Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (37)

Четвърта глава

Най-сетне евакуацията започна сред ръмжене на тежки камиони и трескава активност. За щастие, дъждовете още не бяха започнали и по всичко изглеждаше, че операцията ще приключи, преди лагерът да се наводни от пороя.

Общата апатия се превърна в еуфория: за пръв път всички повярваха в предстоящото завръщане в родината, което от мечта се превърна в действителност. Дочуваха се радостни викове, мъжете весело си подсвиркваха или пееха.

За пръв път забравили желязната си дисциплина, сестрите си присъединиха към всеобщото въодушевление. Прегръщаха и целуваха всички, плачеха, смееха се и се върнаха към отдавна забравената си женственост. Раздялата с армията беше връхната точка на живота им; всички до една бяха неомъжени, повечето наближаваха пенсионна възраст; затворени в изолирания лагер, бяха отдали всичките си сили в полза на справедливата кауза. Навярно животът им никога вече нямаше да е така разнообразен. Момчетата, мъжете, за които се грижеха, бяха неродените им синове. Сега, когато войната бе свършила, те бяха едновременно щастливи и нещастни, защото знаеха, че никога не ще изпитат болките и радостите, преживени през шестте години на фронта.

 

 

През тази последна сутрин мъжете от павилион Х очакваха повикването си, облечени в униформи, вместо в първите попаднали им под ръка дрехи. Металическите им сандъчета, войнишките торби и раниците бяха струпани в средата на помещението, по пода, на което за пръв път отекваше трополенето на тежки ботуши. Появи се някакъв адютант, даде на сестра Лангтри последни инструкции, свързани с качването на парахода, и се погрижи за натоварването на багажа, който мъжете не можеха да носят сами.

След като изпрати офицера, Онър се върна в павилиона и видя, че Майкъл е сам в кухнята и приготовлява чая. Тя бързо се огледа, за да види дали я наблюдават, но останалите пациенти очевидно бяха на верандата и чакаха да им сервират.

Младата жена застана на прага и промълви:

— Майкъл, ела да се поразходим. Остава ни само половин час; много ми се иска да ми отделиш десет минути.

Майкъл се обърна и впери поглед в лицето й. Изглеждаше точно както първия ден, когато бе пристигнал: носеше зелени панталони и риза, ботушите му бяха излъскани до блясък — еталон за образцов войник.

— С най-голямо удоволствие — сериозно отвърна той. — Само да занеса подноса на верандата. Чакай ме долу.

„Дали ще доведе и Бенедикт? — питаше се Онър. — Напоследък са неразделни.“

Но Майкъл дойде сам и двамата се отправиха по пътеката към плажа. Спряха на границата, където започваха дюните и младата жена нерешително промълви:

— Всичко стана прекалено набързо. Струва ми се, че още не съм подготвена.

— Аз също.

Тя си пое дъх и забързано заговори:

— За пръв път сме сами, откакто… откакто Люк умря. Не, всъщност разговаряхме след приключването на следствието. Тогава се държах отвратително, наговорих ти толкова ужасни неща. Искам да ти кажа, че в действителност не съм ги мислила. Моля те да ми простиш.

Майкъл я бе слушал мълчаливо, изглеждаше безкрайно тъжен.

— Няма за какво да ти прощавам. Всъщност аз трябва да се извиня — каза той, поколеба се и продължи: — Другите не са съгласни, но смятам, че ти дължа едно обяснение, въпреки че сега едва ли има значение.

Онър чу само последните му думи и побърза да го прекъсне:

— Действително няма значение. По-добре да сменим темата. Ще се върнеш ли във фермата си? Какво ще правят сестра ти и зет ти? Интересувам се от бъдещия ти живот, но не разполагаме с много време.

— Никога не сме имали достатъчно време… Но да отговоря на въпроса ти: ще изчакам да ме демобилизират, после двамата с Бен ще се настаним във фермата. Наскоро получих писмо от сестра ми — тя и зет ми с нетърпение очакват завръщането ми. Харълд — така се казва зет ми — бърза да се върне на старата си служба, преди да е изпреварен от някой демобилизиран войник.

Онър изненадано възкликна:

— Бен и ти? Във фермата?

— Да.

— Но защо?

— Защото съм му длъжник.

Лицето й се изкриви от мъка, отново се почувства отблъсната.

