Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (19)

Седма глава

Минаваше четири следобед, когато Онър Лангтри влезе в стаята на сестрите, която беше почти безлюдна. Помещението бе просторно и светло. Големите прозорци от двете страни гледаха към веранди и върху тях имаше мрежи — невероятен лукс, за какъвто се смяташе и намиращата се в съседство трапезария. Непознатият, погрижил се за обзавеждането на стаята, явно бе хранил топли чувства към сестрите: върху сламените канапета бяха разхвърляни възглавнички от пъстра басма, които имаха за цел да придават уют. С течение на времето басмата бе избеляла от влагата и от честото пране, но все пак просторното помещение изглеждаше приветливо и действаше ободряващо на сестрите.

При влизането си Онър Лангтри завари само една сестра, майор Сали Доукин, която работеше в неврологичното отделение: пълна и жизнерадостна четиридесетгодишна жена, която неизменно бе в добро настроение, въпреки хроничната си преумора. Общоизвестно бе, че работата в неврологията е непосилна. Онър Лангтри смяташе, че това е най-потискащото отделение по време на война. Пациентите, които лежаха там, обикновено умираха или в продължение на месеци вегетираха, противопоставяйки се на всички закони на природата. Отрязаната ръка вече не можеше да поникне, но организмът функционираше и без нея, успявайки да се приспособи към липсата й. Мозъкът и гръбначният стълб също не можеха да се възстановят, но не там беше бедата: всъщност не липсваше самото оръдие, а разумът, който го управлява. Колкото и религиозен да си, докато работиш в неврологията, рано или късно започваш да се питаш как да примириш моралните си принципи с евтаназията^[1].

Онър Лангтри, готова да понесе най-тежката работа в своя павилион, смяташе, че не би издържала дори няколко часа в неврологията. За щастие, Сали Доукин мислеше обратното; и двете бяха отлични медицински сестри, но вкусовете им се различаваха.

Когато видя колежката си, сестра Доукин широко се усмихна и каза:

— Идваш точно навреме — чаят е пресен. Радвам се да те видя, Онър.

Онър седна до масичката, взе си чаша, наля си ароматичен черен чай, прибави към него и мляко, запали цигара.

— Днес си закъсняла, Сали — каза тя.

— Приличам на Мойсей — винаги закъснявам. Знаеш ли, когато Исус казал: „Елате“, Мойсей закъснял, пристигнал едва пети и загубил работата си.

— Човек трябва да е малоумен, за да се смее на този виц — смъмри я Онър.

— Какво очакваш от мен, след като живея сред малоумни? — отвърна Сали Доукин, сетне се наведе, развърза униформените си обувки, повдигна полата си и откопча жартиерите си, смъкна чорапите си и небрежно ги захвърли на съседния стол. Онър развеселено забеляза, че колежката й носи дълги гащи, шеговито наричани „страстоубийки“.

— Знаеш ли миличка — обърна се Сали към сестра Лангтри, — хич не ти завиждам, че си сама в най-отдалечената барака в лагера, при това заобиколена от половин дузина откачени. Предпочитам да съм при моите трийсетина идиоти и глупачките, които уж ми помагат. Но днешният ден е един от редките случаи, когато жадувам да си сменим местата.

Докато говореше, тя с въздишка на облекчение пъхна краката си в кофата пред себе си. Развеселена и същевременно затрогната, Онър забеляза, че големите ходила на колежката й са покрити с мазоли и са станали плоски след дългите години, прекарани на крак в болниците.

— Господи, какъв рай — възкликна сестра Доукин. — Имах чувството, че не мога да направя нито стъпка повече.

— Краката ти са подути от горещината, Сали. Вземи предпазни мерки, преди да е станало прекалено късно — посъветва я Онър.

— Единственият лек е да лежа осемнайсет часа с вдигнати крака — отбеляза по-възрастната сестра и се засмя. — Звучи двусмислено, нали?

Тя извади крака си от кофата и замислено докосна подутия си глезен.

— Бедата е там, че вече остарявам.

