Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (36)

Трета глава

Следващата седмица бе някак особена. Когато напускаш място, където дълго си живял, обикновено имаш да вършиш куп неща, да уреждаш хиляди подробности. Но закриването на База 15 стана бързо и акуратно. През изтеклите месеци обитателите й постепенно намаляваха, като накрая останаха шепа жени и мъже, чието евакуиране не представляваше никакъв проблем. Пациентите и персоналът не бяха обременени от различни вещи, които обикновено се натрупват по време на живота в различни лагери. Базата не бе разположена в район, където могат да се намерят различни произведения на художествените занаяти, събуждащи инстинкта на колекционери у онези, които се бяха сражавали по фронтовете в Европа, Индия, Средния Изток и Северна Африка. Повечето от сестрите получиха от пациентите си скромни подаръци, повечето саморъчно изработени, но, общо взето, обитателите на База 15 си тръгваха с по-малко багаж, отколкото имаха при пристигането си.

Определената за заминаване дата дойде и отмина, но База 15 все още стоеше на мястото си. Всъщност никой не очакваше друго: предварително определеното разписание бе нещо като алармен сигнал, но когато прозвучеше, всички трябваше да са готови.

Главната сестра забързано се движеше из лагера, за пръв път забравила за правилното драпиране на мрежите против комари. Тя не се разделяше с разписанието, с което непрекъснато се консултираше по време на безкрайните инструктажи, провеждани със сестрите. Те на драго сърце биха я удушили, защото искаха да останат колкото се може повече с пациентите си през последните часове на База 15.

Павилион Х остана незасегнат от трескавата дейност, която кипеше навсякъде. Може би защото беше в края на лагера, далече от останалите бараки, всички забравиха за съществуването му, както и за групичката от петима пациенти и една медицинска сестра. Членовете й се чувстваха неловко и сякаш не се радваха на предстоящото завръщане в родината. От време на време мъжете се опитваха да се пошегуват, за да нарушат неловкото мълчание, но смеховете им звучаха неестествено сред изпълнената с напрежение атмосфера. Онър Лангтри често отсъстваше, принудена против волята си да участва в работата на различни комисии, създадени от главната сестра, за подготвяне на евакуацията. А петимата мъже прекарваха почти целия ден на плажа, тъй като вече бе отпаднало разписанието за използването му.

Сестра Лангтри с тъга установи, че дори да можеше да им отделя повече време, пациентите й явно бяха решили да я изолират. По всичко личеше, че Нийл й е простил, но не и останалите. Направи й впечатление, че са се разделили на групи. Нъгет се бе отдръпнал от другарите си, изпълнен с оптимизъм, породен от радостта от срещата с майка му и перспективата да следва медицина. Болките му като по чудо бяха изчезнали. Нийл и Мат бяха неразделни — слепецът разчиташе изцяло на Нийл и му доверяваше всичките си страхове. А Майкъл бе поел грижата за Бенедикт.

Онър знаеше, че Бенедикт не е добре и се питаше как да постъпи. Разговорът с полковник Доналдсън я бе довел до задънена улица. За сметка на това, той я бе смаял с искреното си желание да осигури инвалидна пенсия на Мат, въпреки диагнозата му на истерик и мнимо болен. Но когато бе помолила полковник Подбрадник да изпрати Бен в психиатрична болница за по-подробни изследвания, той категорично отказа. Попита я какво очаква от него, след като самата тя не разполага с конкретни факти, а само с подозрения. Лично бе прегледал сержант Мейнард и бе установил, че е със стабилна психика, въпреки че е леко депримиран. Онър се чувстваше безсилна да убеди него, опитен невролог, но незаинтересуван от душевните разстройства без органична основа, че напразно се опитва да спаси човек, който се изплъзва от реалността. Да го спаси, но как? Едва ли някой знаеше! За нея Бен си оставаше труден пациент поради желанието му да се затваря в себе си. Лишен от опората, която представляваше павилион Х, той безвъзвратно щеше да се оттегли във вътрешния си свят, до който никой нямаше достъп. Ето защо тя се зарадва на интереса, проявен от Майкъл към него, защото той винаги съумяваше да контактува с Бен по-успешно, отколкото всеки друг.

Докато наблюдаваше как пациентите й се отдръпват от нея, Онър започна да разбира какво става с тях, с нея. Преувеличената емоционална интерпретация, която бе дала на поведението им след смъртта на Люк, се оказа погрешна. Онър учудено осъзна, че избухването й в стаята на сестрите й се е отразило добре. Без сами да го съзнават, обитателите на павилион Х постепенно се отчуждаваха един от друг; „семейството“ се разпадаше заедно с База 15. А Онър, играеща ролята на майка, вероятно бе по-чувствителна от мъжете — нейните деца — и страдаше повече от тях. Странно, но като че с отслабването на силите й техните се възвръщаха. Нима в това бе тайната на майчинството? Да се опитва да запази целостта на семейството до мига, когато причините за съществуването му изчезнат.

„Изоставят ме, за да отидат в друг свят — помисли си тя, — и зная, че им помогнах достатъчно, за да се справят с новия живот. Или поне се опитах. Не бива да им преча и трябва да понеса раздялата с достойнство.“