Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (18)

Шеста глава

— Казвам ти, че тя не е добре! — повтори Нъгет. — Господи, толкова ми е кофти!

Потрепери, хрипливо се изкашля, изхрачи се и с поразителна точност улучи стъблото на палмата зад Мат.

Шестимата бяха голи, наклякали в кръг на плажа; отдалече мургавите им тела напомняха издигнати върху пясъка камъни, кафяви и неподвижни, поставени тук за извършване на някакъв загадъчен ритуал. Времето беше прекрасно — сухо и не много горещо. Въпреки това мъжете седяха с гръб към океана, към пясъка и към палмите; бяха вглъбени в себе си.

Предмет на обсъжданията им бе Онър Лангтри. Нийл беше свикал „съвет“ и участниците в него взимаха активно участие в дискусията. Мат, Бенедикт и Люк смятаха, че Онър е физически преуморена, че със сестра Лангтри става нещо тревожно, докато Майкъл вбеси Нийл, като отказа да даде мнение.

„Колцина от нас говорят онова, което мислят — питаше се Нийл. — Обсъждаме различни хипотези — от малария до гинекологични проблеми, сякаш сме убедени, че е болно тялото й. И аз поддържам тази версия. Ех, ако можех да накарам Майкъл да проговори! Но досега той мълчи като риба. Сигурен съм, че не е влюбен в нея. Единствено аз я обичам. Колко е несправедливо, че тя вече не ми обръща внимание заради него. Защо Майкъл не я обича? Бих го убил заради мъката, която й причинява!“

Дискусията бе прекъсната от дълго мълчание, защото всички бяха изплашени. Онър Лангтри никога не им беше дала повод да се тревожат за нея. Беше като непоклатима скала сред неспокойното море, за която се вкопчваха с всичка сила, докато отминат бурите. Когато говореха за нея, използваха безброй метафори: Онър бе тяхна пътеводна звезда, тяхна мадона, единствената им опора. За всеки от тях тя бе различна и всеки я обичаше посвоему.

 

 

За Нъгет бе единственият човек на света, с изключение на майка му, който искрено се интересуваше от крехкото му здраве. Преместили го бяха в павилион Х от хирургията, чийто персонал си отдъхна след напускането му. Нъгет напусна шумното отделение, където всички бяха прекалено заети да слушат оплакванията му, поради което той беше принуден да крещи, за да привлече вниманието им. Беше тежко болен, но никой не му вярваше. При постъпването си в павилион Х страдаше от главоболие (не от обичайните си мигрени), предизвикано от силно напрягане на мускулите, което му се струваше още по-мъчително. Седнала на ръба на леглото му, сестра Лангтри внимателно го изслуша, докато описваше симптомите на заболяването си, и прояви забележителен интерес към тях. Когато се залови да говори с подробности за страданията си, тя изглеждаше възхитена от издръжливостта му. Сетне сестра Лангтри се зае с работа: сложи му студени компреси и му предложи богат асортимент от таблетки. Господи, какво удоволствие бе най-сетне да срещне някого, с когото да обсъжда сложните проблеми, свързани с избора на най-подходящото лекарство за мигрената му, коренно различна от предишното му главоболие! Естествено знаеше, че това е част от тактиката и — нищо не можеше да го заблуди, въпреки че беше толкова тежко болен. Знаеше и това, че съчувствието на Онър Лангтри няма да промени диагнозата, записана в картона му. Важното бе, че тя действително го обича и му отделя част от скъпоценното си време. Освен това бе толкова хубава, толкова идеална от всяка гледна точка и въпреки всичко никога не гледаше с пренебрежение на нещастния болен Нъгет…

 

 