Дочуха се тежки, добре познати стъпки, и в стаята влезе главната сестра. Воалът й бе грижливо прибран на гърба й и образуваше ромб, колосаната й униформа бе идеално изгладена, обувките — излъскани до блясък. При вида на двете сестри, седнали до масата, тя се поколеба, сетне ледено се усмихна и тръгна към тях.

— Добър ден, колежки — прогърмя мъжкият й глас.

— Добър ден — отвърнаха двете й подчинени като послушни ученички. Онър не стана на крака от солидарност със Сали.

Главната сестра забеляза кофата и свъси вежди.

— Сестра Доукин, смятате ли, че е уместно да миете краката си на публично място?

— Зависи от краката и от мястото, госпожо. Моля да ме извините. Пристигнах в База 15 направо от Морсби, където не разполагахме с подобни удобства.

Тя извади единия си крак, критично го огледа и продължи:

— Признавам, че гледката не е особено естетична. Грозните ми крака, деформирани по време на дългите години, прекарани в служба на страдащото човечество, са неподходяща гледка за вашия салон (без да промени тона си, Сали Доукин пусна крака си във водата, която се разплиска) — но не мислите ли, че още по-неуместна е гледката на изнемогващия персонал от неврологичното отделение?

Вбесена от нахалството й, старшата сестра замръзна на мястото си; отвори уста да я наругае, но се сети, че и сестра Лангтри е тук, и предпочете да замълчи. Обърна се кръгом и напусна стаята.

— Дърта кучка! — извика Сали Доукин, когато вратата се затвори. — Ще й дам аз едно „уместно“. Цяла седмица ме тормози, защото имах нахалството да си поискам допълнителен персонал пред някакъв американски генерал, пристигнал на инспекция в База 15. И без това я моля от месеци насам без никакъв резултат, едва ли бих могла да загубя нещо. Просто се побърквам от работа: в момента имам четирима пациенти с пълна парализа и девет с частична, двама са в кома, а останалите не са по-добре. Ако не бяха няколкото типове, които се чувстват по-добре и ни помагат, отдавна щях да вдигна ръце.

Тя презрително се изсмя и продължи:

— Жадувам за деня, когато ще ми каже, че мрежите против комари в моето отделение не са драпирани според правилата — повярвай ми, че ще увия една от драгоценните й мрежи около шията й и ще я удуша.

— Съгласна съм, че заслужава да й се отмъсти, но чак пък да я удушиш? О, Сали, не вярвам да го направиш, прекалено добродушна си — усмихнато възкликна Онър.

— Дърта глупачка! Не може на две магарета сено да раздели! — извика възрастната сестра, но преди да продължи да сипе обиди по адрес на началничката й, в стаята влезе сестра Сю Педър. Сали прехапа език. Едно бе да се отпусне пред Онър Лангтри (която въпреки разликата във възрастта Сали третираше като равна), друго — пред младата Сю Педър, работила по две денонощия без прекъсване в Морсби. Навярно точно в това беше проблемът: никой не можеше да си представи, че Сю Педър е способна на такъв подвиг. Беше двайсет и две годишна, изключително красива и жизнена. Работеше в операционната и отскоро бе в База 15. Появата й направи чудеса с пациентите; злите езици мълвяха, че когато за пръв път я видял, старият доктор Карстърс зацвилил и заудрял с копита по пода. Повечето сестри и пациенти бяха шашнати, защото бяха готови да се обзаложат, че майор Карстърс отдавна си е изпял песента, но няма куража да си го признае.

Всички сестри, останали в База 15, за да осигурят нормалното й функциониране до окончателното й ликвидиране, бяха жени на възраст и с богат опит, дълги години живели и работили в джунглата. Изключение правеше само сестра Педър, ето защо колежките й я изолираха и не криеха омразата си към нея.

— Здравейте — каза Сю и се приближи към по-възрастните жени. — Не съм ви виждала цяла вечност. Как сте?

— Много по-зле от тебе, дето по цял ден правиш мили очи на хирурга в операционната — отвърна Сали Доукин. — Забавлявай се, докато можеш, малката, защото, ако питаха мен, отдавна трябваше да те изпратят в неврологията.

— О, само не там! — ужасено извика Сю Педър. — Тръпки ме побиват при мисълта, че мога да попадна в неврологията.

