Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (13)

Първа глава

Майкъл бе в павилион Х от около две седмици, когато Онър Лангтри започна да изпитва странно предчувствие: не бе изпълнена с очакване за нещо приятно, а с морбиден, ужасяваш страх, който нямаше връзка с действителността. Атмосферата в отделението бе изключително ведра, нямаше скрито напрежение; старите пациенти харесваха Майкъл и той отвръщаше на чувствата им. Бяха спокойни и положително се чувстваха по-добре, защото новодошлият непрекъснато и с усмивка бе на услугите им. Беше обяснил на сестра Лангтри, че не могъл по цял ден да чете, или да се излежава на плажа и имал нужда от движение. Той се опита да стегне водопроводната инсталация, която бе в плачевно състояние, непрекъснато ковеше и поправяше нещо. Един ден тя откри, че столът й в канцеларията е тапициран; благодарение на Майкъл дъските на пода винаги блестяха, общата зала бе по-подредена.

И все пак безпокойството продължаваше да я измъчва. Струваше й се, че Майкъл е като катализатор, безвреден сам по себе си, но способен да предизвика неочаквани реакции сред психически нестабилните обитатели на отделение Х. — Да, всички го обичаха и той обичаше другарите си. Да, наистина не се чувстваше скрито напрежение. И все пак павилион Х не бе същият след пристигането му, въпреки че Онър не бе в състояние да определи точно в какво се изразява разликата. Може би в неуловима промяна в атмосферата…

Горещината стана непоносима, неподвижният въздух сякаш прилепваше към тялото; дори при най-лекото движение хората се обливаха в пот; океанът зад кораловия риф бе гладък като мътнозелено огледало, хоризонтът — замъглен. После, заедно с пълнолунието дойде дъждът, в продължение на два дни валя непрекъснато и прахта се превърна в кал. Всичко се покри с мъх: мрежите против комари, чаршафите, параваните, книгите, ботушите, дрехите, дървените мебели, хлябът. За щастие, мъхът спаси мъжете от пълно бездействие, защото през тези дни не можеха да ходят на плажа; сестра Лангтри моментално им намери работа — накара ги да чистят мъха с напоени в спирт парцали. Тя заповяда да оставят обувките и ботушите си пред вратата на бараката, но чрез някаква мистериозна осмоза калта проникваше навсякъде в помещението и мъжете имаха допълнително занимание с кофите и с парцалите.

За щастие, пороят не действаше потискащо, както студените дъждове на север, които сякаш с тъга изпращат изчезването на слънцето. Стига да не е продължителен, тропическият порой действа екзалтиращо и изпълва човека с чувство за могъщество. В замяна на това, когато дъждът се изсипва непрекъснато, по време на мусоните, последствията са обратни, защото могъществото му става безпощадно и превръща хората в безпомощни мравки.

Но периодът на мусоните още не бе настъпил и след два дни дъждът спря; всичко наоколо, включително жалките бараки на База 15, придоби нова красота, сякаш светът се раждаше отново.

Онър Лангтри изпита огромно облекчение и си каза: „Напразно се тревожех — причината е била в дъжда. Неизменно потиска както мен, така и пациентите ми.“

— Колко глупаво от моя страна — възкликна тя и подаде на Майкъл кофата с мръсна вода.

Младият човек довършваше измиването на мокрото помещение, докато другарите му вече седяха на верандата и се наслаждаваха на заслужената почивка.

— Какво е глупаво? — попита той, изхвърли мръсната вода в умивалника и избърса кофата с парцал. — Имах чувството, че в отделението се заражда някакъв конфликт, но се оказа, че е била само промяната на времето. Трябваше да се досетя след толкова годни, прекарани в тропиците.

Тя се облегна на рамката на вратата и се втренчи в него, като за сетен път забеляза изключителното старание, с което той вършеше всичко, хармоничните му движения.

Майкъл просна парцала на ръба на кофата, изправи се и закачливо я изгледа:

— Права сте, наистина трябваше да го знаете…

Посегна зад нея, взе ризата си, окачена на пирона зад вратата и я облече.

— В тези области климатът винаги започва да ти действа. Докато бях в родината, никога не съм обръщал внимание, ако вали един-два дни. Но тук има случаи, когато проливният дъжд подтиква хората към убийство.

— Може би на теб ти е подействал така?

За миг усмивката в очите му помръкна, сетне в тях отново проблесна дяволито пламъче и той отвърна:

— Не. Грешите.

— Каква е била причината, ако не дъждът?

— Моя си работа — кротко отвърна младият човек.

Онър Лангтри усети, че се изчервява.

— Не е само твоя, но и моя, като се имат предвид обстоятелствата! Не можеш ли да разбереш, че е по-добре да говориш откровено за проблемите си! Затворил си се в себе си също като Бен!

Без да се смути, Майкъл закопча ризата си, напъха я в панталоните и усмихнато промълви:

— Не се ядосвайте, сестричке. И не се тревожете заради мен.

— Ни най-малко не се притеснявам. Работя доста отдавна в павилион Х и зная, че в интерес на пациентите ми е откровено да говорят за проблемите си.

— Аз не съм ваш пациент — каза той и настръхна, сякаш очакваше сестрата разгневено да напусне помещението. Но тя остана на мястото си, изпитваше повече раздразнение, отколкото яд от съпротивата му.

