Джулия Дароу Коулс
Нашият малък атинянски братовчед (2)

Глава 1
Гостът

Преди повече от двеста и тридесет години двама пътешественици с богато облекло и възседнали върху осли бавно си проправяха път докато слизаха по тесните и неравни улици на Атина. Следваше ги група от роби, които вървяха пеша и носеха огромни вързопи пълни с одеяла, дрехи и кухненски принадлежности. Всичко това подсказваше, че тези хора идваха от далечно място.

Имената на пътешествениците бяха Форион, известен гръцки архитект, и Дурис, неговият дванадесетгодишен син.

Те скоро спряха пред една къща на улицата на скулпторите и един от робите захлопа шумно на вратата.

— Според мен това би трябвало да е домът на Хермипий — каза Форион.

— Не мога да проумея как би могъл да я разпознаеш — отвърна Дурис. — Всички домове тук ми изглеждат съвсем еднакви.

Той се вгледа в една от стените на къщата, която беше най-близо до улицата. На горния етаж имаше прозорци, но на долния не. Една единична врата бе единственото нещо, което покриваше голото лице на този етаж и интересното бе, че всички домове по улицата бяха построени по подобен начин.

Преди Форион да успее да отговори от вътрешната страна на вратата се дочу бързо остро чукване, което им подсказа, че вратата ще бъде отворена всеки миг. Робите бързо отстъпиха в страни, за да не бъдат повалени при отварянето на тежката врата.

Един роб се показа през отвора и Манес, друг от робите на Форион, се приближи към него.

— Моят господар Форион идва от далечен остров и е изморен от дългото пътуване — каза Манес. — Семейството му са приятели и бъдещи гости на твоето. Като символ на всичко това, ето го счупеният пръстен, който е знак на техния договор. Другата половина от пръстена се пази от твоя господар.

Робът взе счупения пръстен, покани гостите да заповядат вътре и отиде да предаде думите на Хермипий.

Дурис огледа мебелите, които се намираха във вътрешния двор на къщата. Наоколо имаше столове, дивани и маси всичките направени от обикновени материали, но всички те бяха изработени с вкус. Лампите, които бяха много на брой, се състояха от отворен съд пълен с масло, в който бе поставен фитил. За сметка на това изглеждаха прекрасно и личеше, че над тях се е трудил майстор.

Дворът водеше към няколко стаи, от една от които излезе скулпторът Хермипий. Той беше висок, добре изглеждащ мъж, което накара Дурис да го хареса на мига. Но Дурис остана още по-доволен, когато видя, че едно момче на възраст близка до неговата следваше Хермипий.

— Ах — каза си той, — сега съм сигурен, че ще си прекарам добре в Атина. Не знаех, че Хермипий има син.

Двамата мъже си размениха поздрави и Дурис се запозна с Хиерон, сина на Хермипий. Хиерон беше хубаво атинянско момче и докато Дурис гледаше мъжественото му, привлекателно лице, той почувства, че идването му в Атина наистина си е заслужавало.

Двамата артисти бяха прекалено заети с обсъждането на сградите и скулптурите на Атина.

— Перикъл прави чудни неща за града — каза Хермипий. — Той е успешен генерал и мъдър и неегоистичен владетел. Но освен това е и любител на изкуството и красотата и сега е решил да направи Атина най-красивия град на света.

— Много се вълнувам да видя Партенона — каза Форион, — тъй като чух, че е най-великолепния храм, който някога е бил строен.

— Наистина е така — отвърна искрено Хермипий. — За мен ще бъде удоволствие да те заведа да го видиш. Бях удостоен с честта да направя някои от статуите, които стоят на стените му.

— Аз също бях почетен от Перикъл — каза Форион, — защото е изпратил за мен план на една велика музикална зала, която планира да построи.

— Това наистина е голяма чест — отвърна Хермипий. — Налага се утре да посетим Акропола, а ти разбира се ще трябва да отдадеш почест на нашия владетел Перикъл.

Междувременно двете момчета Хиерон и Дурис също се опознаваха.

— Радвам се, че си дошъл — искрено каза Хиерон. — Със сигурност ще си прекараме добре заедно.

После добави:

— Иска ми се да чуя всичко за идването ви от острова. Никога не съм пътувал, но често съм мечтал да отида някъде.

— Обичам да пътувам — отвърна Дурис, — освен когато морето е бурно — след тези думи той направи толкова огорчена физиономия, че двете момчета започнаха да се смеят от сърце.