— Моля те, не започвай пак старите си приказки…

Майкъл побърза да я прекъсне:

— Бен е самотен. Никой не очаква завръщането му, а двамата с теб знаем, че някой непрекъснато трябва да бди над него. И това ще бъда аз. Как да те накарам да разбереш, че всичко стана по моя вина? Трябва да се погрижа да не се повтори.

Мъката й се замени от удивление; втренчи се в младия мъж пред себе си и се запита дали някога ще проникне в мистерията, с която бе обгърнат Майкъл.

— Какво искаш да кажеш? Какво не бива да се повтори?

Майкъл търпеливо отвърна:

— Както вече казах, дължа ти едно обяснение. Другите не са съгласни, смятат, че не трябва да научиш нищо. Но аз трябва да ти кажа. Разбирам защо Нийл иска да останеш в неведение, но той не беше с тебе през онази нощ. Ето защо смятам, че имаш право да научиш истината.

— За какво обяснение говориш? Каква е тази мистерия?

На мястото, където пътеката свършваше и започваха дюните, стоеше преобърнат варел за бензин; Майкъл сложи крака си върху него и се втренчи в ботуша си.

— Трудно ми е да намеря най-подходящите думи — поде той. — Но не искам да гледаш така, както след онази сутрин — без да знаеш, без да разбираш. Нийл е прав: нищо няма да се поправи, ако научиш истината. Но когато се разделим, може би няма да ме гледаш с такава омраза…

Той се изправи и я погледна в очите.

— Не те мразя и никога няма да те намразя, Майкъл. Всичко е свършено, не обичам да се връщам към миналото. Хайде, разкрий ми тайната, смятам, че имам право да я узная. Но пак повтарям: никога няма да те намразя!

— Люк не сложи край на живота си — колебливо изрече Майкъл. — Бенедикт го уби.

В този миг Онър отново се озова в бараката, видя обляния в кръв цимент, мъртвото тяло до вратата. Но Люк беше артист, който винаги търсеше театралния ефект и обичаше да позира. Нима бе пожелал да сложи край на живота си по такъв ужасяваш начин? Не. Беше прекалено влюбен в себе си и никога не би обезобразил красивото си тяло, с което се гордееше.

Тя пребледня като платно — светлината, проникваща през листата на палмите, придаваха на лицето й зеленикав оттенък. За втори път, откакто се познаваха, Майкъл се приближи до нея. Обгърна талията й и усетила допира на тялото му, младата жена забрави всичко.

— Хайде, скъпа, недей да припадаш. Поеми си дълбоко въздух… ето така — нежно говореше той и я притискаше към себе си.

— Знаех го — промълви Онър, когато най-сетне беше в състояние да говори. — Чувствах, че нещо не е наред. Люк не бе способен на подобна постъпка, но Бенедикт… Господи, каква глупачка съм!

Постепенно лицето й възвърна цвета си и тя гневно сви ръцете си в юмруци. Майкъл я пусна и отстъпи крачка назад, после заговори с по-спокоен и по-уверен глас:

— Нямаше да ти го кажа, но не можех да понасям омразата ти — струваше ми се, че ще умра. — Нийл също знае какво чувствам… — той се поколеба и продължи:

— Давам ти честната си дума, че Бенедикт повече не ще убива. Непрекъснато ще бдя над него — знаеш, че няма да те излъжа. Мой дълг е да се грижа за него, защото онова, което направи, беше заради мене, или поне така смяташе, което е едно и също. Спомняш ли си какво ти казах онази сутрин: че съм сбъркал, когато съм прекарал нощта при тебе, че е трябвало да се върна в отделението и да държа под око Бен. Ако бях там, трагедията нямаше да се случи. Странно… по време на войната съм убивал хора навярно много по-добри от Люк. Но зная, че съм виновен за неговата смърт. Враговете убивах в името на краля, който е отговорен пред бога, не пред мен. Непрекъснато ме измъчва мисълта, че можех да попреча на Бен. Само аз можех да го сторя, защото само аз знаех какво става в главата му.

Той затвори очи и въздъхна.

— Поддадох се на слабостта си… забравих всичко друго… О, Онър, ако знаеше как жадувах да съм с тебе… Не можах да повярвам на щастието си, когато усетих милувките ти! Райските врати се отвориха пред мене, след като години наред бях живял в ада. Обичах те от цялото си сърце, но едва в този миг разбрах, че и ти изпитваш същото.

