Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (8)

Осма глава

Когато излезе от канцеларията си и тръгна по късия коридор към залата, сестра Лангтри дори не подозираше, че крехкият баланс в павилион Х започва да се нарушава.

Дочу гласове зад параваните, подредени срещу леглото на Майкъл, ловко се пъхна през пролуката и се озова пред дългата маса. Нийл седеше на пейката близо до стола й, а Мат се беше настанил до него. Бенедикт и Нъгет се бяха разположили отсреща, оставяйки свободно мястото до стола й. Онър се настани начело на масата и изгледа четиримата пациенти.

— Къде е Майкъл? — попита тя и усети, че сърцето й тревожно се свива. Какъв пропуск бе да повярва, че душевното му състояние е нормално, че той не е в опасност? Официално войната още не бе свършила и павилион Х все още функционираше. Обикновено тя не оставяше новопостъпилите без надзор през първите часове след приемането им. Нима появата на Майкъл й носи нещастие? Първо, бе забравила да прибере документите му, а сега го бе оставила без необходимата морална подкрепа.

Навярно бе пребледняла, защото четиримата мъже любопитно я изгледаха. Сигурно и гласът й беше издал загрижеността й, иначе слепият Мат нямаше да я забележи.

— Майк е в кухнята и прави чай — отвърна Нийл, отвори табакерата си и я протегна на другарите си. Онър знаеше, че той няма да допусне грешката да й предложи цигара, когато не бяха сами.

— По всичко личи, че последното ни попълнение е трудолюбиво момче — продължи той, като поднесе огънче на всички. — След вечерята събра мръсните чинии и помогна на ординареца да ги измие. А сега се занимава с чая.

Младата жена усети, че устата й пресъхва, но не искаше да издаде смущението си, като навлажни устните си с език. Вместо това запита:

— Къде е Люк?

Мат беззвучно се засмя и отговори:

— Обикаля и дебне като някой котарак.

— Надявам се да не се върне през цялата нощ — намеси се Бенедикт, а устата му се изкриви в грозна гримаса.

— Надявам се да се върне, иначе го очакват неприятности — отбеляза сестра Лангтри и едва сега се осмели да преглътне.

Майкъл се появи с голям емайлиран чайник, олющен от употреба. Постави го пред сестрата, сетне се върна в кухнята за дъската, която използваха вместо поднос. Върху нея бяха подредени шест емайлирани канчета, лъжичка с изкривена олющена дръжка, стара кутия от сухо мляко, съдържаща захар и очукана тенекиена кана с разтворено кондензирано мляко. Встрани от канчетата стояха красива чаша и чинийка от китайски порцелан, украсени с ръчни орнаменти и със злато, а до тях — сребърна лъжичка с инкрустации.

Онър развеселено забеляза, че Майкъл се настани на свободното място до нея, с лице към Нийл, сякаш и през ум не му минаваше, че може да е запазено за Люк. Браво! Люк едва ли ще остане доволен, когато разбере, че новият пациент не е лесна жертва. Но защо си мисли, че Майкъл ще бъде тормозен и заплашван от Люк? Той бе напълно нормален и не изпитваше страховете, които обикновено измъчваха душевноболните в момента на постъпването им тук. Безсъмнено, за него Люк бе по-скоро смешен, отколкото опасен. Тя си каза: „Ако използвам Майкъл като еталон за нормален човек, в такъв случай съм малко откачена, защото Люк ме плаши. Страхувам се от него от мига, в който се отърсих от моментното замайване и установих, че е морално деградирал човек, психопат. Той ме ужасява, защото първоначално успя да ме заблуди и за малко щях да се влюбя в него. С радост посрещнах мисълта, че е напълно нормален, точно както сега се радвам, че Майкъл не е душевноболен. Но нима отново съм сбъркала в преценката си?“

— Предполагам, че канчетата са за нас, а порцелановата чаша е ваша, нали? — попита Майкъл.

Младата жена усмихнато отвърна:

— Наистина са мои. Подариха ми ги за рождения ден.

— Кога сте родена?

— През ноември.

— В такъв случай ще отпразнувате следващия си рожден ден в родината. На колко години ще бъдете?

