Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (39)

Първа глава

Никой не посрещна Онър на гарата в Яс, по простата причина че не бе уведомила семейството си за пристигането си. Обичаше родителите си от все сърце, но предпочиташе първата среща помежду им да е насаме, не на перона на гарата. Не се завръщаше само в родния си дом, а в детството, което й се струваше толкова далечно. Как ще я посрещнат, ще им се стори ли променена? Ето защо бе предпочела да забави колкото е възможно повече срещата с близките си. Стопанството на баща й бе недалеч от града, все щеше да намери някой да я закара дотам.

Не познаваше шофьора, който й предложи услугите си, и не бе принудена да води излишни разговори, докато пътуваше към дома си. Навярно близките й вече бяха научили за пристигането й: началник-гарата, който я бе посрещнал с отворени обятия и й беше осигурил транспорт, положително беше телефонирал, за да съобщи голямата новина.

Както предполагаше, всички я очакваха на верандата: баща й, по-пълен и по-плешив, отколкото си го спомняше, майка й, която изобщо не се бе променила; брат й Ян — копие на баща си, но по-млад и по-слаб. Щом слезе от колата, едва не я задушиха от целувки и от прегръдки и я обсипаха с порой от възклицания, докато един през друг се обръщаха към нея.

Едва след тържествената вечеря в чест на завръщането на блудната дъщеря настъпи относително спокойствие. Чарли Лангтри и синът му си легнаха, защото всеки ден ставаха в ранни зори, а Фейт отиде с дъщеря си в стаята и, за да й прави компания, докато разопакова багажа си и най-вече, за да си поговорят.

Стаята на Онър беше приятна и непретенциозна, голяма и обзаведена с вкус, без да бъде претруфена. Леглото изглеждаше удобно, както и покритото с пъстър калъф канапе, на което се настани Фейт. Старинна дъбова маса и стол с дърворезба оформяха работен кът, до стената стоеше огромен гардероб, до него — голямо огледало на поставка и тоалетка.

Докато Онър разопаковаше куфарите си и прибираше вещите си в чекмеджетата и в гардероба, майка й за пръв път можа внимателно да я огледа. Разбира се, младата жена се бе връщала у дома по време на кратките си отпуски, но никога не бяха имали време да останат насаме. Едва сега Фейт Лангтри можеше спокойно да разгледа дъщеря си, без да мисли за раздялата на следващия ден, без да се тревожи от опасностите, които очакват Онър на фронта. Ян не беше мобилизиран, тъй като в стопанството имаха нужда от него. „Никога не съм мислила — каза си Фейт, — че ще изпратя дъщеря си на фронта! Първородната ми дъщеря! Очевидно разликата в пола вече няма значение…“

При всяко от кратките посещения на Онър бяха забелязвали жълтеникавата пигментация на кожата й от лекарството против малария, появата на леки тикове, навици, които я правеха нова, непозната за тях жена. Да, Онър вече беше жена. Шест години! Кой знае какво се бе случило през дългите шест години; младата жена отказваше да разказва за войната и когато настойчиво я разпитваха, бързаше да отклони разговора. Дългите години, прекарани на фронта, бяха оставили отпечатъка си върху лицето и поведението на Онър: докато се взираше в нея, Фейт разбра, че дъщеря й живее на друга планета, отдалечена на милиони километри от родния й дом.

Естествено, беше отслабнала, по лицето й се виждаха леки бръчки, но за щастие все още нямаше нито един бял косъм. Изглеждаше строга, но не сурова и затворена в себе си. Винаги щеше да си остане любимата дъщеря на Фейт, но все пак бе някак си… по-различна.

Родителите й бяха доволни, когато тя реши да учи за сестра, вместо медицина — смятаха, че ще си спести доста мъки от тежките изпити. Но ако бе записала медицина, нямаше да замине на фронта, и наблюдавайки я, Фейт се запита дали все пак дъщеря й не се е измъчвала повече.

Онър извади от куфара си ордените си. „Невероятно! — каза си майка й. — Дъщеря ми — накичена с медали. Колко ли ще се гордеят Чарли и Ян…“

— Никога не си споменавала, че си получила Ордена на Британската империя — укоризнено произнесе Фейт.

Онър изненадано вдигна очи.

— Така ли? Сигурно съм забравила. Точно тогава бях страхотно заета и нямах време за дълги писма. Във всеки случай едва наскоро получих официалното потвърждение.

