Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (17)

Пета глава

Тази вечер тя напусна отделението малко по-рано от обикновено. Отклони предложението на Нийл да я изпрати и бавно се запъти към квартирата си. Чувстваше се безкрайно обезкуражена при мисълта, че няма към кого да се обърне. Ако реши да поговори с полковник Подбрадник, той незабавно ще я затвори в психиатрията, а колкото до старшата сестра… Не, няма пред кого да разкрие сърцето си. Колежките, с които бе успяла да се сприятели, бяха заминали след намаляването на притока от болни в База 15.

Струваше й се, че днес е най-ужасният ден в живота й, изпъстрен със случки, които я измъчваха, объркваха и тревожеха. Непрекъснато виждаше пред себе си лицата на Майкъл, Люк, Нийл и дори своето, които се променяха, като че се отразяваха в криво огледало, което превръща познатите черти в гротескни карикатури.

Може би все пак има логично обяснение на разигралата се пред очите й сцена? Когато си мислеше за Майкъл, инстинктът й подсказваше едно, а поведението и думите му през този следобед — друго. Защо не бе отстранил от пътя си Люк, защо не го бе блъснал на земята? Защо стоеше като уплашен хлапак и му позволяваше да го измъчва? Може би защото последния път, когато бе дал воля на гнева си, щял да убие човек и попаднал в павилион Х? Твърде вероятно, въпреки че сестра Лангтри не знаеше причината, накарала мъжете да се вкопчат в смъртоносна схватка. В досието му липсваха подробности по въпроса, а самият Майкъл мълчеше като риба. И все пак защо не бе реагирал, докато Люк го опипваше? Трябваше да направи само една крачка и да напусне помещението. Когато забеляза сестра Лангтри на прага, в очите му проблеснаха срам и отвращение, но не бе пожелал да говори с нея за случилото се. С една дума, поведението му беше абсурдно.

Стори й се, че отново дочува шепота на Люк: „Аз съм всичко, каквото пожелаеш… Старец или младеж, мъж или жена — все ми е едно… Най-доброто тук съм аз…“

Въпреки опита си, придобит по време на личния си професионален живот, тя не можеше да си представи, че съществуват хора като Люк, използващи секса като средство за надмощие. Защо бе станал такъв? Изпитваше ужас при мисълта за моралните терзания, превърнали го в чудовище.

Люк притежаваше всичко: красота, интелигентност, здраве, младост… И все пак беше беден, бе само празна черупка.

Онър с потръпване си припомни разговора си с Нийл. За пръв път, откакто го познаваше, беше взел надмощие над нея, бе я принудил да признае нещо, което самата още не разбираше. Никога досега не бе вярвала, че Нийл притежава вътрешна сила и едва сега я откриваше у него. Излизаше, че той е човек с характер. Тежко на онези, които мрази или които злоупотребяват с любовта му! Не бе забравила как преди малко добродушните му сини очи проблеснаха като ледени висулки.

Онър все още потръпваше от шока, изживян вследствие неволната си реакция от физическия контакт с Майкъл. Никога досега не бе изпитвала толкова силно чувство, дори и в моментите на сексуално задоволяване, които бе сметнала за страстна любов. Ако преди малко Майкъл я бе целунал, щеше да се вкопчи в него, да го смъкне на пода и да му се отдаде като разгонена кучка…

Когато отново се озова в стаята си, Онър устоя на желанието да отвори чекмеджето, където държеше приспивателното. Преди няколко часа то й бе жизнено необходимо: знаеше, че ако остане будна, за нищо на света няма да се върне в отделението. Ето защо бе приложила шокова терапия. Но сега кризата бе преминала, въпреки че до края на деня се бе сблъскала с куп неприятни изненади. Все пак беше изпълнила дълга си и се бе върнала в павилион Х, който се бе превърнал в истински кошмар.

Разбира се, Нийл беше прав. Промяната бе в нея, и то благодарение на Майкъл, чието присъствие се отразяваше зле на всички. Колко бе глупава да не проумее, че предчувствието й за надвиснала опасност няма нищо общо с отделението, нито с поверените й пациенти! Причината е в самата нея, от нея зависи предотвратяването на трагедията! Трябва да я спре, да я спре, да я спре…

„О, господи — каза си тя, — струва ми се, че загубвам разума си. По-луда съм от всички пациенти в павилион Х. Какво да правя?“

В ъгъла на стаята й имаше петно — преди много време по невнимание бе изпуснала върху дъските единственото си шишенце с бензин за запалки. Петното винаги й напомняше за несръчността й.

Онър Лангтри намери кофа и четка, отпусна се на колене и затърка петното, докато дъските побеляха. Огледа работата си и забеляза, че в сравнение с тях останалата част от пода изглежда мръсна. Бавно затърка дъска след дъска, докато изчисти цялото пространство.

Физическата работа й подейства по-добре — по-добре от сънотворното. Сега бе толкова уморена, че сигурно щеше да заспи и без негова помощ.