Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (4)

Четвърта глава

Минимум шест пъти дневно сестра Лангтри изминаваше разстоянието между квартирата на медицинските сестри и павилион Х, като последните й два курса бяха след падането на нощта. През деня тя се радваше на възможността да се пораздвижи, но винаги се чувстваше неспокойна в тъмнината; в детството си се боеше до смърт от мрака и отказваше да спи в стая без нощна лампа. Естествено, отдавна си бе наложила да се съпротивлява срещу глупавия, безпочвен страх. И все пак, всеки път, когато пресичаше лагера по тъмно, се насилваше да мисли за нещо конкретно и осветяваше пътя си с електрическо фенерче — иначе й се струваше, че сенките заплашително я обгръщат.

В деня на приемането на Майкъл Уилсън в павилион Х тя напусна поста си, когато мъжете седнаха да вечерят, и се запъти към трапезарията, за да получи собствената си дажба. Сега, предшествана от лъча на фенерчето, което осветяваше пътеката, тя вървеше обратно към павилиона, за да прекара там най-приятните минути от деня — паузата между вечерята и момента, когато изгасваше осветлението. Тази вечер изпитваше приятно вълнение: пристигането на нов пациент правеше живота й по-разнообразен и изостряше умствените й способности.

Сестра Лангтри мислено си припомняше всичките страдания, които бе преживяла. Струваше й се, че са изминали векове от деня, когато разпалено бе протестирала пред главната сестра, която й бе съобщила, че я изпраща в отделение Х. Разпалено, но безуспешно бе настоявала пред непреклонната си началничка, че няма никакъв опит с душевноболни пациенти и всъщност дори се отвращава от тях. По онова време й се струваше, че изпращането й в отделението е равностойно на наказание, плесница, зашлевена й от армията, вместо благодарност за всичките години, прекарани сред ранените и мъртвите войници на бойното поле. Тогава животът й бе съвсем различен — живееше в палатки, с под от утъпкана пръст, гълташе облаци прах през сухия сезон и газеше в кал до колене през сезона на дъждовете, докато се опитваше да остане във форма, за да изпълнява сестринския си дълг, въпреки нечовешките условия и убийствения климат. Спомняше си ужасите и страданията, на които бе свидетелка през изминалите години. Но болката, която изпитваше тогава, бе някак си по-различна. Можеш да проливаш сълзи при вида на човек с откъснати от мина ръце, чието тяло се бе превърнало в лепкава маса, от която изтичаха вътрешностите му, а сърцето му внезапно преставаше да бие в леденостудените му гърди и все пак да се утешаваш с мисълта, че не може да се направи нищо повече, че си поставен пред свършен факт, че нищо не може да победи смъртта. Опитваш се да помогнеш на нещастника, скърбиш, когато не успееш, и непрекъснато се опитваш да забравиш ужасяващата гледка, докато отново ти се наложи да се срещнеш с нея.

В павилион Х се бе сблъскала със съвсем различно страдание — на духа, не на тялото, неразбрано, невидимо и често обект на презрение. Самата тя бе сметнала преместването си на този пост като незачитане на професионалните й качества и дългите години на вярна служба. Едва сега разбираше защо се бе почувствала толкова унизена. Болката и тежките рани, получени по време на сражение, обикновено водеха до екзалтация бойците. Самата тя едва не бе рухнала под тежестта на непрекъснатата проява на героизъм и на благородство от нещастниците, за които трябваше да се грижи. В душевното разстройство нямаше нищо благородно; напротив, то бе дефект, признак за слабост на характера.

Водена от тези чувства, тя прекрачи за пръв път прага на павилион Х със стиснати от негодувание устни, с усещането, че положително ще намрази новите си пациенти. Единствено твърдостта на характера й и навикът безусловно да се подчинява на дълга си я накараха да положи необходимите усилия, за да се приспособи към новите за нея условия в отделението. През първите дни тя непрекъснато си повтаряше, че пациентът си остава пациент, независимо от това, дали е болен духът, или тялото му, и със стиснати зъби остана на поста си от страх да не я обвинят в неизпълнение на дълга.

