Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (10)

Първа глава

Както очакваше Онър, посещението при полковник Подбрадник се оказа безполезно. Той изцяло съсредоточи вниманието си върху тялото на Майкъл, без да се интересува от душевното му състояние. Преслуша го, след което се залови да го опипва, мушка, щипе, боде, гъделичка и почуква и какви ли не още неприятни процедури, които пациентът понесе с ангелско търпение. По негова команда Майкъл затваряше очи и докосваше с пръст върха на носа, сетне го накараха, без да помръдне глава, да следи с очи движението на молива вляво и вдясно, нагоре и надолу. Принудиха го да стои с прибрани крака и затворени очи, да се движи по права линия, да подскача първо на единия си крак, сетне на другия; да прочете всички букви на таблицата на стената, след което прегледаха очните му дъна и провериха способността му да мисли абстрактно. Когато полковникът се наведе над него, приготвил офталмоскопа си, Майкъл спокойно реагира на погледа на кървясалите му очи. От мястото си сестра Лангтри развеселено наблюдаваше сцената и с възхищение забеляза, че Майкъл дори не потрепна, когато до обонянието му достигна лошият дъх на полковника.

След цялата дълга процедура го изпратиха да почака навън, докато Онър остана да наблюдава как началникът й замислено опипва с палец вътрешността на горната си устна; жестът му винаги й напомняше за дете, което бърка в носа си, но явно, че по този начин полковникът стимулираше мисловната си дейност. Най-сетне той бавно изрече:

— Още днес следобед ще му направя лумбална пункция.

— По дяволите, защо ви е притрябвала? — извика Онър, преди да успее да се въздържи.

— Не ви чух добре, сестро?

— Много добре ме чухте. Казах: „Защо, по дяволите, ви е притрябвала!“ — отвърна младата жена, като си мислеше: „Ще рискувам, защото съм отговорна за здравето на поверения ми човек.“ Ето защо след кратко колебание продължи:

— Сър, много добре знаете, че сержант Уилсън не е нервноболен. Защо да му причиним страхотно главоболие и да го приковем към леглото цели три дни, когато здравословното му състояние е отлично, като се имат предвид климатът и нечовешките условия на живот, на които е бил подложен?

Полковникът си каза, че в толкова ранен час няма сили да й се съпротивлява. Предишната нощ бе попрекалил — първо с уискито, след това с ласките на сестра Конъли — но бе убеден, че проявената слабост е реакция на скандала му в по-ранните часове със сестра Лангтри. Изтръпваше при мисълта, че толкова скоро му се налага да влезе в нова схватка. Кисело си помисли, че някой ден ще си разчисти сметките с нея, но не и днес.

Той завинти капачката на автоматичната си писалка и затвори досието на сержант Уилсън, след което с пръст го побутна към нея, сякаш бе пълно с микроби.

— Много добре, сестро — сухо произнесе той. — Няма да правим лумбална пункция днес следобед. Довиждане.

Сестра Лангтри побърза да стане, взе папката, сбогува се, обърна се кръгом и излезе от кабинета.

Майкъл я чакаше пред вратата и побърза да я настигне, когато тя бързо закрачи по посока на отделението и жадно вдъхна свежия въздух.

— Това ли е всичко? — запита той.

— Абсолютно всичко. Освен ако не се заразиш от някаква болест на гръбначния стълб (за предпочитане с непроизносимо название), мога да ти гарантирам, че никога вече няма да видиш полковник Подбрадник, освен когато инспектира отделението.

— Полковник… кой?

Тя се засмя и отвърна:

— Подбрадник. Люк му измисли прякора и всички започнаха да го наричат така. Истинското му име с Доналдсън. Искрено се надявам, че няма да започнат да го наричат „доктор Подбрадник“, когато се върне към практиката си на „Макайър стрийт“.

— Длъжен съм да заявя, че това място и обитателите му са пълни с изненади — заяви младият мъж.

— Навярно не са по-малко от изненадите в собствения ти батальон.

