Десислав Начков
Вечер на морския бряг

На съпругата ми и дъщеря ни

Спомних си, когато бяхме тримата,

седнали на пясъка след залеза,

вятъра, извиращ от невинното

милваше се със вълните алени.

 

Слънцето току-що бе изчезнало,

потопило сънища във спомена,

чайките се губеха във бездните,

от нощта пристигаща подгонени.

 

Гледахме безкрая с умиление,

стоплени от благодарност искрена,

вричахме се в нашето спасение,

уморени, плахи и пречистени.

 

И така стаени и безименни,

седнали на пясъка сред нищото…

Спомних си, че бяхме само тримата

и че всичко друго бе излишно.