Онър Лангтри се преобрази от обикновена надзирателка в човек, който взима прекалено присърце страданията на своите пациенти едва когато осъзна, че никой в База 15 не се интересува от тях. Нямаше много душевноболни в болниците, подобни на База 15, разположени прекалено близо до фронта, за да разполагат с психиатрично отделение. Повечето от обитателите на павилион Х бяха преместени там от други отделения — например Мат, Нъгет и Бенедикт. Войниците със сериозно душевно разстройство биваха изпращани директно в Австралия, в отделението Х се настаняваха по-леките заболели, при които не бяха така ярко изявени симптомите на лудостта. Армията разполагаше с неколцина психиатри и доколкото бе известно на сестра Лангтри, нито един от тях не работеше в полева болница, подобна на База 15.

Тъй като в отделението не й се налагаше да изпълнява обичайните функции на медицинска сестра, тя се зае с разрешаването на проблема, който бе нарекла „болестта Х“, с цялата си енергия и интелигентност, които години наред й бяха помагали отлично да се справя с работата си. Осъзнаването, че пациентите в отделението изпитват истинско страдание, за нея бе начало на нов подход в практиката й.

„Болестта Х“ засягаше духа, а не мозъка; беше трудна за установяване, защото се основаваше върху абстрактни понятия. И все пак представляваше по-сериозна заплаха за човешкия организъм, отколкото болката и физическите недъзи. Беше безсмислена, заплашителна, безполезна и излишна и водеше до тежки последствия, много по-продължителни за лечение от получените рани. Освен това бе почти неизследвана в сравнение с другите клонове на, медицината.

Онър изненадано установи, че е развълнувана, затрогната и загрижена за съдбата на пациентите на павилион Х; тя наблюдаваше с безкрайно любопитство новопристигналите и откри, че притежава способността да облекчава страданията им. Разбира се, имаше и провали — като добра медицинска сестра бе свикнала да се примирява с тях, но се утешаваше с мисълта, че е направила всичко според силите си. Съзнаваше, че й липсва теоретична подготовка, но същевременно чувстваше, че присъствието й в отделението носи облекчение на повечето пациенти.

Бе установила, че изразходването на умствена енергия може да бъде много по-уморително от най-тежката физическа работа — ето защо бе възприела различен подход, стараейки се да проявява търпение и разбиране. След като преодоля предубежденията си относно хората „със слаб характер“, тя трябваше да се пребори с безграничния егоизъм на пациентите си. За човек като нея, посветил целия си живот на безкористен алтруизъм, бе трудно да осъзнае, че този егоцентризъм всъщност е липса на самоувереност. Тя се учеше от опита си, защото нямаше кой да й даде каквито и да е указания, нито разполагаше с литература по въпроса. Но Онър Лангтри бе родена за медицинска сестра. Твърдо стоеше на поста си, загрижена за съдбата на пациентите си, следвайки избрания от нея път.

Понякога се чувстваше обезсърчена, защото не получаваше видимо доказателство, че е проникнала в душата на някого от пациентите си. Когато постигнеше известен напредък, неизменно се питаше дали той се дължи на личните й качества. Въпреки това бе сигурна, че помага на нещастните войници. В противен случай отдавна щеше да е помолила да я преместят.

„Павилион Х е клопка и аз съм в нея — помисли си тя. — Нещо повече, дори не ми се иска да се измъкна от нея.“

 

 

Когато лъчът на фенерчето освети началото на рампата, Онър го изгаси и закрачи по дървения под, като се опитваше да върви тихо, доколкото й позволяваха подметките на ботушите й.

Канцеларията й се намираше зад първата врата вляво по коридора и представляваше стаичка с размери два на два; в двете й външни стени имаше защитени от щори пролуки, които правеха помещението малко по-различно от тясната кабина на подводница. В него едва се побираше малка маса, от двете страни, на която бяха поставени столове — един за сестрата, а вторият — за посетителите. В ъгъла имаше дъсчени полици, поставени под формата на буквата Г, а под тях стояха две дървени чекмеджета, които се заключваха и които сестра Лангтри гордо наричаше своя картотека. В горното чекмедже се съхраняваха картоните на всички пациенти, лекувани в отделение Х от създаването му досега — Онър бе запазила копие от документите на всеки заминал си войник. Във второто чекмедже сестра Лангтри държеше ограничения си запас от лекарства, отпуснати й от главната сестра и от полковник Доналдсън — транквиланти, които се приемаха орално или се инжектираха, морфин, магнезиев разтвор, опиум, рициново масло, дестилирана вода, безвредни лекарства и голяма бутилка коняк три звезди за медицински нужди, който носеше странното название „Шато Танунда“.

