Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (28)

Втора глава

Седнал на верандата на бунгалото си, полковник Доналдсън автоматично разбъркваше чая си и се взираше в една точка. Горещият и влажен ден не предразполагаше към размисъл; полковникът се чувстваше отпаднал, както след всяка нощ, прекарана с Хидър Конъли. Но предишната нощ му се бе сторила по-уморителна, въпреки че през повечето време бяха разговаряли за предстоящата демобилизация и за възможността да продължат връзката си в цивилния живот.

Полковникът имаше навик безкрайно да разбърква течността в чашата си; докато продължаваше да върти лъжичката, сестра Лангтри, облечена в безупречната си униформа, се зададе по пътечката, застана под балкона и извика:

— Сър, идвам да ви съобщя, че един от моите пациенти се е самоубил.

Полковникът подскочи на стола си, отново се отпусна на него, сетне бавно остави лъжичката си и успя да се изправи на крака. Приближи се до люлеещите се перила, предпазливо се облегна върху тях и се втренчи в младата жена.

— Самоубийство ли! Ах, колко ужасно!

— Тъй вярно, сър — невъзмутимо произнесе сестра Лангтри.

— За кого става дума?

— За сержант Дагет, сър. Открих го в бараката с душовете. Накълцал се е с бръснача си и гледката не е от най-приятните.

— А, колко ужасно, колко ужасно — с треперещ глас каза полковникът.

— Може би ще предпочетете първо да хвърлите един поглед, сър, или незабавно да повикам полицията? — попита Онър и полковникът разбра, че сестрата го предизвиква към решение, което той нямаше смелост да вземе. Възрастният офицер извади носната си кърма и изтри потта от лицето си, което беше толкова пребледняло, че сред него се открояваше единствено моравият му нос, свидетелство за страстта му към силните напитки. Забеляза, че ръката му трепери, побърза да я пъхне в джоба си и влезе в бунгалото си.

— Струва ми се, че е по-добре първо да видя какво се е случило — промърмори тон, сетне плачливо възкликна:

— Господи, фуражката ми… Не мога да си намеря фуражката…

Докато двамата прекосяваха лагера, външният им вид не издаваше, че се е случило нещо необичайно. Полковникът пухтеше като локомотив, защото сестрата вървеше прекалено бързо.

— Имате ли… представа… защо го е… направил, сестро? — задъхано произнесе той, опита се да забави крачка, но младата жена неумолимо продължи да марширува пред него.

— Да, сър. Сноши залових сержант Дагет в банята, докато се опитваше да издевателства над сержант Уилсън. През нощта, подтикван от силни угризения на съвестта, сержант Дагет е решил да сложи край на живота си на местопрестъплението, в банята. Навярно самоубийството му е имало сексуална мотивация, за което свидетелстват нараняванията в областта на гениталиите.

Полковникът ядосано си каза: „По дяволите, как успява да говори спокойно, докато препуска с такава скорост?“ и задъхано извика:

— По дяволите, сестро, вървете по-бавно!

Изведнъж последните й думи проникнаха в съзнанието му и той усети как ужасът го обгръща като медуза. Единственото, което успя да изрече, бе:

— О, господи, каква отвратителна история!

След като сестра Лангтри със сигурни ръце отключи катинара, полковникът надникна в бараката и усети, че му се повдига. Успя да се сдържи само защото бе решен за нищо на света да не се изложи пред тази безкрайно неприятна жена. Сложил ръце зад гърба си, той се заразхожда напред-назад, преструвайки се, че размишлява. Когато най-сетне усети, че пристъпът на гадене е преминал, се изкашля и се изпъчи надменно пред сестра Лангтри, която презрително го изгледа.

— Някой друг знае ли? — попита той, извади носната си кърпа и отново избърса лицето си, което постепенно бе започнало да възвръща нормалния си цвят.

— Що се отнася до самоубийството, струва ми се, че не — произнесе сестрата с влудяваща невъзмутимост. — За съжаление, капитан Паркинсън, сержант Мейнард и аз бяхме свидетели на неморалното издевателство над сержант Уилсън.