Нийл се наежи, Мат застина на мястото си, Нъгет седеше със зяпнала уста, а Бенедикт се правеше, че не е чул нищо. Преди сестра Лангтри, която изглеждаше повече изненадана, отколкото обидена, да успее да отговори, Нийл гневно възкликна:

— Какво ти влиза в работата възрастта й?

Майкъл невинно премигна и изрече:

— Смятам, че дамата има право да отговори, приятелче. Тя ми изглежда доста млада, за да крие възрастта си.

— Ще викаш „тя“ на баба си — с треперещ от гняв глас го прекъсна Мат. — Ние я наричаме сестра Лангтри.

— На колко години ще станете през ноември, сестра Лангтри? — повтори Майкъл, сякаш не го бяха прекъснали.

Тонът му не беше предизвикателен, говореше като човек, който намира, че присъстващите са прекалено обидчиви и възнамерява да докаже независимостта си.

— Ще навърша трийсет и една — спокойно отвърна младата жена.

— И не сте омъжена? Нито пък вдовица?

— Не. Само стара мома.

Той се засмя и енергично поклати глава.

— Всъщност никак не приличате на такава.

Атмосферата се нажежаваше; очевидно четиримата бяха вбесени от нахалството му и от факта, че тя го търпеше.

— В канцеларията имам кутия бисквити — спокойно произнесе Онър. — Има ли доброволец да ги донесе?

Майкъл моментално скочи на крака.

— Ще отида, само ми кажете къде са.

— На полицата зад книгите. Кутията е от глюкоза, но на капака има етикет с надпис „бисквити“. Как предпочиташ чая си?

— Без мляко, с две лъжички захар, благодаря.

След излизането му около масата се възцари гробна тишина. Сестра Лангтри спокойно наливаше чая, мъжете пушеха и изпускаха облаци дим, сякаш даваха отдушник на гнева си.

Майкъл донесе кутията, но вместо да седне, обиколи масата, като черпеше мъжете с бисквити. Когато забеляза, че всички си взимат по четири, той извади същото количество от кутията и внимателно ги постави под безжизнено отпуснатата върху масата длан на слепеца. Сетне премести чайника по-близо до него, за да може Мат да се ориентира по излъчваната от него топлина. После отново седна до сестра Лангтри и й се усмихна с неприкрито възхищение и самоувереност, които й се сториха трогателни. Тя с облекчение си помисли, че новодошлият коренно се различава от Люк.

Останалите мъже продължаваха да мълчат, вперили в тях недоверчивите си погледи, но за пръв път тя забрави за присъствието им. Цялото й внимание бе насочено към Майкъл; усмихваше му се и си мислеше колко е симпатичен и необременен от комплексите, които останалите й питомци сами си бяха създали. И през ум не й минаваше, че той може да я използва като отдушник за емоционалната си нестабилност, както нравеха останалите.

В този момент Нъгет нададе стон, притисна стомаха си с едната си ръка, а с другата рязко отмести канчето си.

— О, господи, кризата пак ме хвана. Сигурно съм получил инвагинация^[1]!

— Всички тук страдат от същото — студено произнесе Нийл, сграбчи канчето на Нъгет и изсипа съдържанието му в своето, което вече бе празно. Сетне взе бисквитите му и ги разпредели между другарите си, сякаш раздаваше карти.

— Сестричке, умирам! — жално изскимтя Нъгет.

— Ако не прекарваше цялото си време изтегнат върху леглото в четене на медицински речник, навярно щеше да се чувстваш по-добре — строго отбеляза Бенедикт. — Излежаването е вредно за здравето.

Той направи гримаса, огледа се наоколо, сякаш присъстващите го отвращаваха и заяви:

— Всъщност въздухът тук е нездравословен.

Сетне стана и излезе на верандата.

Нъгет отново застена и се запревива.

— Горкичкият стар Нъгет — съчувствено произнесе сестра Лангтри. — Знаеш ли, по-добре иди в канцеларията ми и ме чакай там. Ще се постарая да дойда, колкото е възможно по-бързо. Докато чакаш, измери пулса си и провери дали дишането ти е учестено.

Той побърза да стане, притиснал с две ръце стомаха си, сякаш се страхуваше, че всеки миг вътрешностите му ще изпаднат и тържествуващо се обърна към останалите:

— Виждате ли? Сестричката разбира какво ми е. Знае, че не разигравам комедия. Предполагам, че колитът ми нрави номера.

