Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (11)

Втора глава

Следобед Майкъл отиде на плаж заедно с Нийл, Мат и Бенедикт. Нъгет отказа да ги придружи, а Люк бе изчезнал някъде.

Майкъл се изненада от увереността, с която се движи Мат — достатъчно бе Нийл леко да докосне ръката или рамото му, за да го ориентира; Майкъл внимателно ги наблюдаваше, за да може в отсъствието на Нийл да го замести. Тази сутрин, докато се къпеха, Нъгет му обясни с подробни медицински термини, че Мат всъщност не е сляп и от физиологична гледна точка очите му не са засегнати, но Майкъл смяташе, че другарят му по съдба не се преструва. Симулантът би се препъвал и преигравал ролята си. Мат обаче се държеше достойно и отказваше да прави капитал от нещастието си.

Петдесетина мъже бяха пръснати из плажа, който спокойно би побрал хиляда души, без да изглежда претъпкан. Всички до един бяха голи, някои бяха сакати, други — покрити с белези. Но тъй като сред къпещите се имаше подофицери, лекуващи се след тежък пристъп на малария или на друга тропическа болест, присъствието на тримата мъже от отделение Х с непокътнати тела и на вид напълно здрави не се набиваше на очи. Майкъл забеляза, че мъжете образуват групички според вида на заболяването си и според отделението, в което лежаха: неврологично, за пластична хирургия, за остеопатия, дерматологично и така нататък. Същото се отнасяше и за медицинския персонал.

„Откачените“ от отделение Х оставиха дрехите си далеч от другите групи, за да не ги обвинят, че подслушват разговорите им, и сетне в продължение на един час стояха в топлата вода, която съвсем не действаше освежаващо. После се изтегнаха върху пясъка, за да изсъхнат. По кожата им бяха полепнали червеникави песъчинки, които блестяха като пайети. Майкъл седна, сви цигара, запали я и я подаде на Мат. Нийл иронично се усмихна, но не каза нищо и продължи втренчено да наблюдава как Майкъл сръчно свива друга цигара за себе си.

 

 

„Тук е много по-хубаво, отколкото в лагера“ — помисли си Майкъл, вперил поглед в хоризонта и присвил очи, за да ги защити от блясъка на слънцето. Той разсеяно наблюдаваше сините облачета дим, които се виеха от цигарата му, застиваха за миг над него, сетне бризът ги отнасяше към морето. Да, обстановката тук се различаваше от тази в лагера, приятно бе да е сред други, непознати хора, които също като войниците от неговия батальон бяха като голямо семейство. Но това тук бе по-сплотено и се управляваше от жена, както всички нормални семейства. Освен това Майкъл се радваше на компанията на сестра Лангтри — тя бе първата жена, с която контактуваше, от шест години насам, като се изключеха някои мимолетни връзки. След толкова дълго време човек започва да забравя как изглеждат представителките на нежния пол, как вървят, как ухаят и колко по-различни са от мъжете. Онър Лангтри сплотяваше пациентите от своето отделение в голямо семейство и никой, дори и Люк, не смееше да оспори властта й, нито да я оскърби. Безсъмнено, тя бе дама, дори нещо повече. Майкъл никога не се бе интересувал от префърцунените госпожици, чиито претенциозни маниери прикриваха липсата на характер и на остър ум. Постепенно започваше да разбира, че сестра Лангтри има качества, които самият той смяташе, че притежава. Тя не се страхуваше от нищо, говореше онова, което мисли, и не се боеше от мъжете само заради пола им.