— Много неприятно! И в колко часа се случи това?

— Приблизително в един и половина през нощта, сър.

Полковникът й хвърли недоверчив и същевременно раздразнен поглед.

— По дяволите, какво сте търсили в банята в един през нощта? И въобще как позволихте това да се случи? Трябваше да оставите някой ординарец или друга медицинска сестра да дежури през нощта.

— Ако имате предвид нападението срещу сержант Уилсън, нямам причина да се съмнявам, че намеренията на сержант Дагет са били точно такива — с леден тон отвърна тя. — Колкото до самоубийството, сержант Дагет с нищо не издаде намеренията си.

— Значи сте напълно убедена, че е самоубийство?

— Абсолютно, сър. Нима не забелязахте как държи бръснача?

Вбесен от намека й, че не е бил в състояние да остане достатъчно дълго в банята, за да огледа по-внимателно трупа, полковникът реши да смени тактиката.

— Още веднъж ви питам, сестра Лангтри: защо не осигурихте охрана на павилиона през нощта? И защо веднага не ме уведомихте за нападението срещу сержант Уилсън?

Младата жена невинно го изгледа.

— И през ум не би ми минало да ви безпокоя в два часа през нощта, сър, заради обикновено провинение. Намесихме се преди сержант Уилсън да пострада, а когато напуснах павилиона, сержант Дагет изглеждаше напълно нормално. Капитан Паркинсън и сержант Мейнард се наеха със задачата да го наблюдават през нощта, но при условие че отстраня сержант Уилсън от павилиона. Нямах повод да искам арестуването на сержант Дагет, нито да поискам помощ. Всъщност, сър, — спокойно продължи тя, — надявах се да не се наложи да привлека вниманието ви върху неприятния инцидент. Струваше ми се, че мога да разреша проблема без външна намеса, ако разговарям с двамата мъже, след като се успокоят. Когато напуснах павилиона; вярвах, че събитията ще се развият точно така.

Полковникът жадно се вкопчи в новата информация.

— Казахте, че сте отстранили сержант Уилсън от павилиона. Какво точно направихте?

— Беше получил сериозен емоционален шок, сър. Предвид създадените обстоятелства прецених, че е по-добре да го заведа в квартирата си, вместо да го изложа на опасността отново да бъде нападнат от сержант Дагет.

— Значи сержант Уилсън прекара цялата нощ при вас?

Тя невъзмутимо го изгледа и отвърна:

— Да, сър. Цялата нощ.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно, сър. Той все още е в стаята ми. Не исках да го върна в павилиона, преди да съм разпитала сержант Дагет.

— И вие ли прекарахте цялата нощ при него, сестро?

Ужасена, Онър разбра какво намеква полковникът. И през ум не му минаваше, че се е любила с Майкъл — за стария офицер тя бе безполово същество; той намекваше, че е извършила убийство.

— Не съм напуснала нито за миг стаята и сержант Уилсън, докато преди половин час дойдох на работа, сър. Открих трупа на сержант Дагет малко по-късно и установих, че смъртта е настъпила преди няколко часа — отвърна Онър с нетърпящ възражения тон.

— Разбирам — процеди полковник Подбрадник. — В хубава каша сме се забъркали!

— Позволете да не се съглася, сър. В цялата история няма нищо хубаво.

Той се престори, че не е чул хапливата й забележка и предпочете да се върне на предишната си мисъл.

— Значи нищо в поведението на сержант Дагет не е подсказвало, че е изпаднал в депресия и се готви да се самоубие.

— Точно така, сър — категорично отговори младата жена. — Всъщност не съм озадачена, че е решил да сложи край на живота си, а от начина, по който го е направил — мъчителен, кървав и отблъскващ! Умът ми не побира защо е унищожил мъжките си атрибути, с които толкова е гордееше. Но, общо взето, хората са странни същества — никога не правят онова, което се очаква от тях. Разберете, че бях съвсем честна с вас, полковник Доналдсън. Можех да ви излъжа и да ви съобщя, че душевното равновесие на сержант Дагет е било нарушено и го е подтикнало да сложи край на живота си, но предпочетох да ви кажа истината. Във всеки случай фактът, че не мога да си обясня самоубийството на сержант Дагет, съвсем не означава, че не го е извършил.