Разтреперана, Онър събра последните см сили и рече:

— Трябваше да се досетя… Не биваше да се усъмня в любовта ти.

Но Майкъл, продължаваше да говори, очевидно щастлив, че най-сетне може да й признае всичко:

— В онази нощ мислех само за себе си. Ако знаеш колко пъти след това съм се обвинявал. Люк не трябваше да умре, смъртта му бе безполезна, абсурдна. Просто трябваше да остана в отделението, за да покажа на Бен, че съм добре, че Люк не е успял да ми причини зло. — От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. — Докато бях при тебе, Бен, останал сам, си е въобразил, че Люк е успял да ме съсипе ако не физически, то морално. И решил да отмъсти заради мене. Ако Нийл знаеше, сигурно щеше да се намеси, но него са го занимавали други проблеми. Дори не бях там, за да прикрия деянието му… другите се погрижиха вместо мене. — Той плахо протегна ръка към нея, сетне я отпусна. — Чувствам се безкрайно виновен, Онър. Поведението ми към тебе беше непростимо. Но искам да разбереш, че съзнавам… че чувствам колко съм те наранил. Най-трудно ми е да понеса мисълта за мъката, която ти причиних.

Лицето на Онър беше обляно в сълзи — изпитваше повече жал към него, отколкото към себе си.

— Нима вече не ме обичаш? — с треперещи устни попита тя. — О, Майкъл, готова съм на всичко, за да не загубя любовта ти.

— Да, обичам те. Но за нас няма бъдеще, никога не е имало, дори да не бяха Бен и Люк. Ако не беше войната, никога нямаше да се запозная с жена от твоята класа. Мястото ти е при мъже като Нийл, не като мене. Приятелите ми, животът, който водя, дори домът ми са неподходящи за тебе.

— Не се влюбваш в начин на живот — прекъсна го Онър и избърса сълзите си. — Обикваш някой мъж и едва тогава мислиш за живота си с него.

— Не би издържала с човек като мене. Аз съм обикновен фермер, който се занимава с доене на крави.

— Какви глупости говориш? Нима ме смяташ за сноб? Всъщност каква е разликата между един и друг селянин? Баща ми също е от село, но е малко по-заможен от тебе, това е всичко. Разбери, че щастието не се състои единствено в парите.

— Зная. Но ти си от друга класа и нямаме еднакъв мироглед.

Тя сепнато го изгледа.

— Така ли мислиш? Ти си последният, от когото очаквах подобна забележка. Убедена съм, че мислим еднакво по най-важните въпроси. И двамата се грижим за по-слабите от нас и имаме еднаква цел — да ги научим да живеят самостоятелно.

— Вярно е — замислено каза той. — Вярно е… Онър, как смяташ, що е любов?

Въпросът му я завари неподготвена и тя се поколеба, преди да отговори. После, опитвайки се да спечели време, повтори:

— Що е любов?

— Да, много добре разбра какво искам да кажа.

— Любовта ми към тебе, Майкъл, или към другите?

— Любовта ти към мене — отвърна Майкъл, сякаш споменаването на фразата му доставяше удоволствие.

— Ами… за мен любовта е да споделям живота си с тебе.

— И какво означава това?

— Означава да живея с тебе! Да се грижа за къщата ти, да раждам и да отглеждам децата ти, да остареем заедно…

Майкъл дълго мълча. Тя чувстваше, че думите й са проникнали до съзнанието му, но не са в състояние да го разколебаят.

— Много добре знаеш, че нямаш опит в домакинската работа — прекъсна я той. — Трийсетгодишна си и не можеш изведнъж да привикнеш към нов начин на живот. Прав ли съм?

Замълча, без да откъсва очи от лицето и, по което се изписа упорито изражение, означаващо, че е разбрала думите му, но отказа да се съгласи с тях.

— Прав ли съм? — повтори той. — Струва ми се, че нито един от двама ни няма да хареса живота, който описваш. Зная, че си упорита и би искала да разбереш каква е причината.

— Така е.

