Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (29)

Трета глава

Сестра Лангтри остана неподвижна, докато полковникът се отдалечи по посока на бунгалото си, сетне слезе по стълбата и се отправи към квартирата си.

Докато вървеше, се питаше защо човек няма възможност да размишлява в подобни непредвидени ситуации и съжаляваше, че не разполага с време, за да обмисли по-нататъшните си действия. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да изпревари събитията. Нямаше никакво доверие на полковника: той навярно ще се скрие като хлебарка в бунгалото си и ще изпрати главната сестра да свърши черната работа. Майкъл незабавно трябваше да напусне стаята й. Онър горчиво съжаляваше, че не разполага с време, за да намери най-подходящите думи, с които да се обърне към него. Господи, трябваха й само няколко часа, въпреки че не биха й стигнали цели дни!

Имаше предчувствието, че ще се случи нещо ужасно. Реалистите или циниците може би щяха да го отдадат на приближаващия се дъждовен сезон, но не и Онър Лангтри. Всичко около нея се рушеше толкова бързо и причината навярно бе в нея, защото досега бе градила въздушни кули. Същото се отнасяше и за отношенията й с Майкъл: как можеше да се надява на трайна връзка с него, след като живееха в измислен, затворен свят? Та нали точно затова бе отказала да задълбочи отношенията си с Нийл Паркинсън? Обикновено мъжът ляга с жена, която познава, или поне си въобразява, че познава. Но Онър Лангтри едва ли е изглеждала реална в очите на Майкъл: за него тя бе сянка, илюзия. Всъщност той познаваше единствено сестрата, а не жената. С Нийл бе успяла да запази здравия си разум и да отложи всичките си планове до момента, когато двамата се срещнат при нормални обстоятелства и той най-сетне има възможност да се запознае с Онър Лангтри, не с медицинската сестра Лангтри. Но снощи, когато се отпускаше в прегръдките на Майкъл, тя не мислеше за нищо друго, освен за любовта си към него и не се страхуваше от последствията. Сякаш някакъв вътрешен глас й подсказваше да се възползва, преди миражът да изчезне.

Преди много години — Онър учеше в школата за медицински сестри — една от преподавателките беше изнесла пред стажантките лекция за рисковете, свързани с професията им, и най-вече за опасността да се влюбят в някой пациент. Бе казала, че ако все пак се влюбят, непременно да избягват хроничноболните. „Не е фатално, ако обикнеш пациент със спукан перитонит или с фрактура на бедрената кост — твърдеше тя, — но животът с парализиран човек, или с болен от туберкулоза е нетърпим“. Онър никога не забрави думите й, изречени с невъзмутим тон: нетърпим живот.

Майкъл очевидно не беше болен, още по-малко — хронично. Но тя се бе запознала с него при особени обстоятелства, сред отровната атмосфера на павилион Х. Дори да допусне, че Майкъл не е повлиян от нея, самата тя сигурно е засегната. Първото и единствено задължение бе да гледа на него като на пациент, не по-различен от другите. Беше успяла да го постигне с Нийл Паркинсън, но тогава задачата й бе лека, защото не беше влюбена в него…

А сега бе принудена да съчетае две несъвместими понятия: любов и дълг. Към един и същ човек! Дългът й повеляваше Майкъл да остане за нея само пациент — въпреки че изобщо не беше болен. „Дългът преди всичко“ — казваше си тя и цялата любов на света не можеше да изкорени дълбоко насадените в нея рефлекси.

„Какво да избера — любовта, или дълга? — питаше се Онър, докато с тежки стъпки изкачваше стълбата пред бараката си. — Дали да бъда негова метреса, или медицинска сестра закрилница? А той какъв е? Любовник, или пациент?“

Внезапен полъх на вятъра развя воала й и сестра Лангтри си каза: „Ето го отговорът: докато нося тази униформа, трябва да мисля единствено за дълга си.“

Когато отвори вратата на стаята си, видя Майкъл, облечен в пижамата и халата, заети от павилион В, търпеливо да я очаква, седнал на дървения стол. Беше го поставил в другия край на стаята, далече от безупречно оправения креват. Нищо не подсказваше, че тясното походно легло е било сцена на бурни страсти, на болка и на екстаз. При вида му Онър изпита шок — странно, но беше очаквала да намери Майкъл все още гол в леглото.

