Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (16)

Четвърта глава

Около седем вечерта тя отиде в павилиона и на вратата се сблъска с Люк. Очевидно той възнамеряваше да се промъкне край нея, но Онър препречи пътя му; на лицето й бе изписано гневно изражение.

— Ако обичаш, ела за момент в канцеларията ми. Трябва да поговорим.

С престорено отчаяние Люк вдигна очи към небето.

— О, сестричке, оставете ме на мира. Имам среща.

— Ще я отложиш. Влизай вътре, сержант!

Застанал на вратата на канцеларията. Люк я наблюдаваше, докато тя свали широкополата си шапка, опасана с панделка на сиви и червени райета, и я окачи на пирона, където денем държеше червеното си наметало. Помисли си, че я харесва повече в нощната й униформа, в която приличаше на млад войник.

Онър се настани зад бюрото си и забеляза, че той небрежно се обляга на рамката на вратата със скръстени ръце, очевидно готов да изчезне всеки момент.

— Влез, затвори вратата и застани мирно, сержант — рязко нареди тя и когато Люк се подчини, продължи:

— Искам да ми обясниш точно какво се случи одеве между теб и сержант Уилсън.

Люк вдигна рамене, поклати глава.

— Абсолютно нищо, сестричке.

— Казва се: „Нищо, капитане“. Разбра ли? Освен това ми се струва, че все пак има какво да ми кажеш.

— И какво според вас се е случило? — усмихнато запита Люк, който явно се забавляваше от поведението й.

— Стори ми се, че се опитваш да сваляш сержант Уилсън.

— Точно така — спокойно отговори той.

Объркана, Онър за миг замълча, защото не знаеше какво да каже. След малко попита:

— Защо?

— О, просто малък експеримент. Той е обратен. Интересно ми бе как ще реагира.

— Това е клевета!

— В такъв случай може да ме съди — отвърна Люк и се разсмя. — Но запомнете от мен, че този тип е педераст.

— Което не обяснява защо го сваляше. Да оставим настрана сержант Уилсън, но ти изобщо не си хомосексуалист.

С внезапно движение, което я накара несъзнателно да се отдръпне, Люк седна на ръба на бюрото и се приведе толкова близко до нея, че, без да иска, тя се втренчи в необикновените му очи, които непрекъснато променяха цвета си като хамелеон. Зениците му бяха разширени и тя виждаше изображението си в тях. Сърцето й затупка по-силно при спомена за вълнението, което бе изпитала в деня, когато за пръв път Люк се бе появил в павилиона. Стори й се, че потъва в очите му, които сякаш я хипнотизираха. Но думите му рязко я върнаха към действителността.

— Сладурче, аз съм всичко, което пожелаеш — тихо промълви той. — Старец или младеж, мъж или жена — все ми е едно.

— Престани! — извика Онър и по лицето й се изписа отвращение. — Не говори така! Ти си прокълнат!

Лицето му се приближи още повече до нейното, тя усети свежия му дъх.

— Хайде сестричке, опитай и ще разбереш какъв съм. Грешката ти е, че не си пробвала. Защо не започнеш с най-доброто, с което разполагаш? А най-доброто тук съм аз. О, миличка, ще те накарам да изпаднеш в екстаз и да се молиш за още. Не можеш да си представиш на какво съм способен! Хайде, сестричке, опитай с мен, вместо да си губиш времето с някакъв педераст, или със сноб, на когото вече не му става! Няма да намериш по-добър от мене. Опитай!

— Веднага напусни! — пребледняла, извика Онър.

— Не обичам да се целувам с жени, но заради теб ще се жертвам. Хайде, целуни ме.

Онър не можеше да помръдне, заклещена в тясното пространство зад бюрото. Все пак успя рязко да се изправи и столът й с трясък падна на земята. Трепереше от гняв, който бе очевиден дори за Люк.

— Вън! — изкрещя тя.

Конвулсивно притисна ръка към устата си, сякаш й идваше да повърне, без да откъсва очи от красивото лице, което я хипнотизираше, като че бе самият Сатана.

