Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (38)

Пета глава

Евакуацията беше организирана идеално. Когато Онър пристигна на сборния пункт заедно с четиримата мъже, разполагаше само с няколко секунди да се сбогува с всеки от тях. После даже не можеше да си спомни как двамата с Майкъл се бяха погледнали за последен път. Безнадеждно бе да се опитва да ги зърне, затова тя си проби път през тълпата войници и придружаващи ги медицински сестри и се отправи обратно към павилиона.

Влезе в голямата зала и по навик се залови да оправя леглата, да драпира мрежите според изискванията на главната сестра, да отваря шкафчетата и да прибира параваните около дългата маса.

После отиде в канцеларията си, свали обувките си и седна с подвити под себе си крака, както никога досега не си бе позволявала. Нямаше кой да я упрекне в нарушаване на правилника. Нийл също бе заминал, както я уведоми някакъв забързан сержант, зает с разписанието, което държеше. Онър нямаше представа по чия вина е пропуснала да се сбогува с Нийл, но вече бе прекалено късно. Може би дори беше по-добре, че бе избегнала разговора с инициатора на абсурдната конспирация — щеше да му се наложи да отговаря на много неудобни въпроси.

Отпуснала глава върху ръката си, тя задряма и сънува Майкъл.

След около два часа Нийл прекоси лагера по посока на павилиона — весело си подсвиркваше, вървеше наперено, облечен в капитанската си униформа, стиснал под мишница бастунчето си. С лекота изкачи стълбите, влезе вътре и се сепна, когато видя тъмното, пусто помещение. Застана за миг сред голямата зала, сетне неуверено тръгна по коридора. Отвори вратата на стаичката си и изненадано установи, че багажът му го няма. Не бе останала никаква следа от Нийл Паркинсън, страдаш от „тропическата болест“.

Внезапно дочу гласа на сестра Лангтри:

— Хей! Кой е там?

С един скок прекоси коридора и отвори вратата на канцеларията. Никога досега не я бе виждал да седи в подобна поза, лишена от професионално достойнство: облегнала се върху бюрото, подвила крака под себе си, обувките й небрежно захвърлени встрани. Стаята беше задимена, цигарите й стояха на видно място върху бюрото. По всичко личеше, че седи тук от дълго време.

Младата жена стреснато го изгледа и възкликна:

— Нийл! Казаха ми, че си заминал!

— Не, тръгвам утре. А вие?

— Ще придружавам конвоя с тежко ранените до Бризбейн или до Сидни. Предполагам, че също ще замина утре, или вдругиден. Ще ти потърся нещо за ядене — каза тя и понечи да стане.

— Не се притеснявайте, изобщо не съм гладен. Но все пак съм щастлив, че отложиха заминаването ми — изрече Нийл и доволно въздъхна. — Най-сетне сте само моя.

Очите на Онър гневно проблеснаха.

— Така ли мислиш?

Резките й думи го накараха да се поколебае, но все пак той се настани в стола срещу нея и се усмихна.

— Точно така. Крайно време бе да си поговорим насаме. Честно казано, не беше лесно да го уредя, но за щастие полковникът още се чувства виновен заради историята с уискито и ми помогна да отложа заминаването си с двайсет и четири часа. Освен това написа в документите ми, че съм напълно здрав, така че вече не съм пациент на отделение Х.

Тя предпочете да отговори уклончиво:

— Знаеш ли, Нийл, мразя войната и онова, което тя направи с нас. Чувствам се някак си отговорна.

— Не бива да се обвинявате за всички злини по света, скъпа. Струва ми се, че преувеличавате — меко каза той.

— Нямам предвид целия свят. Чувствам се виновна заради онова, което ти и останалите скрихте от мен — сурово произнесе Онър и се втренчи в лицето му.

Нийл тежко въздъхна.

— По дяволите, значи все пак Майкъл е издрънкал всичко?

— Майкъл беше прав. Имах право да го науча. А сега искам да знам цялата истина. Точно какво се случи през онази нощ?

