Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (14)

Втора глава

Призори на другата сутрин времето се оправи и всички пациенти бяха в повишено настроение. Привършили с почистването, насядаха на верандата, докато Онър отиде в канцеларията си, за да се справи с изостаналата си писмена работа. Следобед плажът щеше да е отворен и навярно пълен с хора. Едва когато достъпът до брега бе забранен, мъжете от павилион Х осъзнаваха колко им липсва: какво по-голямо удоволствие от това да свалиш дрехите си и да се отърсиш от грижите; да не мислиш за нищо, да се къпеш, да се печеш на слънце и да потънеш в така желаната приятна забрава.

До обеда оставаха още няколко часа, но перспективата да отидат на плажа прогонваше обичайната апатия на мъжете. Люк се изтегна върху едно от леглата и задряма, Нийл поведе Нъгет и Бенедикт към масата, за да играят карти. Майкъл се усамоти заедно с Мат в другия край на верандата и двамата се разположиха на столовете, поставени под прозореца на канцеларията.

Мат искаше да продиктува писмо до жена си и Майкъл доброволно се бе наел с ролята на писар. До този момент мисис Сойер не бе научила за нещастието на съпруга си: Мат настояваше да го запазят в тайна, уверявайки ги, че иска сам да й го съобщи. Сестра Лангтри се бе съгласила от съжаление към него. Знаеше, че всъщност Мат се надява на някакво чудо, което да му възвърне зрението преди срещата с жена му.

Когато приключи с писането, Майкъл бавно прочете писмото, продиктувано му от Мат:

„… и тъй като ръката ми все още не е заздравяла, моят приятел Майкъл Уилсън изяви желание да ми помогне. Но не се тревожи: всичко е наред. Знаеш, че отдавна да са ме изпратили в Сидни, ако раната ми е сериозна. Целуни от мен Маргарет, Мери, Джоан и малката Пам и им кажи, че скоро ще се върна. Липсвате ми ужасно. Твой любящ съпруг: Матю“.

В повечето случаи писмата до семействата на близките бяха несръчни писания, съчинени от мъже, неспособни да изразят чувствата си в писмена форма. Освен това, цензорите четяха всяка дума и човек никога не знаеше на какъв цензор ще попадне. Ето защо съдържанието на писмата бе някак си безлично, защото авторите им успешно успяваха да потиснат желанието си да изповядат мъките и тревогите си. Повечето мъже редовно пишеха на семействата си, също като деца, затворени в пансион, който ненавиждат; ако не бяха лишени от любов, самотни, несигурни в бъдещето, едва ли щяха да изпитват необходимост от контакт с близките си, живеещи в съвсем чужд за тях свят.

— Как мислиш, добре ли е? — неспокойно запита Мат.

— Разбира се. Ще надпиша плика и ще го дам на сестрата още преди обяд. Ето… до мисис Уршула Сойер… Какъв е адресът, Мат?

— Дръмойн, „Фингълтън стрийт“ №97.

В този момент Люк се приближи с небрежна походка и се отпусна в сламения стол близо до тях.

— А, ето че нашият малък Лорд Фаунтлерой пак е зает с добрите си дела — подигравателно изрече той.

Майкъл сложи писмото в плика и го пъхна в джоба си, после отвърна:

— Ако останеш да лежиш в този стол, без да си облечеш риза, ще заприличаш на зебра.

— Пука ми на какво ще заприличам!

— Мери си думите, Люк! — предупреди го Мат и с учудваща точност посочи към отворените прозорци на сестрата.

— Не бързай толкова, Майк — тихо каза Люк, за да не го чуят останалите. — Написал съм нещо на съпругата на Мат — можеш да го сложиш в същия плик. Искаш ли да го прочета? Скъпа госпожо, известно ли ви е, че мъжът ви е сляп като къртица?

Мат скочи на крака, преди Майкъл да успее да го спре, но последният успя да се препречи между слепеца и неговият инквизитор. Протегна ръка и задържа Мат, като му говореше:

— Спокойно, старче! Известно ти е, че от Люк могат да се очакват само тъпи номера. Не се притеснявай, дори да иска, той не може да пише на жена ти, защото цензорите ще спрат писмото.

