Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (22)

Трета глава

Люк се отправи към леглото си, без дори да погледне към вратата на Нийл. Беше сам в голямата, потънала в мрак зала, с изключение на Нъгет, който продължаваше да повръща.

Смазан от умора, той се отпусна на ръба на леглото си. Часове наред бе вървял по пътеките на базата, по плажовете, през палмовите горички. През цялото време размишляваше, но пред очите му изникваше една и съща картина: как замахва и отсича главата на сестра Лангтри, която се изтърколва на земята като футболна топка. Гадна наперена кучка! Люк Дагет не бе подходящ за нея! Чувстваше се още по-унизен, защото мръсницата се бе хвърлила на врата на онзи гаден педал. Луда! Напълно луда. Ако бе избрала него, щеше да живее като царица, защото Люк знаеше, че ще се прочуе и ще стане по-известен и по-богат от Кларк Гейбъл и Гари Купър, взети заедно. Иска ли човек нещо от цялото си сърце, винаги го постига. Самата тя го бе казала преди няколко дни. Откакто бе напуснал родното си градче, Люк бе посветил всяка минута от живота си на задоволяване на единствената си амбиция: да стане най-великият актьор на своето време.

Когато пристигна в Сидни, все още не бе навършил петнайсет години, но знаеше, че сцената ще му отвори вратите към славата, за която жадуваше. До този момент никога не беше ходил на театър, нито на кино, но слушаше как съученичките му се възхищават от един, или друг филмов артист. Когато му подхвърляха, че като порасне, непременно трябва да отиде в киното, той презрително свиваше рамене. Защо не си гледат работата: ще постъпи, както си иска, за да не може след време някоя глупачка да твърди, че му е подсказала гениалната идея.

Той започна работа в голям склад за текстил на „Дей стрийт“, като пререди стотиците безработни, кандидатирали се за същото място. Директорът не можа да устои на усмивката на момчето с къдрава коса и с красиво лице, с бърз и комбинативен ум. И никога не съжали за решението си, защото младежът се оказа прекрасен работник.

Не след дълго Люк откри заведенията, където се събираха актьорите. Получаваше заплата и се хранеше добре, затова бързо порасна и започна да изглежда по голям от възрастта си. Цялото си свободно време прекарваше в „Репинс“, докато пиеше чаша след чаша кафе, или зад кулисите на театър „Индипендънт“ Постепенно всички запомниха лицето му. След време започна да получава малки роли в радиопиеси, защото гласът му бе великолепен, с прекрасен тембър и без шептене; освен това той имаше вярно ухо за акцентите. След шест месеца напълно бе елиминирал типичните за австралийците дикция и интонация, с изключение на моментите, когато ролята му го изискваше.

Люк завиждаше на хората, които можеха да си позволят да следват. Той беше самоук. Четеше всичко, което му препоръчваха, въпреки че гордостта му не му позволяваше да се интересува за определени заглавия; обикновено предпазливо разпитваше приятелите си, сетне отиваше в библиотеката.

На осемнайсетгодишна възраст вече печелеше от радиопиесите достатъчно, за да напусне склада. Взе под наем стаичка на „Хънтър стрийт“, която обзаведе артистично и покри стените й с полици с книги, които бе купил на безценица от пазара. Най-голямата му гордост бяха пълните събрани съчинения на Дикенс — великолепни томчета, подвързвани с естествена кожа, с които се бе сдобил само за две лири и осем пенса.

Сред момичетата, с които ходеше. Люк се славеше като съперник — те бързо научаваха, че ако искат да излизат с него, трябва да плащат сметката. След кратък размисъл повечето от тях решаваха, че си заслужава да плащат, за да бъдат придружавани от толкова красив мъж. Щом Люк влезете някъде, всички се обръщаха да го гледат. Не след дълго той откри много по-съблазнителния свят на по-възрастните жени, винаги готови да платят сметката му заради удоволствието да се наслаждават на компанията му в обществото и в леглото си.

Същевременно той започна систематични тренировки, които му позволиха, независимо от това, колко грозна е дамата, с която се люби, да се справя задоволително с положението. Изработи си и специален репертоар от любовни излияния, с който очароваше своите „завоевания“ и който ги караше да се чувстват неотразими. Усилията му незабавно дадоха резултат: влюбените жени го обсипаха с подаръци — костюми и обувки, шапки и палта, копчета за ръкавели и часовници, вратовръзки и ризи, както и ръчно изработено бельо. Люк не изпитваше никакви скрупули да приема щедрите дарове, защото знаеше, че се отплаща добре.

Той не се поколеба да се възползва от предимството, което му предложи откритието, че много по-възрастни мъже са готови да му дадат крупни суми в замяна на по-особени услуги; скоро започна да предпочита тяхната компания пред тази на жените. Те изразяваха много по-открито желанията си, плащаха веднага, не се налагаше непрекъснато да им повтаря колко са красиви и съблазнителни. Освен това тези господа имаха много по-добър вкус от жените на тяхната възраст. От тях Люк научи да се облича с вкус, да се държи като аристократ при всички случаи — от коктейл до министерски прием, и безгрешно да разпознава големите клечки.

От радиото той премина към малките театри, където изигра няколко незначителни роли; сетне се яви на прослушване в Кралския театър и при втория си опит успя: получи главната роля в нашумяла пиеса. Критиците се изказаха ласкаво за него и четейки бележките им, Люк разбра, че най-сетне се е озовал на първото стъпало към успеха.

Но през хиляда деветстотин четирийсет и първа той навърши двайсет и една години и трябваше да влезе в казармата. От този миг нататък животът му стана безсмислен, въпреки че бързо откри начин да не попадне на бойното поле. Не след дълго се запозна с офицер към края на кариерата си, който бе повече хомосексуалист по душа, отколкото на практика. После нещастникът се влюби до полуда в Люк, който започна да го използва безсрамно за задоволяване на интересите си. Връзката им продължи до средата на хиляда деветстотин четирийсет и пета, когато Люк, разбрал, че краят на войната приближава, и отегчен от сляпата привързаност на началника си, я прекъсна. Отчаян до смърт от презрителните думи, с които Люк го бе обсипал на раздяла, офицерът направи опит да се самоубие и избухна скандал. Анкетната комисия, натоварена с разследването на случая, откри големи нередности в документацията. Скоро членовете й разбраха, че Люк е безскрупулен човек, винаги готов да сее семето на раздора, където и да се намира. Избраха най-лесния начин да се отърват от него и го изпратиха в павилион Х.

„Още малко!“ — непрекъснато си повтаряше Люк.

— Още малко — повтори на глас сред потъналото в мрак помещение.

Преди малко, докато обикаляше из лагера, бе срещнал свой приятел от военната полиция, който му съобщи за предстоящото ликвидиране на База 15. Полицаят го покани в караулката и двамата изпиха бутилка бира в чест на радостната новина. Но когато отново влезе в павилион Х, Люк си каза, че плановете за живота му след войната могат да почакат. Имаше по-важна задача.

Да уреди сметките си с Лангтри.