Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (7)

Седма глава

След като полковникът си отиде, Онър Лангтри остана неподвижна на бюрото си; челото и горната й устна бяха оросени от пот, резултат от изблика й на гняв. Вече съжаляваше, че се бе развикала на полковника. От подобно поведение нямаше полза, то само разкриваше пред него чувствата й, които тя предпочиташе да запази в тайна. Къде бе прочутото й самообладание, което й осигуряваше победа при всяка схватка с полковника? Разговорите с него относно павилион Х и пациентите в него означаваха губене на време. Никога досега не бе изпитвала такава омраза към него. Може би причината бе в тъжната история на Майкъл. Ако полковник Доналдсън бе дошъл малко по-късно, тя навярно щеше да се овладее, навярно нямаше да изгуби търпение. Но той бе пристигнал само няколко секунди, след като сестра Лангтри бе прочела документите на Майкъл.

Който и да бе военният лекар, описал случая на сержант Уилсън — тя не можа да свърже подписа му с позната физиономия — във всеки случай е бил отличен писател. Докато четеше рапорта му, действащите лица в инцидента сякаш оживяха пред очите й. Особено Майкъл, от когото вече имаше впечатления. Кратката им среща й бе дала повод да изпита известни съмнения по въпроса, да размишлява за това, което го бе довело тук, но истината надминаваше най-невероятните й предположения. Горкият човек бе преживял толкова голямо нещастие и несправедливост! Сигурно е страдал ужасно! Докато четеше документите, тя несъзнателно се развълнува от описаната история; скърбеше заедно с Майкъл за смъртта на приятеля му и мъката я задуши така, че едва можеше да преглътне; сърцето й се сви. Точно в този момент се появи полковникът и се превърна в отдушник за гнева и.

„Усещам в себе си симптоми на «болестта Х» — помисли си тя. — В продължение на няколко минути наруших куп правила от задължението ми да не бъда емоционално въвлечена в съдбата на пациентите си до неподчинение на висш офицер.“

Но споменът за лицето на Майкъл непрекъснато я преследваше, беше сигурна, че той ще преодолее всички трудности — за това красноречиво говореше дори фактът, че се бе примирил с изпращането си в отделение Х. Обикновено сестра Лангтри страдаше заради слабостта на пациентите си, заради неспособността им да реагират на случилото се с тях, но ето че сега се измъчваше заради човек, който очевидно нямаше нужда от помощта й. Тя разтревожено си помисли, че ситуацията крие опасност, беше си изработила сигурна система, която я предпазваше да се увлече, по когото и да е от пациентите й: непрекъснато си повтаряше, че те са болни, измъчени и засегнати от душевно разстройство, отразяващо се на мъжествеността им. Не че се страхуваше от мъжете и от любовта им, но знаеше, че добрата медицинска сестра е длъжна да остане безпристрастна. Но не и безучастна. От нея се искаше само да не допуска между нея и някой мъж да се зародят интимни отношения. Подобни случаи завършваха зле дори за обикновените пациенти, но можеха да се окажат пагубни за душевноболните. Бе размишлявала дълго за отношенията си с Нийл и все още не бе сигурна дали има право да продължи да се вижда с него след демобилизацията. Беше убедена, че не рискува нищо, защото Нийл вече бе почти оздравял, защото дните на павилион Х бяха преброени и защото все още се чувстваше способна да контролира положението и да си мисли за него като за болен, слаб и измъчен.

„Все пак не съм от желязо — казваше си тя. — Понякога ми е много трудно, въпреки че не го признавам.“

Младата жена въздъхна, размърда се и прогони от ума си мисълта за Нийл и за Майкъл. Не искаше още сега да отиде при пациентите си; челото й все още бе оросено от пот, а лицето й не бе възвърнало цвета си. Моливът — къде бе изчезнал моливът, след като го бе запратила по полковника? Ама че тъпанар бе този дъртак! Очевидно не съзнаваше каква опасност го грози, когато бе изказал нелепото си предположение относно чина на Майкъл. В какъв свят е живял през последните шест години? Сестра Лангтри почти не познаваше хората от съюзническите армии, но след като по време на цялата война се бе грижила за австралийци, бе абсолютно убедена, че повечето от сънародниците й са прекрасни хора: надарени с ум, със способност да командват и с всички останали качества, задължителни за офицерите, които упорито отказваха да бъдат повишени в по-висок чин от сержант. Безсъмнено бе проява на класовото им съзнание, но не в отрицателен смисъл. Бяха доволни от постигнатото и нямаха нужда от повишение. Сестра Лангтри бе готова да се закълне, че Майкъл Уилсън принадлежи към тази категория мъже.