Полковникът безмълвно се обърна и тръгна към павилион Х с бавна крачка, с която този път спътницата му се съобрази. Той спря пред скъсаното въже и побутна с бастуна си купчината пране, сякаш бе управителка на пансион, която оглежда бельото на възпитаничките си за подозрителни петна.

— По всичко личи, че тук е имало някаква схватка — промълви той.

Устните на сестра Лангтри потръпнаха и тя леко се усмихна:

— Да, сър. Нощна схватка между капитан Паркинсън и няколко чифта долни гащи.

Полковникът вдигна рамене, продължи пътя си и подметна през рамо:

— Предпочитам да разговарям с капитан Паркинсън и със сержант Мейнард, преди да повикам полицията.

— Разбира се, сър. Не съм се връщала в отделението, след като открих трупа, и предполагам, че пациентите все още не знаят какво се е случило. Дори да са искали, не биха могли да влязат в банята, защото я заключих, преди да дойда при вас.

— Единствената ви правилна постъпка — заядливо произнесе той и внезапно осъзна, че съдбата му предоставя невероятната възможност веднъж завинаги да разчисти сметките си с безочливата сестра Лангтри. Когато докладва, че сержант Уилсън е прекарал цялата нощ в стаята й, че в отделението е станало сбиване, завършило с престъпление, сестра Лангтри положително ще бъде позорно изгонена от армията. О, какво щастие!

— Сестра Лангтри, държа да ви уведомя, че ви смятам за главна виновница за нещастния случай и ще се постарая да получите наказанието, което напълно заслужавате.

— Благодаря ви, сър! — отвърна тя без капчица ирония. Позволете едно малко уточнение: главните виновници за нещастието са двете бутилки уиски, изпити снощи от пациентите в павилион Х. Само ако можех да разбера кой е бил безмозъчният глупак, подарил бутилките на капитан Паркинсън, чието душевно състояние все още е нестабилно, щях да се постарая той да си получи заслуженото.

Полковникът, който вече изкачваше стъпалата пред отделението, внезапно се препъна и побърза да се хване за люлеещите се перила. Да, сестра Лангтри бе права, наистина се бе оказал безмозъчен глупак! Напълно бе забравил за уискито. Но тя знаеше истината. Налагаше се да се откаже от отмъщението си и бързо да премине към отстъпление. Проклето женище! Безочието й бе замаскирано под фалшива учтивост и дори армията не би могла да я превъзпита.

Мат, Нъгет, Бенедикт и Нийл седяха около масата на верандата, лицата им бяха мъртвешки бледи. „Горкичките“ — помисли си Онър. Не бе успяла да им даде кофеина и очевидно не можеше да го направи пред полковника.

При вида на последния всички скочиха на крака и отдадоха чест. Той се отпусна на крайчеца на скамейката, която се наклони, и полковникът побърза да се премести по-навътре, след което каза:

— Свободно, господа, седнете. Капитан Паркинсън, ще ви бъда безкрайно задължен, ако ми налеете чаша най.

Нийл се подчини, но ръката му леко трепереше, когато подаде очуканото канче на полковника.

Последният го пое, без да забелязва неугледността му, и с нескрито удоволствие отпи от горещата течност. Сетне с нежелание остави канчето на масата и строго изгледа четиримата мъже и сестрата.

— Разбрах, че снощи в банята е имало някакъв инцидент между сержантите Уилсън и Дагет? — запита той, сякаш това бе поводът, довел го в отделение Х толкова рано сутринта.

— Вярно е, сър — спокойно отговори Нийл. — Сержант Дагет се опита да издевателства сексуално над сержант Уилсън. Сестра Лангтри повика на помощ сержант Мейнард и мене, придружихме я до банята и успяхме да ги разтървем.

— Действително ли видяхте сцената с очите си, или повтаряте онова, което ви е казала сестрата?

