Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (15)

Трета глава

Стаята на сестра Лангтри се намираше в една от грозните, типични за База 15 бараки. Последната представляваше десет еднакви, залепени една до друга стаи, опасани от дълга веранда. Паянтовата сграда се издигаше на три метра от земята върху дървени стълбове. От четири месеца насам Онър бе единствената обитателка на бараката, което не бе продиктувано от необщителност, а от нуждата й от време на време да остане сама. Откакто бе постъпила в армията през хиляда деветстотин и четиридесета, винаги бе живяла с други жени, а в полевия лагер се налагаше да спят по четири в малка палатка. Отначало База 15 и се стори като рай, въпреки че трябваше да разделя стаята с някаква колежка и бараката отекваше от смеха и от разговорите на жени, които живеят прекалено нагъсто, за да се чувстват удобно. Ето защо, когато сестрите една по една започнаха да си заминават, оставащите им колежки гледаха да живеят по-усамотено и се наслаждаваха на независимостта си.

Щом влезе в стаята си, Онър Лангтри извади от чекмеджето си тубичка с приспивателно. Върху бюрото стоеше шише с преварена вода, захлупено с чаша. Тя побърза да изпие лекарството с глътка вода, преди да се е разколебала. Хвърли поглед към огледалцето, окачено на стената, и видя безжизнените си, обградени с тъмни кръгове очи.

С привични движения Онър измъкна фуркетите, които прикрепваха воала и, и постави тежката касинка на стола, откъдето тя сякаш подигравателно се втренчи в нея. Под тежкия воал косата й бе влажна от пот. Тя седна на ръба на леглото, развърза обувките си и ги сложи до стената, за да не се препъне в тях при ставането си. Сетне се изправи и смъкна униформата и бельото си.

На пирон зад вратата висеше памучен пеньоар, чиято кройка наподобяваше ориенталско кимоно; тя го наметна и се отправи към бараката с душовете, която както винаги бе задушна и неприветлива. Най-сетне, изкъпана и облечена в лека памучна пижама, тя се отпусна на леглото си и затвори очи. Приспивателното започваше да действа; Онър имаше чувството, че е препила с джин, главата й се въртеше, повдигаше и се. Слава богу, че лекарството бе толкова ефикасно! Тя тежко въздъхна и се опита да забрави действителността. Но в главата й се въртеше една и съща натрапчива мисъл: „Нима съм влюбена в него, или изпитвам съвършено различно чувство? Може би прекалено дълго съм била откъсната от нормалния живот, привикнала съм да потискам естествените си желания? Може би. Надявам се, че е така. Не, не съм влюбена. Не бива да се влюбвам в него, особено докато съм тук. Струва ми се, че Майкъл не е човек, който може да оцени чувствата ми.“

Постепенно образите пред очите и се замъглиха, мислите й започнаха да се объркват. Най-сетне тя потъна в сън, като последната й мисъл бе, че иска никога да не се събуди, никога, никога…