Бенедикт смяташе, че тя стои много по-високо от всички жени — както обикновено, той правеше разлика между момичета и жени. Представителките на нежния пол принадлежаха към едната, или към другата категория и никога не се променяха. Момичетата го отвращаваха — подиграваха му се заради външността му и жестоко го дразнеха, както котката си играе с мишката. От друга страна, жените бяха спокойни и изпълнени с благородство създания, продължителки на рода, любимки на всевишния. Мъжете са способни да убиват, да измъчват, да прелюбодействат; ако им хрумне, момичетата биха облели света с кръв, но жените са светлината и животът. А сестра Лангтри бе въплъщение на всички женски добродетели. Всеки път, когато я видеше, Бенедикт изпитваше желание да коленичи и да й измие краката, да умре за нея, ако се наложи. Опитваше се да не я пожелава, смятайки го за най-коварно предателство, но понякога тя се явяваше в сънищата му; Бен виждаше как притиска главата си към голите й гърди, милва я на най-интимните места. Подобни сънища още повече го убеждаваха, че е недостоен за нея. Смяташе, че ще изкупи греха си, ако открие правилния отговор и мислеше, че бог е създал Онър Лангтри, за да му покаже пътя. Вярно, че правилният отговор все още му се изплъзваше, но в присъствието й преставаше да се чувства различен от другите хора, опитваше се да намери мястото си сред тях. Майкъл го караше да се чувства по същия начин и след пристигането му в отделението Бенедикт гледаше на него и на сестрата като на една личност, необикновена и неделима, от която се излъчваше неизмерима доброта.

За сметка на това, павилион Х за него бе олицетворение на реалния свят, противопоставяне на доброто и на злото. Нъгет беше невестулка, белка, пор, плъх. Бенедикт непрекъснато се измъчваше от абсурдната мисъл, че ако Нъгет си пусне брада, ще му пораснат мустаци като на гризач; всеки път, когато го видеше да се бръсне, изгаряше от желание да му предложи по-остър бръснач, защото му се струваше, че животинските мустаци са наболи по горната му уста. Мат представляваше буца пръст, стъклено око, октопод с отрязани пипала, сълза — всичко, което е обло и непрозрачно (сълзите също бяха непрозрачни) и е символ на безизходицата. Нийл пък бе планински склон, корозирал от дъждовете, колона с канелюри, две дъски, плътно прилягащи една в друга, следи оставени от плахи пръсти върху повърхността на глината, семенце, което не може да покълне, защото господ е залепил ръбовете му с божествено лепило. Люк беше такъв, какъвто би бил Бенедикт, ако всевишният го обичаше повече: пълен с живот и със светлина. Но същевременно беше и олицетворение на злото; съществуването му бе предателство и обида за бога, подигравка с добрите му намерения. Тогава какъв бе самият Бенедикт?

 

 

Нийл беше много разтревожен — не можеше да понесе мисълта, че Онър му се изплъзва. Не, в никакъв случай не бива да го допусне. Не и сега, когато най-сетне започва да осъзнава истинската си природа и приликата си с онзи старец в Мелбърн. Усещаше, че силата му се възвръща и ликуваше. Странно, Майкъл му бе послужил като огледало, в което сякаш се видя ясно за пръв път. Каква жестока ирония! Опознал беше себе си благодарение на човека, който заплашваше да му отнеме жената, заради която се бе преобразил… Онър Лангтри принадлежи на Нийл Паркинсън и той няма да й позволи да му се изплъзне. Трябва да намери начин да си я върне. Трябва!

 

 

За Мат сестра Лангтри бе единствената му връзка с околния свят, глас в тъмнината, станал му по-скъп от гласовете на жена му и на децата му. Знаеше, че никога няма да прогледне и да види къщата си; нощем лежеше буден и напразно се опитваше да си припомни как звучи гласът на жена му, смехът на дъщерите му. За сметка на това, гласът на сестрата бе запечатан в умиращите му мозъчни клетки; за него този глас бе ехо от отдавна забравени времена. Обичаше сестра Онър Лангтри, без да я пожелава физически. Никога не я бе виждал и не можеше да си представи тялото и. Всъщност вече бе толкова безсилен, че дори мислено не си пожелаваше жена. Ужасяваше се от срещата с Уршула, която щеше да поиска да се любят, без да разбира, че той вече няма желание. Мисълта, че ще се наложи да милва и да прегръща жена си, го отвращаваше, все едно че ще се превърне в питон или във водорасло, безцелно увиващо се около всяко срещнато препятствие. Уршула принадлежеше към предишен свят, който той никога повече нямаше да види. Онър Лангтри бе неговата светлина в нощта. Тя не притежаваше нито лице, нито тяло; бе чиста като светлината.