Люк развеселено наблюдаваше сцената. Когато Майкъл поведе слепеца към масата, за да седнат при другите, той не си направи труда да дръпне краката си, с които бе препречил пътеката. Вместо да предизвика нов скандал, Майкъл безмълвно заобиколи препятствието и двамата мъже се отдалечиха.

След като настани слепеца на масата, Майкъл влезе в бараката. Люк стана, облегна се върху перилата и наостри уши, дочул през отворените прозорци тихите гласове на Майкъл и на сестра Лангтри. Позата му не издаваше, че ги подслушва, но всъщност правеше точно това. После вратата на канцеларията се затвори и отново настъпи тишина. Люк мина покрай картоиграчите и влезе в бараката.

 

 

Майкъл беше в стаичката и мажеше филии с масло. Съвсем отскоро База 15 предлагаше на обитателите си скромна гастрономична придобивка: пресен хляб. Болните и хората от персонала го консумираха в големи количества, защото наистина бе много хубав. В девет вечерта, когато всички пиеха последната си за деня чаша чай, обикновено нямаше и троха от щедрата дневна дажба.

Стаичката в павилион Х не беше истинска кухня, а място, където раздаваха храната, съхраняваха я и миеха приборите за хранене. Грубо скован дървен бюфет и маса бяха поставени до стената в нишата между прозореца и вратата на мокрото помещение. Под прозореца имаше мивка, а недалеч от нея, върху масата, стоеше спиртник. Нямаше къде да съхраняват храната, освен в специален окачен на дълга връв кафез, който леко се полюшваше като китайски фенер.

В далечния край на помещението стоеше малък спиртен стерилизатор, в който сестра Лангтри изваряваше спринцовките и малкото инструменти, които рядко използваше. Тя винаги имаше под ръка две спринцовки, хирургични игли и пинцети, в случай че някой пациент се нарани, спешно трябва да му се бие успокояваща инжекция, нападнат е от другарите си, или е опитал да се самоубие. При създаването на павилион Х имаше ожесточени дебати дали да позволят на пациентите да задържат бръсначите, коланите си и други потенциални средства за самоубийство и дали да заключват приборите за хранене. Накрая все пак решиха, че подобни мерки са неоправдани и непрактични. Всъщност оттогава имаше само един опит за самоубийство, за щастие — неуспешен. Изстъпления от страна на отделни пациенти нямаше, защото най-тежките случаи незабавно бяха отстранявани от База 15.

След падането на мрака помещението гъмжеше от хлебарки. Дори най-стриктното спазване на хигиената не бе в състояние да ги ликвидира напълно, защото влизаха през прозорците, по каналите, през сламения покрив, материализираха се сякаш от въздуха. Мъжете ги убиваха, но моментално се появяваха нови. Веднъж седмично Нийл устройваше лов на хлебарки, в който участваха всички, освен Мат, като задачата на всеки бе да убие най-малко двайсет от противните насекоми. Може би именно това предпазваше бараката от пренаселване с тях. Във всеки случай, малкото помещение винаги блестеше от чистота и хлебарките нямаше с какво да се хранят.

Няколко секунди Люк постоя на прага, загледан в Майкъл, сетне извади от джоба на късите си панталони торбичката с тютюн и си сви цигара. Майкъл бе една глава по-нисък от него, но и двамата бяха с широки рамене, мускулести гърди и плоски стомаси и изглеждаха еднакво силни.

Люк крадешком погледна към вратата на сестра Лангтри в дъното на коридора и се убеди, че е затворена.

— Май че никога не успявам да те нервирам, а? — попита той.

Беше прибрал торбичката с тютюна обратно в джоба си, ръцете му лениво свиваха цигара; на долната му устна бе залепнало парченце оризова хартия, което подскачаше, докато той говореше.

Майкъл не благоволи да му отвърне и Люк повтори въпроса си с безкрайно предизвикателен тон, който целеше да го вбеси.

Майкъл не се ядоса, а отговори:

— Защо? Забавно ли ти е?

— Да. Обичам да дразня хората, да ги накарам да се гърчат от яд, да ги правя смешни. Така поне малко се разсейвам от проклетата скука!

— Можеш да се забавляваш и с нещо полезно и добро — сухо отвърна Майкъл, все още раздразнен от отношението му към Мат.

Люк захвърли почти готовата цигара и изплю прилепналата към устната му хартийка, сетне със скок прекоси помещението, сграбчи Майкъл за рамото и го обърна към себе си.

