Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (32)

Шеста глава

Въпреки че оставаше около месец до окончателното ликвидиране на База 15, петимата пациенти от павилион Х и тяхната сестра се почувстваха изолирани от всички след смъртта на Люк Дагет. Самите те почти не контактуваха помежду си, усещайки страха и съмненията, които витаеха в отделението. Очевидно страдаха безмерно и всеки се бе затворил в себе си, преследван от срам и съмнения, за които се страхуваше открито да говори. Живееха като в кошмарен сън и се молеха разследването да приключи колкото е възможно по-бързо.

Въпреки че също бе погълната от проблемите си, Онър Лангтри неспокойно се взираше в лицата на пациентите си и търсеше признаци на душевно разстройство. За нейна изненада и щастие те не се появиха. Затворени в себе си, мъжете не се откъснаха от действителността, но изключиха от живота си доскоро любимата си сестра. Онър имаше чувството, че е запратена в далечна орбита и вече не съществува за пациентите си, освен когато се налагаше да изпълнява ежедневните си задължения: да приготви чая, да ги събуди и да инспектира почистването на помещението, да ги придружи до плажа, вечер да ги настани по леглата. Мъжете неизменно бяха учтиви към нея, но вече не можеше и дума да става за приятелство между тях и сестра Лангтри.

Идваше й да заудря с юмруци по стената, когато усети промяната в тях, да изкрещи, че не заслужава толкова жестоко наказание, че страда също като тях, че точно сега най-много се нуждае от приятелството им, че я убиват с поведението си. Но не направи нищо, не промълви нито дума. Измъчвана от чувството си за вина, тя тълкуваше реакцията им посвоему: казваше си, че са прекалено добри, за да я обвинят, че е изменила на дълга си, на самите тях. Лудост, каква лудост! Бе изпаднала в умопомрачение, изоставила бе пациентите си заради физическото си удоволствие. Ако разсъждаваше трезво, Онър навярно щеше да осъзнае абсурдността на предположението си, но обичайното й здравомислие беше изчезнало.

Бе познала страданието, но никога не бе изпитвала толкова ужасяваща мъка, която сякаш я задушаваше, подсилвана от мисълта, че задружното семейство, което представляваше павилион Х, вече не съществува.

 

 

Три дни след смъртта на Люк тя съобщи на Нийл, че разследването е приключило.

— Така ли? — безразлично попита той.

Продължаваше да идва в канцеларията й, но говореха само за незначителни неща.

— Да, полковникът побърза да ме осведоми днес следобед, сетне ми го съобщи и главната сестра. Заключението е: самоубийство, предизвикано от пълна депресия, предизвикана от патологична мания. Много термини, които не обясняват нищо, но звучат добре в официалния рапорт.

— Казаха ли нещо друго? — заинтересува се младият мъж и се приведе да изтръска пепелта от цигарата си.

— Не. Естествено, гледат ни накриво, но официално никой не ни обвинява.

— А вас мъмриха ли ви? — престорено небрежно попита Нийл.

— По принцип — не. Но главната сестра не се въздържа да коментира присъствието на Майкъл в стаята ми. За щастие, безупречната ми репутация й попречи да даде свобода на въображението си. Навярно не можеше да си представи, че ще отвлека бедния Майкъл, за да задоволя физическите си желания, но все пак подчерта, че е разочарована от мене. Всъщност напоследък имам чувството, че съм разочаровала всички…

Нийл затвори очи. В продължение на три дни непрекъснато мислеше за нея, представяше си я заедно с Майкъл, питаше се дали са се любили. Предателството й го измъчваше, въпреки че се опитваше да бъде обективен и да прояви разбиране. Въпреки усилията си, не успя да преодолее мъчителната си ревност и желанието на всяка цена да притежава Онър Лангтри, независимо от очевидното й предпочитание към Майкъл. Нийл не можеше да се примири с мисълта, че заради Майкъл е забравила досегашните си любимци, но любовта му към нея бе все така силна. Непрестанно си повтаряше: „Никога няма да се предам. Рано или късно ще я притежавам, защото се оказах достоен син на баща си. Едва сега го разбирам, чувствам се странно, но прекрасно.“

Нийл знаеше, че сестра Лангтри страда безмерно, и не злорадстваше, но се надяваше, че страданието ще й помогне да се осъзнае и да се върне в предишния си свят, където нямаше място за Майкъл.

— Не се ядосвайте — най-сетне промълви той.

Онър си помисли, че той има предвид мъмренето, което бе получила от главната сестра, и невесело се усмихна.

— Няма значение. Слава богу, всичко свърши. Жалко, че Люк беше толкова нетърпим. Съжалявам, че е мъртъв, но призракът му все още витае сред нас. Животът ни се превърна в ад.

— Смятате ли, че вината е само негова? — попита Нийл.

