в психиатрията.

Тя въздъхна и продължи:

— Съжалявам, че не бях работила няколко години тук, преди да попадна в павилион Х. Зная, че съм допуснала сериозни грешки поради невежеството си. Все пак, по-добре късно, отколкото никога, както казал архиепископът на балерината.

Сестра Доукин се усмихна:

— Я виж ти! Не очаквах да чуя от тебе подобна забележка — повече е в мой стил. Ако продължаваш в същия дух, ще свършиш като мене — хибрид между жената дракон и придворен шут.

— Е, не е толкова страшно — отвърна Онър и за пръв път искрено се усмихна, усетила внезапна обич към едрата жена. — О, Сали, наистина се радвам да те видя! Питах се кой ли се е сетил за мен — тук съм толкова отдалечена от света, че досега никой не ме е посетил.

— И аз се радвам, Онър. Всички забелязаха отсъствието ти по време на срещите между сестрите, работили в База 15. Нима не поддържаш връзка с нито един от приятелите си от онова време?

— Не. Странно, но не обичам тези срещи. Напомнят ми на аутопсия — патологът бърза да затвори черепа, като че се бои някой да не види какво има в него.

— Но точно това се отнася за работата ти в психиатрията!

Онър скръсти ръце, приведе се и промълви:

— Грешиш Сали… И все пак мразя да си спомням за миналото.

— Знаеш ли, струва ми се, ме започваш да се смахваш сред толкова луди, въпреки че, общо взето, тук обстановката е приятна — градини, прекрасна гледка и прочее…

— Сали, кажи ми местно, защо спомена База 15?

— О, просто така. Сетих се, че преди да напусна „Норт Шор“, при нас постъпи един от бившите ти пациенти.

Онър цялата настръхна и потрепери.

— Кой? — попита тя с пресъхнала уста.

— Мат Сойер. Оказа се, че слепотата му не е психосоматична.

— Бях абсолютно сигурна! Какво му беше?

— Голям мозъчен тумор, засегнал очния нерв, след което се разпрострял в обонятелните центрове и продължил да расте. Но Мат постъпи в „Норт Шор“ не заради тумора, а защото бе получил мозъчен кръвоизлив.

— Значи е мъртъв? — с въздишка попита Онър.

— Изпадна в кома и почина след седмица, без изобщо да страда. Жалко за семейството му — три сладки момиченца и очарователна съпруга.

— Да, жалко, много жалко — беззвучно промълви Онър.

Двете замълчаха, като че от уважение към паметта на покойника. Онър се питаше как жената на Мат е приела слепотата му, как недъгът му се е отразил на децата му. Повярвала ли е на диагнозата на лекарите, или е разбрала, че причината за слепотата му е опасна и фатална? Ако снимката й, която стоеше на шкафчето на Мат, отразяваше истинския й характер, навярно мисис Сойер се е оказала по-силна и по-любяща, отколкото бе предполагал съпругът й. „Почивай в мир, скъпи Мат — каза си Онър. — Дългата ти битка с мъката и със смъртта завърши.“

— Защо напусна „Норт Шор“ и се премести в „Нюкасъл“, Сали? — попита младата жена, учудена, че приятелката й се е отказала от поста, за който толкова мечтаеше преди демобилизацията.

— Заради баща ми — тъжно отговори сестра Доукин. — Страда от атеросклероза, атрофия на мозъчната кора, старческо малоумие — както искаш го наречи — все едно е. Наложи се да го настаня тук.

— О, Сали, много съжалявам. Кога го доведе?

— Тази сутрин. Повярвай ми, направих всичко възможно да го избегна. Върнах се в Нюкасъл с надеждата, че ще предотвратя настаняването му в психиатрията, но все пак трябваше да ходя на работа, а майка ми е прехвърлила седемдесетте — не може непрекъснато да дебне съпруга си, който се напикава в леглото, или забравя да се облече, когато отива до съседния магазин. Единственият изход бе да престана да работя, но цялото семейство се издържа от заплатата ми, отгоре на всичко съм и стара мома. Пустият ми късмет.