После изчезна зад параваните.

— Надявам се, че не е нещо сериозно, сестро — загрижено каза Майкъл. — Той действително изглежда зле.

— Хм! — презрително изсумтя Нийл.

— Нищо му няма — спокойно отвърна младата жена.

— Само мозъкът му е болен — неочаквано се намеси Мат. — Малкият лигльо страда за майка си. Тук е единственото място, където го оставят да проявява капризите си, а ние го правим, за да доставим удоволствие на нашата сестричка. Ако началниците имаха малко акъл в главата, още преди две години е трябвало да го изпратят у дома, при мамчето. Докато е тук, непрекъснато ще се оплаква от мигрени, болки в стомаха, в гръбнака и в сърдечната област. И ще ни трови живота.

— Напълно си прав — кисело каза Нийл.

Сестра Лангтри усети, че се задава буря; пациентите й приличаха на ветровете и ураганите, които бяха така чести за тази географска ширина. В един миг слънцето блести, а в следващия небето страховито е притъмняло. Какво ли бе развалило настроението им този път?

— Е, все пак за утешение си имаме сестра Лангтри — шеговито каза Майкъл.

Нийл спонтанно се засмя; може би бурята все пак щеше да отмине.

— Браво! — извика той. — Най-сетне сред нас се появи галантен рицар. Ваш ред е, сестро. Ако можете, откажете комплимента.

— Защо? И без това не получавам толкова много — усмихнато отвърна Онър.

Думите й накараха Нийл да замлъкне. Той се облегна върху масата, преструвайки се на безразличен, и тихо каза:

— Кривите си душата. Много добре знаете, че ви обсипваме с комплименти. Ето защо за наказание ще ни кажете защо доброволно гниете тук заедно с нас? Навярно изпитвате някаква тайна вина.

— Прав си. Извърших най-големия грях — привързах се към пациентите в павилион Х. В противен случай нищо не е в състояние да ме принуди да остана.

Мат рязко се изправи, сякаш не можеше да търпи обстановката около себе си. Със сигурни стъпки, сякаш бе зрящ, той се приближи до сестра Лангтри и постави ръката си на рамото й.

— Уморен съм, затова ви казвам „лека нощ“. Странно, точно тази вечер имам чувството, че когато утре сутринта се събудя, отново ще мога да виждам.

Майкъл понечи да стане и да го преведе през параваните, но Нийл протегна ръка през масата и го спря.

— Недей, приятелю. Той знае пътя не по зле от нас.

— Искаш ли още малко чай, Майкъл? — попита сестрата.

Сержантът кимна и тъкмо се готвеше да каже нещо, когато зад параваните се дочуха стъпки. Появи се Люк и се настани на пейката до Нийл, на мястото, освободено от Мат.

— Прекрасно! Идвам точно навреме за чая.

— Говорим за вълка… — въздъхна Нийл.

— … а той — в кошарата — довърши изречението му Люк. Сетне се приведе леко назад, скръстил ръце на тила си и заоглежда присъстващите през притворените си клепачи.

— Господи, каква симпатична компанийка сте! Забелязвам, че боклуците са се омели, останали са само важните клечки. Скъпа сестричке, няма още десет часа, затова не поглеждайте часовника си. Струва ми се, че малко съжалявате, че не съм закъснял, а?

— Ни най-малко — невъзмутимо отвърна Онър. Знаех, че ще се върнеш навреме. Откакто те познавам, никога не си закъснял без разрешение, нито си нарушил правилника.

— Хайде, не се отчайвайте! Струва ми се, че нищо няма да ви достави по-голямо удоволствие от това да ме наклеветите пред полковник Подбрадник.

— Жестоко се лъжеш, Люк. Точно в това се състои нещастието ти, приятелю. Полагаш огромни усилия хората да си съставят лошо мнение за тебе и се сърдиш, когато става точно така.