 

 

Люк се опитваше да не мисли за сестра Лангтри. Всеки път, когато се сетеше за нея, мисълта за изкривеното й от отвращение лице го преследваше. Как може да е толкова глупава? Нима не й е достатъчен само поглед, за да оцени качествата му? Искаше само едно; да й покаже какво губи, като го отблъсква. Но за пръв път в живота си не знаеше как да постъпи, защото досега не бе срещнал жена, която да не го желае. Не можеше да проумее какво става — обикновено бе толкова лесно… Изпитваше луда омраза към тази кучка. Рано или късно ще я накара да плати, затова че го е отблъснала. Ето защо, вместо да се загрижи за здравето на сестрата. Люк подробно започна да обмисля отмъщението си. Винаги си представяше една и съща гледка: как Онър Лангтри се хвърля в краката му, признава грешката си и го моли да й даде още една възможност.

 

 

Майкъл още не я познаваше, но мисълта, че неизбежно ще стане близък с нея, не му даваше покой. С изключение на физическата любов, познанията му за жените бяха ограничени; чувстваше се близък само с майка си, която беше починала, когато той бе шестнайсетгодишен. Бе умряла, защото изведнъж бе решила, че няма смисъл да живее. Смъртта й бе голям удар за Майкъл, който заедно с баща си се чувстваше виновен, без да знае точно за какво. Сестра му беше дванайсет години по-малка от него и той почти не я познаваше. Когато порасна. Майкъл с изненада откри, че момичетата го намират интересен и привлекателен, но връзките му винаги бяха мимолетни. Приятелките му ревнуваха от „куците патенца“, които той взимаше под крилото си и които винаги имаха предимство. Единствената му по-продължителна връзка беше с някакво момиче от Мейтланд, с което го свързваше единствено сексът. Подобно общуване напълно го задоволяваше, защото партньорката му се интересуваше единствено от плътската любов и той се чувстваше необвързан. Всичко свърши с избухването на войната. Малко след като Майкъл замина за Средния Изток, приятелката му се омъжи. Новината не го натъжи много, защото бе прекалено загрижен за оцеляването си и нямаше време за размисли. Колкото и да е странно, сексът не му липсваше и дори се чувстваше пречистен и ободрен. Мислеше си, че може би спада към онези щастливци, които по желание „изключват“ половия си нагон. Но каквато и да бе причината, тя не го интересуваше.

Симпатията, която отначало изпитваше към Онър Лангтри, постепенно прерасна в по-интимно чувство. Но днешният инцидент го бе шокирал. Докато Люк се правеше на шут, той с огромно усилие бе овладял гнева си — чувстваше, че всеки момент ще избухне, но се боеше от последствията. Точно когато отвори уста, за да постави Люк на мястото му, съзря на прага сестра Лангтри. Отначало усети само срам. Питаше се как ли са изглеждали в очите й двамата с Люк? Как да й обясни случилото се? Ето защо бе предпочел да мълчи. После дойде мигът, в който я докосна — помежду им припламна искра, зароди се чувство, което не се поддаваше на описание и бе по-дълбоко от обикновен физически контакт. Двамата мигновено бяха привлечени един към друг и без дори да се погледнат, помежду им се възцари безмълвно разбирателство. Господи, защо старша сестра в павилион Х не бе жена дракон на средна възраст, каквато бе очаквал да види? Знаеше, че интимните връзки със сестра Лангтри са обречени на провал и все пак… Мисълта за физическа близост с нея го съблазняваше, нещо повече — възбуждаше го. Не я желаеше само физически; за пръв път в живота си Майкъл бе запленен от жена.