— Лошото е, че в батальона непрекъснато, понякога години наред, виждаш едни и същи лица — нито един от нас не бе убит, или ранен. Когато се придвижваш от лагер на лагер, или влизаш в бой, почти не забелязваш монотонността на живота си. Но аз прекарах по-голяма част от последните шест години в различни лагери, брулени от пясъчни бури, или подгизнали от тропически дъждове. Но жегата ме преследваше навсякъде. Понякога се питах какво ли е на руския фронт и как ли ще се чувствам на студа и мечтаех да се озова там. Не е ли странно, че съществуването ти може да стане толкова монотонно, че да мечтаеш за различен лагер, вместо за родния дом, или за жени? Имам чувството, че не познавам друг живот, освен този.

— Вярно е, че скуката и еднообразието са най-неприятни по време на войната. Всъщност обитателите на павилион Х имат същите проблеми, включително и моя милост. Предпочитам да работя непрекъснато и да се грижа за отделението без чужда помощ, защото в противен случай ще откача. Поверените ми пациенти са в отлично физическо състояние и са готови да работят каквото и да било. Но тук няма какво да се прави. Убедена съм, че душевното им състояние щеше да се подобри, ако имаха някакво занимание.

Тя се усмихна и добави:

— Утешава ме само мисълта, че скоро всичко ще свърши и ще се завърнем в родината.

Майкъл знаеше, че завръщането към цивилния живот плаши другарите му, но не й го каза, само продължи да крачи към лагера рамо до рамо с нея.

Младата жена си помисли, че е приятно да се върви с Майкъл. Той не се привеждаше почтително към нея както Нийл, не си придаваше важности подобно на Люк, нито ситнеше като Нъгет. Вървеше редом с нея съвсем естествено, като с равен. Изглеждаше й странно, но много приятно и… успокояващо.

Онър кривна встрани от павилион Х и пое пътеката между две празни бараки.

— Какво ще правиш след демобилизацията, Майкъл? Имаш ли някаква професия?

— Да, занимавам се с производство на млечни продукти. Притежавам ферма, разположена върху триста акра земя в долината на река Хънтър, близо до Мейтланд. В момента там работят сестра ми и зет ми, но те предпочитат да се завърнат в Сидни и ще се наложи да поема фермата след завръщането ми. Зет ми е гражданин до мозъка на костите си, но когато мобилизацията започна, предпочете да дои крави и да става в ранни зори, вместо да облече униформа и да го застрелят на фронта — отвърна младият човек с презрителна гримаса.

— Браво, още един фермер в отделението! Вече сме мнозинство. Нийл, Мат и Дъгет са граждани, но с теб ставаме четирима.

— Така ли? Откъде сте?

— Баща ми притежава имение близо до Яс.

— Но все пак се озовахте в Сидни, също като Люк.

— В Сидни — да, но не като Люк.

Той крадешком я погледна и се усмихна:

— Извинете, капитане.

— По-добре ме наричай сестро, както другите. И без това рано или късно ще започнеш да ми викаш така.

— Слушам, сестро.

Изкачиха се по ниска пясъчна дюна, прорязана от корените на жилавата трева и осеяна с пънове от кокосови палми, и излязоха на плажа. Спряха в подножието на дюната и вятърът развя воала на сестрата.

Майкъл извади торбичката си с тютюн, приклекна като хората, които живеят на село; тя коленичи до него, като внимаваше да не напълни обувките си с пясък.

— При вида на подобна гледка почти започвам да обичам островите — промълви Майкъл и се залови да си свива цигара. — Не е ли странно? Точно когато ти се струва, че не можеш да изтърпиш нито миг повече комарите, калта, горещината, дизентерията и всичко останало, изведнъж се събуждаш и виждаш най-прекрасния ден, създаден от бога, натъкваш се на идиличен пейзаж като този, или се случва нещо, което те кара да си кажеш, че все пак животът не е толкова лош.