Ако го бе заварила така, навярно щеше да се поддаде на типичната за жените слабост. Щеше да се отпусне на леглото до него, и забравила дълга си, да направи онова, за което копнееше — да го прегърне, да усети страстните му целувки, да се опита да възкреси изминалата нощ, споменът, за която бе почти заличен от неподвижното, окървавено тяло на Люк.

Стоеше като закована на прага, неспособна да се усмихне, да помръдне, да проговори, внезапно почувствала се безсилна. Навярно лицето й бе подсказало на Майкъл, че нещо не е наред, защото той моментално скочи от стола и застана близо до нея, но без да я докосва.

— Какво се е случило? — попита младият мъж. — Какво ти е?

— Люк се е самоубил — отвърна Онър и се олюля.

— Самоубил се? — възкликна Майкъл и по лицето му се изписаха смайване и отвращение, които незабавно се замениха от ужас.

— О, господи! Господи… — изстена той и пребледня. Сетне заповтаря с глух глас, сякаш внезапно се бе превърнал в грохнал старец:

— О, господи, какво направих! Какво направих!

Сърцето й се сви от любов: тя хвана ръцете му и умоляващо се вгледа в лицето му и каза:

— Не си виновен за нищо! Люк сам е сложил край на живота си, чуваш ли? Използваше те, за да ми отмъсти. Няма за какво да се упрекваш — с нищо не си предизвикал самоубийството му.

— Така ли смяташ? — рязко попита младият мъж.

— Престани!

— Трябваше да остана при него, вместо тук. Не биваше да го оставям сам.

Онър ужасено го изгледа, сякаш го виждаше за пръв път, със сетни сили успя да се овладее, както правеше винаги в подобни спешни случаи, и иронично се усмихна.

— Много ти благодаря! Правиш ми страхотен комплимент.

— Не, сестро, не исках да кажа това — за нищо на света не бих те обидил!

— Забрави ли, че имам име? Толкова ли е трудно да ме наричаш Онър?

— Бих искал, но не мога. Онър — колко ти подхожда. Но винаги си мисля за теб като за „сестричката“, дори сега. Разбери, че за нищо на света не бих ти причинил мъка. Но ако бях останал там, където ми е мястото, трагедията нямаше да се разиграе. Люк още щеше да е жив, а аз — свободен. Всичко стана по моя вина.

Онър го гледаше с неразбиращи очи и се питаше какво е предизвикало агонията му. Що за човек бе той? Отвращение, примесено с дълбока тъга, постепенно се появи в широко отворените й от учудване очи. Какъв бе този мъж, който, след като я бе любил страстно през цялата нощ, сега съжаляваше — и твърдеше, че предпочита да остане при Люк. Беше готова да го разбере и оправдае, ако той усещаше страх, ужас, мъка и болка, но не можеше да проумее защо изпитва всички тези чувства към нищожество като Люк. Никога през живота си не се бе чувствала толкова унизена — Майкъл бе готов да захвърли любовта й заради Люк Дагет.

— Разбирам — рязко изрече тя. — Явно съм сбъркала. Господи, колко съм била сляпа!

Горчивият й смях отекна в стаичката и младият мъж потръпна.

— Почакай минутка — продължи тя. — Ще се измия набързо, сетне незабавно ще те отведа в павилиона. Полковникът иска да те разпита — предпочитам да не те завари тук.

На полицата под прозореца стоеше легенче с вода. Разплакана, Онър бързо се приближи до него, наплиска лицето си, сетне притисна пешкира към зачервените си очи и с усилие на волята се опита да пресуши издайническите сълзи.

