Колийн Маккълоу
Безумна всеотдайност (12)

Трета глава

Люк не само се движеше безшумно като котарак, но умееше да вижда в мрака. Ето защо нямаше нужда от фенерче, докато със сигурни стъпки се промъкваше между празните бараки към брега, където се намираше плажът за сестрите.

Напоследък охраната не беше толкова строга. В края на войната База 15 приличаше на изоставен кораб, в какъвто скоро щеше да се превърне. Навред цареше спокойствие и военната полиция бе отслабила бдителността си.

Тази вечер Люк, изпълнен с прилив на сили и на жизненост и с леко сърце, имаше важна среща. И то със скъпоценната, недостижима банкерска дъщеря! Не беше лесно да я накара да дойде на срещата, но накрая малката се съгласи, защото единствената друга възможност да се видят бе на верандата пред трапезарията на сестрите, и то пред очите на целия лагер. Тя имаше офицерски чин, той — по-нисък от нея ранг, и докато строгите правила разрешаваха невинната среща между двама съученици, интимните отношения биваха наказвани строго от главната сестра с дисциплинарни мерки. Но Люк все пак бе успял да убеди момичето да се срещнат на плажа след падането на нощта и не се съмняваше как ще се развият събитията по-нататък. Най-сериозното препятствие вече бе зад гърба му.

За щастие, луната се бе скрила, но от небето струеше странен блясък, а мъглявите съзвездия хвърляха студена светлина, която придаваше сребрист оттенък на целия свят. Люк веднага забеляза силуета на младата жена, заобиколена от гъстите сенки, и на пръсти се приближи до нея.

Тя сподави уплашения си вик, сетне, потръпвайки, каза:

— Не те чух да идваш.

Люк взе ръката й и с престорено безразличие започна да я разтрива, за да заглади настръхналата й кожа.

— Само не ми казвай, че ти е студено в такава прекрасна нощ.

— Не, просто съм нервна. Не съм свикнала да излизам тайно и да ходя на срещи с мъже. Много по-различно е от времето, когато за майтап вечер бягахме от пансиона в Сидни.

— Успокой се, всичко е наред. Ще седнем тук, ще изпушим по една цигара, ще си побъбрим…

Той я хвана под мишница, помогна й да седне на пясъка и се настани на почтено разстояние от нея.

— Може да ти прозвучи нахално, но имаш ли цигари? — попита Люк и белите му зъби проблеснаха в мрака. — Нямам нищо против да ти свия от моите, но съм сигурен, че няма да ти харесат.

Момичето бръкна в джоба на якето си и извади пакет „Крейвън“ Люк внимателно извади цигара, като внимаваше пръстите му да не докоснат нейните. Решен да придаде на срещата им малко повече интимност, той сам запали цигарата й и я подаде, сетне бавно започна да свива цигара и за себе си.

— Няма ли опасност да забележат огънчетата? — попита тя.

— Възможно е, но е почти невероятно — небрежно отвърна Люк. — Сестрите са кротко племе и военната полиция не се навърта наоколо.

Той се обърна към нея и се загледа в профила й, сетне попита:

— Какво ново в любимия роден град?

— Нищо особено. Съвсем опустя напоследък.

Следващите думи се изтръгнаха с мъка от устата му, но той все пак успя да ги изрече:

— Как са майка ми и сестра ми?

— Кога за последен път си чул нещо за тях?

— Преди повече от две години.

— Какво? Нима не ти пишат?

— О, да. Непрекъснато. Просто не чета писмата им.

— Тогава защо ме питаш за тях?

Хапливата й забележка го стресна.

— Просто защото трябва да говорим за нещо — кротко отвърна той и взе ръката й. — Защо си толкова нервна?

— Заради теб. Същият си, както едно време, в училище.

— Лъжеш се. Оттогава изминаха много години.

— Беше ужасно, нали? — съчувствено произнесе тя.