— За какъв се мислиш? Как смееш да ми говориш с такъв тон?

Майкъл спокойно го изгледа и процеди:

— Звучи като реплика от долнопробна мелодрама. По-добре смени репертоара.

В продължение на един безкраен миг двамата останаха неподвижни и мълчаливо се взираха един в друг.

Сетне Люк отпусна хватката си, но вместо да отдръпне ръка, той погали бицепса на Майкъл, където се виждаха червените отпечатъци от пръстите му.

— В теб има нещо извратено, нали, скъпи Майкъл? — прошепна той. — Сестричката, която толкова си пада по тебе, не би го харесала. Но аз знам какво ти трябва и ще се погрижа да си го получиш.

Гласът му постепенно се снижи, стана монотонен, хипнотизиращ. Ръката му се плъзна по рамото на Майкъл, стисна дланта му и го накара да пусне ножа. Двамата мъже бяха затаили дъх, сетне, когато Люк сведе глава към него, устните на Майкъл се изкривиха в ужасяваща гримаса, дъхът му изсвистя през стиснатите му зъби и в безжизнените му очи проблесна убийствена ярост.

В същия миг доловиха някакъв звук и двамата едновременно се обърнаха. Онър Лангтри стоеше на прага.

Люк небрежно отпусна ръката на Майкъл, съвсем естествено, без да бърза, сетне отстъпи крачка назад.

— Още ли не си свършил, Майкъл? — попита тя. Единствено гласът й издаваше тревогата, но лицето й бе невъзмутимо.

— Ей сега — отвърна Майкъл и отново взе ножа.

Люк се отправи към вратата и минавайки покрай сестра Лангтри, я изгледа победоносно. Късчетата цигарена хартия лежаха на пода и потрепваха от лекия ветрец.

Онър дълбоко си пое дъх и прекрачи прага, без да съзнава, че механично прокарва дланите по дрехата си. Застана на няколко крачки от Майкъл, докато го наблюдаваше как реже намазаните филии на парченца и ги подрежда в чиния.

— Какво се случи? — запита тя.

— Нищо — спокойно отговори младият мъж.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Стори ми се, ме Люк се опитва да… да ти създава неприятности.

Майкъл й обърна гръб и се зае с приготовляването на чая. Водата върху спиртника вреше и изпълваше с облаци пара и без това влажното помещение. Когато взе чайника, той си помисли: „Господи, защо най-сетне не ме оставят на мира?“, но невинно отговори:

— Какво искате да кажете?

Онър се опита да подреди мислите си, да обуздае чувствата си. — Никога не бе го виждала толкова разстроен.

— Слушай, Майкъл, — поде тя с по-спокоен глас, — вече съм голямо момиче и не обичам да ме правят на глупачка. Защо се държиш с мен така, сякаш не мога да те разбера? Питам те за последен път: Люк опитваше ли се да те… сваля? Хайде, отговори ми!

Ръката на Майкъл потрепери и част от горещата вода се изля на пода.

— Не, честна дума! Просто играеше постоянните си номера.

Той леко се усмихна, върна чайника върху спиртника и намали пламъка, сетне се обърна с лице към нея.

— Не, не ме сваляше — повтори, той. — Просто се бе вживял в ролята си. Призна си честно, че търсел начин да ме нервира. Но това няма да стане — срещал съм много типове като него. Колкото и да ме провокира, никога вече не ще загубя самообладание.

Пръстите му инстинктивно се свиха в юмруци и той процеди:

— Никога повече! Страхувам се от онова, което мога да направя. Страхувам се от самия себе си.

„Да, в него има нещо особено“ — каза си Онър и изтръпна: преди малко Люк бе използвал същите думи. Тя втренчи поглед в голото му рамо, в златистите косми върху гърлите му. Питаше се дали тялото му е мокро от пот, или от водната пара. Внезапно изпита страх да срещне погледа му; усети, че главата й се замайва и сърцето й се свива, чувстваше се безпомощна като ученичка, изживяваща първата си любов към недостижим, по-възрастен от нея мъж.

Онър пребледня и залитна. Майкъл с един скок се озова до нея, сигурен, че всеки момент тя ще припадне, сетне здраво я обгърна през кръста. Младата жена имаше чувството, че краката й вече не докосват земята, усещаше само допира на рамото и на ръката му. Ужасена установи, че някъде дълбоко в нея се заражда чувство, което накара зърната на гърдите й да се втвърдят.

