Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (2)

Втора глава

Ординарецът бе пристигнал с вечерята и вдигаше страхотен шум в залата; вместо да отиде направо в канцеларията си, сестра Лангтри влезе в трапезарията и кимна на войника.

— Какво е менюто тази вечер? — попита тя.

Ординарецът въздъхна.

— Супа, както винаги.

— Обилно разводнена, нали?

— Уви! Но пудингът не е лош — има вид на кнедли, напоени със сироп.

— Предпочитам лош десерт пред никакъв, редник. Забележително е колко се увеличиха дажбите през последните шест месеца.

— И аз така казвам, сестро — разпалено се съгласи войникът.

Когато се обърна към примуса, върху който обикновено притопляше вечерята, преди да я поднесе, сестра Лангтри забеляза с крайчеца на окото си някакво движение в канцеларията си. Тя побърза да остави чиниите и безшумно прекоси коридора.

Люк стоеше до бюрото й със сведена глава и стискаше в ръката си разпечатания плик с документите на Майкъл.

— Веднага го остави!

Той небрежно се подчини, сякаш иликът случайно бе попаднал в ръката му. Ако бе прочел съдържанието на документите, злото вече бе сторено, защото книжата отново бяха на мястото си в плика. Но сестра Лангтри не можеше да реши дали Люк е виновен, или не. Страшното при него бе, че живееше на толкова различни нива, че често самият той не можеше да определи точно къде се намира — което естествено му позволяваше да вярва, че не е направил нищо лошо. На пръв поглед Люк изглеждаше като човек, на когото не се налагаше да шпионира останалите или да прибягва до непочтени средства. Но това впечатление бе напълно погрешно.

— Какво търсиш тук, Люк?

— Пропуск — без колебание отвърна той.

— Съжалявам, сержант, но нямаш право на повече закъснения през този месец студено промълви Онър. — Успя ли да прочетеш документите?

— Сестро! Как можете да допуснете подобно нещо?

— Убедена съм, че много скоро ще направиш погрешна стъпка и тогава ще те пипна — заплашително каза тя. — А сега ще ми помогнеш да раздадем вечерята, вместо да се мотаеш без работа.

Преди да излезе от канцеларията, сестра Лангтри взе документите на Майкъл и ги заключи в чекмеджето на бюрото си, проклинайки небрежността си, каквато не бе допускала никога досега. Трябваше да прибере плика, преди да заведе Майкъл в отделението. Може би все пак той имаше право: войната бе продължила прекалено дълго и ето че самата тя започваше да допуска грешки.