— Имаш ли някакви снимки, скъпа?

— Да, тук някъде са…

Онър порови в джоба на куфара и извади два плика с различна големина. Седна до майка си и запали цигара.

— Ето. Това са Сали, Теди… ето ме и мен. Ето го нашият шеф… Тук съм снимана в Дарвин, преди да отлетим за… май че беше Морсби… медицинския персонал в Моротай… павилион Х…

— Широкополата шапка страхотно ти отива.

— Много по-удобна е от воала, може би защото трябва да я свалиш, веднага щом влезеш някъде.

— В другия плик също ли има снимки?

За миг Онър се поколеба, сякаш искаше да скрие по-големия илик, но все пак реши да го отвори.

— Не, това са графики, портрети на пациентите ми от отделение Х.

— Великолепни са.

Фейт Лангтри внимателно разгледа всеки от портретите, но за облекчение на Онър погледът й не се задържа по-дълго върху лицето на Майкъл. Пък и откъде можеше да знае, че той означава нещо повече за дъщеря й? Естествено, тя не можеше да види у Майкъл онова, което бе поразило Онър по време на първата й среща с него в коридора на павилион Х.

Майка й остави портретите на масата и попита:

— Кой ги е рисувал?

Онър разрови купчинката и постави най-отгоре портрета на Нийл.

— Нийл Паркинсън, но автопортретът му не е излязъл сполучлив: явно вдъхновението му се е изпарило, когато е рисувал себе си.

— Странно, напомня ми за някого… Имам чувството, че съм го виждала. Откъде е?

— От Мелбърн. Доколкото разбрах, баща му е голяма клечка.

— Лонгланд Паркинсън, точно така! — триумфално извика майка й. — Знаех си, че съм срещала някъде младежа — на състезанията за купата на Мелбърн през хиляда деветстотин трийсет и девета. Познавам се с родителите му. С майка му често сме се виждали на приемите в Мелбърн.

Какво беше казал Майкъл? Че в „нейния свят“ ще се запознае с мъже като Нийл, не като него… Странно — ако не беше войната, сигурно щеше да се запознае с Нийл по време на някоя светска проява.

Майка й разрови колекцията от графики, извади една и я сложи върху портрета на Нийл.

— Кой е този човек, Онър? Какво странно лице! А от изражението на очите му тръпки ме побиват! — промълви тя, сякаш омагьосана. — Не знам дали ми харесва, но във всеки случай е необикновен.

— Сержант Люк Дагет. Беше… самоуби се малко преди закриването на базата.

Господи, за малко да каже, че Люк е убит!

— Горкото момче, питам се какво ли го е подтикнало към подобна отчаяна постъпка. Няма вид на човек, който би се самоубил.

Тя подаде графиките на дъщеря си и продължи:

— Знаеш ли, повече ми харесват от снимките. Не можеш да научиш много за характера на хората от ръцете и от краката им. Когато гледам фотографии, винаги се опитвам да различа лицата, но в повечето случаи виждам само някакви размазани петна. А ти кого харесваше най-много?

Младата жена не успя да издържи на изкушението и й подаде портрета на Майкъл.

— Ето този. Сержант Майкъл Уилсън.

— Така ли? — Фейт смаяно изгледа дъщеря си. — Е, може би имаш право — нали си ги познавала по-отблизо. Симпатично момче… прилича на ратай от някоя ферма.

„Браво, Майкъл! — каза си Онър. — Преценката ти беше безпогрешна. Ето как реагира съпругата на богат земевладелец, която често се среща с Нийл Паркинсън по време на конните състезания и без да е сноб, моментално разпознава хората от своята класа…“

— Собственик е на животновъдна ферма — каза тя.

— А, ето защо прилича на провинциалист. Уморена ли си скъпа? — каза майка й и се прозина.

— Никак — Онър остави рисунките на пода до стола си и запали цигара.

— Някакви перспективи за брак?

— Никакви — отвърна младата жена и се усмихна.

— Права си, по-добре да останеш стара мома, отколкото да съжаляваш, че си се омъжила — изрече Фейт с такава ирония, че дъщеря й избухна в смях.

— Напълно съм съгласна с тебе, мамо!

— Ако съм те разбрала правилно, отново ще се върнеш на работа в болницата?

— Да.

— В „Принс Алфред“?