— О, не! — извика тя и се изтръгна от прегръдката му. За щастие, успя да запази присъствие на духа и се пита да прикрие паниката си под изблик на ярост срещу Люк.

— Не! — повтори тя и удари с юмрук по масата. — Люк представлява заплаха за всички. Не би се поколебал да убие всяко същество само за да наблюдава агонията му.

Но не само тя бе развълнувана от краткия миг на интимност. Майкъл с трепереща ръка избърса потта от челото си и все още задъхан, се обърна встрани, без да се осмели да я погледне.

— Единственият начин да се справиш с Люк е да не се поддаваш на провокациите му — престорено спокойно произнесе той.

— Смятам, че ще му се отразят добре шест месеца работа на полето, с кирката и лопатата.

— Подобно лечение е подходящо и за мен, както и за останалите обитатели на павилион Х — меко каза Майкъл.

Беше успял да се овладее; когато взе подноса, ръцете му вече не трепереха.

— Елате, сестро, ще се почувствате по-добре след чаша чай.

Онър направи опит да се усмихне, без да знае дали трябва да изпитва срам, или радост; сетне го погледна, сякаш търсеше в лицето му нещо, което да я окуражи. Но както винаги, Майкъл изглеждаше невъзмутим, само разширените му зеници издаваха възбудата му. От какво ли бе причинена? От нейното присъствие, или от схватката с Люк?

Люк не беше нито в залата, нито на верандата. При вида на дългоочаквания чайник мъжете захвърлиха картите.

Нийл пресуши на един лъх канчето си и поиска да му налеят повторно.

— Потя се като кон и непрекъснато съм жаден оплака се той.

— Необходими са ти солни таблетки, приятелю — каза сестра Лангтри, като се опитваше да говори с нормален тон.

Но Нийл, както и останалите й питомци забелязаха промяната в гласа й и любопитно я изгледаха.

— Лошо ли ви е, сестро? — разтревожено попита Нъгет.

Тя усмихнато поклати глава.

— Нищо ми няма. Обикновена атака на „микроба Люк“. Впрочем, къде е той?

— Струва ми се, че отиде към плажа.

— Толкова рано? Невъзможно!

Нъгет се ухили и разкри щръкналите си предни зъби, които подсилваха приликата му с гризач.

— Не съм казал, че е отишъл да се къпе, нито уточних на кой плаж отива. Люк просто се разхожда, но ако случайно срещне някоя симпатична млада дама… сигурно ще си поговорят.

Майкъл въздъхна и се усмихна на сестра Лангтри, сякаш искаше да каже: „Виждате ли? Няма защо да се притеснявате“. Той се размърда на мястото си и сложи ръце на тила си, при което мускулите на гърдите му заиграха. Космите под мишниците му блестяха от пот.

Онър отново усети, че пребледнява и с огромно усилие на волята остави чашата си, без да разлее чай в чинийката. „Но това е абсурдно — каза си тя и изпита гняв към себе си. Вече не съм ученичка, че да се държа така. Къде отиде житейският ми опит?“

Нийл замръзна на мястото си, сетне окуражаващо стисна ръката и.

— Какво ви е, сестро? Да не ви е хванала треската?

Онър жадно се вкопчи в думите му.

— Боя се, че си прав. Ще се справите ли сами, или да помоля старшата сестра да изпрати заместничка?

Нийл мълчаливо я последва в отделението, докато останалите, включително Майкъл, останаха около масата. По лицата им бе изписана тревога.

— За бога, не изпращайте заместничка! — възкликна Нийл. — Повярвайте, че напълно ще полудеем. Ще се оправите ли сама? Ако предпочитате, ще ви изпратя до вашата барака.

— Не си прави труда. Чувствам се по-зле, отколкото обикновено, но не е нищо сериозно. Безсъмнено се дължи на промяната във времето. Преди малко бе толкова хладно и приятно, а сега имам чувството, че съм в пещ. Сигурна съм, че ще се оправя, ако добре се наспя.

Тя повдигна завесата от бирени капачки и му се усмихна през рамо.

— До довечера, Нийл.

— Елате само, при условие че сте оздравели. В противен случай не се безпокойте за нас. И ви моля да не изпращате заместничка! Обстановката е напълно спокойна.