Люк въздъхна и се приведе напред, подпрял лактите си върху масата, а брадичката си върху ръката си. Гъстата му и къдрава червеникавозлатиста коса, малко по-дълга, отколкото повеляваше правилникът, падаше върху челото му. „Какъв красавец — каза си сестра Лангтри и потръпна от отвращение. — Може би дори е прекалено красив или не мога да свикна със странния контраст между косата и веждите му.“ Тя подозираше, че Люк боядисва веждите и миглите си, дори че скубе едните и грижливо поддържа другите. Но това не бе признак на хомосексуализъм, а по-скоро на безгранична суетност. Златистите му очи бяха огромни и разположени на голямо разстояние под неестествено тъмните вежди. Носът му, прав и тънък, изпъкваше като острие, а ноздрите му горделиво се разширяваха. Изпъкналите му скули сякаш само поддържаха плътта на иначе слабото му лице. Устата му изразяваше повече жестокост, отколкото благородство, но устните му не бяха тънки, а деликатно оформени като на статуя.

„Нищо чудно, че когато го видях за пръв път, изгубих ума и дума — помисли си младата жена. — Но вече не изпитвам никакво влечение към лицето му и към едрото му великолепно тяло, както да речем към Нийл, или дори към Майкъл. У него има нещо, което ме отблъсква — не някаква определена слабост, а нещо вродено, невидимо и неизлечимо.“

Тя леко извърна глава и хвърли поглед към Нийл, който би изглеждал красавец в присъствието на всеки друг мъж, освен на Люк. И двамата имаха правилни черти, но Нийл не притежаваше ярката окраска на човека, който седеше до него. Хубавите мъже обикновено ставаха по-красиви, когато по лицата им се появят дълбоки бръчки, каквито прорязваха лицето на Нийл. Но в мига, когато се появяха на лицето на Люк, той щеше да се превърне от красавец в чудовище. Признак на житейски опит, мъдрост и възмъжаване у другите, при него навярно те щяха да символизират разпуснатост и детинска сприхавост. С течение на времето Люк сигурно ще напълнее, докато Нийл винаги ще бъде слаб. Тя обичаше особено много очите на Нийл: яркосини, обградени от дълги, пепеляворуси мигли. Веждите му бяха от онези, които жените обичат да очертават с пръсти за собствено удоволствие…

Майкъл пък бе съвсем различен и от двамата. Гледайки го, човек си представяше древен римски патриций. Лицето му не бе особено красиво, но свидетелстваше за силен характер и по него нямаше нито следа от самодоволство. Истински Цезар! Цялото му поведение изразяваше изключителна сдържаност, сякаш искаше да каже: „Дълго се грижих за другите, както и за себе си. Бях в рая и в ада, но не се промених и успях да запазя непокътнат разума си“.

Сестра Лангтри реши, че новодошлият е изключително привлекателен мъж.

Усети, че Люк я наблюдава, и го изгледа престорено невъзмутимо. Знаеше, че го е победила. Той и досега не можеше да си обясни защо чарът му не успя да й въздейства, а Онър нямаше намерение да му разкаже нито за силното впечатление, което и бе направил отначало, нито за причините, които по-късно я бяха накарали да го намрази.

Днес, за разлика от друг път, той изглеждаше необикновено смирен, но не и уязвим, въпреки че много му се искаше да изглежда такъв в очите на сестра Лангтри.

— Тази вечер се срещнах с момиче от родния град — обяви Люк, без да промени нехайната си поза. — Представете си, пристигнала чак от Австралия в База 15! Добре, че успя да ме познае, защото аз изобщо не можах да си я спомня. Много се е променила.

Той разпери ръце и задъхано заговори с фалцетов глас; беше толкова артистичен, че на Онър изведнъж й се стори, че присъства на разговора му с момичето.

— „Майка ти беше перачка у нас — казва тя, — а ти и носеше коша с прането“. После спомена, че баща й бил шеф на банката.

Гласът му изведнъж се промени и Люк заговори с нормалния си тон. Но този път бе предпочел да играе ролята на надменен сноб.

— Навярно си е спечелил много, врагове по време на депресията, когато почти всички хора фалирали — казах аз. — За щастие, майка ми беше бедна като църковна мишка. „Колко си жесток!“ — възкликна тя и сякаш бе готова всеки миг да се разплаче. „Ами! — отговорих. — Казвам самата истина!“ „Но това не е повод да ме отблъскваш“ — проплака тя и големите й черни очи се насълзиха. „Как да отблъсна хубаво момиче като тебе?“ — отговорих.

Сетне на устните му заигра жестока усмивка, сякаш проблесна острие на бръснач и той добави:

— Правичката да си кажа, нямам нищо против да й го… наблъскам.