При пристигането му го бе сложила на място, но Майкъл откровено си признаваше, че вината е негова. Защо жените да нямат право на власт и на по-висок чин, ако са способни да се справят с работата си? Но въпреки капитанските си пагони, Онър Лангтри бе изключително женствена и чаровна. Без открито да налага волята си, тя успяваше да държи в подчинение пациентите си. Освен това, мъжете я обичаха. Което означаваше, че гледат на нея като на жена и я желаят. Отначало тя не му направи впечатление, нито му се стори сексапилна, но след като разговаря два пъти със сестрата, той започна да забелязва привлекателността й и да жадува за нея. О, далеч бе от мисълта да я хвърли на земята и насила да я обладае. Мечтаеше за романтична любов, искаше му се постепенно да открива устните, шията и раменете й, бедрата й. Мъжът, принуден години наред тайно да мастурбира, почти загубва функциите си. Но когато ежедневно е в женска компания, либидото му се възвръща и той престава да гледа на жената като на непостижима мечта. Сестра Лангтри не бе плакат, закачен на стената, а истинска жена. Но за Майкъл тя си оставаше покачена на пиедестал — страхопочитанието му нямаше нищо общо с войната и с липсата на жени на фронта. Онър Лангтри бе на много по-високо социално стъпало от него — дъщеря на богат земевладелец, буржоазка, с която никога не би имал шанс да се запознае в цивилния живот.

Бедният Колин, навярно моментално щеше да я намрази! Не както Люк, който я ненавиждаше и същевременно я обожаваше — при това бе влюбен в нея до полуда. Люк имаше право да се самозаблуждава, защото не можеше да проумее причината, поради която сестра Лангтри отблъсква любовта му. Но Колин бе по-различен и странен и това бе причината за всичките му проблеми. Двамата служеха заедно от самото начало на войната. Майкъл незабавно се заинтересува от него, защото Колин бе човек, който безпричинно вбесяваше околните. Самото му присъствие ги изкарваше извън нерви, както мухите подлудяват конете. А Майкъл от малък изпитваше нужда да покровителства някого и винаги взимаше под крилото си. „куците патенца“. Колин просто бе едно от тях.

Беше слаб и грациозен като момиче, прекалено красив, но истински демон по време на сражение. Навярно външността и чувствата му го поставяха в неизгодно положение, също както Бенедикт. Майкъл пъхна угарката си в пясъка и замислено се загледа в Бенедикт. Аскетичното му лице носеше белезите на силна вътрешна борба, на морален тормоз, на съмнения и може би на непоколебим и жесток бунт, както при Колин. Майкъл бе абсолютно убеден, че и Бенедикт е безумно смел воин, един от онези спокойни и безлични мъже, които, обзет от еуфорията на сражението, се хвърлят в него като древни герои — често срещано явление при онези, които се стремят да докажат нещо на себе си, стимулирани от вътрешните си терзания.

Отначало Майкъл само съжаляваше Колин — отново действаше прочутият му инстинкт на защитник — но с течение на времето, докато ги препращаха в различни страни, помежду им се зароди необикновена обич и приятелство. Сражаваха се добре рамо до рамо и спяха в една и съща палатка; когато им дадоха отпуск, откриха, че нямат склонност към бордеите и към напиването до безсъзнание. Бяха неразделни, защото имаха общи вкусове, защото изпитваха удоволствие да са заедно.

Но близостта с даден човек понякога заслепява и Майкъл също попадна в тази клопка. Едва когато се озоваха в Нова Гвинея, той напълно осъзна сериозността на проблемите на приятеля си. В ротата дойде нов подофицер — едър, самоуверен и доста груб човек, който скоро превърна Колин в обект за подигравките си. Отначало Майкъл не се разтревожи особено много: знаеше, че докато е там, Колин е в безопасност. От своя страна подофицерът прецени добре Майкъл и разбра, че не е в негов интерес да прекалява с издевателствата си. Ето защо се задоволяваше да се държи надменно с Колин и да му подхвърля обидни думи, поведение, което Майкъл понасяше търпеливо. Знаеше, че при първото сражение подофицерът ще открие истинската природа на наглед женствения Колин.

