Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (27)

Първа глава

На другата сутрин, малко преди седем, сестра Лангтри излезе от стаята си. Беше облечена в униформата, която носеше денем: сива рокля, бял воал, червено наметало, целулоидни яка и маншети; сребърната емблема на шията й, изобразяваща изгряващо слънце, блестеше като нова. Тоалетът й отговаряше на настроението й: беше просто влюбена жена. Усмихнато вдигна лице към изгряващото слънце и се протегна.

Пътят до павилиона никога не й се бе струвал толкова дълъг и същевременно толкова кратък. Не изпитваше съжаление, че е оставила Майкъл да спи, нито се тревожеше от неприятен разговор с Люк. Не беше мигнала цяла нощ, а Майкъл бе заспал едва в шест часа, когато тя напусна леглото. Първата й работа бе да затвори процепа между щорите в съседната стая, сетне отиде да се изкъпе. Върна се в стаята си след около половин час и когато видя, че Майкъл спи, се наведе и целуна неподвижните му устни. Каза си, че не съжалява, задето е заспал — от сега нататък винаги ще бъдат заедно. Скоро ще ги демобилизират, а тя не се бои от живота в провинцията. Освен това, Мейтланд не беше толкова далече от Сидни, а животът в долината на Хънтър не можеше да се сравни с нерадостното съществуване на полските работници и на овчарите в западните области на Австралия.

Обикновено в шест и половина сутринта някой от отделението вече беше буден. По принцип Онър идваше половин час по-рано, приготвяше чая и събуждаше мъжете. Тази сутрин спалното помещение тънеше в тишина, всички мрежи, с изключение на тази на Майкъл, бяха спуснати.

Младата жена остави наметалото и кошничката си в канцеларията, сетне отиде в кухничката, където ординарецът вече беше оставил ежедневната дажба пресен хляб, буркан с масло и друг с конфитюр — отново от сливи. Спиртникът отказа да работи — докато го запали, цялото й тяло плувна в пот. Сезонът на мусоните приближаваше; миналата седмица влажността на въздуха се бе повишила с двайсет процента.

След като приготви чая и намаза хляба с масло, тя постави канчетата и чиниите върху дъската, която служеше вместо поднос, и я занесе на верандата. Върна се за чайника, като се питаше дали не е забравила нещо. Да… малка подробност: вчера бе толкова ядосана на питомците си, че бе решила да се държи непреклонно с тях, но нощта, прекарана в прегръдките на Майкъл, бе смекчила сърцето й. Горкичките, навярно се чувстват ужасно след оргията с уиски, подарено от онзи глупак, полковника.

Отиде в канцеларията си, отключи аптечката и извади шишенце с някаква мътна течност. Съдържащите се в нея аспирин и фенацетин се бяха утаили на дъното, а кофеинът плуваше на повърхността. Когато мъжете седнат на верандата, ще даде на всеки по лъжичка течен кофеин — стар номер, който бе спасявал репутацията на много млади лекари и сестри.

Когато мина покрай стаята на Нийл, отвори вратата и извика:

— Ставай! Чаят е готов!

Лъхна я отвратителна миризма и тя побърза да продължи пътя си към голямата зала.

Нъгет беше буден и я посрещна с измъчена усмивка.

— Как се чувстваш, Нъгет?

— По-добре, благодаря.

— Прекрасно! Добро утро, Мат! Добро утро, Бен!

Онър се спираше пред леглото на всеки, вдигаше мрежата, навиваше я на руло и ловко я запращаше върху обръча на стената; по-късно щяха да драпират мрежите според изискванията на главната сестра.

Естествено, леглото на Майкъл беше празно, тя се обърна и се запъти към това на Люк. Доброто й настроение се изпари. Какво да му каже? Как ли ще се държи той по време на разтвора, който трябваше да проведе с него веднага след закуската? Но Люк не бе там; мрежата бе измъкната изпод дюшека и когато Онър я повдигна, забеляза, че чаршафите са събрани, като че някой е спал върху тях, но постелята е студена.

Тя се обърна и забеляза, че Мат и Бенедикт седяха приведени на леглата си, стиснали главите си с ръце, сякаш изпитваха болка при най-малкото движение.