— Причината е в неспособността и на двама ни да живеем така. Прекалено късно е да се питаме защо. Знаеш ли, винаги съм се страхувал от желанията, които не мога да контролирам. Не мисли, че ги презирам, че ги смятам за вулгарни, плътски желания, че не изпитвам достатъчно силна любов към тебе. Чуй ме, Онър — възкликна младият мъж и я хвана за раменете. — Знаеш ли, че някоя вечер няма да се прибера вкъщи, защото в града съм срещнал някакъв човек и съм преценил, че има по-голяма нужда от мен, отколкото ти. Не казвам, че ще те изоставя, нито че ще се увлека по друга жена; просто ще бъда сигурен, че ще се справиш и без мен, докато реша да се прибера. Разбери, че може да отсъствам два дни или две години — войната ми даде възможност да го разбера. През шестте години, прекарани на фронта, също си имала възможност да опознаеш себе си. Не знам доколко си обективна, когато става въпрос за собствената ти личност, но признавам, аз признавам, че ако изпитам съчувствие към някого, нищо няма да ми попречи да му се притека на помощ. Онър, ти си силна и не се нуждаеш от помощта ми, следователно можеш да живееш и без мен. Разбираш ли, любовта няма нищо общо.

— Опитваш се да се прикриеш зад парадокс — промълви Онър и усети, че гърлото и се свива от напиращите сълзи.

— Може би… Може би ми липсва самочувствие, защото винаги търся човек, който има нужда от помощта ми. Изпитвам удоволствие при мисълта, че съм необходим. Онър, не мога да живея, без да се чувствам полезен!

— Но аз също имам нужда от тебе, Майкъл. Нуждая се от тебе с цялото си сърце, душа и тяло! Забравяш ли, че съществуват различни нужди, различни видове самота. Не мисли, че след като имам силен характер, не се нуждая от любов и от нежност; разбери, че ми трябваш, за да осъществя мечтите си.

Той упорито поклати глава.

— Не, Онър, ти си оформена личност, дори бих казал, че си идеална — зная го, виждам го и затова те обичам. Възхищавам се от любовта, с която вършиш работата си. Всяка жена може да създаде дом, да гледа деца. Но ти си различна и никога няма да се съгласиш да живееш в клетка. Характерът ти няма да ти позволи да се приспособиш — ето защо животът, съсредоточен само около един мъж, около задоволяване на желанията му, ще ти се стори като клетка. Прекалено силна си, за да останеш задълго затворена; скоро ще почувстваш нужда да излетиш на свобода.

Бледа, отчаяна, тя се опита да му противоречи:

— Готова съм да рискувам.

— Но не и аз. Ако ставаше дума само за тебе, може би щях да се съглася. Но ние двамата прекалено много си приличаме — страхувам се от себе си.

— Не разбираш ли, че с Бен също се обвързваш за цял живот?

— Зная, но знам и това, че няма опасност да го наскърбя, както рано или късно ще наскърбя тебе.

— Ще се наложи изцяло да се посветиш на Бен. Не ще имаш възможност да прескачаш до града и да попаднеш на някое бездомно куче, което се нуждае от помощта ти…

— Необходим съм на Бен. Ще му посветя живота си.

— Ами ако ти предложа да си поделим грижите към него? — попита Онър. — Съгласен ли си да живеем заедно и да споделяме чувството си на дълг към човечеството?

— Сериозно ли говориш? — колебливо запита той.

— Не. Никога няма да те разделям с Бенедикт Мейнард.

— В такъв случай няма какво повече да говорим.

— Прав си. Един последен въпрос: другите съгласни ли са ти да поемеш изцяло грижата за Бен?

Майкъл продължаваше да я държи за раменете и тя не се опита да се изтръгне от ръцете му.

— Сключихме договор — отвърна той. — Заедно решихме, че Бен никога няма да отиде в лудница, нито семейството на Мат да гладува.

— Действително ли го решихте заедно, или само вие двамата с Нийл?

Майкъл само кимна с глава, сетне промълви:

— Време е да се сбогуваме.

Свали ръце от раменете й, обгърна шията й, пръстите му нежно я докосваха. Сетне се наведе и я целуна, дълга целувка, изразяваща любов и болка, стоическо приемане на действителността и съжаление за изгубеното щастие. Целувка, изпълнена с похот и еротизъм, подхранвани от спомена за единствената им нощ заедно. Майкъл пръв откъсна устни от нейните — прекалено бързо — помисли си Онър, но и цял живот не би й стигнал да се наслаждава на целувката му.

Застанал пред нея, Майкъл отдаде чест, усмихна й се, обърна се кръгом и се отдалечи.