Беше смаян, когато един ден видя приятеля си облян в сълзи, и трябваше да прояви огромно търпение, докато разбере истината: подофицерът му предложил хомосексуална връзка и Колин страдаше безмерно. Той призна, че действително има такива наклонности; знаел, че са отвратителни и неестествени, презирал се, но бил безпомощен. Но най-лошото било, че не искал за любовник подофицера, а Майкъл.

Майкъл не почувства възмущение, нито отвращение, само огромна тъга; през дългите години, прекарани рамо до рамо с Колин, го бе обикнал искрено. Как изведнъж да намрази най-верния си другар, след като бяха делили мъки и радости? Разговаряха дълго и накрая той осъзна, че изповедта на Колин няма да промени отношенията им, освен може би да ги заздрави. Майкъл нямаше неговите сексуални наклонности, но те в никакъв случай не бяха повод да промени чувствата си към него. Той спокойно прие факта, че човешката природа е странно устроена. Животът на фронта го бе научил равнодушно да приема странности, които инстинктивно би отблъснал в цивилния живот. В сегашните условия нямаше друг избор — необходимо бе да се примири, или да умре. Толерантността бе цената, която трябваше да плати за оцеляването си; стига да го оставят на спокойствие, не би проявил любопитство към частния живот на другарите си.

Той изведнъж осъзна, че отговорността му към Колин става още по-голяма заради любовта на приятеля му към него. Неспособността си да отвърне на чувствата му Майкъл компенсираше с ролята на негов закрилник. Заедно бяха посрещали смъртта, сраженията, неволите, глада, самотата, носталгията, болестите. Не можеше с лека ръка да захвърли всичко. Майкъл изпитваше огромна вина, че не е в състояние да отвърне на чувствата на Колин, която се опита да изкупи, като изцяло посвети живота си на него. Въпреки че не можеше да намери сексуално удовлетворение на любовта си, Колин бе по-щастлив след този паметен ден.

Когато го убиха, Майкъл не можа да повярва на очите си, да приеме нелепата смърт, предизвикана от миниатюрно парченце метал, движещо се с по-голяма скорост от звука, забило се в главата на приятеля му. Колин просто се свлече на земята, без дори да бъде окървавен, и умря тихо, сякаш с радост посрещна смъртта. Майкъл дълго седя до него, стиснал леденостудената му ръка, сякаш очакваше тя внезапно да се раздвижи. Наложи се насила да го откъснат от мъртвеца и да се опитат да го убедят, че няма надежда Колин да оживее, въпреки че лицето му изглеждаше като на спящ човек — благородно и невинно като на светец. Навярно смъртта щеше да го промени, както обикновено, защото тя означаваше нашествие на бездната, на хаоса. И досега Майкъл продължаваше да се пита дали действително Колин е изглеждал заспал, или така му се е сторило в мъката му. Бе познал страданието, но този път то му се струваше безгранично.

Когато първоначалният шок премина, той с ужас установи, че едновременно с мъката изпитва огромно облекчение. Беше свободен! Бремето на задължението към безпомощния му приятел се бе смъкнало от плещите му. Ако Колин бе останал жив, той щеше да се чувства обвързан с него. Може би нямаше да му попречи да потърси друга любов, но положително щеше да го възпира. Освен това знаеше, че Колин положително ще се опита отново да го превърне в своя собственост, на която смяташе, че има право. Майкъл почувства облекчение от смъртта му и мисълта не му даваше покой.

През следващите месеци той се затвори в себе си и избягваше компанията на другарите си. Това бе възможно заради прословутата му храброст; в батальона му героите не бяха рядкост, но Майкъл надминаваше всички. За командира си той бе образец на воин, боец с редки качества. За Майкъл военната служба бе като работа, която изпълняваше съвестно, защото вярваше в справедливостта на каузата и в собствените си сили. Неизменното му спокойствие не се влияеше от предизвикателства, той запазваше хладнокръвието си при всякакви обстоятелства и вършеше необходимото, без да се замисля за последствията, дори ако собственият му живот бе поставен на карта. Умееше да копае окопи, землянки и гробове; повеждаше хората си в безумни атаки, или се оттегляше, ако сметнеше за необходимо. Никога не се оплакваше, не създаваше неприятности и не оспорваше дадена заповед, въпреки че си бе наумил да не я изпълни. Присъствието му действаше успокояващо на другарите му, личният му пример го окуражаваше. Вярваха, че смъртта никога не може да го мрази и го смятаха за свой талисман.