Сестра Лангтри свали широкополата си шапка, гетрите и ботушите си и ги подреди зад вратата; сетне пъхна под бюрото кошничката, в която носеше личните си вещи, необходими й по време на дежурството, и обу гуменките си. База 15 се намираше в сектор, официално обявен за „зона на малария“; всички служещи бяха длъжни с падането на нощта да обличат дрехи, които покриваха изцяло телата им и които при нечовешко горещия климат нравеха живота още по-непоносим. Обилното пръскане с ДДТ на километри наоколо на практика бе допринесло за почти пълното изтребване на комарите, но заповедта за облеклото след залез-слънце все още не бе отменена. Някои по-еманципирани сестри носеха и през деня сивите си якета и дългите панталони и твърдяха, че ги предпочитат пред неудобните поли. Но онези, които като Онър Лангтри бяха прекарали по-голямата част от войната в полевите болници, където панталоните бяха задължителни, намираха База 15 за луксозно убежище и предпочитаха при всяка възможност да се обличат по-женствено.

Сестра Лангтри имаше собствена теория по този въпрос и твърдеше, че болните ще се чувстват по-спокойни, когато виждат жена, облечена в рокля, вместо в униформа, идентична на тяхната. Тя имаше особено схващане и за шума, винаги сваляше ботушите си, когато нощем влизаше в павилиона и забраняваше на болните да носят своите вътре.

На стената, зад стола, отреден за посетители, бе закована с карфици колекция от рисувани с молив портрети, петнайсетина на брой. Така Нийл бе запазил спомена за хората, които бяха лекувани в отделението или все още пребиваваха там. Всеки път, когато вдигнеше очи от работата си, погледът на Онър попадаше право на това своеобразно картинно табло; щом някой пациент напуснеше павилиона, портретът му се отстраняваше от предната редица и се забождаше по-встрани. В момента на първия ред имаше пет портрета, но спокойно можеше да се смести и шести. Неприятното в цялата история бе, че сестра Лангтри не бе очаквала появяването на шести пациент сега, когато дните на База 15 изглеждаха преброени, защото войната бе свършила и най-сетне оръдията мълчаха. Но ето че днес се бе появил Майкъл, нов обект за проницателните очи на Нийл. Тя се питаше какви негови черти ще схване и ще изобрази Нийл в карикатурата си и с нетърпение очакваше деня, когато новата рисунка ще се появи на стената, точно пред очите й.

Онър се отпусна в стола си, подпря брадичката си с ръка и се загледа в предната редица рисунки.

„Принадлежат ми“ — самодоволно си каза тя, сепна се и побърза да пропъди опасната мисъл. Откакто бе дошла в павилион Х, бе разбрала, че собственото аз бе нежелан натрапник, оказваш вредно влияние върху болните. Все пак тя бе, ако не решаващ фактор за съдбите им, поне тяхна опорна точка по време на престоя им тук. Това й даваше особена мощ, защото равновесието в отделението бе много деликатно и тя играеше ролята на балансьор, готова да наклони тежестта в необходимата посока. Онър се опитваше да не злоупотребява с властта си, избягваше да се налага и не се замисляше върху нея. Но от време на време, точно както сега, предусещането за превъзходство изплуваше в съзнанието й и сякаш самодоволно се потупваше по гърдите. Това бе изключително опасно. Добрата медицинска сестра никога не бива да се смята за изпълнителка на някаква мисия, нито да се заблуждава, че е пряко отговорна за оздравяването на пациентите си — били те умствено, или физически болни. Оздравяването се дължеше на самите болни, на вътрешните им ресурси.

Внезапно й хрумна, че ще се избави от неприятните мисли, ако се занимава с нещо. Изправи се, бръкна в джоба си и дръпна лепенката, която прикрепваше връзката й с ключове, опипом намери онзи за горното чекмедже, отключи го и извади досието на Майкъл.