Нима никой не бе говорил на полковника за съществуването на хора като Майкъл? Нима не бе способен сам да прозре истината? Очевидно не, или бе използвал първата му хрумнала мисъл, за да я уязви. Проклетият му полковник Подбрадник! Говореше толкова префърцунено, акцентът му бе по-снобски, дори и от този на Нийл. Защо да се нервира заради него? По-добре да го съжалява. Все пак База 15 бе толкова далече от „Макайър стрийт“ и той се чувстваше като риба на сухо. Полковникът съвсем не бе грозен и под наперената му външност и контешката униформа навярно се криеха слабости. Говореше се, че от месеци насам поддържал тайна връзка със сестра Хидър Конъли. Все пак и военните лекари бяха мъже и от време на време имаха нужда от малък флирт; но с кого да флиртуват, освен със сестрите? Желая ти щастие, полковник Подбрадник!

Моливът бе паднал на земята от другата страна на бюрото; Онър се пъхна отдолу, взе го и отново седна на мястото си. Господи, какво ли има да каже Хидър Конъли на полковника? Защото все пак сигурно разговарят понякога. Влюбените не прекарват цялото си време в правене на любов. По време на практиката си като невролог преди избухването на войната, Уолъс Доналдсън бе проявил огромен интерес към някои заболявания на гръбначния стълб със сложни названия. Може би двамата любовници разговарят за тях и съжаляват за липсата на непознати заболявалия на гръбначния стълб в полевите болници, където за беда гръбнаците на пациентите бяха разкъсани от куршум или шрапнел. Възможно бе да говорят и за жена му, която вярно го чакаше в елегантната им вила във Воклюз или Белвю Хил. Понякога мъжете обичат да споменават съпругите си пред метресите си, сякаш описват пред един приятел достойнствата на друг, съжалявайки, че не могат да ги запознаят. Защото повечето от тях са убедени, че съпругите им и любовниците им ще бъдат отлични приятелки, стига да е прието от обществото, в което живееха. В това твърдение имаше някаква логика. В противен случай навярно щяха да бъдат принудени да признаят, че са направили лош избор на жените в живота си.

Сърцето на Онър Лангтри се сви при мисълта, че и човекът, с когото бе живяла, бе постъпвал по същия начин. И непрекъснато й говореше за жена си и роптаеше срещу условностите, които не му позволяваха да ги запознае, защото бе твърдо убеден, че двете от пръв поглед ще се обикнат. След третото му изявление в същия дух Онър Лангтри бе убедена, че със сигурност ще намрази тази жена. Естествено, не бе толкова глупава да сподели с любовника си.

Колко отдавна бе всичко това! Изминалото време не се измерваше в часове и в секунди, а в различни периоди, сякаш бе огромно насекомо, което постепенно се освобождава от какавидата си и всеки път попада в различен свят.

Подобно на полковника любовникът на Онър също бе консултант специалист в Сидни, в главната болница, където бе разпределена току-що завършилата сестра. Всъщност това остана единствената нормална болница в живота й. Той бе дерматолог — съвсем нова специалност по това време. Освен това бе висок, мургав и красив, около трийсет и пет годишен. Естествено, беше женен. Ако не успееш да впримчиш лекар, докато все още носи бялата униформа на стажант, по-добре да оставиш всякаква надежда. Стажантите не си падаха по Онър; привличаха ги по-красиви, по-жизнени, по-кокетни и по-празноглави момичета. Едва когато надхвърлеха трийсетте, започваха да съжаляват за избора, направен преди години.

Онър Лангтри бе сериозно момиче и неизменно беше първенец на класа си. Колежките й тайно се питаха защо е предпочела да учи за сестра вместо медицина, въпреки че жените много трудно се допускаха в този факултет. Родителите й бяха богати и тя бе завършила едно от най-добрите училища в Сидни. Отначало бе решила да стане сестра, защото чувстваше наклонност към професията, без напълно да съзнава какво я очаква; знаеше единствено, че жадува за физическа и за емоционална близост с хората, която единствено професията на медицинска сестра можеше да й осигури. Тъй като бе избрала кариера, достойна за уважение и считана изключително за женска, родителите й бяха доволни и изпитаха облекчение, когато тя отказа на предложението им да учи медицина.

Докато бе стажант-сестра — наричаха ги „послушници“ — Онър не гледаше надменно колежките си и не парадираше с ума си. По време на престоя си в пансиона тя водеше активен живот: излизаше много, с различни приятели, без да проявява предпочитание към определен мъж. Почти нищо не се промени през четиригодишния й курс на обучение като медицинска сестра. Онър посещаваше всички забави, никога не оставаше без кавалер, ходеше с различни млади мъже по кафенетата и на кино. Но не задълбочаваше връзката си с тях, защото се интересуваше много повече от бъдещата си професия.