— Колко жалко! — отвърна сестра Доукин, въпреки че по тона й личеше, че изобщо не съжалява.

Онър се съжали над младото момиче и реши да се намеси.

— Аз също не бих издържала там. За неврологичното отделение са необходими яка гърбина, здрав стомах и трезв разум, каквито за съжаление не притежавам.

— Аз също — побърза да се съгласи сестра Педър.

Опитвайки се да прикрие смущението си, тя отпи от чая си, откри, че е изстинал и ужасно горчив, но успя да го преглътне с гримаса на отвращение. Възцари се неловка тишина, която плашеше младото момиче не по-малко от перспективата да я изпратят в неврологията. В отчаянието си то се обърна към сестра Лангтри, която поне бе по-дружелюбна, въпреки че винаги се държеше на разстояние.

— Между другото, Онър, преди двадесетина дни срещнах един от пациентите ти и си спомних, че сме ходили заедно на училище. Невероятно съвпадение, нали?

Сестра Лангтри замръзна на мястото си и се втренчи в по-младата си колежка, която съвсем не очакваше подобна реакция на баналната си забележка.

— Значи ти си банкерската дъщеря от дълбоката провинция! — бавно изрече тя. — От известно време насам се питам коя от нас е имал предвид Люк, но и през ум не ми мина за тебе.

— Дълбоката провинция ли! — засегнато възкликна Сю Педър. — Може да не е Сидни, но не е дълбока провинция!

— Не се притеснявай, малката. Люк винаги говори така за родния си град — опита се да я успокои Онър.

— За Люк Дагет ли става дума? — намеси се Сали и строго изгледа хубавата сестра. — Ако смяташ тайно да се срещаш с него, сложи си блиндирани кюлоти и внимавай да не ти ги смъкне!

Сю Педър се изчерви до уши и си каза, че ще бъде ужасно, ако наистина я изпратят в неврологията под командата на дъртата проклетница.

— Уверявам те, че нямаш повод за безпокойство — раздразнено каза тя. — Люк ми е приятел от детинство.

— Интересно какъв е бил като малък? — замислено произнесе Онър.

— О, същият като сега — оживено отговори момичето, поласкано от интереса на по-възрастната сестра. — Още по онова време бе толкова хубав, че момичетата лудееха по него. За съжаление, майка му беше перачка. Родителите ми щяха да ми скъсат главата, само ако го погледнех. За щастие, съм две години по-малка от него и когато завърших гимназия, той вече беше отишъл в Сидни. Заминаването му не ни попречи с огромно внимание да следим кариерата му. Не пропусках да слушам радио, когато предаваха пиеса с негово участие. Мои приятелки отидоха да го гледат, докато играеше в Кралския театър в Сидни, но баща ми не ме пусна.

— Що за човек беше неговият баща?

— Почти не го помня. Беше началник-гара и умря малко след започването на депресията. Майка му бе прекалено горда, за да получава помощи за безработни, затова стана перачка.

— Люк има ли братя или сестри.

— Само две сестри, доста по-големи от него, красиви като картинки. В цялата околия нямаше по-хубави от децата на семейство Дагет, но момичетата тръгнаха по лош път. Едната започна да пие и предпочитам да не споменавам какъв живот води. Другата забременя, без да се омъжи, роди момиченце и все още живее при майка си.

— Спомняш ли си какъв ученик беше Люк?

— Отличен. Бе много умен, както всички от неговото семейство.

— Разбираше ли се с учителите?

— Боже мой, не! — пресилено се засмя Сю Педър. — Всички, без изключение, го ненавиждаха. Люк непрекъснато ги дразнеше и им се подиграваше, но винаги успяваше да избегне наказанието. Освен това, те се страхуваха от него, защото той винаги си отмъщаваше на преподавателите, които му имаха зъб.

— Съдейки по думите ти, не се е променил много — отбеляза Онър.

— Не, само дето е станал по-хубав. През живота си не съм виждала по-красив мъж от него — усмихнато заяви младото момиче и се усмихна, сякаш си припомни нещо приятно.

— Охо! Още една нещастница, която скоро ще се опари! — засмя се Сали Доукин, но в гласа и се четеше искрено съчувствие към по-младата й колежка.