Надяваше се, че след приключването на разследването напрежението между него и Онър ще изчезне и отново ще разговарят като приятели.

— Не — тъжно отговори младата жена. — Вината е единствено моя.

Майкъл почука и надзърна през вратата.

— Чаят е готов, сестро.

Тя изведнъж забрави за присъствието на Нийл и през рамото му се втренчи в Майкъл.

— Влез за момент, ако обичаш. Трябва да говорим. Нийл, бъди така добър да правиш компания на другите. Можеш да им съобщиш новината. Идвам след минута…

Майкъл влезе и затвори вратата. На лицето му бе изписана мъка и същевременно боязън. Онър имаше чувството, че би дал мило и драго да се намира всякъде другаде, но не и при нея.

Майкъл действително се чувстваше крайно неловко, но чувствата, които бушуваха в душата му, нямаха нищо общо със сестра Лангтри. И все пак тя бе главната причина за терзанията му. Изпитваше панически страх, че ще грохне пред нея, и същевременно изгаряше от желание да сподели болката си. Но така щеше да отприщи бент, който трябваше завинаги да остане затворен. Всичко бе свършено, а може би никога не бе започвало. Чувстваше се безкрайно объркан и смутен, взираше се в любимата жена и отчаяно си казваше, че няма връщане назад. Съдено беше мъката да си остане в него, защото нямаше право да я сподели със сестра Лангтри. Не можеше да й даде щастието, което тя искаше и заслужаваше. Разбираше, че й е нанесъл дълбока рана, и мъката бе изписана по лицето му.

Страдалческото му изражение накара Онър Лангтри да изпита още по-остро болката от наранената си гордост и тя гневно извика:

— О, за бога, не ме гледай така? Да не си въобразяваш, че ще падна на колене и ще те моля за още? По-добре да умра! Чуваш ли, предпочитам да умра!

Младият мъж потръпна, пребледня, но стисна зъби и не й отговори.

— Уверявам ви, сержант Уилсън, че изобщо не възнамерявам да подновя интимните си отношения с вас — упорито продължи тя. — Повиках ви, за да ви съобщя резултата от разследването — потвърдено е, че Люк се е самоубил. Както всички нас, вие сте оправдан. Навярно сега ще престанете да гледате като пребито куче и да се самообвинявате! Това е всичко.

Майкъл внезапно осъзна, че тя се измъчва най-много от мисълта, че я е пренебрегнал. Ужасен от откритието си, той се опита да се постави на нейно място, да изпита унижението и болката на отхвърлената от любимия си жена. За жалост, липсата на самочувствие му попречи да я разбере напълно. Не можеше да си обясни реакцията й не защото бе безчувствен, заслепен или безразличен към нея, но защото смъртта на Люк го бе накарала да забрави случилото се през онази нощ в стаята й. Разкъсван от съмнения и угризения на съвестта, не се бе замислил как тя ще изтълкува поведението му. А сега беше прекалено късно.

Въпреки че изглеждаше болен, измъчен и странно беззащитен, Майкъл все пак успя да се овладее и без всякаква ирония изрече:

— Благодаря.

— Не ме гледай така! — отново изкрещя сестра Лангтри.

— Съжалявам…

— И аз, повярвай ми.

Тя се втренчи в книжата върху бюрото си. Стори й се, че са написани с йероглифи, защото не можеше да схване съдържанието им. Внезапно мъката я задуши, почувства, че повече не може да издържи. Вдигна очи, изпълнени с любов и прошепна:

— Майкъл! О, Майкъл…

Но той вече си беше отишъл.

Необходими й бяха цели пет минути, за да се успокои. Цялата трепереше, зъбите й тракаха, струваше й се, че полудява, горчиво съжаляваше за избухването си. Не предполагаше, че е способна така да нарани човека, когото обичаше, нито че може да страда толкова силно от предателството му. В главата й се въртеше една и съща мисъл: „Господи, ако това е любов, излекувай ме от нея. Излекувай ме или ме остави да умра, защото нито миг повече не мога да понасям страшната агония…“

Най-сетне стана, понечи да вземе шапката си, закачена зад вратата, но си спомни, че трябва да се преобуе. Ръцете й още трепереха и дълго не успя да завърже обувките и да нахлузи гетрите си. Нийл се появи в момента, когато тя се навеждаше за кошничката си.

— Тръгвате ли си вече? — изненадано и разочаровано попита той.

Надяваше се да продължат прекъснатия си разговор, но както винаги, Майкъл му бе попречил.

— Уморена съм до смърт. Ще се справите ли без мене?

Нийл загрижено се втренчи в лицето й и забеляза безграничното й отчаяние. Инстинктивно хвана ръката й и я разтърка, за да я стопли.