— Войната ли имаш предвид? Да, понякога — отвърна Люк.

Спомни си канцеларията, от която почти не излизаше, и символичната си работа под командването на онова мекотело — майора, който му се водеше началник, но всъщност бе обратното. Въздъхна и отговори:

— Няма как, длъжни сме да се подчиним на дълга.

Двамата замълчаха, след което той промълви:

— Приятно е да видиш познато лице.

— Прав си. Зарадвах се, когато Министерството на здравеопазването ми разреши да постъпя в армията, но очаквах съвсем друго. Разбира се, ако войната не бе свършила, всичко щеше да е по-различно. В База 15 цари истинско мъртвило, нали?

— Какво точно описание — каза той и се засмя.

Внезапно, преди да успее да се възпре, или да го формулира по-тактично, младата жена зададе въпроса, който я измъчваше, откакто за пръв път го бе видяла тук.

— Защо си в павилион Х, Люк?

Отговорът му бе готов още от момента, когато бе решил какво ще направи с банкерската дъщеря.

— Изпаднах в депресия — с въздишка отговори той. — Непрекъснатите сражения, нервната преумора… Случва се почти с всички.

— Бедният Люк!

„Най-глупавият диалог в актьорската ми кариера — помисли си Люк. — Защо да прахосвам думите на Шекспир, когато моите брътвежи имат същия ефект.“ После престорено загрижено попита:

— По-топло ли ти е сега?

— Да. Дори ми се струва прекалено горещо.

— Искаш ли да се изкъпем?

— Сега ли? Нямам бански костюм.

Люк нарочно замълча, после предложи:

— Тъмно е и не виждам нищо. А дори и да виждам, обещавам да не гледам към тебе.

Младата жена отлично знаеше, че съгласявайки се да се срещне с него на уединения плаж, предварително бе приела волностите му, но все пак бе длъжна да изрече задължителните фрази, да чуе задължителните отговори, за да успокои съвестта си и да прогони разгневените духове на родителите си. Изгаряше от желание да легне с Люк, но не искаше да я сметне за лесна плячка.

— Добре. Но само ако влезеш във водата преди мен и обещаеш да стоиш там, докато изляза и се облека — колебливо произнесе момичето.

— Дадено! — извика Люк, скочи на крака и се съблече с бързината на комедиант, опитен в бързата смяна на костюмите.

Тя не искаше да го загуби в мрака, затова побърза да се присъедини към него, но свалянето на гетрите и на ботушите я забави.

— Люк! Къде си? — тихо извика момичето и нагази до колене във водата. Сетне бавно пристъпи напред, сякаш се страхуваше, че той ще и изиграе някакъв номер.

— Тук съм — спокойният му глас прозвуча наблизо, но той не се пита да я докосне.

С въздишка на облекчение младата жена се отправи към него и приклекна, за да може водата да покрие раменете и.

— Приятно е, нали? — обади се Люк. — Хайде, ела да поплуваме.

Тя се отпусна и заплува, водена от флуоресцентната следа, която оставаше след него. За пръв път в живота си усещаше допира на водата до голото си тяло и изведнъж се почувства странно възбудена. Обърна се и заплува към брега, без да погледне дали той я следва.

Струваше й се, че изживява някакъв вълшебен сън, усещаше, че вече е влюбена в него. Не беше неопитна девственица и знаеше какво я очаква; знаеше и това, че ще бъде по-хубаво от всеки друг път, защото ще го направи с него…