Нийл сви рамене и гневно стисна устни, сякаш бе принуден да разказва скучен анекдот. Тя внимателно го наблюдаваше и откри, че лицето му странно се откроява на фона на празната стена, върху която липсваха портретите, вече прибрани в багажа й.

— Ами… ето какво се случи — поде той и си запали цигара, без да предложи и на нея. — Реших да си пийна още малко, затова си налях трета чаша уиски. Крясъците на Люк събудиха Мат и Нъгет и те ми помогнаха да довършим втората бутилка. Само Бенедикт остана да пази Люк, който междувременно си беше легнал. Боя се, че изобщо забравихме Люк — или че предпочитахме да не мислим за него.

Докато говореше, в паметта му отново се съживи споменът за кошмарната нощ и лицето му се изкриви.

— Бен извадил от раницата си скрития там пистолет — спомен от схватката с някакъв японски офицер — насочил го към Люк, накарал го да стане и да вземе бръснача си и го подкарал към банята.

— Бен ли ти разказа подробностите?

— Да. Това е единственото, което успяхме да измъкнем от него. Нямам представа какво точно се е случило в банята, защото спомените на Бен са объркани. — Нийл замълча.

— И какво стана после?

— Откъм банята се разнесоха виковете на Люк, крещеше като луд, крещеше, крещеше… Но, когато се озовахме там, вече бе прекалено късно. Цяло чудо е, че никой не е чул виковете му — може би защото тази нощ вятърът духаше по посока на палмовата горичка, пък и както добре знаете, бараката се намира в края на лагера. Накратко, пристигнахме прекалено късно, вече го казах, нали?

— Имаш ли представа как го е направил Бен?

— Само мога да гадая. Люк не е имал смелостта да се опита да се измъкне; може би дори не е предполагал какво го очаква, сетне е било прекалено късно. Проклетите бръсначи са толкова остри… Несъмнено Бен е насочил пистолета към него и го е накарал здраво да хване бръснача, после сграбчил ръката му… и всичко свършило. Навярно Люк е изкрещял повече от страх, отколкото от болка. С тези остри бръсначи човек не усеща нищо… поне в момента.

Свъсила вежди, Онър се замисли, сетне каза:

— Но по ръката на Люк нямаше синини от пръстите на Бен — иначе майор Мензис щеше да ги забележи. Сигурна съм, че Бен здраво го е хванал, за да нанесе ударите.

— Кожата на ръцете не е така нежна, както по други части на тялото. Майорът е огледал тялото бегло — за щастие, разследването не се извършваше от Скотланд Ярд. Доколкото познавам Бен, направил го е бързо, не е имало време пръстите му да оставят следи по ръката на Люк. Навярно предварително и дълго е обмислял как да го убие. Сигурен съм, че ако не беше намесата ни, деянието му нямаше да остане в тайна, защото беше напълно откачил. Не се е страхувал, че ще го заловят: единствената му грижа е била да убие Люк по такъв начин, че да остане в съзнание до края и най-вече да види как го кастрират.

— Когато отидохте там, Люк беше ли мъртъв?

— Още не и това ни спаси. Успяхме да издърпаме Бен точно преди Люк да се загърчи в предсмъртна конвулсия, все още стискащ бръснача в ръката си. Кръвта му бликаше като фонтан — прерязани бяха главните артерии. Докато Мат пазеше Бенедикт навън, двамата с Нъгет останахме в бараката, за да се погрижим за някои подробности. Най-страшното бе, че трябваше да изчакаме Люк да издъхне, преди да го докоснем.

— Не ви ли хрумна да повикате помощ, да го спасите? — негодуващо възкликна Онър.

— О, скъпа моя, нямаше никакъв шанс. Не ме смятайте за толкова безсърдечен. Ако можехме да го спасим, Бен нямаше да е в опасност. Не съм завършил медицина, но съм войник и мога да разпозная смъртта, когато я видя. Признавам, че никога не съм обичал Люк, но повярвайте, че беше ужасно да стоя и да гледам как умира!

Пребледнял, той се наведе да изтръска цигарата си. Младата жена не откъсваше от него ужасените си очи.