Люк небрежно се изправи и започна да разтрива набъбналия си пенис.

— Е, както искаш. Ама че си глупава! С нито един от двамата няма да изпиташ истинско удоволствие. Те не са мъже. Единственият истински мъж тук съм аз.

След като вратата се затвори зад гърба му. Онър продължи да се взира в нея, сякаш искаше да запамети формата и устройството й, докато постепенно ужасът и уплахата й преминаха. Идваше й да избухне в сълзи, затова упорито продължи да гледа вратата, докато овладя напиращите сълзи. Бе усетила непреодолимата сила, излъчваща се от Люк, огромното му желание да я притежава на всяка цена. Питаше се дали и Майкъл е изпитал същото, когато преди няколко часа Люк бе го пронизал със странните си, животински очи.

Нийл почука, влезе и затвори вратата, скрил едната си ръка зад гърба си. Преди да седне, извади табакерата си и я поднесе на Онър. Обикновено тя се преструваше, че не иска предложената й цигара, но сега жадно я взе и се наведе към него, за да й поднесе огънче, също като наркоман, който жадува за обичайната си доза.

Ботушите й изтрополяха по пода и Нийл въпросително повдигна вежди.

— Никога досега не съм ви виждал с ботуши тук, сестро. Сигурна ли сте, че сте по-добре? Имате ли температура? Главоболие?

— Не, докторе, чувствам се добре. Не съм ги свалила, защото се сблъсках с Люк на вратата. Исках да поговоря с него и пропуснах да се преобуя.

Нийл стана, заобиколи бюрото, коленичи в тясното пространство между стола и стената и потупа бедрото си.

— Крачето, ако обичате.

Закопчалките на гетрите й бяха много стегнати и той се затрудни, докато ги отвори. После развърза едната й обувка, свали я и нави чорапа й върху панталоните. Повтори същата процедура с другия крак, клекна и се обърна да потърси гуменките, които Онър носеше вечер в отделението.

— На долната полица са — промълви тя.

— Ето, така е по-добре. Как се чувствате сега?

— Отлично, благодаря.

— Струва ми се, че не сте се оправили напълно — каза Нийл и отново се настани на стола си.

Младата жена сведе поглед и забеляза, че ръцете и още треперят.

— Господи! — престорено учудено възкликна тя. — Приличам на паралитик.

— Защо не си вземете отпуск?

— Само нерви, Нийл. Нищо сериозно.

Известно време двамата пушеха мълчаливо; сестрата — нарочно вперила очи в прозореца, докато Нийл загрижено я наблюдаваше. Когато Онър се обърна да изгаси цигарата си, той сложи пред нея късчето хартия, което бе скрил при влизането си.

Портрет на Майкъл! Точно както самата тя го виждаше: хубав, пълен с живот и със сила; очите му се взираха в нея с прямота, издаваща липсата на задни мисли.

— Според мен този е най-сполучливият досега — по-хубав е дори от портрета на Люк — каза Онър, жадно втренчила очи в рисунката. Надяваше се Нийл да не е забелязал реакцията й, когато бе видяла какво й носи. Тя ще веднъж разгледа портрета и му го подаде.

— Ако обичаш, закачи го на стената.

Нийл забоде рисунката с помощта на четири кабарчета на централния ред, вдясно от собствения си портрет, който изведнъж като че остана на заден план. Рисувайки автопортрета си, той бе загубил безпристрастността си. Лицето му изглеждаше слабо, измъчено, безхарактерно.

— Сега сме в пълен комплект — каза той и се настани обратно на стола. — Искате ли още една цигара?

Онър отново жадно протегна ръка, вдъхна дълбоко дима, сетне произнесе престорено небрежно:

— За мен Майкъл е олицетворение на загадката на мъжкия пол.