Малко след дебаркирането на австралийската армия в Борнео натовариха Майкъл с наглед лека бойна задача; за командир на групата бе определен подофицерът, измъчвал Колин. Натовариха хората на три шлепа със заповедта да дебаркират на определен от командването бряг и да заемат позиция там. Разузнавачите бяха доложили, че в района няма японци. Но при започването на операцията те като изневиделица се появиха, откриха огън и повече от половината австралийци загинаха, или бяха ранени. Един от шлеповете успя да се изплъзне, защото войниците още не бяха дебаркирали; другият бе потопен. Хората от третия вече бяха слезли на сушата; Майкъл, с помощта на друг сержант и на подофицера, успяха да прегрупират останалите живи войници и заедно с тях пренесоха тежко ранените на борда на третия шлеп, който като по чудо се държеше на повърхността. Когато се връщаха, бяха пресрещнати от подкрепление: завръщайки се в базата, хората от първия шлеп бяха вдигнали тревога и се бяха погрижили да им бъдат изпратени така необходимите лекари, кръвна плазма и морфин.

Подофицерът бе съкрушен от загубата на толкова много хора и се обвиняваше за случилото се, защото това бе първата му самостоятелна акция. Майкъл го съжали и поиска да го утеши, но добрите му намерения имаха неочакван ефект: подофицерът буквално се хвърли в прегръдките му. В продължение на пет ужасяващи минути Майкъл бе обзет от неописуема ярост — той, който се славеше като най-хладнокръвния войник сред другарите си. Видя се впримчен в нова отвратителна клопка, в която го дебнеха нежелани от него любов и робско подчинение, на които сам той бе жертва. Внезапно в душата му пламна неизпитвана досега жестока омраза. Може би инцидентът щеше да бъде избягнат, ако подофицерът не бе предложил любовта си на Колин, защото в противен случаи последният едва ли би имал куража да се изповяда.

За щастие, Майкъл не бе въоръжен и разполагаше само с голите си ръце, но отличното му обучение, яростта му и елементът на изненада положително щяха да се окажат достатъчни, ако подофицерът не бе надал вик за помощ.

След като пристъпът на умопомрачение премина, Майкъл се почувства сломен. През всичките прекарани на фронта години никога не бе изпитал желание да убива и когато му се налагаше да го прави, не изпитваше удоволствие, защото не мразеше враговете си. Но когато пръстите му се впиха в шията на подофицера, той изпита удоволствие подобно на сексуално удовлетворение. Докато притискаше с палци хрущяла, усети, че го завладява сляната животинска страст, която толкова презираше у другите.

Сам си знаеше как се е почувствал през тези няколко секунди на умопомрачение — ето защо реши да си понесе последствията. Отказа да обясни постъпката си и непрекъснато повтаряше едно и също: че искал да убие подофицера.

Командирът на батальона, прекрасен човек и офицер, насила го подложи на разпит, на който присъстваше само майорът — отличен лекар и човек с добро сърце. Двамата съобщиха на Майкъл, че въпросът е отнесен до командира на дивизията; подофицерът искал военен съд и нямало да се спре пред нищо.

— Проклет глупак — процеди през зъби командирът на батальона.

— Тези дни не е на себе си — побърза да каже Майкъл, който от време на време изпитваше силното желание да се разплаче.

— Ако продължаваш да говориш така, положително ще те признаят за виновен — прекъсна го майорът. — Ще загубиш всичките си спечелени досега отличия, с които ще се гордееш след войната.