След получаването на дипломата си тя постъпи на работа в гинекологичното отделение на централната болница в Сидни, където се запозна с дерматолога, току-що назначен там. Двамата си допаднаха от самото начало и Онър веднага разбра, че той харесва духовитостта й. Едва по-късно осъзна, че я намира привлекателна като жена. По това време вече бе влюбена в него.

Младият лекар помоли свой приятел — адвокат, да му отстъпи за няколко часа апартамента си, намиращ се в една от високите сгради на „Елизабет стрийт“, и я покани там. Тя прие с пълното съзнание какво я очаква. Защото дерматологът предварително й бе обяснил условията с откровеност, която я бе възхитила. Заяви й, че никога няма да се разведе с жена си, за да се ожени за нея, но безумно я обича и искал да спи с нея.

Връзката им продължи една година. Срещаха се всеки път, когато той можеше да измисли уважителна причина, което съвсем не беше лесно — дерматолозите не разполагат с извинението за спешни случаи, както хирурзите или гинеколозите. Любовникът й шеговито казваше, че никой не вдига дерматолога от леглото в три часа през нощта, за да лекува криза от акне. Онър също не разполагаше с много свободно време, тъй като стажантка нямаше право на облекчения при определянето на часовете за дежурствата. Докато траеше връзката им, двамата успяваха да се срещат един път седмично, понякога им се случваше да не се видят веднъж в месеца.

Онър Лангтри изпитваше удоволствие при мисълта, че е негова любовница, а не съпруга. Ролята на съпруга й се струваше скучна и досадна. Но метресите винаги бяха обгърнати от загадъчност. Но действителността бе съвсем различна. Срещите им бяха тайни и прекалено кратки; Онър изпитваше разочарование при мисълта, че посвещава малкото си свободно време само на физическа любов, въпреки че нямаше нищо против нея и не я смяташе под достойнството си. Тя бързо схвана какво харесва любовникът й и беше достатъчно интелигентна да използва придобитите познания, за да продължи да задоволява сексуално както него, така и себе си. Но моментите, в които той й позволяваше да надникне в душата му, бяха много редки.

Сетне той й се насити. Съобщи й го незабавно, без да си направи труда да оправдае поведението си. Младата жена спокойно и наглед невъзмутимо прие декларацията му, сложи ръкавиците и шапката си и напусна апартамента и живота му. Но вече не бе същата Онър, която преди малко бе влязла тук.

Изпитваше мъка, неописуема мъка. Най-страшното бе, че не можеше да си обясни случилото се. Защо я бе обикнал, защо сега прекъсваше връзката помежду им? В най-оптимистичните моменти си казваше, че е предпочел да сложи край на отношенията им, защото се е влюбил в нея и не може да се примири с мимолетността на връзката им. Но когато разсъждаваше трезво, Онър съзнаваше, че истинската причина отчасти се крие в затрудненията, които му създава положението, отчасти във факта, че любовната им история бе станала монотонна и се бе превърнала в клопка за него. Навярно така се е чувствал и в присъствието на жена си, затова бе избягал в прегръдките на Онър Лангтри. Но имаше още една причина: постепенно тя промени отношението си към него, в душата й бушуваше негодувание, което не се опитваше да скрие, защото не можеше да се примири с мисълта, че за него е само партньорка в леглото, с лице и тяло, различни от това на съпругата му. Навярно, за да го задържи, трябваше да посвети цялото си време и енергия само на него, както вероятно постъпваше жена му.

Онър си каза, че не е способна на това. Имаше други планове за живота си и не желаеше да го жертва на задоволяване на капризите на един егоист. Въпреки че повечето жени очевидно бяха готови да го сторят, Онър Лангтри съзнаваше, че е по-различна от тях. Не мразеше мъжете; просто смяташе, че ще сгреши, ако се омъжи.

Ето защо се отдаде изцяло на работата си, която й доставяше удовлетворение, каквото никога не бе изпитала от любовната си връзка. Всъщност бе влюбена в професията си. Обичаше грижите за болните, тежката работа и с интерес наблюдаваше всеки нов пациент; изпитваше удоволствие при разрешаването на трудните проблеми, с които ежедневно се сблъскваше. Добрите й приятели (а те бяха малцина) се споглеждаха и поклащаха глава: несъмнено бедната Онър не се интересуваше от друго, освен от живота в болницата.