 

 

— Слушайте — каза Нийл. — Смятам, че проблемът се състои в следното: сестра Лангтри от цяла година е в База 15 и съвсем логично е да предположим, че й е омръзнало от павилион Х, както и от нас. От месеци насам ние сме единствената и компания. Майк, ти си съвсем отскоро тук. Какво мислиш?

— Че от всички аз най-малко съм способен да преценя. И така, какво смяташ, Нъгет?

— Не съм съгласен с Нийл — разпалено възкликна Нъгет. — Пръв щях да разбера, ако й беше писнало от нас.

— Не казах, че сме й омръзнали, просто, че е уморена, има известна разлика — търпеливо обясни Нийл. — Нима всички не сме уморени от престоя си тук? Защо смятате, че тя е по-различна? Да не си въобразявате, че всяка сутрин става с песен на уста, радостна от перспективата да прекара деня си сред нас, в павилион Х? Хайде, Майк, отговори, интересува ме твоето мнение, не на Нъгет, или на другите. Отскоро си тук, смятам, че по-обективно преценяваш положението. И ти ли мислиш, че на сестра Лангтри и доставя удоволствие да прекарва цялото си време с нас?

— Вече ти казах, че не знам. По-добре попитай Бен — отвърна Майкъл и изгледа Нийл право в очите. — Сбъркал си адреса, старче.

— Сестричката е светица и едва ли й е омръзнало от нас — заяви Бенедикт.

— Струва ми се потисната — намеси се Люк.

Мат невесело се изсмя и каза:

— Павилион Х едва ли й действа ободряващо.

— Нямах предвид това, кьорчо. Исках да кажа, че сестричката все пак е жена и навярно има нужда от мъж.

Всички възмутено се втренчиха в него, но Люк продължи да се усмихва, сякаш реакцията им му доставяше удоволствие.

— Знаеш ли, Люк, паднал си толкова ниско, че ще ти е необходима стълба, за да достигнеш корема на змия — промълви Нъгет и лицето му се изкриви от отвращение. — Гади ми се от тебе!

— Тебе пък от какво ли не ти се гади? — подигравателно произнесе Люк.

— Не бъди дързък, Люк — тихо изрече Бенедикт. — Смири се. Преди смъртта си хората трябва да познаят смирението, а никой не знае кога ще умре утре или след петдесет години.

— Я не ме поучавай, кривокрачко! — сопна му се Люк. — Ако я караш все така, веднага след демобилизацията ще те вкарат в лудницата.

— Но ти няма да можеш да ме посетиш.

— Прав си. Ще бъда прекалено зает с предишната си кариера.

— Не и, ако зависеше от мен — намеси се Мат. — Не бих дал пукнат грош дори за да те видя как пикаеш.

Люк високо се изсмя.

— Мат, ако можеше да ме видиш как пикая, щях да ти дам безплатен пропуск!

— Нийл има право! — внезапно извика Майкъл.

Останалите престанаха да се препират и любопитно го изгледаха.

Никога досега не го бяха чували да говори толкова разпалено, гневно и авторитетно.

— Вярно, че сестра Лангтри е уморена от нас, пък и кой ли би я упрекнал? Ден след ден едно и също: Люк се заяжда с всички и всички се заяждат с Люк. Защо не престанете да се карате и да я оставите на спокойствие? Ако сестрата не се чувства добре, това си е нейна работа — не ваша! Ако тя се нуждае от съвета ви, сигурно ще го поиска. Оставете я на мира. Като ви слушам, идва ми да се удавя.

Той се изправи и извика:

— Хайде, Бен, във водата! Боя се, че ще ми е необходима цяла седмица да сваля от себе си мръсотията, която хвърчи наоколо.

„Най-сетне бронята му се пропука“ — помисли си Нийл, но не изпита никакво удоволствие. Впери очи към двамата мъже, които се отдалечаваха към морето, и забеляза, че Майкъл върви като че е глътнал бастун. „Дявол да го вземе, наистина я обича! — каза си Нийл. — Но дали Онър го знае? Очевидно — не. Кълна се, че ще направя всичко възможно никога да не го разбере!“

 

 

— За пръв път те виждам толкова ядосан — каза Бенедикт, когато влязоха във водата.