— Нека ме осъдят… — уморено въздъхна Майкъл.

— Я не говори глупости, Майк! — възкликна командирът — Много добре знаеш, че струваш десет пъти повече от този глупак!

— Имам само едно желание: цялата история да се приключи — отвърна Майкъл и затвори очи. — Знаете ли колко ми е писнало от войната, от хората, от цялата свинщина!

Двамата офицери се спогледаха.

— Очевидно се нуждаеш от почивка — най-сетне наруши мълчанието майорът. — И без това войната е към края си. Какво ще кажеш за хубаво легло, в хубава полева болница и хубава медицинска сестра, която да се грижи за тебе?

Майкъл отвори очи и промълви:

— Звучи ми като истински рай. Какво трябва да направя, за да попадна там?

— Нищо, просто да продължиш да се правиш на малоумен — усмихнато отвърна лекарят. — Ще те изпратя в База 15 под претекст, че си получил леко нервно разстройство. Обещавам, че няма да бъде отразено в документите ти при демобилизацията, но ще принуди отмъстителния ни приятел да си прибере рогата.

Негласният договор бе подписан. Майкъл предаде оръжието и мунициите си. Сетне го качиха в линейка и го закараха на летището, а оттам в База 15.

„Хубаво легло в хубава полева болница и хубава медицинска сестра, която да се грижи за него…“ Питаше се дали сестра Лангтри отговаря на шаблонното определение. Откровено казано, Майкъл очакваше да се срещне с яка, застаряваща жена, която ще се отнася с него майчински и същевременно авторитетно. За негова изненада сестрата се оказа грациозно, жизнено създание, почти на неговата възраст, но със самоувереност на генерал и с ум на министър…

 

 

Стреснато, той се върна към действителността, щом забеляза, че Бенедикт го наблюдава, побърза приятелски да му се усмихне, но в главата му отново прозвуча предупредителният сигнал. „Не — каза си той, обзет от паника. — Никога повече! Никакво съчувствие дори към този нещастник, с вид на гладно и пребито бездомно псе.“ Този път знае какво го очаква и ще се постарае да ограничи приятелството си в допустимите граници. Не че подозираше Бенедикт в хомосексуализъм; бе разбрал, че той изпитва огромна нужда от приятел, а останалите обитатели на павилион Х ни най-малко не се интересуват от него. Всъщност никак не бе чудно: от Бен се излъчваше студенина, която Майкъл понякога забелязваше и у други хора и която не насърчаваше приятелски чувства към тях. Без да отблъскват околните, те реагират странно и се впускат в обсъждане на религията или на други неприятни и забранени теми, които за повечето хора са табу. Навярно момичетата до смърт се страхуват от Бенедикт, а той — от тях. Може би животът му беше емоционална пустиня и причината бе в самия него. Не е чудно, че обичаше сестра Лангтри, защото единствено тя се държеше с него като с нормален човек, останалите го смятаха за откачен. Навярно несъзнателно чувстваха, без напълно да разбират (с изключение на Нийл, който имаше доста опит) яростта, която бушуваше в душата му. „Господи, какъв боец би излязло от него!“ — каза си Майкъл.

В този момент безизразното лице на Бенедикт се промени: чертите му се изостриха, ноздрите му се свиха, очите му помръкнаха и той се превърна в каменна статуя. Майкъл любопитно обърна глава, за да види причината за внезапната промяна. Забеляза Люк, който се приближаваше към тях. Вървеше изпъчен, перчеше се по подражание на спасителите на плажа и безсрамно демонстрираше физическото си превъзходство, красотата на загорялото си тяло и размерите на члена си, които караха останалите мъже тайно да му завиждат и да се чувстват непълноценни.

Нийл яростно зарови петите си в пясъка, като че бе къртица, която търси дупка в земята.

