Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (34)

Първа глава

На другия ден, около четири часа следобед, Онър Лангтри влезе в стаята на сестрите. Чувстваше се малко по-добре и жадуваше да изпие чаша чай в компанията на колежките си. В стаята седяха пет сестри, разположили се около две маси. На канапето се бе настанила сестра Доукин, вдигнала краката си на стол. Главата й клюмаше към мощната й гръд. Очите й вече се притваряха, когато позна жената, която стоеше на вратата, усмихна й се и й направи знак да се приближи.

Докато прекосяваше стаята, за да седне до приятелката си, Онър почувства, че й се завива свят, и бе обзета от паника. Знаеше, че не спи достатъчно и че не се храни добре. Сигурно бе, че ако не внимава, ще се разболее. Опитът, придобит от работата в павилион Х, й подсказа, че поведението й е продиктувано от желанието да забрави проблемите си, удобен начин да се отърве от отговорността си, без да моли главната сестра да я премести в друго отделение. Но бе прекалено горда, за да се предаде, затова реши, че трябва да спи и да се храни. Довечера щеше да вземе приспивателно, до каквото не беше прибягвала след сцената, разиграла се между Майкъл и Люк в канцеларията й.

— Седни, миличка, изглеждаш преуморена — каза по-възрастната жена и без да става, придърпа най-близкия стол.

— И ти не си по-добре, щом успя да задремеш тук.

— Снощи имах тежко дежурство — обясни Сали Доукин и намести по-удобно краката си. — Онези глупачки сигурно клюкарстват по наш адрес — тя посочи насядалите наоколо сестри. — Да беше чула какво говори нашата шефка, — като я слуша човек, ще си помисли, че няма по-голяма курва от тебе!

Думите на приятелката й накараха Онър да потръпне и да си помисли, че дъртата глупачка би трябвало да си държи езика зад зъбите, но вместо това бе предпочела да издрънка историята на най-добрата си приятелка, която бе побързала да я разпространи из лагера. Сега всички знаеха, че безукорната Онър Лангтри е прекарала нощта с някакъв войник в стаята си, както и ужасяващите подробности около самоубийството на Люк. За щастие, репутацията й беше безупречна и почти всички вярваха, че поведението й е било продиктувано от безкористна загриженост за нещастния войник. Онър видя, че сестрите от другите две маси любопитно я наблюдават, и си помисли: „Господи, ако разберат с какво съм се сблъскала: полова извратеност, убийство, отхвърлена любов… Не, не и с убийство — поне за това не бива да се притеснявам.“

Сали Доукин внимателно я гледаше с проницателните си, умни очи. Онър въздъхна, но продължи да мълчи. По-възрастната сестра реши да изиграе последния си коз.

— Знаеш ли, скъпа, че другата седмица се връщаме в добрата стара Австралия?

Онър замалко не изпусна чашата си, чаят се разплиска върху масата.

— По дяволите! — извика тя. — Виж какво направих! — сетне извади носната си кърпа от кошничката и се залови да бърше масата.

— Имам чувството, че не се радваш — настоя сестра Доукин.

— Просто съм изненадана. Кога го научи, Сали?

— Преди няколко минути, лично от нашата мила началничка. Нахлу в отделението и ни го съобщи — стискаше устата си, сякаш цяла седмица е яла стипца. Сигурно е сломена — ще трябва да се върне в скапания санаториум, който е управлявала преди войната. Няма да я приемат на работа в нито една свястна клиника или дори в окръжна болница. Питам се как е успяла да се издигне толкова в армията.

— Аз също не мога да си го обясня — отвърна Онър, простря кърпичката си на ръба на масата, сетне си наля нова чаша чай. — Знаеш ли, винаги ми е напомняла надзирателка във фабрика. Дано да я оставят в армията — може да й дадат и по-голяма пенсия, защото вече е на доста напреднала възраст.

