Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (33)

Седма глава

Точно когато Онър Лангтри отвори вратата на бараката, дъждът се изля като из ведро и след секунда стаята се изпълни с животинки и насекоми: жаби, пиявици, комари, паяци, които сякаш се страхуваха да не намокрят краката си, мравки, слели се в гъст черен поток, нощни пеперуди, хлебарки. Тъй като и на двата прозореца имаше мрежи, тя обикновено не използваше мрежата против комари, но сега побърза да я спусне около леглото си.

Взе душ, облече халата си, подпря на стената две тънки възглавнички и се облегна върху тях, стиснала в ръката си книга, която нямаше сили да отвори. Усетила, че не може да заспи, тя се заслуша в глухото барабанене на дъжда по ламаринения покрив. В детството й това бе най-прекрасният звук на света, защото за селяните дъждът означаваше благоденствие и живот. Но тук, сред гъстата джунгла, проливният дъжд предизвикваше само разруха и гниене. Шумът му заглушаваше всичко, освен гласовете, които отекваха в главата на младата жена.

Ужасът, който бе изпитала, откривайки в себе си способността да нарани любимия човек, постепенно се замени от апатия. Но същевременно в нея възникна желанието да оправдае постъпката си. Майкъл я бе подложил на нечувано унижение, изразявайки откритото си предпочитание към мъж. И то към Люк Дагет!

Сепна се и си каза, че няма смисъл да си припомня случилото се и да се измъчва. Чувстваше се безкрайно уморена и отвратена от себе си. Как бе допуснала да я подложат на подобно унижение? Що за човек беше Майкъл Уилсън? Помисли си, че няма смисъл да задава безкрайни въпроси, на които не можеше да отговори.

Мрежата против комари я задушаваше и тя нетърпеливо я отметна — и без това не бе чула пронизителното бръмчене на комар, наподобяващо звука на пикиращ бомбардировач. Забравяше, че оглушителното барабанене на дъжда по покрива заглушава всеки шум. Освен това мрежата не пропускаше достатъчно светлина. Изведнъж Онър се почувства по-добре — реши да почете с надеждата, че скоро ще заспи.

От процепа на тавана се изтърси голяма пиявица, падна върху крака на Онър и се загърчи. Потръпвайки от отвращение, младата жена я хвана и се опита да я изтръгне от плътта си, но не успя. Скочи от леглото, запали цигара и без да мисли, че ще се изгори, притисна върха й до хлъзгавия гръб на отвратителното създание. Пиявицата беше огромна, дълга петнайсетина сантиметра, и младата жена не можеше да я гледа как смуче кръвта й и се издува, докато преситена, се изтърколи встрани като задоволен мъж.

Най-сетне пиявицата бе обгорена достатъчно и падна на земята. Все още разтреперана, Онър побърза да я смачка с тежката си обувка. Чувстваше се омърсена като героиня от викториански роман. Какво отвратително създание! Какъв отвратителен климат! И дъждът, който неспирно барабанеше по ламаринения покрив…

Мястото, където жадно се бе залепила пиявицата, започна да кърви, защото антикоагулиращият секрет, отделян от жадната й уста, бе проникнал дълбоко в плътта. Онър си каза, че незабавно трябва да промие раната, за да не се инфектира.

Едва ли имаше по-жесток начин тя да почувства за пръв път тежките условия на живот в База 15. Докато почистваше раната си с йод, си каза, че всъщност никога не се е замисляла по този въпрос. Досега лагерът й напомняше мрачен филмов декор, на фона, на който се разиграваха различни човешки драми. База 15 не бе създадена да задоволява нуждите на хората, а на войната. Бе построена без оглед удобствата на персонала или благополучието на пациентите. Не бе чудно, че създаваше впечатлението за неестествен, изрисуван върху картон свят.

Вдигнала крака си на стола, заобиколена от просмуканите с влага стени, по които тук-там растеше мъх, дочуваща шумоленето на хлебарките, които чакаха стаята да потъне в мрак, сестра Лангтри се огледа, сякаш едва сега се събуди от кошмарния си сън и за пръв път изпита носталгия. „О, как се радвам, че ще се завърна у дома“ — мислено възкликна тя.