Нийл го изгледа с неприкрито презрение.

— Разбира се, че го видяхме — в тона му се промъкна отвращение, сякаш го принуждаваха да разказва за нещо, което намираше крайно неприятно. — Навярно сержант Уилсън е бил изненадан, докато е бил под душа, защото беше гол и мокър. Сержант Дагет също бе свалил дрехите си, но беше сух и забелязахме, че е сексуално възбуден. Когато тримата влязохме в банята, той се готвеше да нападне сержант Уилсън, който бе заел отбранителна поза.

Нийл замълча, изкашля се и втренчи поглед в някаква точка над главата на полковника, сетне продължи:

— За щастие, сержант Уилсън не бе изпил голямо количество от уискито, което ни попадна снощи, иначе нещата положително щяха да вземат лош обрат за него. — Люк Дагет бе напълно трезвен…

— Добре, добре, без излишни подробности — побърза да го прекъсне полковникът, чието сърце се свиваше при всяко споменаване на уискито. — Сержант Мейнард, потвърждавате ли изложените от капитана факти?

Бенедикт за пръв път вдигна поглед. По лицето му бе изписано огромно изтощение, очите му бяха зачервени от изпития алкохол. Проговори бавно и предпазливо, сякаш дни наред бе репетирал репликата си:

— Да, сър, точно така беше… Но Люк Дагет е позор за човечеството, гаден, отвратителен тип…

Мат бързо скочи на крака, безпогрешно постави ръката си на рамото на Бенедикт и го накара да се изправи, като извика:

— Бързо, Бен, моля те, изведи ме навън. Чувствам се зле след алкохола, който изпихме снощи.

Полковникът не се опита да ги спре, притеснен от новото напомняне на двете бутилки „Джони Уокър“. Докато Мат и Бенедикт прекосяваха верандата, той мълчаливо седеше на пейката, след което отново се обърна към Нийл:

— Какво се случи, след като сложихте край на въпросния инцидент?

— Сержант Уилсън изпадна в нервна криза, сър. Често се случва, като реакция от схватка. Цялото му тяло се разтрепери, задъхваше се. Ето защо предложих на сестра Лангтри да го отстрани колкото е възможно по-бързо от сержант Дагет и да го отведе в квартирата си. Смятах, че по този начин ще предпазя Люк Дагет от… изкушение. Смея да твърдя, че последният се боеше от последствията от постъпката си и признавам, че не направих нищо, за да разсея страховете му, защото, честно казано, не го обичам.

В началото на дългата му тирада Онър слушаше Нийл с учтив интерес, но когато го чу да казва, че идеята да отстрани Майкъл от павилиона е негова, очите й се разшириха от изненада, сетне се изпълниха с благодарност. Скъпият Нийл, кавалер до мозъка на костите си! Полковникът никога не би се усъмнил в думите му, защото според него единствено мъжете имаха право да командват. Но изведнъж дъхът й секна — явно Нийл отлично знаеше къде Майкъл е прекарал остатъка от нощта. Нима чувствата й бяха изписани така явно по лицето й, или, без да иска, бе улучил истината?

— В какво състояние беше сержант Дагет след завръщането ви в павилиона, капитане? — попита полковникът.

— В обичайното си, сър. Отвратителен, нахален, с отровен език. Ни най-малко не съжаляваше за постъпката си. Заплашваше, че ще отмъсти на всички и най-вече на сестра Лангтри, защото открито я ненавиждаше.

Полковникът изглеждаше шокиран от горчивите им думи по адрес на мъртвеца, после си спомни, че те все още не знаят за края му. Все пак се изкуши да удължи развръзката на тази трагикомедия и запита с престорена небрежност:

— Къде е сега сержант Дагет?

— Не знам и не ме интересува, сър — отвърна Нийл. Честно да си призная, ще умра от радост, ако кракът му никога вече не стъпи в отделението.

— Разбирам. Е, капитане, поне сте честен.

Всички разбираха, че полковникът явно полага огромни усилия и се съобразява с крехкото душевно равновесие на пациентите от павилион Х, но когато се обърна към Нъгет, пролича, че търпението му започва да се изчерпва.