— Едва ли ще повярвате колко хладнокръвно и компетентно действаше Нъгет. Истинско доказателство на факта, че месеци наред можеш да живееш с даден човек, без да разбереш истинската му природа. Дори и след това не забелязах Нъгет да загуби самообладание.

Той с трепереща ръка изгаси цигарата си и продължи:

— Най-трудното бе да инсценираме самоубийство; трябваше да подредим всичко така, че никой да не си помисли, че е извършено престъпление… Когато свършихме, заведохме Бен в най-близката баня. Мат стоеше на пост — прекрасен страж е, защото слухът му е много остър — докато двамата с Нъгет вкарахме Бен под душа и го измихме от глава до пети. Беше облян в кръв, но, за щастие, не беше намокрил краката си, защото едва ли бихме успели да заличим стъпките му. После изгорихме панталона на пижамата му — спомняте ли си, че ви липсваше при инвентаризацията?

— Как се държеше Бен?

— Беше напълно спокоен и не се разкайваше за извършеното. Мисля, че и досега смята, че е изпълнил християнския си дълг. За него Люк не беше човек, а въплъщение на Сатаната, адско изчадие.

— Значи решихте да прикриете Бенедикт? — студено отбеляза тя.

— Да, решихме го всички, включително Майкъл. Още когато сте му съобщили за смъртта на Люк, той разбрал какво се е случило. Знаете ли, мъчно ми бе за него. Беше толкова разстроен и изпълнен с угризения, като че сам бе извършил убийството. Непрекъснато повтаряше, че не трябвало да бъде такъв егоист, че не трябвало да остава при вас и че негов дълг било да защитава Бенедикт.

Онър посрещна думите му с каменно лице, защото се чувстваше виновна.

— Същото каза и на мен. Трябвало да остане с него… с него! Не спомена никакво име и си въобразих, че говори за Люк.

Гласът й пресекна и тя замълча, докато се овладее.

— И през ум не ми мина, че говори за Бенедикт! Предполагах, че има предвид Люк и че има хомосексуална връзка с него. Господи, като си помисля какво му наговорих, как го обиждах!

— Грешката ви е разбираема — прекъсна я Нийл. — В документите му се е намеквало, че има хомосексуални наклонности.

— Откъде знаеш?

— От Люк, но не съм го чул от него. Споменал го е пред Бен и пред Мат.

— Много си умен, Нийл. Знаел си всичко, или най-малкото си предполагал. И все пак доброволно си се съгласил да участваш в заговора, да ме заблудиш. Питам се защо?

— Какво очаквахте да направим? — попита той, нарочно употребявайки множествено число. — Не можехме да предадем Бен на военната полиция. Смъртта на Люк не представляваше огромна загуба за човечеството, но Бенедикт не заслужаваше да свърши живота си в лудница заради убийството му. Не забравяйте, скъпа, че всички ние прекарахме доста време в павилион Х и имаме известна представа какъв е животът в подобни институции.

— Разбирам — търпеливо отговори Онър. — Но все пак това не променя факта, че сте се осмелили да раздавате правосъдие, че хладнокръвно сте прикрили убийство и че умишлено ме лишихте от възможността да се намеся. Ако знаех истината, веднага щях да наредя да отстранят Бен от лагера. Нима не разбирате, че е опасен, че мястото му е в психиатрична болница? Виновни сте всички, но най-вече ги, Нийл. Офицер си, знаеш правилника и трябва да му се подчиняваш. Ако решиш да оправдаеш постъпката си с болестта си, тогава също трябва да те затворят в лудница! Без мое съгласие и без знанието ми сте ме превърнали в съучастница — нямаше да разбера нищо, ако Майкъл не беше проговорил. Благодарна съм му за много неща, но най-вече за това, че ми каза истината за смъртта на Люк. Той също е неуравновесен, но разсъждава много по-трезво от вас! Слава богу, че Майкъл сподели всичко с мен.

Нийл рязко запрати табакерата си върху бюрото; тя отскочи, падна на пода, отвори се и цигарите се разпръснаха. Втренчени един в друг, двамата не им обърнаха внимание.

