Тес Геритсън
Откачалки (4)

Глава четвърта

— Човече, този наистина прилича на вампир — възкликна Бари Фрост, докато гледаше през еднопосочното огледало към бледия младеж, който седеше в стаята за разпит.

Заподозреният беше на осемнадесет години и се казваше Лукас Хенри. Ако се разменяха местата на собственото име и фамилията му, щеше да се получи зловещо познатото: Хенри Лукас. Дали майка му бе разбрала, че е кръстила детето си на един от най-продуктивните серийни убийци на всички времена? Но момчето в съседната стая изглеждаше по-скоро уплашено, отколкото опасно. Беше седнал сгушен до масата, а един черен кичур бе увиснал над бялото му чело. С изпъкналите си скули и дълбоко потънали очи, той приличаше на жив скелет. Множество пиърсинги декорираха устните, носа и бог знае още какви други части на тялото му — бяха толкова много, че когато го докараха в централното полицейско управление в Бостън, бе активирал детектора за метал.

— Защо, по дяволите, децата правят дупки в кожата си? — попита Фрост. — Не го разбирам.

— Свързано е с гот културата. Знаеш, смърт, болка, забрава. — Джейн изсумтя. — Всички тези забавни неща.

— Той със сигурност не се забавлява.

— Хайде да направим нощта му още по-приятна.

Когато Джейн и Фрост влязоха, Лукас рязко се изправи в стола си, а очите му се отвориха широко от страх. Въпреки гротескните си пиърсинги и черното кожено яке с щампована глава на смъртта, момчето изглеждаше като уплашено дете. Дете, което може би е обвило кльощавите си ръце около гърлото на Кимбърли Рейнър и е изцедило и последната капка живот от нея.

Ризоли седна срещу него. Забеляза, че очите на арестанта, очертани с плътна черна очна линия, са кървясали от плач.

— Сигурен ли сте, че не искате адвокат? — попита тя.

— Не съм направил нищо лошо!

— Предполагам, че това означава „не“.

— Тя беше жива, когато я оставих. Кълна се.

— Разкажете ни как се запознахте с Кимбърли Рейнър.

Момчето си пое дълбоко дъх.

— За първи път я срещнах преди няколко месеца, когато двамата се мотаехме на площад „Харвард“. Веднага се разпознахме.

— Мислех, че тогава сте се срещнали за първи път.

— Искам да кажа, че веднага разбрах каква е тя. И тя знаеше какъв съм аз.

— И какво бе това?

— Че сме различни. Ние сме различни от другите деца. От всички останали.

— Всяко дете мисли, че е различно.

— Искам да кажа наистина различни.

— Как така?

Лукас си пое дъх.

— Ние не сме хора — каза той.