Навярно тя щеше да се запознае с други мъже, отново да се влюби и да промени възгледите си за брака, но избухването на войната й попречи. На двайсет и пет годишна възраст бе една от първите медицински сестри, която се записа доброволка, и в мига, когато влезе в армията, нямаше време да мисли за себе си. Беше служила в различни полеви болници в Северна Африка, в Нова Гвинея и на островите и с течение на времето загуби всички спомени и навици от миналото. О, какъв живот бе това! Монотонна и изтощителна до смърт работа и все пак толкова прекрасна и необикновена; Онър съзнаваше, че нищо не може да се сравни с нея. Сестрите от фронтовата линия бяха като членове на тайно братство, на което тя принадлежеше тялом и духом.

Въпреки това изминалите години бяха оставили върху нея своите белези. В сравнение с останалите сестри здравето й бе сравнително добро, защото бе едновременно разумна и калена. За разлика от повечето хора, прекарали дълги години на фронта, бе успяла да запази напълно разсъдъка си, но все пак въздъхна с облекчение, когато я изпратиха в База 15. Първоначално искаха да я върнат в Австралия, но тя се пребори успешно срещу заповедта на командирите си, защото чувстваше, че опитът й и сравнително доброто й здравословно състояние ще й помогнат да бъде полезна за родината си повече в полевата болница, отколкото в някоя болница в Сидни или в Мелбърн.

Преди около шест месеца напрежението започна да отслабва и тя имаше повече време да размишлява върху чувствата си и да реши какво ще прави в бъдеще. Питаше се дали упражняването на професията й в някоя обикновена болница ще я задоволи. Освен това с учудване откри, че понякога мечтае за по-емоционален живот, отколкото й предлага кариерата на медицинска сестра.

Ако не беше Люк Дагет, навярно нямаше да е готова да откликне на чувствата на Нийл Паркинсън. Когато Люк постъпи в отделението, Нийл все още бе в дълбока депресия и тя гледаше на него само като на пациент. Онър не успя да разбере защо присъствието на Люк внесе смут в душата й. Когато той за пръв път влезе в павилион Х, самоувереността му накара дъхът й да спре. В продължение на два дни тя сякаш бе хипнотизирана от него, чувстваше се така, както не се бе чувствала от години: женствена, желана, красива. Но Люк унищожи зараждащата се любов към него, след като започна да измъчва някакъв жалък, дребничък войник, попаднал в отделението след неуспешен опит за самоубийство. Когато откри, че под красивата му външност се крие обикновен метал, а не злато, тя бе готова да се откаже от професията си — безсмислена реакция, както си казваше по-късно, след като се бе оправила от шока. За щастие, Люк, изглежда, не разбра чувствата й — един от редките случаи в живота му, когато пропусна да се възползва от преимуществото си. Но той се намираше на непознат терен и бе заобиколен от непознати лица, ето защо закъсня точно с един ден да затвърди интимните си отношения със сестра Лангтри. Когато съсредоточи върху нея целия си чар, тя без колебание го отблъсна, без да се замисля, че може да нарани крехката му психика.

Моментното отклонение от възприетото поведение бе начало на голяма промяна в нея. Може би отчасти се дължеше на факта, че войната вече бе спечелена и ненормалният живот, който водеше, бе към края си; или пък Люк несъзнателно изигра ролята на „чаровния принц“ и изтръгна Онър Лангтри от съня, от който тя нямаше желание да се пробуди. Но от този момент нататък тя несъзнателно започна да изпитва и други чувства, освен безумната всеотдайност към професията си.

Ето защо, когато Нийл Паркинсън започна да излиза от депресията си и прояви интерес към нея, тя за пръв път забеляза какъв прекрасен човек и мъж е той и си позволи да се отклони от правилата, които сама си бе наложила. Приятелските чувства, които изпитваше към него, постепенно прераснаха в любов. Младият капитан не бе егоист, той се възхищаваше от нея и й се доверяваше. Освен това я обичаше. Онър изпитваше неописуемо щастие при мисълта, че ще се омъжи за него след войната и с нетърпение очакваше този миг.

Желязната дисциплина, която си бе наложила, не й позволяваше още да види Нийл като мъж, непрекъснато да се взира в ръцете и в устата му и да си представя, че го целува, или че се люби с него. За щастие, не си бе позволила подобни волности, в противен случай последствията щяха да бъдат катастрофални. База 15 не бе подходящо място за начало на връзка, която тя се надяваше, ще бъде за цял живот. Знаеше, че и Нийл мисли като нея, иначе вече щеше да е неин любовник. Освен това тя изпитваше удоволствие при мисълта, че върви като акробат по опънатото въже над бездната от потиснати желания и копнежи, каквато бе за нея павилион Х, да се преструва, че не забелязва изпълнения със страст поглед на Нийл.

Внезапно се сепна и погледна часовника си — беше девет и четвърт. Ако не побърза да отиде при пациентите си, сигурно ще си помислят, че тази вечер няма да ги посети.