— Ха — това ще бъде по-голям късмет, отколкото заслужава — сестра Доукин се пресегна за чайника и отново напълни чашата си, сетне продължи:

— Право да ти кажа, съжалявам, че трябва да се върна в Австралия. Мразя База 15, както и всичките полеви болници, където са ме изпращали, но винаги съм обичала работата си и най-вече свободата. Да, свободата…

— Права си, Сали, и аз изпитвам същото. Спомняш ли си онзи лагер в Нова Гвинея, когато само ние двете бяхме в състояние да оперираме? Никога няма да го забравя!

— Справихме се блестящо, нали, скъпа — гордо произнесе сестра Доукин. — Закърпихме горките момчета по-добре от всеки хирург, а шефът ни предложи за награждаване с ордена на дивизията. Повярвай, че това е отличието, с което най-много се гордея.

— Донякъде съжалявам, че войната свърши — промълви Онър. — Страхувам се от цивилния живот. Отново ще нося подлоги и ще слушам безкрайните оплаквания на капризни пациентки. С моя късмет сигурно ще попадна в гинекологичното отделение. Жалко — с мъжете се работи по-лесно.

— Права си. Когато жените постъпят в болница, очакват да ги обслужват като херцогини. Но мъжете се превръщат в истински светци и се стараят да докажат, че съпругите им никога не са се грижили за тях така добре, както медицинските сестри.

— Какво ще правиш след демобилизацията, Сали?

— О, навярно първо ще си почина — без особен ентусиазъм каза сестра Доукин. — После ще се върна в „Норт Шор“ Работила съм в още две болници, но почти целият ми живот премина в „Норт Шор“ — там се чувствам като в роден дом. Не зная дали на другите колежки ще им бъде приятно да ме видят, но главната сестра сигурно ще се зарадва. Освен това очаквам да ме повишат и да ме направят нейна заместничка. А ти, Онър? Навярно ще се върнеш в „Принс Алфред“? Знаеш ли, никога не съм обичала големите болници.

— Право да ти кажа, не знам — питам се дали да отида в „Калан Парк“.

Когато чу името на психиатричната болница, Сали Доукин рязко се изправи на мястото си и строго изгледа по-младата си колежка.

— „Калан Парк“? Сериозно ли говориш, Онър?

— Съвсем.

— Сигурно си полудяла. Много добре знаеш, че всички смятат за измет сестрите, които работят в психиатрията.

— Притежавам всички необходими дипломи и винаги мога да постъпя, където си поискам. Но ми се струва, че ще бъда по-полезна в психиатрията след опита, който натрупах в павилион Х.

— Миличка, не е едно и също! „Тропическата лудост“ е временна, повечето пациенти скоро се възстановяват. Но нещастниците, които прекрачват прага на лудницата, са осъдени да останат там до края на живота си…

— Зная, зная… но се надявам, че всичко ще се промени. По време на войната бе постигнат значителен напредък в пластичната хирургия, защо не и в психиатрията? Искам да съм там, когато промените настъпят.

Сестра Доукин добродушно я побутна по ръката.

— Скъпа, ти най-добре знаеш какво искаш, освен това не съм свикнала да изнасям проповеди. Запомни едно: рискуваш много. Ненапразно казват, че сестрите, които работят в психиатрията, обикновено са по-откачени от пациентите си.

В този момент в стаята влезе Сю Педър и се озърна, за да види от коя маса ще я посрещнат по-дружелюбно. Когато забеляза двете жени, седнали на канапето, тя широко се усмихна на Сали Доукин и надменно кимна на Онър.

— Ето я и младата Педър. Научи ли новината, Сю? — извика сестра Доукин, раздразнена от грубостта на младото момиче.

Принудена да отговори. Сю Педър колебливо се приближи до тях, сякаш усещаше някаква лоша миризма.

— Не, какво има? — попита тя.

— Дните ни тук са преброени, миличка.

Лицето на момичето внезапно се оживи и то радостно извика:

— Да не искаш да кажеш, че се връщаме у дома?