— Мръсник такъв! — процеди през зъби той. — Понякога ми се иска да грабна бръснача и да му отрежа оная работа, дето толкова се фука с нея!

— Де да можех поне веднъж да го видя… — опечалено произнесе Мат.

— Страшна гледка, няма що! — развеселено каза Майкъл.

Люк се приближи до насядалите мъже и се извиси пред тях в цял ръст. С едната си ръка разсеяно гладеше гърдите си, с другата размахваше въображаема ракета.

— Иска ли някои да поиграем тенис? — попита той.

— Нима разполагате с тенискорт? — невинно изрече Майкъл. — В противен случай нямам нищо против да изиграем един-два сета.

Люк подозрително го изгледа, но изминаха няколко секунди, докато разбере, че му се подиграват.

— Значи ме поднасяш, а? — разярено изрева той.

— Не, защо? Мислех си, че вече си приготвил топките — усмихнато отговори Майкъл.

Мат и Нъгет гръмко се разсмяха, а Бенедикт гузно захихика. Мъжете от групата, намираща се най-близо до тях, също се разсмяха и любопитно наостриха уши. За миг Люк остана неподвижен, сякаш не знаеше как да реагира. След кратко колебание сви рамене и тръгна към морето, сякаш първоначално се бе запътил за там.

— Браво, Майк, — подхвърли през рамо той. — Радвам се, че си ги забелязал. Но още не си видял ракетата ми.

— Как да не съм? — извика след него Майкъл. — Отначало ми се стори, че е стълб, останал от моста в Сидни.

Съседите им забравиха да се преструват на безразлични и избухнаха в смях; безсрамното парадиране на Люк се бе превърнало във фарс. Нийл весело хвърли шепа пясък върху Майкъл.

— Браво, старче! — извика той и изтри очите си. — Съжалявам, че сам не се сетих да му го кажа.

 

 

Когато малко след пет часа̀ сестра Лангтри се върна в отделението, с радост установи, че питомците й вече не се държат враждебно към Майкъл, и на сърцето и олекна. Струваше й се много важно той да бъде приет и обикнат от другарите си. Но защо? Не бе съвсем сигурна, но подозираше, че е по-загрижена за него, отколкото за останалите пациенти.

Отначало бе възбудил любопитството й, после — чувството й за справедливост, а накрая — интереса й. Тя не се тревожеше за приспособяването му към живота в отделението, а от реакцията на Нийл, лидерът на малката група. Последният не бе посрещнал топло и възторжено новодошлия и останалите навярно щяха да последват примера му, защото въпреки старанието си да омаловажи статуса си, аристократичният произход на Нийл го правеше роден за лидер. Останалите, включително Люк, безпрекословно му се подчиняваха; от него зависеше да превърне павилион Х в рай, в ад, или в чистилище.

Онър изпита огромно облекчение, когато видя, че Нийл се отнася с Майкъл като с равен. От сега нататък няма защо да се притеснява за Майкъл, нито за когото и да е от пациентите си.

Когато по-късно се разбра, че Майкъл играе шах, Бенедикт радостно възкликна. Играта очевидно бе единствената му слабост, но тя отегчаваше Нийл и плашеше Нъгет. Мат заяви, че едно време обичал да играе, но сега му било трудно да запамети позициите на фигурите върху дъската. Люк бе добър играч, но неспособен да устои на перверзното изкушение да интерпретира схватката между белите и черните фигури в символичен аспект, като борба между доброто и злото; безкрайните му тиради очевидно се отразяваха неблаготворно върху Бен, ето защо сестра Лангтри му забрани да играе с него.

Когато видя как вечерта Бенедикт се настанява на пейката срещу Майкъл и разтваря шахматната дъска, Онър си помисли, че малкият й свят най-сетне е станал идеален. „Колко е приятно да имаш съюзник“ — каза си тя. Беше с богата душа и не се сърдеше на Майкъл, който очевидно бе намерил пътя към пациент, на когото досега тя не можеше да помогне.