Онър Лангтри бе заела предишната си поза — с лакти, облегнати на масата, и брадичка, подпряна на ръката й; наблюдаваше го като хипнотизирана, докато той с променящ се глас и мимики пресъздаваше разигралата се сцена.

— Колко горчилка е насъбрана в душата ти, Люк — кротко изрече тя. — Навярно си се чувствал безкрайно унизен, когато е трябвало да носиш прането в дома на директора на банката.

Люк сви рамене и безуспешно се опита да заеме обичайната за него нехайна поза.

— Така е. Но не това бе най-унизителното — очите му се разшириха и гневно проблеснаха. — Нито пък фактът, че се налагаше да разнасям прането и на лекаря, на директора на училището, на пастора и на зъболекаря. Най-страшното бе, че ходех бос на училище. Тя учеше в моя клас. Спомних си я, когато ми каза коя е, но най-добре си спомних обувките, които носеше тогава. Черни лачени обущенца с каишка и копринени джуфки като на Шърли Темпъл. Сестрите ми бяха много по-хубави от другите момичета, по-хубави дори и от нея, но също като мен ходеха боси.

— Не ти ли е идвало наум, че децата, които са притежавали обувки, понякога са ти завиждали за свободата — попита сестра Лангтри.

Говореше с искрено съчувствие, опитвайки се да намери най-правилните думи, за да му помогне да види детството си в малко по-светли краски. — Самата аз съм изпитвала подобни чувства, когато посещавах местното училище, преди да ме изпратят в пансиона. Носех обувки като тези на банкерската дъщеря. Всеки ден със завист наблюдавах как някой босоног безгрижен хлапак, без да му мигне окото, върви през осеяното с тръни поле. О, как жадувах да захвърля обувките си и да отида при него!

— Тръните! — извика Люк и се усмихна. — Странно, бях ги забравил. Онези в родното ми градче бяха дълги, колкото човешки пръст. Бях свикнал да ги изваждам от стъпалата си, без да усетя никаква болка.

Той се напъчи, очите му гневно проблеснаха.

— Но през зимата, скъпа ми, добре образована, добре нахранена и добре облечена госпожице, през зимата целите ми стъпала се напукваха от студ — той произнесе думата отсечено, като изстрел от пистолет, — и често кървяха до болка — гласът му постепенно стихна, сетне отново се повиши. — Да, от студ, сестра Лангтри! Знаете ли какво е да умираш от студ?

Почувствала се огорчена и унизена от думите му, тя на свой ред се нахвърли върху него.

— Представи си, че знам. Мръзнехме до смърт в пустинята, измъчваше ни глад и жажда. А когато попаднах в джунглата, се разболях толкова тежко, че не можех да приемам нито храна, нито вода. Но това не ми попречи да изпълнявам дълга си! Съзнавах, че не са ме изпратили на фронта за украса. Опитай се да разбереш, че ти съчувствам за униженията, които си изтърпял в детството си. Извини ме, ако думите ми са те засегнали. Но знай, че говорех с най-добри намерения.

— Нямам нужда от съжалението ви! — извика Люк, но по лицето му беше изписана безгранична омраза.

— За бога, защо да те съжалявам, Люк? Важното е не откъде си дошъл, а накъде отиваш.

Внезапно мрачното му настроение се изпари, той престана да се самосъжалява и престорено весело заговори:

— Във всеки случай, преди армията да ме впримчи в клопката си, вече носех най-скъпите обувки. Живеех в Сидни и бях станал актьор. Лорънс Оливие ряпа да яде пред мене!

— Какъв бе театралният ти псевдоним, Люк?

— Луций Шерингам — тържествено произнесе той. — После установих, че е прекалено дълго за афишите. След това се прекръстих на Луций Ингъм. Луций е отличен театрален псевдоним, не звучи лошо и по радиото. Но когато отида в Холивуд, ще си измисля някое по-шикозно име — например Рет, или Тони. А мога и да се прекръстя просто в Джон, ако ролите, които играя, го изискват.

— Защо не си запазиш истинското име. Никак не е лошо за сцената. Струва ми се, че звучи достатъчно изискано.

— Не върви с презимето Ингъм. Ако запазя едното, трябва да се откажа от другото. Но идеята съвсем не е лоша. Как ви звучи Люк Диабло? Навярно при споменаването му моминските сърца ще тръпнат от любов.