— Точно така.

Очите на сестра Педър се насълзиха, устните и потръпнаха и тя широко се усмихна, сетне възкликна:

— Най-сетне — какво щастие!

— Е, поне една от нас реагира нормално — присмехулно изрече сестра Доукин. — Личи си, по-голяма част от тукашните сестри са закоравели бойни коне.

Сю Педър се разплака още по-силно, но не пропусна да се възползва от забележката на Сали и да уязви сестра Лангтри.

Докато се заливаше в сълзи и хълцаше, изведнъж произнесе така ясно, че всички в стаята я чуха:

— Господи, какво ще кажа на бедната му майка!

— О, я престани! — възмутено избоботи сестра Доукин. — И не се прави на дете. Ненавиждам крокодилските сълзи! Кой ти дава право да съдиш по-старшите от тебе?

Онър смутено скочи на крака и извика:

— Сали, моля те, не се бъркай. Безполезно е!

Насядалите на съседните маси сестри вече не се преструваха, че не са забелязали скандала. Онези, които седяха с гръб, обърнаха столовете си, за да не пропуснат нещо. Всъщност не изпитваха лоши чувства към Онър — просто искаха да видят как Сали Доукин ще постави на мястото й малката глупачка Сю Педър.

Младото момиче привидно избърса очите си и продължи с глас, задушаван от сълзи:

— Благонравната сестра Лангтри, която прекарала цялата нощ със сержант Уилсън под предлог, че го лекува от шока! Какъв късмет за теб. Онър, че живееш сама в цялата барака. Но аз много добре знам какви са ви отношенията със сержанта Люк ми разказа всичко!

— Млъкни, малка кучко! — извика сестра Доукин, забравила дискретността в гнева си.

— Няма нищо. Сали — опита се да я успокои Онър, която жадуваше да избяга от стаята.

— Как да няма! — извика сестрата с гръмливия си глас, който караше стажантките да треперят от страх. — Забранявам ти да правиш гнусни намеци, малката! Как не те е срам да обвиняваш Онър във връзка с войник, след като самата ти до уши беше влюбена в един от тях!

— Как се осмеляваш! — възкликна сестра Педър.

— Да, осмелявам се! — отвърна Сали Доукин, от която, въпреки небрежната й поза, лъхаше авторитет. — Запомни, че след няколко седмици всичко ще се промени, че в цивилния живот ще бъдеш само някакво незначително момиченце. Предупреждавам те: не се опитвай да постъпиш в болницата, където работя аз! Не бих те взела дори за санитарка! Нещастието на момиченца като тебе е, че се мислят за принцеси, когато облекат офицерската униформа…

Възмутената й тирада бе прекъсната от силен вик на отчаяние, който накара двете жени да забравят свадата си. Онър Лангтри се стовари върху канапето и се разхлипа; очите й бяха сухи, но гърдите й конвулсивно се повдигаха.

О, какво облекчение бе да се изтръгне от заредената с напрежение атмосфера, от прекалената загриженост на Сали Доукин и от омразата на Сю Педър, най-сетне да даде израз на страданието, което от няколко дни я задушаваше като заседнала в гърлото й буца.

— Видя ли какво направи! — сопна се Сали, свали краката си от стола и тромаво се приближи до Онър, като през рамо подвикна на младото момиче:

— Хайде, изчезвай!

Изплашена, Сю Педър побърза да напусне стаята, докато другите сестри се тълпяха около Онър Лангтри, която повечето от тях харесваха и обичаха.

Сестра Доукин поклати глава и се залови да масажира раменете на младата жена, която все още конвулсивно потръпваше.

— Хайде, скъпа, успокой се. Крайно време беше да си поплачеш. Миличката… колко мъка и болка си изтърпяла…

Но утешителните думи на приятелката й не проникваха до съзнанието на Онър Лангтри, тя не виждаше загрижените лица на надвесените над нея сестри. За пръв път от дни насам тя изпита облекчение и заплака.