— Редник Джоунс, днес сте необикновено мълчалив. Имате ли да добавите нещо към показанията на другарите си?

— Кой, аз ли, сър? Не, не съм видял нищо, имах мигрена — тържествено заяви той. — Класически случай, сър, трябваше да ме видите. Преди два дни изпаднах в летаргия… — обсипа той събеседника си с порой от сложни медицински термини, за да опише особените симптоми на заболяването си. Най-накрая полковникът уморено го прекъсна:

— Отлично, редник Джоунс. Ако военните ви познания се равняваха на научните, вече щяхте да бъдете генерал и щяхме да окупираме Токио още през хиляда деветстотин четирийсет и трета. Препоръчвам ви след демобилизацията да учите медицина.

— Уви, невъзможно е, сър, имам само основно образование. Но възнамерявам да постъпя в училище за санитари.

— Жалко, светът може би ще загуби нов Пастьор. Сигурен съм, че ще се справите отлично, редник Джоунс. Желая ви успех.

Мат се бе върнал без Бенедикт; неподвижно стоеше до вратата и напрегнато се вслушваше в разговора.

— Ефрейтор Сойер, имате ли да добавите нещо?

— Не съм видял нищо, сър — иронично произнесе Мат.

Полковникът гневно сви устни, дълбоко си пое дъх и попита:

— Господа, някой от вас бил ли е в банята след инцидента между сержантите Уилсън и Дагет?

— Не, сър — гузно отвърна Нийл. — Съжалявам, че ни заварвате небръснати, но снощи попрекалихме с уискито и първото, от което имахме нужда тази сутрин, беше чаша чай.

— Можехте поне да им дадете кофеин — внезапно се нахвърли полковникът върху сестра Лангтри и мрачно я изгледа.

Тя повдигна вежди и леко се усмихна.

— Приготвила съм го, сър.

Полковникът най-сетне стигна до дългоочакваната развръзка и рязко изрече:

— В такъв случай не знаете, че тялото на сержант Дагет тази сутрин е намерено там.

Противно на очакванията му, мъжете с безразличие посрещнаха изявлението му и не изразиха нито изненада, нито скръб, сякаш бе направил банална забележка за времето.

Мълчанието бе нарушено от Нийл, който разбра, че полковникът очаква някакъв коментар.

— Наистина ли е мъртъв? Никога не съм го смятал за толкова съобразителен!

— Най-сетне се отървахме от мръсника! — намеси се Мат.

— Дядо Коледа ми поднесе най-хубавия си подарък! — весело възкликна Нъгет.

— Откъде знаете, че се е самоубил, капитане?

Нийл учудено го изгледа.

— Нима мога да предположа друго, сър? Люк беше прекалено млад, за да умре от естествена смърт, нали?

— Вярно е, но защо веднага решихте, че е сложил край на живота си? — продължи да го разпитва полковникът.

— Щом не е получил инфаркт, или нещо подобно, значи се е самоубил. Повярвайте ми, сър, всички с удоволствие бихме му помогнали. Но сноши не бяхме настроени да убиваме, а да празнуваме.

— Как е умрял, сър? — заинтересува се Нъгет. — Прерязал си е гърлото, или се е пробол с нож? Може би се е обесил?

Внезапно отвратен и уморен до смърт, полковникът извика:

— Знаех си, че точно ти ще се заинтересуваш, садист такъв! Сержант Дагет е направил онова, което японците наричат харакири.

— Кой е открил трупа му? — попита Мат, който все още стоеше на вратата.

— Сестра Лангтри.

Този път реакцията на мъжете бе точно такава, каквато полковникът бе очаквал, когато им съобщи за смъртта на Люк: настъпи гробна тишина и всички ужасено се втренчиха в младата жена. По всичко личеше, че Нъгет всеки момент ще избухне в сълзи, Мат изглеждаше смаян, а Нийл — безутешен.

— Бедна приятелко — най-сетне промълви той, — сигурно сте преживели страхотен шок.

