Тес Геритсън
Откачалки (1)

Глава първа

Кралицата на мъртвите бе пристигнала.

Когато съдебният лекар Маура Айлс^[1] излезе от черния си лексус в мразовития следобед, външният й вид се покриваше напълно с прякора, който полицаите от Бостън й бяха дали. Черен автомобил, черно палто, черен шал. Напълно подходящи за зимния ден, с неговите надвиснали сенки и носещият се във въздуха мирис на предстоящ сняг.

Детектив Джейн Ризоли вдигна за поздрав облечената си в ръкавица ръка.

— Ей, докторе — извика тя, — надявам се, че си донесла фенерчето си.

Маура прекоси улицата към парадното стълбище на църквата и се загледа в сводестите врати и закованите с дъски прозорци.

— „Св. Антъни“? Тази сграда е затворена от години.

— Жертвата е успяла да намери начин да влезе. — Джейн трепна, когато вятърът разроши косата й и развя полите на палтото й. — За съжаление, и убиецът й е успял.

— Убиец? — Патоложката хвърли въпросителен поглед към приятелката си. — Значи вече сте решили, че е убийство.

— Когато видиш тялото й, ще разбереш защо.

Джейн изчака Маура да нахлузи калцуни върху обувките си и да сложи предпазни ръкавици, след което отвори масивната дъбова врата, за да влязат вътре. Макар вече да бяха защитени от вятъра, в сградата беше много по-студено и усойно, сякаш каменните стени излъчваха хладина. Вътре нямаше електричество и единствената светлина идваше от захранваната с батерии лампа, намираща се в далечния край. От огромното празно пространство отгоре сенките надвисваха над тях тъмни като нощ.

— Как е било намерено тялото? — попита Айлс.

— Случаен минувач е съобщил за писъци, идващи от сградата, и се обадил на телефона за спешна помощ. Първият пристигнал на мястото полицай каза, че задната врата е била отключена. Влязъл и намерил тялото.

Джейн включи фенерче „Maglite“ и поведе Маура покрай редиците от празни пейки към олтара, където ги чакаха детектив Бари Фрост и трима криминалисти. Всички те бяха оформили нещо като тържествен кръг около жертвата, сякаш я защитаваха от всякакви хищници, дебнещи в мрака. Мъжете се отдръпнаха и разкриха млада жена, лежаща на земята с отметната назад глава и отворена широко уста.

— Според личната карта, името й е Кимбърли Рейнър, на седемнадесет години — уведоми ги Фрост.

Никой не проговори, когато доктор Айлс се приближи и се взря в подутото лице на жертвата. Омазнената руса коса на момичето беше на фитили, а мръсни петна покриваха лицето й.

— Напълно облечена е, така че не изглежда да е сексуално престъпление. Обаче виждаш ли белезите от душене? — попита Джейн и насочи фенерчето си към шията, която бе извита назад. Гърлото бе открито и излагаше на показ насинената от безмилостната хватка на убиеца кожа. Смъртта беше оставила лицето на момичето подуто, но тялото й приличаше на скелет — ключиците бяха гротескно изпъкнали, а китките й бяха тънки като клонки. Недохранването бе принудило тялото на момичето да започне да се самоизяжда, поглъщайки мазнините и мускулите му, докато се бе борело хранителните вещества да продължават да поддържат мозъка и сърцето.

— Искаш ли да видиш какво наистина ни изплаши? — попита Джейн.

— Мъртвото тяло не беше ли достатъчно?

— Погледни това. — Ризоли се извърна и лъчът на фенерчето й се насочи към нещо, което проблясваше в сенките. Нещо, което накара дори невъзмутимата Маура Айлс да ахне и потресена да си поеме дъх.

Това беше ковчег. И капакът му беше отворен.