— Радвам се, че сте ни гости — възкликна Хиерон. — Чудя се кога ли нашите семейства са направили този договор.

— Разказвали са ми — отвърна Дурис, — че някои от нашите прадеди са се биели заедно по време на битка преди много, много години и станали големи приятели. Така че те се съгласили, когато някой от потомъка на моето семейство посети Атина, да гостува при вас и когато някой от потомъка на твоето семейство посети нашия дом, той да ни бъде гост. Така те взели пръстена, който единият от тях носил и го счупили на две. От тогава насам счупеният пръстен се е предавал от баща на син и се пази като символ на семейния ни договор.

— Това е страшно интересно — каза от сърце Хиерон, когато Дурис завърши разказа си.

Случката, който Дурис току-що разказа не се стори никак странна на Хиерон, тъй като по онова време странноприемниците не били много, а и тези, които съществували, били малки и далеч от определението удобни. Не го изненада дори и фактът за неочакваното пристигане на Дурис и баща му, въпреки че тяхното посещение най-вероятно щеше да бъде едно от дългите. Освен това, тъй като железопътните линии, пощенските служби, телефоните и телеграфа бяха нещо нечувано по него време, нямаше как разбереш предварително, че ще имаш гости, докато те не застанеха пред вратата ти. Въпреки това преди години хората в Гърция са били мили и гостолюбиви и често са приютявали непознати.

— Разкажи ми за пътуването ви — подтикна го Хиерон, тъй като момчетата вече започваха да се чувстват като истински приятели.

— Първоначално вървяхме пеша — започна Дурис, — защото имаше известно разстояние от дома ни до пристанището. Робите, разбира се, носиха одеялата ни и храната, тъй като пътят беше цели два дни.

— Сигурно е било като дълъг пикник! — възкликна Хиерон.

— Да — каза Дурис, — беше забавно, въпреки че в края на третия ден се изморихме. Обувките, с които пътувахме бяха закрепени с гвоздеи. Харесваше ми да се храня навън и ми беше приятно да спя под звездите.

— Но според мен — продължи Дурис, — най-интересната част беше плаването. Корабът, с който пътувахме, беше трирема.

— Не знам много за корабите — каза Хиерон. — Как изглежда един трирем?

— Нарича се трирем, защото има три реда гребла — отвърна Дурис. — Робите, които гребат, сядат на пейки от двете страни на кораба, а самите пейки са три и се намират на различни нива. Имаше и капитан на робите, който свиреше на флейта, за да отмерва времето, така че всички гребла се движеха едновременно.

Но денят беше тежък, а и аз никак не се чувствах добре, тъй като от клатушкането на лодката ми се гадеше. Все пак успях да събера сили и отидох да гледам гребците. Не бях прекалено главозамаян, за да не се почудя дали робите успяват да гребат с еднакво темпо, тъй в този момент вятърът пенеше водата и вдигаше много големи вълни.

— Е, те успяваха ли? — попита Хиерон.

— Да — отвърна Дурис, — а веднъж дори им дадоха да си починат. Радвам се, че бях останал, за да гледам, тъй като капитанът бе наредил да опънат две големи платна и така корабът се носеше напред само от вятъра, без да има нужда от гребане.

— Еха! — възкликна Хиерон. — Иска ми се и аз да бях отишъл на такова пътешествие!

— Ние напуснахме кораба, разбира се, когато стигнахме Пиреус, който е пристанището на Атина, както ти естествено знаеш. Там баща ми нае магаретата, с които яздихме до вашия град.

— Хареса ли ти Пиреус? — запита Хиерон.

— Хубаво място е — каза Дурис. — Улиците са прави и доста широки; никак не приличат на тези тук в Атина. Мисля, че човек би се изгубил тук, освен ако не познава града добре.

— Предполагам, че е възможно — каза Хиерон докато се смееше, — но толкова съм свикнал с него, че това дори не ми е идвало на ум.

— Стените, които обграждат Пиреус чак до Атина, са изключително големи и здрави — допълни Дурис.

— Да — каза Хиерон. — Високи са шестдесет фута и са достатъчно широки, за да могат да преминат две колесници една до друга по горната й част. Никоя армия не може да нахлуе през тези стени. Никой не би могъл да откъсне Атина от морето.

Ще има голям фестивал тази година в чест на богинята Атина — продължи Хиерон — и се надявам да можем да посетим Пиреус заедно, тъй като в последния ден на фестивала ще се проведе регата в морето.

— Това ще бъде чудесна гледка — възкликна Дурис. — Надявам се да бъдем тук по време на фестивала.