Фейт Лангтри знаеше, че дъщеря й никога няма да се съгласи да остане в малката местна клиника — винаги беше харесвала натоварената работа в големите болници.

— Не — колебливо поде Онър и замълча.

— Къде тогава?

— Ще изкарам стаж в болницата „Морисет“, за да се подготвя за работа в психиатрията.

— Шегуваш се! — възкликна Фейт Лангтри.

— Не, мамо. Говоря съвсем сериозно.

— Но… но това е абсурдно! Та нали си дипломирана медицинска сестра и имаш богат опит — с радост ще те приемат навсякъде. Господи, как ти дойде на ум да постъпиш в психиатрична болница! По-добре стани надзирателка в затвор — поне ще получаваш по-голяма заплата.

Онър упорито стисна устни и майка й за пръв път забеляза непоколебимостта, изписана по лицето й, и си помисли, че суровата жена пред нея изобщо не прилича на възпитаната й, мила дъщеря.

— Точно затова реших да работя в психиатрията — разпалено възкликна Онър. — През последните осемнайсет месеца се грижих за пациенти с нервни разстройства и открих, че работата с тях ми доставя по-голямо удоволствие от всичко, което съм нравила досега. Желанието ми да работя в психиатричното отделение е продиктувано от съзнанието, че там се нуждаят от сестри като мен, и от факта, че подобно на тебе повечето хора надават ужасен вик при самото споменаване на проблема. Сестрите в психиатрията обикновено са от по-ниска класа, изметът на нашата професия. Ако жени като мене не се намесят, няма никакъв шанс за напредък в тази област на медицината. Когато позвъних в министерството на здравеопазването, за да се информирам как мога да постъпя на работа в психиатрията, и съобщих каква квалификация имам, чиновниците мислеха, че съм луда. Наложи се да отида два пъти, за да ги убедя, че не се шегувам. Представи си, дори хората от министерството, отговорни за администрацията на психиатричните болници, смятат, че медицинските сестри, които работят там, не са нищо друго, освен охрана на лудите.

— Точно такава ще бъдеш! — възкликна Фейт.

— Слушай, мамо — търпеливо се опита да обясни Онър, — пациентът, които влезе в подобно заведение, е осъден да остане там до края на живота си. Хората, за който се грижех в павилион Х, не бяха толкова болни, но опознах проблемите им достатъчно, за да разбера, че в тази област има нужда точно от жени като мен.

— Мила моя, говориш сякаш си длъжна да изкупиш някаква вина или проповядваш нова религия! Не зная какво се е случило с тебе по време на войната, но със сигурност е деформирало възгледите ти!

Онър запали цигара, замисли се и отговори:

— Навярно говоря като фанатичка, но не съм, нито се покайвам за извършен грях. Защо мислиш, че желанието ми да облекча страданията на душевноболните пациенти означава, че съм се побъркала?

— Добре, добре, скъпа, не биваше да ти го казвам — примирено изрече майка й. — Нали няма да ми се разсърдиш, ако ти задам само един въпрос: ще получиш ли нещо конкретно от работата си в психиатрията — нов сертификат, или диплома?

Внезапно гневът на Онър премина и тя избухна в смях.

— Не, мамо, абсолютно нищо. Затова дори не съществува програма за обучение, камо ли дипломи и сертификати.

— Откъде научи всички подробности?

— Срещнах се с главната сестра в „Калан Парк“, където първоначално възнамерявах да постъпя. Но тя ме посъветва да отида в „Морисет“ — и там имало добри преподаватели, но обстановката била по-приятна.

Фейт се изправи, заразхожда се из стаята и замислено каза:

— Морисет… близо е до Нюкасъл, нали?

— Да, на около сто километра от Сидни, което означава, че няма да ми липсват развлечения — навярно ще са ми необходими след потискащата обстановка. Сама разбираш, че не гледам на работата си там през розови очила. Ще ми бъде трудно, още повече че ще започна от нулата. И все пак, вярвай, че предпочитам да бъда стажантка и да науча нещо ново, отколкото да се погреба в „Принс Албърт“, да се кланям пред всички — от старшата сестра до главния лекар, и да спазвам глупави правила. Не бих могла да се примиря с дребнавите формалности след свободата, която имах в армията.

Фейт протегна ръка към пакета с цигарите на дъщеря си, измъкна една и я запали:

— Мамо! Ти пушиш? — шокирано възкликна младата жена.