Впечатлението, че е попаднали в омагьосан свят, се подсили, когато изведнъж забеляза Люк до себе си. Тя престана да плува, спусна крака на дъното и му предложи устните си. Но вместо да я целуне. Люк я взе в прегръдките си и я понесе към брега, после я положи върху дрехите, разпръснати върху пясъка. Тя му протегна ръце, но Люк се отпусна до нея, зарови лице в рамото й и леко захапа шията й. Тя изви като арка тялото си и нададе вик от удоволствие, който скоро се превърна в ужасено стенание, когато разбра, че това не е любовна игра. Люк я хапеше с мълчаливо ожесточение, което тя отначало понасяше безропотно, смятайки, че е израз на страстта му към нея. Но агонията продължаваше и постепенно стана нетърпима. Младата жена напразно се опитваше да се изскубне от хватката му, която я приковаваше към земята. След секунда изпита известно облекчение, защото Люк се прехвърли от шията и върху гърдата й, където болката, причинена от зъбите му, бе малко по-поносима. Когато отново жестоко я ухапа, от гърлото й се изтръгна ужасен вик: бе сигурна, че той възнамерява да я убие.

— О. Люк, моля те, недей! Спри, причиняваш ми болка!

Думите й сякаш проникнаха в замъгленото му съзнание; той престана да мачка гърдата й и я зацелува, но някак си механично.

Момичето се поуспокои; представи си, че след секунда ще бъде в прегръдките на ученическата си любов, промърмори нещо и се опита да привлече Люк към себе си. Подпрян на протегнатите си ръце, той се надвеси над нея, повелително разтвори колената й и се плъзна между краката й. Когато усети, че Люк се мъчи да проникне в нея, тя протегна ръка да му помогне и потръпна от удоволствие; сетне го сграбчи за раменете и го притегли към себе си, за да усети тежестта му, допира на кожата му, докосването на ръцете му. Но той упорито отказваше да легне върху нея; продължаваше да се подпира на ръце, сякаш контактът между телата им щеше да пресуши енергията, насочена към най-важната му цел — да я обладае. При първия силен тласък тя извика от болка. Но беше млада и жадуваше за любовта му; отпусна краката си на пясъка, за да ограничи проникването му и се опита да се приспособи към ритъма на тялото му.

Скоро изпита неописуем екстаз, въпреки че жадуваше Люк да я прегърне, вместо да надвисва някак си заплашително над нея. Неудобната му поза намаляваше удоволствието й и едва след десет минути тя изпита оргазъм, но с такава сила, както никога през живота си. Цялото й тяло се сви в спазъм, подобен на епилептична конвулсия.

Изпълнена с огромна благодарност към Люк, задето досега се бе въздържал и й бе позволил да изпита огромно физическо удовлетворение, младата жена очакваше той да се изпразни веднага след нея, но Люк продължи машиналното си движение, сякаш изобщо нямаше намерение да спре. Тя се отпусна като парцалена кукла в ръцете му, чувстваше, че не може да издържи повече.

— Люк, спри! За бога, спри!

Той моментално се отдръпна, все още имаше ерекция — явно не бе достигнал до връхната точка. Никога досега младата жена не се бе чувствала толкова тъжна, така лишена от сладките плодове на победата. Безполезно бе да му прошепне вечното: „Хубаво ли ти беше?“ — защото очевидно не бе изпитал никакво удоволствие. Но тя не бе от хората, които мислят за другите: ако Люк е останал незадоволен, това си е негов проблем! Момичето лежеше неподвижно, надявайки се, че той ще я целуне, ще я прегърне. Но Люк не го стори. От мига, когато бе я положил върху пясъка, не бе докоснал устните и, сякаш дори най-невинната целувка можеше да го лиши от удоволствието му. Но дали бе изпитал удоволствие? Очевидно, тъй като през цялото време бе твърд като камък…

Тя събра разтворените си крака, облегна се на лакът и опипом затърси цигарите си. Щом ги откри. Люк също протегна ръка, тя му подаде цигара и се приведе, за да я запали. Кибритената клечка припламна и за миг освети безизразното му лице, премрежените му мигли прикриваха очите му. Той дръпна жадно от цигарата си, изпусна кълбо дим и духна клечката.