— Струва ми се, че грешите, сестро — спокойно отвърна Нийл, без да издаде, че разбира колко й е трудно да говори за Майкъл, нито собствените си страхове, породени от появата на привлекателния сержант Уилсън. — Всъщност жените са истинската загадка. Потвърждават го всички — от Шекспир до Шоу.

— Вярно е само от ваша гледна точка — отвърна Онър. — Шекспир и Шоу са мъже, а въпросът може да се разглежда двояко: обратният пол винаги остава мистерия. Винаги, когато сметна, че съм я разгадала, вие, мъжете, правите нещо неочаквано и ме оставяте занемяла от изненада.

Тя замълча, изтръска цигарата си и усмихнато продължи:

— Знаеш ли защо предпочитам да се нагърбвам с цялата работа в отделението? Защото ми се предоставя уникалната възможност да наблюдавам мъжкия пол, без да ми се пречкат други жени.

Нийл се засмя.

— Звучи адски академично и безсърдечно. Пред мене можете да говорите всичко, но не и пред бедния Нъгет, който ще се възползва от случая и ще се разболее едновременно от чума и от синя пъпка.

Забеляза, че в очите й проблесна пламъче на негодувание, сякаш се канеше да запротестира, че е сбъркал в преценката си за нея, затова побърза да продължи с шеговит тон, опитвайки се да отклони разговора:

— По принцип мъжете са най-елементарните същества. Може би се намират на малко по-високо стъпало на развитие на амебата, но далеч не са странните и свръхестествени създания, за каквито ги мислите.

— Не говори глупости, Нийл. Самият ти си много по-загадъчен и по-интересен, от което и да е митологично същество. А пък Майкъл…

Не, невъзможно бе да говори за онова, което днес се бе случило между Люк и Майкъл. Преди малко, докато идваше към павилиона, си бе казала, че Нийл е единственият, с когото може да го сподели, който да й помогне. Но сега изведнъж осъзна, че не е в състояние да разкаже за случката, без да се издаде. Щеше да е принудена да разкрие и отвратителната сцена, разиграла се между нея и Люк, и се страхуваше от реакцията на Нийл. Ето защо стисна устни и замълча.

— И така, да вземем Майкъл — каза Нийл, все едно че не бе забелязал нищо. — Какво е толкова загадъчно в него? Вярно, че е симпатяга, но не прилича на ангел хранител, пред когото да коленичите.

— Все едно че чувам Люк Дагет. Заклевам се, че ако продължаваш в същия дух, никога вече няма да ти проговоря!

Нийл се сепна и изпусна цигарата си, наведе се да я вземе, сетне подозрително изгледа сестрата.

— За бога, с какво го заслужих? — разтревожено попита той.

— Извинявай! По дяволите Люк — винаги ми действа така — бе първото, което дойде на ума на Онър.

— Сестро, действително ли ме смятате за свой приятел? За човек, на когото винаги можете да разчитате, на когото да имате пълно доверие.

— Разбира се. Нийл. Не е необходимо непрекъснато да го повтарям.

— Тогава ми отговорете: наистина ли сте обезпокоена от Люк, или причината е в Майкъл? Познавам Люк от три месеца и досега успявах да изтърпя номерата му, без да изпитам онова, което чувствам в момента, или по-точно, от деня, в който се появи Майкъл. От две седмици насам атмосферата в отделението се промени — имам чувството, че наблюдавам парен котел, който всеки момент ще избухне. Засега налягането стига до критичната точка и спада, но разберете, че е ужасно да се живее в непрекъснат страх от неизбежната експлозия. Все едно че съм отново на фронта, под вражеския огън.

— Подозирах, че не обичаш Майкъл, но не предполагах, че го мразиш — сухо го прекъсна Онър.

— Не го мразя, дори смятам, че е чудесно момче. Но не Люк, а той промени всичко.

— Що за нелепо твърдение? Та той е толкова тих.

„Няма смисъл да се препирам“ — помили си Нийл, докато внимателно наблюдаваше лицето й. Питаше се дали Онър съзнава онова, което става с нея, с него, с другите?