Майкъл спря и загрижено изгледа смуглото, изпито и разтревожено лице на другаря си.

— Постъпих глупаво — отвърна той. — Човек никога не бива да изпуска нервите си. Не съм заядлив, но не обичам да ме предизвикват. Затова предпочетох да избягам; ако бях останал при тях, щях да стана за посмешище.

— Знам, че си достатъчно силен, за да устоиш на изкушенията — печално произнесе Бенедикт. — Бих дал всичко на света да приличам на тебе!

— Стегни се, старче. Ти си най-свестният между нас — благо каза Майкъл.

— Наистина ли мислиш така, Майк? Опитвам се, но ми е безкрайно трудно. Изгубих толкова много и…

— Бен, разбери, че си загубил само себе си. Трябва само малко усилие и отново ще се озовеш на правия път.

— Войната е виновна — превърна ме в убиец. Не лъжа, просто си търся оправдание. Истинската причина е в мен, не във войната. Излязох слаб и не можах да издържа изпитанието, което бог ми изпрати.

— Грешиш, войната действително е в основата на трагедията ни, Бен. Тя промени всички, не само теб. Нямаше да бъдем тук, ако не беше избухнала. Не съм съгласен с теориите, според които войната е логично и естествено явление. Може би е естествена за старците, които я започват, но не и за младежите, отиващи на фронта. Не, повярвай, в живота на мъжа няма нищо по-страшно от нея!

Бенедикт се потопи във водата, докато само раменете му останаха навън и замислено каза:

— Сигурно трябва да я има, щом бог е пожелал така. Той ме изпрати на фронта. Не се записах доброволец, защото отправих молитва към бога и той ми каза да изчакам. Ако той смяташе, че трябва да ме подложи на изпитание, сигурно щеше да ме изпрати на фронта. И бог го стори! Ето защо мисля, че войната е съвсем нормално явление.

— Точно така — също като раждането и брака… — сухо изрече Майкъл.

— Мислил ли си някой ден да се ожениш? — попита Бенедикт и жадно зачака думите му.

Преди да отговори, Майкъл се замисли. Пред очите му изникна Онър Лангтри — момиче от добро семейство, с отлично образование и при това с офицерски чин. Беше представителка на класа, с която не бе имал нищо общо преди войната и с която не възнамеряваше да контактува след демобилизацията.

— Не — сериозно отвърна той. — Страхувам се, че нямам какво да предложа на съпругата си. Не съм същият, както преди. Може би видях прекалено много. Мисля, че все пак човек трябва да съхрани някаква илюзия за себе си, за да живее с някоя жена, да възпитава децата си. По време на войната видях и преживях страшни неща и никога повече няма да бъда същият. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Разбира се — разпалено се съгласи Бен, само за да достави удоволствие на приятеля си, въпреки че не бе проумял нито дума от дългата му тирада.

— Убивах хора — продължи Майкъл. — Опитах се дори да убия свой съотечественик. Десетте божи заповеди вече нямат същата стойност, както преди войната. Знаеш ли, че ми се е налагало да мия с маркуч кабинките на бомбардировачите, за да отстраня късчетата човешка плът, които бяха толкова оскъдни, че не си струваше да се погребват? Знаеш ли, че потънал до лакти в кръв и нечистотии, съм търсил картите за самоличност на мъртъвците? Господи, беше по-ужасно от кланица? Бях се парализирал от страх и се питах дали отново ще мога да се движа. И плачех, непрекъснато плачех. Още тогава си казах: „Никога няма да отгледам син и да го принудя да живее в свят като нашия. Никога, дори от мен да зависеше продължаването на човешкия род“.

— Сигурно изпитваш чувство на вина? — каза Бенедикт.

— Не, на мъка — отвърна Майкъл.