Онър поклати глава и отправи към питомците си изпълнена с любов усмивка.

— Нищо ми няма, не се притеснявайте.

Окончателно сразен, полковникът отчаяно въздъхна и примирено се плесна по бедрата. Господи, какво да прави с тези типове, които не изпитват капчица състрадание към мъртвия си другар, но са покрусени, защото любимата им сестра Лангтри е имала неприятно преживяване?

Изправи се, небрежно отдаде чест и каза:

— Довиждане, господа. Благодаря ви за вниманието и за чая.

 

 

Докато редом със сестра Лангтри прекосяваше голямата зала, полковникът възкликна:

— Сигурен съм, че знаеха! Знаеха, че другарят им е мъртъв, бас държа!

— Така ли мислите? — студено запита сестра Лангтри. — Струва ми се, че грешите. Според мен те само се опитват да ви дразнят. Не бива да им се хващате на номерата, защото ще станат още по-нахални.

— Не се нуждая от съветите ви, госпожице — побеснял от яд, възкликна полковникът. Изведнъж си припомни деликатното си положение, благодарение на което сестрата го държеше в ръцете си, но все пак не издържа и злобно каза:

— Сигурен съм, че ще има разследване.

— Естествено — невъзмутимо отвърна младата жена.

Внезапно той се почувства уморен до смърт и си каза: „Господи, каква неприятна история, и то след такава тежка нощ…“ Сетне продължи:

— Струва ми се, че няма престъпление. За негово щастие, сержант Уилсън има желязно алиби, осигурено от ваша милост, която се ползва с безупречна репутация. Все пак не бих се ангажирал с мнение, преди полицаите да огледат трупа. Ако заключението им отхвърли хипотезата за престъпление, разследването ще бъде формално. Всичко зависи от полковник Сет — незабавно трябва да го уведомя…

Той отново въздъхна и злобно я изгледа.

— Да, голям късмет има младият Уилсън! Жалко, че другите сестри не проявяват толкова голяма загриженост за пациентите си.

Онър спря пред завесата от бирени капачки и се запита защо човек изпитва желание да засегне определени личности, а след това се изненадва, когато те му отвърнат със същото. Точно такива бяха отношенията й с полковника от мига, в който се бяха запознали: надпреварваха се кой да нанесе по-силен и по-болезнен удар. По навик тя и сега не пропусна да се заяде с него заради хапливата му забележка по адрес на Майкъл.

— Ще помоля пациентите да не споменават за алкохолната си оргия — с меден глас произнесе тя. — Не виждам причина да се повдига този въпрос, ако военната полиция потвърди хипотезата за самоубийството на сержант Дагет. А вие как мислите, сър?

Полковникът беше вбесен и би дал мило и драго да заличи ехидната усмивка от лицето й, да извика, че хич не го е грижа, ако сестрата разгласи, че той, началникът на неврологичното отделение, е напил с уиски душевноболни пациенти. Но знаеше, че е невъзможно, че и този път трябва да се примири. Мрачно кимна и процеди:

— Както прецените, сестро. Аз няма да го спомена.

— Извинете, че ви напомням, сър, но все още не сте разпитали сержант Уилсън. Когато излязох, той спеше, но съм сигурна, че е преодолял шока и ще може да отговори на въпросите ви. Елате с мен в квартирата ми. Исках да настаня сержанта в някоя свободна стая, ала всичките бяха заключени. Но всяко зло за добро — той прекара цялата нощ под непрекъснатото ми наблюдение. Уверявам ви, че беше крайно неудобно, тъй като разполагах само с едно тясно легло.

Ах, каква безочлива кучка! Ако редник Нъгет Джоунс беше потенциален Пастьор, то от сестра Лангтри положително щеше да излезе нов Хитлер. Полковникът бе принуден да признае, че дори когато бе в най-добрата си форма, не би могъл да стъпи на малкото пръстче на Онър Лангтри. А днес се чувстваше безкрайно уморен и потресен от случилото се в павилион Х.

— Ще разпитам сержанта по-късно. Довиждане — бавно изрече той.