— Грешиш, Майкъл. Волю-неволю си един от тях. Признавам, че изглеждаш много по-нормален от останалите, но зная, че не биха те изпратили тук без повод.

— Разбира се, че имаше повод. Опитах се да убия един тип — равнодушно промълви той.

— Защо?

— Изложено е в документите ми.

— Мотивът не ме задоволява — произнесе тя и ядно стисна устни. — Струва ми се, ме има някаква грешка — ти не си хомосексуалист.

— Откъде знаете?

Онър си пое дъх и го изгледа право в очите:

— Просто знам.

Майкъл отметна главата си назад и се разсмя.

— Скъпа сестричке, щом на мен не ми пука, че съм тук, защо си пъхате носа в моите работи? Доволен съм, че съм в отделението и това е всичко.

Тя се отмести от вратата, пристъпи към него и каза:

— Какво се опитваш да скриеш? Каква е тайната, която се страхуваш да споделиш с мен?

Стреснат от неочакваната атака, за миг Майкъл отслаби бдителността си и младата жена видя зад солидната фасада много уморен и объркан човек, разкъсван от вътрешни противоречия. Откритието я обезоръжи.

— Не, няма нужда да ми отговаряш — промълви тя и му се усмихна приятелски.

Бързото й отстъпление сякаш сломи съпротивата на Майкъл. Изражението му се смекчи и в очите му проблесна обич.

— Разберете, че не съм от разговорливите. Освен това не обичам да говоря за себе си.

— Нима се боиш, че ще започна да те осъждам?

— Не, просто не намирам точните думи, щом са ми необходими. Идват ми наум да речем в три часа сутринта, когато вече е прекалено късно.

— Отнася се за всички нас, Майкъл. Достатъчно е да изречеш първата дума. Позволи ми да ти помогна…

Той затвори очи и въздъхна.

— Сестро, разберете, че нямам нужда от помощ.

Онър се призна за победена — поне засега.

— Тогава да сменим темата. Какво мислиш за Бенедикт?

— Защо питате точно мен?

— Защото ти успя там, където аз се провалих. Не мисли, че ме е яд — напротив. С удоволствие наблюдавам промяната в него. Питам, защото ми е интересно.

Младият мъж сведе глада и за миг се замисли.

— Бенедикт… О, сестро, нали ви казах, че не умея да се изразявам добре. Питате какво мисля за него? Харесвам го. И го съжалявам. Състоянието му е тревожно.

— Смяташ ли, че се дължи единствено на инцидента в селото?

Майкъл енергично поклати глава.

— Не, в никакъв случай. Проблемите му съществуват доста отдавна.

— Може би защото е останал кръгъл сирак в ранното си детство и е бил отгледан от баба си?

— Може би. Трудно е да се каже. Струва ми се, че Бен не може да определи истинската си самоличност, или пък му е трудно да я приеме. Не знам… не съм психиатър.

— Нито пък аз — със съжаление каза Онър.

— Справяте се отлично.

— Честно казано, Бен е единственият, за когото ще се притеснявам след закриването на База 15.

— Искате да кажете след демобилизацията.

— Да…

Тя замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи, за да не засегне Майкъл, който бе направил всичко възможно да помогне на Бен.

— Разбираш ли, не съм сигурна, че той е в състояние да се справи сам в живота. И все пак ми се струва несправедливо, ако препоръчам да го задържат под наблюдение.

— Имате предвид да го изпратят в лудница? — запита Майкъл, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Да, нещо подобно. В момента това е единственото заведение за хора като него, но все пак се колебая.

— Ще сбъркате! — разпалено извика младият мъж.

— Сигурно, затова все още не съм го направила.

— Това ще го убие!

— Може би… — печално отвърна Онър. — Както виждаш, работата ми съвсем не е от приятните.

Той сграбчи рамото й и грубо я разтърси.

— Моля ви, не взимайте прибързани решения! И не правете нещо, преди да говорите с мен!

Тежката му ръка й причиняваше болка. Онър извърна глава и каза:

— Състоянието на Бен се подобри, благодарение на теб. Ето защо реших да поговорим. Не се притеснявай, няма да постъпя прибързано.

Нийл се появи на вратата и каза:

— Помислихме си да не би двамата да сте се удавили в канала.

Онър Лангтри отстъпи крачка назад от Майкъл, който при вида на Нийл бе свалил ръката си от рамото й.

— Още не сме, но имаше опасност — каза тя и придружи отговора си с усмивка, сякаш искаше да се извини пред Нийл, след което моментално изпита раздразнение към себе си и без да знае защо към Нийл.

Майкъл остана на мястото си и проследи с поглед сестрата, която Нийл поведе навън, хванал я под ръка с вид на собственик. Сетне въздъхна, вдигна рамене и ги последва на верандата. Да говориш насаме в павилион Х бе все едно да се опитваш да го сториш на плаца. Обитателите му непрекъснато се следяха и не откъсваха очи от сестра Лангтри. Ако не знаеха къде е и с кого, нямаха покой, докато я открият. Понякога дори правеха наум изчисления, за да проверят дали тя отделя еднакво време на всички тях. На всички ли? Не, само на онези, на които държеше. А Нийл бе най-добър при тези изчисления.