Гледката действително беше прекрасна. Покрай водата сребристият пясък бе по-тъмен поради отлива, плажът — напълно безлюден. Изглежда, че той е едната страна на дълъг нос или на хребет, защото вляво завършваше на фона на небето и на океана, а от другата страна се спускаше към обраснало с гъста растителност блато, откъдето се разнасяше миризмата на изгнило. Огледална, бледозелена и неподвижна, водата наподобяваше тънък слой боя, нанесена върху бял фон. В далечината се тъмнееше коралов риф, а хоризонтът се губеше зад високите пенести вълни, които се разбиваха в брега.

— Това е плажът за болните — обясни сестра Лангтри и също приклекна. — Сутрин е забранено да се посещава, ето защо няма жива душа, но от един до пет следобед е на ваше разположение. Нямаше да мога да те доведа тук тогава, защото жените нямат право да идват в тези часове. По този начин армията си спестява разноските за бански гащета. Ординарците и допълнителният персонал го използват по същото време. За мен плажът е истинска благословия. Без това забавление пациентите ми навярно никога нямаше да оздравеят.

— Има ли специален плаж за сестрите?

— Да, от другата страна на възвишението. Но ние не сме късметлии като вас — главната сестра не разрешава да се къпем голи.

— Проклета дърта сухарка!

— Лекарите и офицерите също имат свой плаж, от същата страна на възвишението, като нашия, но отделен чрез нисък нос. Офицерите могат да се къпят тук, или там.

— Може би на тях отпускат бански гащета, а?

Онър усмихнато отвърна:

— Не ми е минало през ум да се заинтересувам. Измори се да стои клекнала и се изправи под претекст, че поглежда часовника си, и каза:

— Време е да се връщаме. Днес не е ден за посещение на главната сестра, но още не съм ти показала как да драпираш мрежата против комари. Разполагаме с един час за упражнения преди обяда.

— Едва ли ще е необходим цял час смятам, че съм доста схватлив… — проговори Майкъл. Не му се искаше да си тръгва и да наруши магическото очарование от първия си контакт с жена от години насам.

Но Онър поклати глава и продължи да се изкачва по дюната, а той бе принуден да я последва.

— Грешиш, Майкъл. Повярвай ми, че ще ти е необходим повече от час. Нямаш представа колко трудно е правилното прибиране на мрежата. Ако знаех точното предназначение на процедурата, щях да предложа на полковник Подбрадник да я използваме като тест за интелигентност.

— Какво искате да кажете?

Той я настигна и изтупа полепналия по панталоните му пясък.

— Някои от обитателите на павилион Х не могат да се справят със задачата — например Бенедикт. Изредихме се да му предаваме уроци и той има желание да се научи, но, въпреки че е доста умен, и досега не може да сгъне мрежата според правилата. Бен проявява забележителна артистичност, но все не успява да постигне желания от главната сестра резултат.

— Винаги ли сте така честна с всички?

Младата жена спря и обърна към него сериозното си лице.

— Налага се, Майкъл. Независимо от това, дали ти харесва и дали ще успееш да се приспособиш, ти вече си част от павилион Х до момента на демобилизацията. И скоро ще се убедиш, че не можем да си позволим лукса да използваме евфемизми.

Той мълчаливо кимна и продължи да се взира в нея, сякаш я виждаше за пръв път, но в сравнение с предишния ден в погледа му се четеше уважение.

След секунда Онър извърна очи и продължи да върви, но за разлика от забързаната си и делова походка сега се движеше бавно, сякаш се разхождаше. Малкото разнообразие от скучното ежедневие й се отрази добре, чувстваше се приятно в компанията на този необщителен човек. Не се налагаше да се опитва да разгадава мислите му и да взима предпазни мерки — с него можеше да се отпусне и да си въобрази, че са се запознали в дома на общи приятели.

След това, някак си прекалено внезапно, павилион Х изникна пред очите и веднага щом заобиколиха празната барака. Нийл стоеше отвън и ги чакаше. Изражението на лицето му разгневи сестра Лангтри — изглеждаше като грижовен баща, който за пръв път е позволил на детето си да се прибере само от училище.