Каза си, че Майкъл не може да се промени, но тя не ще престане да го обича, само защото е предпочел Люк пред нея. Майкъл, Майкъл… Никога досега не се бе чувствала толкова измамена и унизена, но нима чувствата й са оправдани? Какъвто и да е Майкъл, сигурно в него има нещо прекрасно, иначе нямаше да се влюби в него. Но въпреки че се опитваше да разсъждава трезво, засегнатата й амбиция не й даваше покой. Дори откритието, че има съперница, не би я наранило толкова силно. Но Люк! Майкъл бе предпочел Люк и открито й го бе казал.

Какъв глупак бе полковникът! Да подозира Майкъл в убийството на Люк! Жалко, че не присъстваше сега — трогателната сцена щеше да ликвидира подозренията му. Едва ли имаше някой да страда повече от Майкъл заради смъртта на Люк Дагет. Безсъмнено, той е разполагал с достатъчно време да извърши престъплението, докато Онър отсъстваше от стаята, но тя бе напълно убедена в невинността му. Бедният Майкъл… Страшното бе, че той може би имаше право. Ако снощи бе останал в павилиона, Люк сигурно нямаше да се самоубие, защото победата му над нея щеше да бъде пълна и окончателна.

О, господи, каква каша! Какъв възел от стремежи и объркани мотиви… Защо бе отвела Майкъл от отделението? В момента решението й изглеждаше най-разумно. Но дали в дъното на душата си не се е радвала на възможността най-сетне да остане насаме с него? Мъжете са си мъже: тя се бе хвърлила в прегръдките му, докато той все още бе изпаднал в шок от инцидента с Люк — защо да го обвинява, че се е възползвал от предоставената му възможност?

Сълзите й най-сетне пресъхнаха. Онър остави пешкира и се приближи към огледалцето. Слава богу, лицето й не издаваше преживяната криза. Само воалът й бе изкривен — воалът, символ на дълга, който никога досега не й бе дал повод за разочарование. Любовта можеше да я измами, дългът — не. С него винаги си наясно: каквото дадеш, същото ще получиш. Онър мислено запрати любовта в най-отдалечения ъгъл на съзнанието си, сетне оправи воала пред огледалото, откъдето я гледаха студените й, невъзмутими очи, подобни на очите на сестрата, която ги бе предупреждавала да се пазят от силните чувства. Тя решително се обърна към Майкъл и каза:

— Да вървим.

 

 

Майкъл несигурно пристъпваше редом с нея, прекалено погълнат от мрачните си мисли, и почти не я забелязваше. Ето че всичко започна отново, но този път ще е за цял живот. С какво го е заслужил? Сееше смърт около себе си, сякаш бе прокълнат? Защо?

Изпитваше непреодолим копнеж отново да бъде в леглото й, да вдъхва аромата й, да лежи там, където се бе изтягало тялото й… Сега тя съжаляваше за случилото се, но през нощта бе съвсем различна — никога не бе предполагал, че съществува подобна любов, мечтите му се бяха превърнали в действителност. Странно, че бе осъзнал чувствата си след отвратителната сцена с Люк Дагет; любовта му се бе пробудила, едва след като разбра, че в душата му се крие свиреп звяр, готов да убива.

Пред очите му непрекъснато изплуваше образът на Люк: Люк се смее, или му се подиграва, когато Майкъл се заема да изчисти разляния чай; Люк в банята, изненадан, че го отблъскват; Люк, който все още не осъзнава, че смъртта е надвиснала над него. „Глупак такъв“ — му бе казал едно време той и сега Майкъл се обърна със същите думи към призрака му: „Глупак такъв! Нима не разбра какво те очаква? Не разбра ли, че войната кара мъжете да убиват и премахва моралните задръжки срещу престъплението? Но откъде да разбереш, след като никога не си бил на фронта?“

Отчаяно си мислеше, че за него вече няма надежда, няма бъдеще. Навярно никога не е имало… Както казваше Бен, човек за всичко сам си е виновен. Не, не е честно! А Онър, която не познаваше и която никога нямаше да опознае — в нейните очи бе престъпник, убиец! Всъщност бе права — беше убил надеждата.