Онър през сълзи забеляза варела, седна върху него и наведе глава, за да не гледа как Майкъл върви по пътеката. Взираше се във върховете на ботушите си, в стръкчетата изсъхнала кафява трева, в милионите песъчинки, които покриваха плажа.

Ето че всичко свърши. Майкъл беше прав в едно: тя не можеше да се състезава с всички слаби и безпомощни хора като Бенедикт, защото те бяха смисълът на живота му. Господи, колко ли е самотен — също като нея. Но обикновено става така — силните се жертват заради слабите, сякаш изпитват задължение… или вина? Кой е направил първата стъпка? Може би слабите са поискали помощ, или силните сами са я предложили. Нима силата поражда слабост, подсилва я… Всъщност какво означават думите „сила“ и „слабост“? Майкъл бе прав, тя можеше да живее без него — означаваше ли това, че не се нуждае от помощта му? Той обичаше силата й, но нямаше сили да живее с онази, която обичаше. Обичайки, Майкъл обръщаше гръб на любовта, защото тя не го задоволяваше напълно.

Искаше й се да извика: „Забрави другите, Майкъл, ела, притисни се до мен! В прегръдките ми ще познаеш щастие, за каквото никога не си мечтал!“ Но тя знаеше, че ще е напразно. Нима съзнателно се бе влюбила в мъж, за когото дългът бе по-важен от любовта? От първия миг, когато го видя, изпита към него възхищение, което постепенно се превърна в любов. Всеки един от тях обичаше другия заради силния характер, независимостта, способността трезво да разсъждава. Но същевременно тези качества ги разделяха, вместо да ги сближават. Два еднакви полюса, които се отблъскват… Майкъл, любими, никога няма да те забравя и винаги ще се моля на бога да ти даде сили.

Младата жена погледна към плажа — пясъкът беше разровен от бурните ветрове и проливните дъждове, паднали преди няколко дни. Две бели морски лястовици се издигаха в небето, с допрени една до друга опашки. Внезапно едновременно се обърнаха, спуснаха се към водата и изчезнаха от погледа й. „Ето как исках да живеем двамата с тебе, Майкъл! Да не бъдем затворени в клетка, а свободно да се реем в безбрежното синьо небе.“

 

 

Време бе да се върне на земята, да се заеме с работата си, да придружи Мат, Бенедикт, Нъгет и Майкъл до сборния пункт. Като офицер, Нийл заминаваше по-късно, но все още не й бяха съобщили точната дата.

Докато вървеше обратно по пътеката, в главата й нахлуха объркани мисли. Така значи: пациентите й бяха заговорничили зад гърба й. Майкъл също бе участвал в конспирацията, а Нийл беше неин вдъхновител и ръководител. Що за абсурд? Разбираше, че питомците й са искали да я държат в неведение за онова, което действително се е случило в бараката, поне до приключване на официалното разследване и до потвърждаване на версията за самоубийството. Но защо Нийл бе забранил на Майкъл да й открие тайната, след като вече нямаше значение? Той добре я познаваше и знаеше, че сестра Лангтри няма да изтича и да разкаже цялата история на полковник Подбрадник. Пък и защо да го прави? Нима ще промени нещо? Може би щеше да издейства настаняването на Бенедикт в някакъв приют, но разследването щеше да се поднови и всички участници в инцидента щяха да бъдат изпратени в затвора, или разжалвани. Може би пациентите й се бяха наговорили да отричат всичко? Защо Нийл настояваше тя да не научи нищо? А Мат и Нъгет го поддържаха…

Какво бе казал Майкъл? А, да — че са сключили договор. Семейството на Мат няма да гладува. Безсъмнено Нийл ще помогне и на Нъгет да завърши медицина. Бенедикт няма да отиде в лудница. Следователно Майкъл и Нийл си бяха разделили отговорността. Майкъл и Нийл… Но какво ще спечели Нийл, ако осигури средства за издръжка на семейството на слепеца и за следването на Нъгет? Преди две седмици смело би отговорила „нищо“, но сега я измъчваха съмнения.

Изведнъж си припомни подозрителното поведение на Нийл, колко спокойно бе приел отказа й и не беше дал вид на обиден. И кой ли е набивал в главата на Майкъл остарелите понятия за класовите различия между тях? Онър жадно се вкопчи в спасителната мисъл, която бе балсам за наранената й гордост: някой се е опитвал да внуши на Майкъл да се откаже от нея. Кой друг би могъл да го стори, освен Нийл?