— По дяволите полковника и „Джони Уокър“ — промърмори тя, когато видя как Нийл излиза от стаята си, пребледнял като мъртвец, и със залитане се отправя към мокрото помещение в дъното на коридора.

По всичко личеше, че, както обикновено, единствено тя е в състояние да открие Люк. Прекоси верандата, слезе по стълбата и се отправи към бараката с душовете.

Докато вървеше, си каза, че независимо от влагата денят е прекрасен. Очите я боляха от липсата насън и от блясъка на слънцето, което се издигаше зад палмовата горичка в края на лагера. Светлината му никога не й се бе виждала толкова ясна, блестяща, мека. Когато се натъкна на въжето с пране, което все още бе на земята, тя прескочи купчината ризи, панталони, чорапи и долно бельо и се усмихна, като си представи как скъпият й Нийл, винаги изпълнен с достойнство, пиян се бори с прането.

 

 

В банята беше тихо. Прекалено тихо. Люк бе тих. Дори прекалено. Лежеше на циментовия под, подпрял гръб на стената, сгърчените му пръсти стискаха бръснач. По златистата му кожа криволичеха вадички засъхнала кръв; в разпорения му корем се бе образувала локва съсирваща се кръв, сред която се виждаха вътрешностите му; подът около него също плуваше в кръв.

Онър се приближи само дотолкова, че да види раните, които си бе нанесъл: разпорен от горе до долу корем и обезобразени гениталии. Бръсначът бе негов — острие с абаносова дръжка, което Люк предпочиташе пред самобръсначките, защото бръснеше по-гладко. Тя се втренчи по-отблизо в ръката му и с облекчение установи, че Люк очевидно се е самоубил: пръстите му съвсем естествено стискаха бръснача и дори бяха прилепнали към него от изтеклата и съсирена кръв. Главата му бе отметната назад под странен ъгъл, за миг й се стори, че очите му подигравателно я следят през полузатворените клепачи; сетне осъзна, че са изцъклени и в тях вече никога не ще проблеснат златистите лукави пламъчета.

 

 

Онър не изкрещя. След като огледа ужасяващата сцена пред очите й, тя реагира инстинктивно: излезе навън, затвори вратата и с треперещи ръце постави катинара. Сетне безсилно се облегна на рамката: дишаше на пресекулки и устата й се отваряше и затваряше с кошмарна последователност, като че бе риба на сухо.

Необходими й бяха около пет минути, за да се изтръгне от летаргията и да отпусне ръцете си, вкопчени във вратата. Усети влага между бедрата си и изплашено си помисли, че се е подмокрила, после установи, че е само пот.

Изведнъж си спомни за Майкъл и обзета от безумна ярост и от отчаяние, заудря с юмруци по вратата. Проклет да е Люк заради онова, което беше направил! Господи, защо тези пияни глупаци не съумяха да го опазят? Защо винаги трябва да върши всичко сама? „Ах, Люк, мръсник такъв, значи все пак победи! Ах, ти отвратителен перверзен тип, никога не съм вярвала, че ще стигнеш чак дотам, за да си отмъстиш…“

Лицето й бе обляно от сълзи: плачеше от гняв и от мъка заради кратките мигове на щастие, които никога нямаше да се повторят, за обляната в светлина утрин, която сега бе окъпана в кръв. О, Майкъл, моят Майкъл! Не беше честно. Още не бяха разговаряли, не бяха обсъждали случилото се и бъдещия си живот. В този миг Онър осъзна, че всичко е загубено безвъзвратно, че не е съдено да бъде щастлива с Майкъл. Люк все пак бе победил.

Тя прекоси лагера като автомат, движеше се бързо и механично; отначало не знаеше къде отива, сетне се отправи в единствената възможна посока. Усети, че лицето й е мокро от сълзи и ги избърса с опакото на ръката си, оправи воала си, приглади веждите си. „Така! Сестра Лангтри, сестра Лангтри, опомни се! Та нали ти си отговорна за пациентите от павилион Х. Не забравяй, че твой дълг е да се грижиш първо за тях, после за себе си. Очакват те петима души, които на всяка цена трябва да защитиш от последствията, от последния номер на Люк Дагет.“