Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (24)

Пета глава

Будилникът събуди Онър Лангтри в един през нощта. Беше решила да отиде в отделението, за да види как е Нъгет. Освен това, тази вечер пациентите й като че не бяха на себе си — измъчваше я странно предчувствие и си каза, че няма да е зле да провери какво става в павилиона през нощта.

Отдавна бе свикнала да се събужда моментално, затова бързо стана от леглото и се облече. Едва ли посред нощ някой щеше да й обърне внимание, затова си позволи да нахлузи панталоните и якето си на голо, след което обу тънки чорапи и тежките си обувки. Часовникът и ключовете й бяха на бюрото, до фенерчето, тя ги пъхна в джоба на якето си и запаса колана си. Докато се приготвяше, мълчаливо си повтаряше: „Господи, дано всичко в отделението е наред!“

Когато повдигна завесата от бирени капачки и на пръсти тръгна по коридора, всичко й се стори спокойно; не, всъщност бе прекалено спокойно, сякаш отделението бе обитавано от призраци. Чувстваше някаква незабележима разлика, но й бяха необходими няколко секунди, за да разбере точно какво: не чуваше равномерното дишане на спящите мъже. Освен това в стаята на Нийл светеше и зад затворената врата се дочуваха тихи гласове. В спалното помещение само мрежите на Мат и Нъгет бяха спуснати около леглата им. Онър тихо се доближи до това на Нъгет и безшумно дръпна паравана, но забеляза, че е буден, защото очите му проблеснаха в мрака.

Младата жена повдигна парцала, който покриваше легенчето и видя, че е празно.

— Още ли не си успял да повърнеш? — учудено попита тя.

— О, повърнах преди малко. Майкъл ми донесе чист леген — отвърна Нъгет с тих и изнемощял глас.

— Как се чувстваш сега?

— Много по-добре.

Онър се залови да измерва пулса, температурата и кръвното му налягане, след което освети с фенерчето си диаграмата, прикачена в долния край на леглото и нанесе данните.

— Искаш ли чаша чай? Веднага ще ти направя.

— И още как! — моментално се оживи Нъгет. — Устата ми е като тоалетна.

Тя му се усмихна и отиде в кухничката. Никой не умееше да приготовлява чай толкова хубаво и бързо като нея. Когато някой от мъжете се заемеше с тази задача, неизбежно правеше някаква беля — разсипваше чая от кутийката, или врялата вода. След няколко минути тя вече стоеше пред леглото на Нъгет с чаша горещ чай в ръка. Постави я на шкафчето, помогна на Нъгет да седне, сетне придърпа стол до леглото му и седна до него, докато болният жадно отпиваше от чашата си на малки глътки, като птичка.

— Знаете ли, сестро — каза той, докато духаше горещата течност, когато болката ме измъчва, си казвам, че няма да я забравя, докато съм жив, и ще ви я опиша подробно, както ви описвам обикновеното си главоболие. Но когато мигрената изчезне, за нищо на света не мога да си спомня какво съм изпитвал, освен че беше ужасно.

— Напълно нормално е, Нъгет — отвърна тя и се усмихна. Човешкият мозък е устроен така, че паметта заличава по-бързо мъчителните спомени. Великолепен защитен рефлекс. Колкото и да се опитваме, никога не сме в състояние да си припомним мъката си със същата яснота. Всъщност не би трябвало дори да се опитваме да го сторим, но такава е човешката природа. Когато си бил зле, най-важното е да се опиташ да се забравиш.

— Точно така! — разпалено произнесе Нъгет.

— Още една чаша чай?

— Не, благодаря, беше много хубав.

— Тогава се опитай да станеш — ще ти помогна. Ще спиш като къпан, след като ти сменя чаршафите и пижамата.

Докато Нъгет седеше на стола и трепереше, тя сръчно оправи леглото и му помогна да се преоблече в чиста пижама. След това го настани в кревата, спусна мрежата против комари и се приближи към леглото на Мат. Той спеше необичайно дълбоко, с отворена уста и хъркаше, гърдите му бяха голи, но тя не го зави, за да не го събуди. Внезапно възмутено сбръчка нос — дъхът на Мат миришеше на алкохол.

За миг остана неподвижна, свъсила вежди, оглеждаше празните легла, сетне се обърна и решително тръгна към стаята на Нийл. Без да си направи труда да почука, тя нахлу вътре и извика:

— Момчета, какъв е този цирк? Не искам да се държа с вас както главната сестра, но ми се струва, че прекалихте.

Нийл седеше на леглото, Бенедикт — на стола, и двамата бяха странно прегърбени. На масата стояха две бутилки „Джони Уокър“, едната — празна, другата — все още пълна до половината.

— Глупаци такива! — гневно извика младата жена. — Да не искате да ни изправят пред военен съд? Откъде взехте алкохола?

— Даде ми го добрият полковник По… Подбрадник — отговори Нийл, като се опитваше да произнася думите отчетливо.

— След като е имал неблагоразумието да ти го предложи, Нийл, ти поне трябваше да си разумен и да му откажеш. Къде са Люк и Майкъл?

Нийл дълбоко се замисли, сетне бавно отговори:

— Майк отиде да вземе душ. Не умее да се забавлява това момче. Люк не е идвал. Сигурно си е в леглото. Сръдльо такъв!

— Люк не е в леглото. Никъде го няма.

Нийл с усилие се изправи и произнесе:

— Ще отида да го намеря, за да ви доставя удоволствие, сестричке. Няма да се бавя, Бен. Трябва да намеря Люк. Сестричката иска Люк. Аз мога и без него, но тя го иска. Да пукна, ако знам защо! Но първо ще се издрайфам!

— Ако повърнеш тука, Нийл, ще ти натикам носа в мръсотията — гневно извика тя. — И не мърдай оттук. Съмнявам се, че ще можеш да ходиш. О, идва ми да ви убия!

Постепенно гневът й попремина и тя се обърна към тях с малко по-дружелюбен тон:

— А сега бъдете така добри да заличите следите от оргията си. Минава един след полунощ.