Десислав Начков
Спомен за двама

Помня как почувствах се човек:

Беше пролет, бяхме двама — млади,

беше вечер, вятъра бе лек,

кестени цъфтяха голобради.

 

Помня как седяхме двама с теб,

чакащи на пейката в тъмата,

мрежата от клони като креп,

милваше ни нежно по лицата.

 

Помня, че блещукаше луна,

помня, че тъмнееше балкана,

помня, че отрони се звезда,

като цвят в небесната поляна.

 

Нямаше ни птици, ни цветя;

Беше пролет още неродена,

Нямаше преструвка, суета;

Беше радост тук при нас стаена.

 

Нямаше съмнения и сплетни;

Нямаше въпроси — изтерзани;

Само ние бяхме там — сами,

само ние седяхме — замечтани.

 

Помня — тук почувствах се човек,

скътах светъл спомен във душата,

бях със теб, а вятъра бе лек,

гледах те на пейката в тъмата.

 

Истина ли беше или не?

Нямаше ли някаква измама?

Веч не помня: Как? Кога? Къде?

Само знам, че ние бяхме двама.