„След подобен сеанс тъпата кучка сигурно е доволна — помисли си Люк и се изтегна на земята, сложил ръце на тила си, стиснал цигарата между устните си. — Чукай ги, докато започнат да молят за милост — така нямат право нито да се оплакват, нито да те критикуват.“ Няма значение колко ще продължи: ако се наложи, можеше да го прави цяла нощ. Люк изпитваше ненавист към акта, към жените, към себе си. Половият акт бе само средство; а оръдието бе между краката му. Преди много години се бе заклел да не бъде роб нито на средството, нито на оръдието. Той бе господар, а те — роби; единствените, които не можеше да подчини на властта си, бяха жените, като сестра Лангтри, които не се интересуваха нито от господаря, нито от робите…

Хвърли поглед към часовника си: девет и половина. Време бе да се прибира; нямаше намерение да достави на сестра Лангтри удоволствието да го наклевети пред полковник Подбрадник. Люк се повдигна на лакът и закачливо плесна по задника изтягащото се редом с него момиче.

— Хайде, скъпа. Късно е, трябва да се прибирам.

Помогна й да се облече с ловкостта на сръчна камериерка, дори коленичи, за да закопчае ботушите и гетрите й. Отупа дрехите й от полепналия пясък, нагласи сивото й яке и колана върху него, както и широкополата й шапка. Собствените му дрехи бяха все още мокри, но той ги навлече с безразличие.

Сетне я изпрати до бараките на сестрите; водеше я под ръка, за да не се препъне в мрака, и се държеше с ледена учтивост, която я подлудяваше.

— Ще те видя ли отново? — попита го тя, преди да се разделят.

— Разбира се, скъпа — отвърна Люк и се усмихна.

— Кога?

— След няколко дни. Не бива да прибързваме, защото ще направим впечатление. Ще дойда на верандата пред трапезарията, за да ти поднеса почитанията си и тогава ще се уговорим. Съгласна ли си?

Тя се изправи на пръсти, свенливо го целуна по бузата и изчезна в мрака.

Останал сам, Люк отново придоби животинската си грация. Защитен от тъмнината, той се запромъква между бараките, като се стараеше да избягва осветените места, и пое обратния път към павилион Х.

Докато вървеше, в главата му се въртеше същата мисъл, която го бе преследвала през цялото време, докато се любеше с дъщерята на банкера: Уилсън, сержант Уилсън, герой, покрит с ордени и закоравял педераст! Люк бе готов да се обзаложи, че е бил изпратен набързо в павилион Х от командира на батальона си, за да се избегне скандалът от военен съд. Прекрасно! Прекрасно! Постъпващите в павилиона ставаха все по-странни!

Внимателно бе наблюдавал сестра Лангтри и бе разбрал, че тя не смята новодошлия за ненормален. Появата на Майкъл я бе оживила. Естествено, тя не вярваше нито дума от документите му, защото в тях се описваше случай, на който нито една жена не би повярвала, особено ако пред нея стои човек мъжествен и силен като сержант Уилсън. Този Уилсън бе мечтата на всички стари моми! Въпросът бе дали е мечтата на сестра Лангтри? Доскоро Люк бе определял тази роля за Нийл, но сега вече не беше толкова сигурен. За него бе по-изгодно сестрата да предпочете сержанта пред капитана, вулгарния Уилсън пред аристократичния Паркинсън. Тогава ще му бъде много по-лесно да изпълни плана си: да накара Онър Лангтри да пълзи в краката на Люк Дагет.

Усети ужасяваща болка в тестикулите си, спря до някаква безлюдна барака и се опита да уринира, но както обикновено, не успя — напоследък му трябваше доста време, докато се изпикае. Остана няколко секунди в сянката на бараката, стиснал в ръце оръдието, с което толкова се гордееше, и напразно се опита да се облекчи. Хвърли поглед към часовника си и видя, че няма време; налагаше се да изтърпи болката още няколко минути.