Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Indecent Obsession, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Весела Прошкова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Колийн Маккълоу
Заглавие: Безумна всеотдайност
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Ведрина“
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: австралийска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балканпрес“, София
Технически редактор: Душка Кордова
Художник: Петър Станимиров
Коректор: Юлиана Димитрова
ISBN: 954-404-017-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10196
История
- —Добавяне
Част трета
Първа глава
Майкъл бе в павилион Х от около две седмици, когато Онър Лангтри започна да изпитва странно предчувствие: не бе изпълнена с очакване за нещо приятно, а с морбиден, ужасяваш страх, който нямаше връзка с действителността. Атмосферата в отделението бе изключително ведра, нямаше скрито напрежение; старите пациенти харесваха Майкъл и той отвръщаше на чувствата им. Бяха спокойни и положително се чувстваха по-добре, защото новодошлият непрекъснато и с усмивка бе на услугите им. Беше обяснил на сестра Лангтри, че не могъл по цял ден да чете, или да се излежава на плажа и имал нужда от движение. Той се опита да стегне водопроводната инсталация, която бе в плачевно състояние, непрекъснато ковеше и поправяше нещо. Един ден тя откри, че столът й в канцеларията е тапициран; благодарение на Майкъл дъските на пода винаги блестяха, общата зала бе по-подредена.
И все пак безпокойството продължаваше да я измъчва. Струваше й се, че Майкъл е като катализатор, безвреден сам по себе си, но способен да предизвика неочаквани реакции сред психически нестабилните обитатели на отделение Х. — Да, всички го обичаха и той обичаше другарите си. Да, наистина не се чувстваше скрито напрежение. И все пак павилион Х не бе същият след пристигането му, въпреки че Онър не бе в състояние да определи точно в какво се изразява разликата. Може би в неуловима промяна в атмосферата…
Горещината стана непоносима, неподвижният въздух сякаш прилепваше към тялото; дори при най-лекото движение хората се обливаха в пот; океанът зад кораловия риф бе гладък като мътнозелено огледало, хоризонтът — замъглен. После, заедно с пълнолунието дойде дъждът, в продължение на два дни валя непрекъснато и прахта се превърна в кал. Всичко се покри с мъх: мрежите против комари, чаршафите, параваните, книгите, ботушите, дрехите, дървените мебели, хлябът. За щастие, мъхът спаси мъжете от пълно бездействие, защото през тези дни не можеха да ходят на плажа; сестра Лангтри моментално им намери работа — накара ги да чистят мъха с напоени в спирт парцали. Тя заповяда да оставят обувките и ботушите си пред вратата на бараката, но чрез някаква мистериозна осмоза калта проникваше навсякъде в помещението и мъжете имаха допълнително занимание с кофите и с парцалите.
За щастие, пороят не действаше потискащо, както студените дъждове на север, които сякаш с тъга изпращат изчезването на слънцето. Стига да не е продължителен, тропическият порой действа екзалтиращо и изпълва човека с чувство за могъщество. В замяна на това, когато дъждът се изсипва непрекъснато, по време на мусоните, последствията са обратни, защото могъществото му става безпощадно и превръща хората в безпомощни мравки.
Но периодът на мусоните още не бе настъпил и след два дни дъждът спря; всичко наоколо, включително жалките бараки на База 15, придоби нова красота, сякаш светът се раждаше отново.
Онър Лангтри изпита огромно облекчение и си каза: „Напразно се тревожех — причината е била в дъжда. Неизменно потиска както мен, така и пациентите ми.“
— Колко глупаво от моя страна — възкликна тя и подаде на Майкъл кофата с мръсна вода.
Младият човек довършваше измиването на мокрото помещение, докато другарите му вече седяха на верандата и се наслаждаваха на заслужената почивка.
— Какво е глупаво? — попита той, изхвърли мръсната вода в умивалника и избърса кофата с парцал. — Имах чувството, че в отделението се заражда някакъв конфликт, но се оказа, че е била само промяната на времето. Трябваше да се досетя след толкова годни, прекарани в тропиците.
Тя се облегна на рамката на вратата и се втренчи в него, като за сетен път забеляза изключителното старание, с което той вършеше всичко, хармоничните му движения.
Майкъл просна парцала на ръба на кофата, изправи се и закачливо я изгледа:
— Права сте, наистина трябваше да го знаете…
Посегна зад нея, взе ризата си, окачена на пирона зад вратата и я облече.
— В тези области климатът винаги започва да ти действа. Докато бях в родината, никога не съм обръщал внимание, ако вали един-два дни. Но тук има случаи, когато проливният дъжд подтиква хората към убийство.
— Може би на теб ти е подействал така?
За миг усмивката в очите му помръкна, сетне в тях отново проблесна дяволито пламъче и той отвърна:
— Не. Грешите.
— Каква е била причината, ако не дъждът?
— Моя си работа — кротко отвърна младият човек.
Онър Лангтри усети, че се изчервява.
— Не е само твоя, но и моя, като се имат предвид обстоятелствата! Не можеш ли да разбереш, че е по-добре да говориш откровено за проблемите си! Затворил си се в себе си също като Бен!
Без да се смути, Майкъл закопча ризата си, напъха я в панталоните и усмихнато промълви:
— Не се ядосвайте, сестричке. И не се тревожете заради мен.
— Ни най-малко не се притеснявам. Работя доста отдавна в павилион Х и зная, че в интерес на пациентите ми е откровено да говорят за проблемите си.