Онър сърдито я изгледа: страхуваше се, че иронията на Сали ще подплаши момичето, което бе ценен източник на информация.

— Не й обръщай внимание, Сю — каза тя. — Главната сестра прави живота й черен, а отгоре на всичко краката й са отекли от горещината.

Сестра Доукин измъкна краката си от кофата, небрежно ги избърса и протегна ръка за чорапите и обувките си.

— Не обичам да говорят за мен като че ме няма. Доста съм едричка, за да не ме забелязвате. Ох, краката ми са малко по-добре, едва сега изпитвам леко облекчение. Виновни са проклетите обувки, които трябва да нося нощем.

Тя се намръщи от болка и продължи:

— Момичета, внимавайте да не изпиете водата от кофата. А сега изчезвам — имам мъничко време да подремна.

— Повдигна ли леглото си? — извика след нея сестра Лангтри.

— Отдавна, скъпа моя — обади се Сали от коридора. — Все се надявам някоя нощ да видя там нечии ботуши — не моите, разбира се.

Грубоватата й шега разсмя двете сестри, но след излизането и те продължиха да седят на масата, потънали в неловко мълчание.

Онър се питаше дали трябва да предупреди момичето да се пази от Люк. Каза си, че е длъжна да го направи, въпреки че й беше безкрайно неприятно. Знаеше, че Сю е самотна, изолирана от враждебно настроените сестри. Ето защо Люк представляваше сериозна заплаха за нея, тъй като бе въплъщение на спомените й от детството и на родния й град.

— Надявам се, че Люк не ти създава неприятности, Сю — най-сетне промълви тя. — Характерът му е доста тежък.

Изтръгната от спомените си, младото момиче се сепна и отвърна:

— Не, разбира се.

Сестра Лангтри взе кибрита и цигарите си, пусна ги в кошничката до стола и каза:

— Надявам се, че след като от толкова време си медицинска сестра, умееш да се грижиш за себе си. Но помни, че Люк е в павилион Х, защото е душевноболен. Успяваме да се справим с проблемите му, но се боя да не се окажат заразителни.

— Говориш, като че е прокажен! — възмутено я прекъсна Сю. — Няма нищо срамно, че е изпаднал в депресия. Дори най-смелите войници я изпитват след годините, прекарани на фронта.

— А, ето как е обяснил факта, че се намира в моето отделение — замислено произнесе сестра Лангтри.

— Да… но нали това е самата истина? — малко неуверено попита младото момиче. Онър си каза, че навярно се е случило нещо, което да накара Сю да изпита известно съмнение относно ученическата си любов. Интересно какво.

— Не, не е вярно — отвърна тя. — Люк никога не си е подал носа от канцеларията на интендантството.

— Тогава защо е в твоето отделение?

— Нямам право да ти кажа друго, освен че командирът му открил в него странности, наложили изпращането му тук.

— Да, наистина понякога е доста… особен — каза Сю и потръпна при спомена за безмилостния и механичен начин, по който я бе любил. На шията си още имаше белези от зъбите му и благодареше на бога, че бе запазила шишенцето с течна пудра, което бе купила в американската база.

— Значи и ти си го забелязала — рече Онър, изправи се и взе кошничката си. — Съветвам те повече да не се срещаш с него. Не мисли, че искам да се бъркам в личния ти живот, но се чувствам отговорна за Люк, бягай далеч от него!

В този момент Сю избухна, възмутена от упрека на сестра Лангтри и от унижението, което смяташе, че й нанесе.

— Това заповед ли е? — попита тя и лицето й пребледня.

Онър я изгледа изненадано и едновременно развеселено.

— Не, разбира се. Само старшата сестра има право да заповядва.

— Тогава върви по дяволите с твоите съвети! — извика момичето и се стресна от собственото си безочие, защото още бе младо и бе свикнало да се подчинява на строгата дисциплина, към която я бяха приучили в школата за медицински сестри. Но думите и нямаха никакъв ефект, защото очевидно сестра Лангтри бе излязла, без да ги чуе.

В продължение на няколко секунди Сю Педър остана неподвижна, докато нервно хапеше долната си устна, разкъсвана между любовта си към Люк и мисълта, че той не дава пет пари за нея.