Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (23)

Четвърта глава

Нийл удържа на думата си и наля уиски само на Бенедикт и на Майкъл, като пропусна себе си.

— Божичко, натрясках се до козирката — каза той и премигна. — Главата ми се върти като пумпал. Кой дявол ме накара да пия толкова много? Ще ми трябват часове, за да се оправя.

Майкъл отпи от чашата си и за миг задържа течността в устата си.

— Вярно, доста е силничко. Интересно, никога не съм си падал по уискито.

Бенедикт като че бързо преодоля първоначалното си отвращение, набързо гаврътна чашата си и я протегна, за да му налеят отново. Нийл се подчини — смяташе, че алкохолът ще помогне на бедното момче да се оправи от преживения шок.

Какъв мръсник е този Люк! Но все пак не е ли странно, че толкова необходимата му информация пристига в момент, когато почти се бе отчаял, че ще я получи? Чудеше се как да разбере истината за Майкъл и най-неочаквано я бе научил чрез Люк. Загледа се внимателно в лицето на Майкъл, опитвайки се да открие изражение, което да потвърди думите на Люк. Разбира се, човек никога не може да е напълно сигурен за тези неща, но Нийл не вярваше на написаното в досието на Майкъл. Знаеше, че хомосексуалистите винаги се издават, иначе нямаше да си намерят партньори, а досега Майкъл с нищо не бе издал подобни наклонности. От друга страна, Онър Лангтри бе прочела досието, но не бе толкова опитна както мъжете, принудени да прекарат шест години изключително в компанията на други мъже. Дали тя хранеше някакви съмнения относно Майкъл? Вероятно. Иначе нямаше да бъде човек, а още по-малко — жена; освен това напоследък тя изглеждаше странно несигурна във всичко, дори и в себе си. Следователно, между нея и Майкъл още нямаше нищо. Нийл разполагаше с достатъчно време да се намеси.

— Как мислите, нашата сестричка знае ли, че всички сме влюбени в нея? — попита той. Говореше бавно и с мъка, но отчетливо произнасяше всяка дума.

Бенедикт го изгледа с помътнели от алкохола очи.

— Не сме влюбени, Нийл. Просто я обичаме, изпитваме към нея чиста братска обич.

— Всъщност — прекъсна го Майкъл, — тя е първата жена, с която се сблъскваме след толкова време. Ще бъде странно, ако не я обичаме, още повече че тя е прелестна.

— Действително ли мислиш така, Майк? Наистина ли я намираш прелестна? — попита Нийл. — За мен тази дума винаги е означавала мило създание с чипо носле, лунички и весел смях, което веднага ти се набива в очите. Но Онър няма нищо общо с този образ. Отначало ти се струва, че е от стомана, а езикът й в никакъв случай не отговаря на представата ни за нежно и беззащитно девойче. Не, сестра Лангтри изобщо не може да бъде наречена красавица. От нея се излъчва странен магнетизъм, който я прави дяволски привлекателна, но все пак смятам, че „прелестна“ не е най-точната дума.

Майкъл остави чашата си, замисли се за миг, сетне се усмихна и поклати глава.

— Ако наистина ти се е сторила такава при постъпването в отделението, наистина си бил много болен. На мен ми се видя… забавна. Предизвикваше в мен желание да се разсмея. Не, честно казано, отначало не забелязах желязната й воля, която сега ми се набива в очи. Тогава сестра Лангтри наистина ми се стори прелестна.

— Още ли я смяташ за такава?

— Нали ти го казах преди малко.

— Според теб тя знае ли, че всички сме влюбени в нея?

— Може би, но не в аспекта, който имаш предвид — спокойно отвърна Майкъл. — Тя е жена, която изцяло е отдадена на дълга си и няма време да мечтае за любов, като някоя романтична ученичка. Имам странното усещане, че ако трябва да избира, ще предпочете професията си пред всичко останало.

— Струва ми се, че грешиш. При определени условия всяка жена без колебание ще избере брака.

— Защо?

— Защото жените живеят заради любовта.

Майкъл го изгледа, в очите му се четеше искрено съжаление.

— Хайде, Нийл, престани да разсъждаваш детински. Нима мъжете нямат право да живеят заради любовта? Мисля, че това е чувство, което изпитват всички хора и при всички обстоятелства.

— Какво знаеш ти за нея, любовта? — горчиво запита Нийл.

Струваше му се, че Майкъл несправедливо го упреква и се почувства унизен и нищожен, както едно време в присъствието на баща си. Не биваше да допусне Майкъл Уилсън да се превърне за него във втори Лонгланд Паркинсън.

— Нямам представа, но все пак съм сигурен. Може би го чувствам инстинктивно. В никакъв случай не твърдя, че съм експерт, но има много неща, които зная, без никога да съм ги учил. Различните хора имат различни предпочитания…

Той се изправи и се протегна.

— Връщам се веднага. Само ще надникна да проверя как е Нъгет.

Когато след няколко минути Майкъл отново влезе в стаичката, Нийл го изгледа подигравателно. Беше успял да се снабди с трета чаша, като изля мръсната вода от някакво бурканче. Напълни я догоре с уиски.

— Наздраве, Майкъл! — извика той. — Реших да си пийна още малко. В края на краищата, нали имам повод.