Десислав Начков
Дилема

Прохладна есен хвърли замислена позлата

и тиха скръб отрони молитвена сълза,

но вместо да възкръсне за нов живот душата,

тя къпе се във болка и стене със тъга.

 

Тъга, но не от липса, от някаква заблуда;

тъга, но не от поза или от суета;

от радост аз съм тъжен и в себе си се чудя,

летя или пропадам надолу в пропастта.

 

Намерих огледало в пустинята враждебна,

по-чисто от живота, по сладко от смъртта;

огледах се, почувствах се някому потребен,

на малко стъкълце затворих се в света.

 

Но мойто огледало, макар кристалночисто,

лишено е от блясък и своя светлина,

безцветното блаженство на образа му искрен,

на никому ненужен се губи в сивота.

 

Аз в слънцето съм влюбен, а не във сенки бледи,

родени от мъглата във моята душа;

звездица ще откъсна и в нея ще погледна,

пък после нека тъна навеки в тъмнина.

 

И ако някой нявга реши да ме попита:

Защо се къпя в болка? В какво е моя грях?

И аз не знам, но мисля, че тъй съм бил орисан,

навеки да съм тъжен, че нея не избрах.