— Майкъл! Майкъл! Майкъл! Винаги и само Майкъл! — извика Нийл, лицето му се сгърчи, очите му се насълзиха. — За бога, кога най-сетне ще се отърсите от манията, която ви е обзела? Майкъл това, Майкъл онова! Гади ми се от името му! От момента, когато го видяхте, нямахте време да се занимавате с нас, напълно ни забравихте!

Както по време на сцената с Люк, Онър бе впримчена зад бюрото си; ето защо остана на мястото си и загледана в лицето на Нийл, постепенно започна да разбира, че е напълно искрен, че мъката блика от дъното на душата му. Гневът й внезапно се стопи.

Седнал срещу нея, Нийл нервно избърса очите си и се опита да се овладее. „Колко се е променил — каза си тя. — Всъщност е пораснал. Преди два месеца едва ли щеше да съумее да овладее очевидно нетърпимата си болка.“

— Слушайте — по-спокойно заговори Нийл. — Зная, че го обичате, дори слепият Мат отдавна го е разбрал. Примирил съм се с факта. Преди идването на Майкъл бяхте наша и ние ви принадлежахме. Обичахте ни и давахте всичко от себе си, за да ни помогнете. Но болният не е в състояние да разсъждава обективно — имахме чувството, че… — как да се изразя — че ни обгръщате! И през ум не ни минаваше, че можете да обичате другиго, освен нас, пациентите от отделение Х. Когато видяхме Майкъл, разбрахме, че е напълно нормален, и решихме, че не е необходимо да се занимавате с него. Но стана точно обратното — забравихте ни и изцяло се посветихте на него. Изоставихте ни, предадохте ни! Ето истинската причина за смъртта на Люк. Мъртъв е, защото не виждахте нищо, освен Майкъл. Влюбихте се в него, защото беше силен, нормален. Да, влюбихте се до полуда, но как смятате, че се чувствахме ние?

Онър се вкамени, идваше й да извика:

„Никога не съм преставала да ви обичам! Но за пръв път в живота си мислех за себе си — непрекъснато съм се раздавала, струваше ми се, че имам право на мъничко щастие. При това не смятах, че изневерявам на дълга си — знаех, че дните на лагера са преброени. Прав си — до полуда обичах Майкъл! О, господи, от мен се искаше само да давам, да давам… Защо не проявихте щедрост и не ми позволихте да получа малкото, за което копнеех?“

Но тя нямаше право да го изрече. Задушавана от мъка, скочи от мястото си и залитайки, се спусна към вратата. Единственото й желание бе да избяга. Но когато мина покрай него, той сграбчи китките й с такава сила, че тя престана да се съпротивлява.

— Виждате ли? — усмихнато каза Нийл, отслаби хватката си и пръстите му се плъзнаха по ръката й. — Стиснах ви по-силно, отколкото навярно Бен е стискал ръката на Люк, но нямате никакви белези.

Онър вдигна очи — налагаше се да отметне главата си назад, за да го види добре — беше много по-висок от Майкъл. Лицето му бе едновременно сериозно и замислено, сякаш разбираше чувствата й и не я упрекваше, но бе твърдо решен да постигне целта си.

Едва в този момент Онър осъзна що за човек е той, какви страсти бушуват в душата му, колко дълбоки са чувствата му към нея. Може би прекалено добре бе прикривал мъката си; може би обвиненията му бяха верни — любовта й към Майкъл я бе направила сляпа за чувствата на другите, накарала я бе да повярва, че Нийл се е примирил с измяната й. Едва сега разбираше колко е страдал. И въпреки това бе положил огромни усилия, за да отстрани съперника си — доказателство, че напълно е възстановил умствените си способности. Браво, Нийл!

— Много съжалявам — бавно продума тя. — Повярвай ми, въпреки че нямам сили да си кърша ръцете, да плача, нито да коленича пред тебе. Мъката ми е толкова огромна, че дори няма да се опитам да се оправдая. Запомни едно: всички ние, които се грижим за вас, можем да изпаднем в заблуждение, да бъдем заслепени както всеки пациент от отделение Х. Не бива да ме смяташ за богиня, за непогрешим идол. Не съм такава и никога няма да бъда. Всички сме обикновени смъртни. Ах, Нийл — възкликна тя с насълзени очи, — защо не сме богове?