— Може би разсъждавате така, защото самата вие се променихте след идването на Майкъл — каза той. — Отлично знаете, че настроенията и поведението на всички нас, включително и на Люк, зависят само от вас. Разберете, че откакто Майкъл е тук, вече не сте същата. Вашите настроения и чувства се промениха.

„О, господи! Дръж се, сестра Лангтри, не издавай чувствата си, запази невъзмутимото си изражение!“

Каменното й лице остана непроницаемо и изразяваше само учтив интерес към събеседника й. Докато втренчено наблюдаваше Нийл, тя се опитваше да подреди мислите си, да извлече поука от разговора и да си изработи маниер на поведение, което дори да не успокои страховете на Нийл, поне би му изглеждал логично. Не искаше да признае, че всичко, казано от него, е вярно — Нийл все още бе прекалено слаб и зависим. По дяволите, защо я принуждава да се занимава с проблем, които самата тя все още не бе успяла да разреши!

— Уморена съм, Нийл — изрече тя. Лицето й изведнъж помръкна, личеше си, че е прекарала тежък ден. — Войната продължи прекалено дълго, или пък аз започвам да се отпускам.

Навлажни устните си с език и продължи:

— Моля те, не обвинявай за всичко Майкъл. Ситуацията е прекалено сложна, за да се обясни с едно изречение. Сигурно съм се променила, но нещо вътре в мен ме подтиква да го сторя. Скоро ще се разделим с малкия си свят и ще се сблъскаме с истинския живот. Навярно инстинктивно се подготвям за промяната, както и вие. Чувствам се уморена до смърт… Моля те, не усложнявай живота ми. Бъди до мен, продължавай да ми помагаш.

Докато слушаше как Онър Лангтри признава поражението си, Нийл усети как в душата му се заражда странно, напълно непознато чувство. Сякаш черпеше сили от нейното безсилие. „Най-сетне!“ — екзалтирано си каза той. Най-сетне Онър се бе превърнала в обикновено човешко същество като него, бе слязла от недостижимия си пиедестал и признаваше слабостта си. В този миг той за пръв път усети увереност в собствените си сили и замислено каза:

— Отначало си мислех, че сте от желязо. Притежавахте всички качества, които ми липсваха. Сигурен бях, че дори да сте командир, загубил хората си по негова вина, нямаше да позволите да ви затворят в павилион Х. За нищо на света не бихте попаднали тук. Предполагам, че при постъпването си имах нужда от човек като вас — иначе нямаше да ми помогнете. Защото вие действително безкрайно ми помогнахте. Ето защо сега не искам да се предавате и ще направя всичко възможно да ви подкрепя. Но трябва да призная, че се радвам: този път съм по-силният от двама ни.

— Напълно те разбирам — усмихнато каза младата жена и с въздишка добави:

— Моля да ме извиниш, Нийл. Днес наистина не съм в най-добрата си форма. Не търся оправдания — напротив. Имаш пълно право относно промяната в настроенията и в поведението ми. Но повярвай, че съм способна да ги контролирам.

— Кажете ми защо са изпратили Майкъл тук?

— Как можеш да ми задаваш подобен въпрос? — учудено запита тя. — Много добре знаеш, че нямам право да обсъждам пациентите си.

— Освен когато става дума за Бенедикт, или за Люк — каза Нийл и сви рамене. Е, не е толкова важно. Не ви попитах от празно любопитство. Майкъл е опасен човек. Прекалено е честен…

Още не изрекъл последните думи, Нийл съжали за тях. Защо да рискува и да унищожи близостта, възникнала между него и сестра Лангтри?

Но Онър не се сви в черупката си, нито премина към отбрана. Просто се изправи и промълви:

— Крайно време е да отида при другите. Не мисли, че те гоня, Нийл. Напротив, благодарна съм ти.

Застанала на прага, тя се обърна и каза:

— Имаш право. Майкъл е опасен човек. Но какво ще кажеш за Люк и за Бен, дори за себе си? Всеки посвоему, всички до един сте опасни.