— Не, скъпа сестро — промълви той. — Знаете, че не можем да се справяме без вас. Но този път сте извинена. Идете да си легнете и гледайте добре да се наспите.

Онър възнагради с усмивка своя стар и верен приятел и се запита защо пристигането на Майкъл е сложило край на любовта й към него. Бедата бе, че не можеше да проумее логиката, на която бе подчинена любовта — ако изобщо тя съществуваше.

— Благодаря ти, винаги успяваш да ме успокоиш — прошепна тя.

Когато чу от устата й фразата, която самият той често употребяваше, сърцето на Нийл се сви и той пусна ръцете й. Все още не бе дошъл моментът да й каже онова, за което копнееше.

Взе кошничката й и я изпрати, сякаш бе домакин, а тя — гостенка. Когато се разделиха на стълбата, той се облегна на перилата и се загледа след нея, докато силуетът й се стопи в мрака. Сетне вдигна очи към притъмнялото небе и се заслуша в звука на водните капки, които се стичаха от листата на дърветата, в нестройния хор на жабите и в непрестанния шум на прибоя. Въздухът беше влажен, навярно скоро щеше да завали. „Дано Онър побърза, иначе ще се намокри…“ — каза си той.

— Къде е тя? — попита Нъгет.

Нийл се настани до масата и посегна към чайника.

— Има мигрена — отвърна Нийл, без да погледне към Майкъл, който имаше вид, сякаш също страда от ужасно главоболие. Сетне се намръщи и възкликна:

— Ненавиждам ролята на домакиня. Кой пак скри млякото.

— Аз — отговори Нъгет. — Прекрасна новина, нали? Едва сега вярвам, че с Люк е свършено. Какво облекчение!

— Бог да се смили над душата му — с гробовен глас произнесе Бенедикт.

— И над всички нас — прибави Мат.

Нийл наля чая във всички канчета и започна да ги подава на другарите си. „В отсъствието на Онър вечерният ритуал губи смисъла си“ — помисли си той, докато наблюдаваше Майкъл, чието внимание бе съсредоточено върху Мат и Бенедикт.

Нъгет важно извади някаква дебела книга, разтвори я далече от канчетата с чая и започна да я прелиства. Майкъл го изгледа едновременно развеселено и трогнато и попита:

— Това пък какво е?

— Доста мислих върху думите на полковника — обясни Нъгет и с благоговение докосна книгата, сякаш беше Библия. — Смятам да уча вечерно време и да си взема матурата. След това ще се запиша да следвам медицина. Какво ще кажеш?

— Браво, старче! Желая ти успех! — отвърна Майкъл.

Нийл не откъсваше очи от него и си мислеше: „Харесвам го и същевременно го ненавиждам. Ето поуката, която баща ми искаше да извлека от войната: «Не позволявай на сърцето си да ти попречи да изпълниш дълга си и не съжалявай след свършения факт»“. Ето защо невъзмутимо се намеси в разговора:

— Всички ние трябва да решим как ще живеем, след като свалим униформите. Питам се как ли ще изглеждам в костюм — никога досега не съм се обличал официално…

Както очакваше, Мат пръв реагира на забележката му.

— Как ще си изкарвам прехраната? — възкликна слепецът и по тона му пролича, че мисълта отдавна го измъчва. — Какъв счетоводител ще бъда, когато съм сляп? Военните няма да ми дадат пенсия, защото според тях зрението ми е наред. Господи, Нийл, какво ще правя?

Мъжете застинаха на местата си и се втренчиха в Нийл. „Ето че настъпи дългоочакваният момент! — каза си Нийл, не по-малко от другарите си затрогнат от страданието на Мат, но твърдо решен да изпълни плана си докрай. — Сега трябва да дам на Майкъл да разбере какво се очаква от него“.

Той окуражително сложи ръка върху рамото на Мат и промълви:

— Ще се погрижа за тебе, Мат. Не се безпокой, няма да те изоставя.

— Никога не съм бил просяк и няма да приема благодеянието ти — гордо отвърна слепецът.

— Не ти правя благодеяние — прекъсна го Нийл. — Изпълнявам дълга си. Много добре разбираш какво искам да кажа. Ние сключихме договор и все още не съм изпълнил задължението си по него — докато изричаше последните думи, той впи поглед в Майкъл.

— Да, прав си… — отвърна Майкъл. Моментално разбра какво се очаква от него и дори изпита известно облекчение, че го задължават да го направи, вместо да молят за съгласието му. Отдавна знаеше, че това е единственото разрешение, но не го желаеше и нямаше смелостта сам да го предложи.

— Съгласен съм с Нийл — повтори той. — Не става въпрос за благодеяние, Мат. Нашият приятел просто изпълнява задължението си.

Майкъл извърна очи от неумолимото лице на Нийл и с обич изгледа слепеца.