Той леко я притисна до себе си, целуна я по челото и я пусна.

— Е, станалото — станало. Знаете ли, олекна ми, след като се изповядах. Все пак ми е мъчно, че ви накарах да страдате, че ви причиних страдание, въпреки че не ме обичате.

— Бих дала всичко на света да те обикна, Нийл.

— Но не можете и въпросът е приключен. Когато ме видяхте за пръв път, бях болен и безпомощен и за вас винаги ще остана пациент, дори да не беше Майкъл. Зная, че се влюбихте в него, защото бе първият нормален мъж, когото виждахте от месеци насам — не се затваряше в себе си, не бе заслепен от егоизъм, не се самосъжаляваше. Не се налагаше да сменяте гащите му, да му носите подлоги, нито с часове да слушате безкрайните му оплаквания, които безсъмнено сте чували милион пъти от други типове като мене.

— Не, Нийл! — извика младата жена. — Не говори така! Никога не съм мислила за тебе по този начин, никога!

— Едва сега имам сили да си спомня миналото и мога да се обрисувам много по-точно от вас. Но сега съм здрав и дори не мога да си представя как съм паднал толкова ниско.

— Радвам се, Нийл — каза тя и го изпрати до вратата. — Знаеш ли, предпочитам да се сбогуваме сега. Надявам се, че няма да го изтълкуваш като неприязън и пренебрежение. С нетърпение очаквам този ден да свърши и няма да имам покой, докато си при мене. Освен това… предпочитам повече да не те виждам. Павилион Х вече не съществува.

Нийл я придружи по коридора и изрече:

— Значи ще бъда последният му обитател… Все пак, ако някога пожелаете да ме видите, потърсете ме в Мелбърн — адресът ми е в указателя. Загубих много време, докато открия идеалната жена. Вече съм на трийсет и седем — твърде късно е да променям решението си. — Господи! — усмихнато възкликна той. — Как мога да ви забравя! Дори не съм ви целунал!

— Целуни ме сега, Нийл — отвърна Онър и за миг в душата й проблесна искрица любов към него.

— Не — отвърна Нийл. — Права сте — павилион Х е мъртъв, но трупът му още не е изстинал. Предлагате ми милостиня, която никога няма да приема.

— Сбогом, Нийл — промълви тя и му протегна ръка. — Желая ти щастие и съм сигурна, че ще го имаш!

Нийл взе ръката й, сърдечно я стисна, сетне я вдигна към устните си и я целуна.

— Довиждане, Онър. И не забравяй: името ми е в указателя.

 

 

За последен път прекосяваше лагера от павилион Х към бараките на сестрите. За последен… Не можеше да си представи, че е истина, въпреки че често си беше мечтала за този момент. А сега всичко бе свършило. Цял епизод от живота й беше приключил с Нийл — напълно достоен финал. Да, Нийл беше станал истински мъж. Внезапно си спомни думите му и си каза, че сигурно е бил прав, когато твърдеше, че от самото начало е бил в неизгодно положение. За нея беше само пациент както всички други: измъчен, нещастен, слаб… Какво щастие да го види така променен! Не беше вярно твърдението му, че се е излекувал благодарение на случилото се през последните няколко седмици. Причината бе в самия него, в силната му воля. Ето защо въпреки изживените страдания и ужас, тя напускаше павилион Х с мисълта, че не е съществувал напразно.

Нийл дори не я бе попитал дали възнамерява да ги издаде и да ги накара да понесат последствията от деянието си. Но вече беше прекалено късно. Слава богу, че Майкъл й бе разказал всичко! Сега, когато знаеше истината, се чувстваше освободена от вината, която изпитваше заради поведението си към тях. Мислеха си, че ги е предала, влюбвайки се в Майкъл, но всъщност те й бяха изменили. Бяха осъдени до края на живота си да живеят със спомена за Люк Дагет. И тя също, в известен смисъл. Нийл не е пожелал да й повери тайната от страх, че намесата й ще освободи Майкъл — и защото е искал да й спести угризенията на съвестта. Такъв бе той — добър и лош, както самия живот.