— Не се притеснявай, Сали, тук добре ще се грижим за него — опита се да я успокои Онър. — В „Морисет“ се отнасят добре със старците и аз често ще го наглеждам. Всъщност как ме намери?

— Предполагах, че си в „Калан Парк“, затова се опитах да настаня там баща ми. Срещнах се дори с главната сестра и тя ме осведоми къде си. Спомни си за теб, въпреки че бяхте разговаряли само веднъж — навярно си й направила силно впечатление с желанието си да работиш в психиатрията. Изпитах огромно облекчение, когато разбрах, че си в „Морисет“. Всъщност тук съм от сутринта. Главната сестра предложи да те повика, но аз не се съгласих да те откъсват от работата ти. Освен това се страхувам от мига, когато ще се прибера вкъщи и ще видя мъката на мама — гласът й се разтрепери, но Сали успя да се овладее и продължи:

— Ето защо предпочетох да отложа неприятното задължение с няколко часа и дойдох да поплача на рамото ти.

— Винаги съм на твое разположение, Сали. Малко ли плаках на твоето?

При спомена за сцената в стаята на сестрите Сали Доукин се пооживи.

— Вярно е. Като си помисля за онази малка кучка Сю Педър…

— Случайно да знаеш какво е станало с нея?

— Не и хич не ме интересува. Но съм готова да заложа годишната си заплата, че отдавна се е омъжила. Малката Сю не е от жените, които с труд изкарват прехраната си.

— Е, да се надяваме, че съпругът й е състоятелен и с благ характер.

— Да — разсеяно отговори Сали Доукин, поколеба се и дълбоко си пое дъх, сякаш се готвеше да каже нещо неприятно.

— Всъщност има още една причина, освен баща ми, поради която исках да те видя. Хрумна ми нещо, когато главната сестра от „Калан Парк“ ми съобщи къде си. Случайно да си чела нюкасълските вестници?

Онър смаяно я изгледа и отговори:

— Не съм.

Сестра Доукин кимна.

— Така си и мислех. Сигурна бях, че не се интересуваш от местните новини, защото… защото вече нямаше да си тук.

Онър се изчерви, но не каза нито дума, само надменно изгледа по-възрастната жена. Сали се почувства неловко, но все пак продължи:

— Докато бяхме в База 15, забелязах чувствата ти към Майкъл Уилсън и смятах, че вече сте женени. Но след като прочетох историята във вестника, установих, че… приятелството ви не е продължило след войната. Когато разбрах, че работиш в „Морисет“, се запитах дали нарочно си избрала болница близо до фермата му, с надеждата, че някой ден ще го срещнеш, или ще го посетиш след известно време… Но сигурно нямаш представа за какво говоря?

— Не — глухо отвърна Онър.

Сали Доукин повика на помощ цялата си смелост; не за пръв път изпадаше в подобно положение, но сега се налагаше да бъде особено тактична.

— Скъпа, Майкъл Уилсън е мъртъв от четири месеца.

Лицето на Онър изглеждаше пусто, безжизнено.

— Знаеш, че не съм клюкарка и не ти го съобщавам, за да ти причиня мъка — продължи сестра Доукин. — Но си казах, че трябва да го научиш. И аз съм била млада и напълно те разбирам. Надеждата може да бъде най-жестокото нещо на света и понякога е по-добре да се унищожи, преди да се превърне в безнадеждност. Навярно думите ми ще те накарат да промениш живота си, преди да е станало прекалено късно и преди да попаднеш в капана на навика, както аз. Смятам, че е по-добре да го чуеш от мен, отколкото от някоя продавачка в Мейтланд.

— Бенедикт го е убил — беззвучно произнесе младата жена.