— Защо не ти харесва фамилията Дагет?

— Дагет! Ама че тъпо име — звучи като задник на овца! — лицето му се изкриви от болка, която изминалите години не бяха успели напълно да заличат.

— Сестричке, знаете ли какъв добър актьор бях? Но, за съжаление, бях прекалено млад. Не успях да се проявя в най-добрата си светлина, защото ми навлякоха войнишката униформа. А когато ме демобилизират, вече ще бъда стар… Ще ме измести някой гаден хлапак, останал вън от армията, защото страдал от хипертония, или имал богат баща, който с подкупи уредил освобождаването му от военна служба. Господи, колко е несправедливо!

— Няма защо да се притесняваш, ако си бил добър актьор — опита се да го успокои младата жена. — Положително ще имаш успех, щом забележат таланта ти. Всъщност защо не си постъпил в някой от самодейните армейски театри?

— Аз съм сериозен актьор, а не водевилен комедиант! — възмутено извика Люк. — Комисията, която набираше самодейците, се състоеше от бивши водевилни артисти. Те търсеха единствено жонгльори и танцьори на „степ“. Смятаха, че младите актьори не разбират от този занаят.

— Не се отчайвай, Люк, сигурна съм, че ще успееш. Човек винаги постига онова, което желае с цялата си душа.

Внезапно сестра Лангтри дочу стенания, които се разнасяха от далечния край на павилиона и които й помогнаха незабавно да се изскубне от коварната примка, в която я бе оплел Люк — в тези мигове й се струваше, че отново започва да го обича…

Очевидно Нъгет вдигаше страхотна врява в канцеларията й и имаше опасност да събуди Мат.

— Сестричке, умирам — отново се разнесе пискливият му глас.

Тя се изправи и с израз на искрено съжаление се обърна към Люк:

— Извинявай, Люк, но ако не успея да го укротя сега, ще ви тормози през цялата нощ.

Вече се бе отправила към параваните, когато Люк подхвърли зад гърба и:

— Какво да се прави, нали не съм болен като него…

Лицето му се изкриви в грозна гримаса, на него бе изписано огорчение, че точно в мига, когато сестра Лангтри започваше да го вижда като велик актьор, бе принудена да се притече на помощ на някакъв лигльо, който хленчеше за мама. И „мама“, както всички майки, бе побързала да се подчини на капризите му. Люк хвърли поглед към канчето с чай, който вече бе изстинал и на повърхността му се бе образувала противна наглед ципа от сгъстяващото се мляко. Отвратен, той взе канчето и бавно и преднамерено изля съдържанието му върху масата.

Чаят се стече във всички посоки. Нийл скочи на крака и започна да попива панталона си. Майкъл също бързо отскочи от масата. Люк остана неподвижен, безразличен към съдбата на дрехите си, и мрачно се втренчи в гъстата течност, която се стичаше на пода.

— Веднага да почистиш, мръсник такъв — процеди през зъби Нийл.

Люк вдигна поглед и се изсмя.

— Накарай ме, ако можеш!

Той произнесе думите преднамерено заядливо, явно, с цел да вбеси Нийл.

Разтреперан от гняв, Нийл стисна устни, лицето му пребледня, но все пак успя да отговори:

— Ако не бях по-горен по чин от теб, сержант, с удоволствие щях да го направя и при това да ти натикам носа в мръсотията.

Той се обърна и се мушна между параваните, толкова заслепен от ярост, че не съзнаваше какво прави. Зад гърба му Люк подигравателно изкрещя:

— Само се фукаш! Хайде, капитане, бягай и се скрий зад пагоните, защото си само един страхливец!

Стиснатите му в юмруци пръсти постепенно се отпуснаха. Бавно обгърна с поглед масата и изненадано забеляза Майкъл, който с парцал в ръка попиваше разлятата течност.

— Тъпанар такъв! — процеди той.

Майкъл не му обърна внимание. Пусна напоения с чай парцал в канчето, постави останалите прибори върху импровизирания поднос и се отправи към кухнята. Останал сам на масата, Люк усети как постепенно в душата му замира огънят, който го тласкаше към бунт и неподчинение. Стиснал зъби, той призова на помощ цялата си воля, за да не се разплаче.