Майка й избухна в смях.

— О, все пак се радвам, че не си забравила принципите и предразсъдъците си. Започвах да се притеснявам, че съм родила отявлена феминистка. Пушиш като комин, — защо не и аз?

Онър се приближи до нея и я прегърна.

— Имаш право. Знаеш ли, децата винаги смятат родителите си за божества, без пороци — нещо като свръхчовеци. Извинявай.

— Няма нищо. Чарли пуши, Ян пуши, ти — също. Почувствах се изолирана. Знаеш ли, дори алкохолът започва да ми харесва. Преди вечеря двамата с Чарли винаги изпиваме по едно уиски — много ми се услажда.

— Придобиваш аристократични навици — шеговито каза Онър.

Фейт Лангтри изпусна голямо кълбо дим и замислено промълви:

— Дано всичко да бъде наред, скъпа, дано не се разочароваш. Все пак ми се иска никога да не бе стъпвала в павилион Х.

Преди да отговори, младата жена дълго размишлява, грижливо избирайки думите си.

— Слушай, мамо, дори с тебе не мога да споделя онова, което ми се случи, докато се грижех за пациентите, засегнати от „тропическата болест“, и едва ли някога ще ти го кажа. Не си виновна — причината е единствено в мене. Знаеш ли, има неща, които са прекалено болезнени, прекалено чудовищни, за да си ги припомням. Не се опитвам да ги крия или да ги потискам, просто смятам, че никой не може да ме разбере, без да познава света, който беше павилион Х. Нямам смелостта да обяснявам, да споделям всички подробности — боя се, че това ще ме убие. Не знам защо, но все ми се струва, че не съм приключила с павилион Х. Предчувствам, че ще се случи нещо, и смятам, че по-лесно ще го посрещна, ако работя в психиатрията.

— Но какво може да се случи?

— Не знам, просто имам някакво предчувствие.

Фейт угаси цигарата си, наведе се и нежно целуна дъщеря си:

— Време е да си лягам, скъпа. Много съм щастлива, че най-сетне се завърна вкъщи. Непрекъснато се безпокояхме, когато не знаехме точно къде си, питахме се дали си близо до фронтовата линия. В сравнение с това перспективата да работиш в психиатричната болница ни се вижда чудесна.

Когато влезе в спалнята си, Фейт Лангтри запали нощната лампа и безмилостно я насочи към лицето на спящия си съпруг. Той промърмори, намръщи се и се обърна на другата страна. Но Фейт се настани до него, силно раздруса рамото му и го потупа по бузата.

— Чарли! Събуди се! Ако не се събудиш, ще те удуша.

Той отвори очи, прозина се и прекара пръсти през почти несъществуващата си коса.

— Какво се е случило? — запита Чарли, но очевидно не беше нервиран — добре познаваше жена си и знаеше, че не би го събудила напразно.

— Става дума за Онър — отвърна тя и лицето й се сгърчи от мъка. — Разбрах го едва сега, докато разговаряхме в стаята й.

— Какво разбра? — гласът му прозвуча напълно, бодро.

Задушавана от страх и от мъка, Фейт едва успя да продума:

— Онър е заминала, отишла е далече, прекалено далече и може би никога няма да се върне.

Чарли се вцепени.

— Заминала? Но къде?

— Не в буквалния смисъл. Извинявай, не исках да те изплаша — тялом все още е тук. Говорех за душата й, за онова, което мотивира постъпките й и което не познавам. О, Чарли, чувствам се като дете в сравнение с нея. По-лошо е, отколкото ако бе станала монахиня — в манастира поне щеше да е на сигурно място, животът нямаше да й причини болка. Но Онър е сломена от света, въпреки че в известна степен се е извисила над него. Господи, как да ти го опиша? Трябва да разговаряш с нея и да я наблюдаваш, за да разбереш какво се опитвам да ти кажа. Струва ми се, че се е нагърбила със задачата да оправи всички злини на света — мъчно ми е да я гледам. Никоя майка не иска детето й да страда толкова много…

— Войната е виновна за всичко — въздъхна Чарли. — Не биваше да й разрешаваме да отиде.

— Никога не ни е молила за разрешение, Чарли. Нима забрави, че беше двайсет и пет годишна, когато се записа в армията — напълно зряла и разумна жена. Казвах си, че е достатъчно силна и че ще оцелее. Да, войната е виновна за всичко. Войната…