— Не, той убил Бенедикт, после се самоубил. Всичко станало заради кучето им, което направило поразии в пилчарника на съседа. Последният пристигнал побеснял от яд и се нахвърлил върху Майкъл. Бенедикт пък нападнал фермера и щял да го убие, ако не била намесата на Майкъл. Съседът побързал да се оплаче в полицията, но когато агентите отишли във фермата на Майкъл, всичко било свършено — двамата били мъртви. Майкъл дал на Бенедикт свръхдоза приспивателно, сетне се застрелял с пистолета си. Не е страдал — отлично е знаел къде да се прицели.

Онър се отпусна на стола като парцалена кукла.

„О, Майкъл, моят Майкъл!“ В един миг усети как я обгръща цялата й любов и копнеж, които изпитваше към него. Майкъл! Никога вече няма да го види… Господи, колко й бе липсвал; през всичките тези месеци бе живяла толкова близо до любимия и все пак беше прекалено горда, за да отиде при него. Беше мъртъв, но тя не бе усетила нищо в сърцето си, което тъй силно копнееше за него.

Експериментът бе завършил с неизбежната трагедия. Майкъл си въобразявал, че докато бди над Бенедикт, приятелят му е в безопасност, ето защо с радост носел тежкия си товар. Когато разбрал грешката си, сложил край на живота на Бенедикт по най-безболезнен начин. След това не е имал друг изход, освен да се самоубие. Не би могъл да живее, да се примири с живота в затвор, бил той павилион Х или „Морисет“ Майкъл беше птица: ако се наложеше да живее в клетка, сам трябваше да я направи. Майкъл, моят Майкъл! Колко лесно се заличава един живот — като покосена трева.

Онър гневно извика:

— Но защо не е дошъл при мене? Защо?

Сали се запита как да й каже истината, без да я нарани.

— Може би просто те е забравил. Знаеш, пациентите бързо ни забравят.

— Нямат право! — изплака Онър.

— Не го правят нарочно. Такава е човешката природа. Докато сме заедно, искрено ни обичат, но след това поемат пътя си, а ние — нашия. Нито те, нито ние можем да си позволим да живеем със спомени. Иначе всички ще свършим тук, в „Морисет“.

Онър мълчаливо се опита да събере парчетата от разбитото си сърце. Сетне, сред настъпилата тишина, промълви:

— Вярно е. Няма защо да се притеснявам — вече съм тук.

Сали Доукин се изправи, нахлузи обувките си, протегна ръка на Онър и я накара да се изправи.

— Наистина си тук, но си от другата страна на бариерата, от страната на онези, които лекуват, които се грижат за облекчаване страданията на другите. И там трябва да останеш, независимо от това, как ще решиш да живееш по-нататък. А сега трябва да вървя — примирено въздъхна тя. — Мама ме чака…

„Бедната Сали — помисли си Онър, докато изпращаше приятелката си по коридора. — Проблемите и са огромни. Не заслужава така да свърши живота си, да дочака старините си самотна, бедна, натоварена с непоносимото бреме на грижите за родителите си…“ Всеотдайността към професията бе донесла на Сали Доукин само нови задължения. Внезапно Онър си каза, че й е омръзнало да се съобразява с дълга, на който бе подчинен целият й живот и който бе причинил смъртта на Майкъл.

Двете спряха пред колата, която Сали Доукин бе наела, за да доведе баща си в „Морисет“, и се прегърнаха.

— Желая ти щастие, Сали, и не се тревожи за баща си — добре ще се грижим за него.

— И ти не се тревожи за мен, Онър. Днес съм нещастна и бедна, но кой знае какво ще се случи утре? Може би ще спечеля голямата печалба от лотарията. Освен това в „Роял Нюкасъл“ не е толкова лошо, дори може би ще се издигна до главна сестра, вместо до заместничка.

Тя с мъка се качи в колата, отпусна се зад волана и продължи:

— Ако се случи да дойдеш в Нюкасъл, непременно ми се обади — ще вечеряме някъде и ще си побъбрим. Разбери, че не е хубаво да се откъсваш от хората. Освен това, ще се наложи да ме изтърпяваш всеки път, когато идвам да видя татко.

— Много ще ми бъде приятно, Сали, но не смятам да остана тук още дълго. Познавам един човек в Мелбърн, на когото трябва да напомня за съществуването си, преди напълно да ме е забравил.