— Аз не съм ваш пациент — каза той и настръхна, сякаш очакваше сестрата разгневено да напусне помещението. Но тя остана на мястото си, изпитваше повече раздразнение, отколкото яд от съпротивата му.
— Грешиш, Майкъл. Волю-неволю си един от тях. Признавам, че изглеждаш много по-нормален от останалите, но зная, че не биха те изпратили тук без повод.
— Разбира се, че имаше повод. Опитах се да убия един тип — равнодушно промълви той.
— Защо?
— Изложено е в документите ми.
— Мотивът не ме задоволява — произнесе тя и ядно стисна устни. — Струва ми се, ме има някаква грешка — ти не си хомосексуалист.
— Откъде знаете?
Онър си пое дъх и го изгледа право в очите:
— Просто знам.
Майкъл отметна главата си назад и се разсмя.
— Скъпа сестричке, щом на мен не ми пука, че съм тук, защо си пъхате носа в моите работи? Доволен съм, че съм в отделението и това е всичко.
Тя се отмести от вратата, пристъпи към него и каза:
— Какво се опитваш да скриеш? Каква е тайната, която се страхуваш да споделиш с мен?
Стреснат от неочакваната атака, за миг Майкъл отслаби бдителността си и младата жена видя зад солидната фасада много уморен и объркан човек, разкъсван от вътрешни противоречия. Откритието я обезоръжи.
— Не, няма нужда да ми отговаряш — промълви тя и му се усмихна приятелски.
Бързото й отстъпление сякаш сломи съпротивата на Майкъл. Изражението му се смекчи и в очите му проблесна обич.
— Разберете, че не съм от разговорливите. Освен това не обичам да говоря за себе си.
— Нима се боиш, че ще започна да те осъждам?
— Не, просто не намирам точните думи, щом са ми необходими. Идват ми наум да речем в три часа сутринта, когато вече е прекалено късно.
— Отнася се за всички нас, Майкъл. Достатъчно е да изречеш първата дума. Позволи ми да ти помогна…
Той затвори очи и въздъхна.
— Сестро, разберете, че нямам нужда от помощ.
Онър се призна за победена — поне засега.
— Тогава да сменим темата. Какво мислиш за Бенедикт?
— Защо питате точно мен?
— Защото ти успя там, където аз се провалих. Не мисли, че ме е яд — напротив. С удоволствие наблюдавам промяната в него. Питам, защото ми е интересно.
Младият мъж сведе глада и за миг се замисли.
— Бенедикт… О, сестро, нали ви казах, че не умея да се изразявам добре. Питате какво мисля за него? Харесвам го. И го съжалявам. Състоянието му е тревожно.
— Смяташ ли, че се дължи единствено на инцидента в селото?
Майкъл енергично поклати глава.
— Не, в никакъв случай. Проблемите му съществуват доста отдавна.
— Може би защото е останал кръгъл сирак в ранното си детство и е бил отгледан от баба си?
— Може би. Трудно е да се каже. Струва ми се, че Бен не може да определи истинската си самоличност, или пък му е трудно да я приеме. Не знам… не съм психиатър.
— Нито пък аз — със съжаление каза Онър.
— Справяте се отлично.
— Честно казано, Бен е единственият, за когото ще се притеснявам след закриването на База 15.
— Искате да кажете след демобилизацията.
— Да…
Тя замълча, опитвайки се да намери най-подходящите думи, за да не засегне Майкъл, който бе направил всичко възможно да помогне на Бен.
— Разбираш ли, не съм сигурна, че той е в състояние да се справи сам в живота. И все пак ми се струва несправедливо, ако препоръчам да го задържат под наблюдение.
— Имате предвид да го изпратят в лудница? — запита Майкъл, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— Да, нещо подобно. В момента това е единственото заведение за хора като него, но все пак се колебая.
— Ще сбъркате! — разпалено извика младият мъж.
— Сигурно, затова все още не съм го направила.
— Това ще го убие!
— Може би… — печално отвърна Онър. — Както виждаш, работата ми съвсем не е от приятните.
Той сграбчи рамото й и грубо я разтърси.
— Моля ви, не взимайте прибързани решения! И не правете нещо, преди да говорите с мен!
Тежката му ръка й причиняваше болка. Онър извърна глава и каза:
— Състоянието на Бен се подобри, благодарение на теб. Ето защо реших да поговорим. Не се притеснявай, няма да постъпя прибързано.
Нийл се появи на вратата и каза:
— Помислихме си да не би двамата да сте се удавили в канала.
Онър Лангтри отстъпи крачка назад от Майкъл, който при вида на Нийл бе свалил ръката си от рамото й.
— Още не сме, но имаше опасност — каза тя и придружи отговора си с усмивка, сякаш искаше да се извини пред Нийл, след което моментално изпита раздразнение към себе си и без да знае защо към Нийл.
Майкъл остана на мястото си и проследи с поглед сестрата, която Нийл поведе навън, хванал я под ръка с вид на собственик. Сетне въздъхна, вдигна рамене и ги последва на верандата. Да говориш насаме в павилион Х бе все едно да се опитваш да го сториш на плаца. Обитателите му непрекъснато се следяха и не откъсваха очи от сестра Лангтри. Ако не знаеха къде е и с кого, нямаха покой, докато я открият. Понякога дори правеха наум изчисления, за да проверят дали тя отделя еднакво време на всички тях. На всички ли? Не, само на онези, на които държеше. А Нийл бе най-добър при тези изчисления.