Сали Доукин лъчезарно й се усмихна.

— На добър час! Изживей живота си както трябва и бъди щастлива!

Сетне махна с ръка, силно натисна амбреажа, колата й заподскача като кенгуру по шосето и се отдалечи.

Онър я проследи с поглед, вдигнала ръка за сбогом. Когато колата изчезна, тя се обърна и свела глава, бавно закрачи към сградата, където живееха сестрите, като се взираше в черните си обувки, открояващи се на фона на падащия мрак.

Нийл беше казал, че ще я чака. Мелбърн не е чак толкова далече, ако пътува със самолет — спокойно може да отиде дотам през полагащите й се четири почивни дни — и никога да не се върне в „Морисет“, ако Нийл държи на обещанието си. Беше трийсет и две годишна, но какво бе получила досега? Дипломи, медали… Нямаше съпруг, нито дете, нито дори собствен живот. Досега бе служила на другите и бе живяла със спомен, със спомена за един мъртвец.

Вдигна глава и се вгледа в осветените прозорци на сградите, където живееха отхвърлените от обществото хора. Кога се пада следващата й отпуска? Да видим, три дни работа, последвани от три дни почивка, после четири дни на работа. Значи, след около десет дни.

Прекрасно — няма да й се наложи да замине за Мелбърн преди големия концерт през следващата седмица, най-хубавият досега — само дано бедната Мардж успее да запомни двете думи, които трябва да произнесе! Горкичката, толкова искаше да се появи на сцената, че нямаха сърце да й откажат. Ами Ани? Какво щастие, че старшата сестра откри дарбата й да пее! Гримирана и облечена в изящната рокля, Ани изглеждаше много чаровна. Мъжете от работилницата за кошници щяха да направят от камъшит голяма клетка, да я боядисат със златна боя, а Ани ще пее „Аз съм само птица в златна клетка“. А сценката с котката и мишката навярно ще накара непретенциозната публика да изпадне във възторг, стига Сю да не получи епилептичен припадък…

Сестра Лангтри изведнъж спря и се вцепени, сякаш гигантска ръка беше препречила пътя й. Каза си: „Господи, какво съм намислила? Не мога, нямам право да ги изоставя! Какво ще стане с пациентите, ако хората, които се грижат за тях, се впуснат в преследване на една мечта? Защото това е само мечта на празноглаво момиче. Животът ми е тук — Майкъл също го бе разбрал. Сали Доукин е права: истината е жестока, но от нея не можеш да избягаш. Ако те заболи, ще трябва да изтърпиш. Пациентите ни забравят — ето самата истина. Осемнайсет месеца и нито дума от Майкъл. Нийл също напълно ме е забравил. Когато бях център на неговия свят, той ме обичаше, защото се нуждаеше от мене. За какво съм му сега? Изправих го на крака и го изпратих в друг свят, много по-интересен и населен с красиви жени. Защо да си спомня за най-мъчителните моменти от живота си? И още по-важно — защо смятам, че е длъжен да си спомня? Майкъл беше прав. Знаеше, че когато птицата е силна, има нужда от свобода.“

Дългът й повеляваше да остане тук. Не всеки бе способен да се справя с непосилната и отговорна работа, защото тя притежаваше необходимото образование и най-вече — вродената способност да лекува. От всеки десет сестри, които стажуваха в психиатрията, само една успяваше да издържи тригодишния период на обучение. Тя, Онър Лангтри, щеше да издържи! Имаше и още нещо: любовта. За нея професията й не бе просто работа, тя влагаше в нея цялата си душа. Истината бе, че искаше да остане сред забравените, безполезните, сред онези, за чието съществуване светът бе забравил, или не желаеше да си спомня.

Онър вдигна глава, изправи рамене и решително закрачи напред. Не се страхуваше, най-сетне бе напълно спокойна. Защото бе разбрала, че дългът, тази безумна всеотдайност, бе само другото име на любовта.