Артуро Перес-Реверте
Обсадата (7)

6.

Както всеки ден след обиколката из кафенетата, Рохелио Тисон кара да му лъснат обувките. Пимпоро^[1], така се казва ваксаджията, или поне хората го наричат така. Денят е тих, има лек източен вятър и утринното слънце хвърля първите ивици светлина между брезентите и корабните платна, опънати от балкон до балкон и хвърлящи сянка на улица „Карне“, срещу сергията за гравюри и щампи. Задушно е и човек може да премине целия град, без да го духне вятър. Всеки път, когато капка пот се стича по сведения надолу нос на Пимпоро и пада върху лъскавата кожа на ботушите, ваксаджията — черен в съответствие със занаята си — я отмахва с бързо движение на пръстите и продължава да работи. От време на време удря дръжката на четката в дланите на ръцете си — жест, нелишен от карибска, показна виртуозност. Пляс, пляс. Пляс, пляс. Както винаги ваксаджията се старае да угоди на Тисон, макар да знае, че последният няма да си плати за услугата. Никога не плаща.

— Дайте другия крак, сеньор комисар.

Тисон послушно отмахва крака с лъснатия ботуш и поставя другия върху дървеното сандъче на ваксаджията, който лъска, коленичил на земята. Прав, облегнал гръб на стената, със смъкната напред бяла лятна шапка с черна, поизносена панделка, пъхнал палец в левия джоб на жилетката и с бастун с бронзова дръжка в другата ръка, полицаят наблюдава минувачите. Въпреки че продължават сблъсъците по продължението на канала, разделящ остров Леон от сушата, от три седмици в Кадис не е падала бомба. Това си личи по безгрижното поведение на хората: жени разговарят с пазарски кошници под ръка, прислужнички мият входовете, застанали на вратите на магазинчетата си, дребни търговци гледат жадно чужденците, които се разхождат бавно нагоре-надолу и се спират при магазинчето, където се продават гравюри на герои и битки срещу французите — победоносни или поне така се предполага, всевъзможни портрети на крал Фернандо, прав, на кон, до кръста, в цял ръст, закачени около вратата с щипки за пране: истинска патриотична кампания. Тисон следи с поглед една млада жена с мантиля и фуста с ресни, които се люшкат при поклащането на бедрата й, докато тя потраква с токчета, пристъпвайки с младежка напетост. От една близка кръчма момче носи чаша прясна лимонада, която полицаят непочтително поставя между две изгорели свещи в нишата на стената, където се вижда мозаечно изображение на окървавения лик на Иисус от Назарет, измъчен от трънения венец и горещината на улицата.

— Значи няма нищо ново, приятелю — отбелязва той.

— Казах ви, сеньор комисар — негърът целува палеца и показалеца на едната си ръка, поставени във форма на кръст. — Нищичко.

Тисон отпива глътка лимонада без захар. Ваксаджията е един от осведомителите му, една малка, но полезна брънка — защото лъска обувки в центъра на града — от широката мрежа доносници, които полицаят поддържа: сутеньори, проститутки, просяци, момчета за всичко, келнери в кръчми, прислужници, докери, моряци, файтонджии и някои не особено опасни престъпници като например джебчии, действащи по улиците и кафенетата, обирджии на обикновени и пощенски коли, крадци на часовници и портфейли. Хора, чиито занимания им дават възможност да се добират до различни тайни, да чуват разговори, да присъстват на интересни сцени, да разпознават имена и лица, които после полицаят класифицира и архивира, с цел да ги използва в подходящия момент, както в интерес на службата, така и в свой собствен: двете неща невинаги съвпадат, но това се случва достатъчно често, за да бъде подобно занимание рентабилно. На някои от тези осведомители Тисон плаща. На други — не. Подбудите на повечето да сътрудничат са подобни на тези на ваксаджията Пимпоро. В този град и в такива времена, в които често се налага на човек да изкарва прехраната си, проявявайки особена гъвкавост, малко полицейска благосклонност се оказва най-добрата защита. Известна роля играе и страхът. Рохелио Тисон принадлежи към онзи вид агенти на властта, които поради професионален опит смятат за практично да не свалят гарда, нито пък някога да отслабват натиска. Знае, че работата му е такава, че тя не може да се върши с топлота и с потупвания по гърба. Винаги е било така, откакто съществуват полицаи на света. Той самият се старае да го потвърди, когато може, като поддържа без размекване дори най-зловещите аспекти на славата си в Кадис, където толкова много хора го проклинат, щом го видят, но винаги — заради сметката, която си води за тях — го правят наум. Така и трябва да бъде. Онзи римски император, който предпочитал да треперят пред него, вместо да го обичат, е имал право. Имал е всичкото право на света, че и отгоре. Съществуват резултати, които се постигат единствено чрез страха.

Всяка сутрин, между осем и половина и десет часа, комисарят прави обиколката си из кафенетата, за да хвърли по един поглед на новите лица и да установи дали познатите са там: кафенетата „Корео“, „Аполо“, „Анхел“, „Каденас“, „Леон де Оро“^[2], сладкарницата на Бурнел, на Коси и още някое и друго заведение са основните пунктове на тази обиколка с многобройни междинни спирки. Би могъл да прехвърли това задължение на някой от подчинените си, но има въпроси, до които не трябва да се допускат чужди очи и уши. Полицай по инстинкт, не само по професия, при тези ежедневни разходки Тисон опреснява представата си за града, който е негова арена на действие, като отчита пулса му там, където най-силно бие. Това е моментът на поверителните съобщения, направени мимоходом, в кратки разговори, с многозначителни погледи, с привидно нищо не означаващи знаци, които по-късно, по време на размисъл в кабинета, в съчетание със списъка на регистрираните в странноприемниците и къщите пътници, дават ориентация за рутинната му дейност. Това е ежедневният му лов.

— Готово, сеньор комисар — ваксаджията избърсва потта с опакото на ръката си. — Като огледало са.

— Колко ти дължа?

Въпросът е ритуален, както и отговорът.

— Сметката е уредена.

Тисон го потупва два пъти с бастуна си по рамото, изпива остатъка от лимонадата и продължава пътя си надолу по улицата, обръщайки според навика си внимание на минувачите, които идентифицира по дрехите и външния вид като чужденци. При „Палийеро“ вижда неколцина депутати, които се отправят към „Сан Фелипе Нери“. Почти всички са млади, облечени във фракове, под които се виждат жилетки, носят леки широкополи шапки, плетени от камъш или филипински коноп, светли малки вратовръзки, тесни панталони, подобни на кавалерийски, и ботуши, украсени с пискюли — в съответствие с модата, възприета от онези, които се наричат либерали и са парламентарни противници на пламенните привърженици на абсолютната власт на краля, обличащи се по-строго и въздържано, с предпочитания към широкия сюртук и мундира. Шегобийците от Кадис започват да наричат последните „раболепници“, демонстрирайки накъде клони народната симпатия при все по-ожесточения дебат дали върховната власт принадлежи на монарха или на нацията. Дебат, който от друга страна въобще не занимава комисаря. Либерали или раболепници, крале, регентства, национални хунти, комитети за обществено спасение или сановници на Тамерлан Велики — който и да управлява Испания, винаги ще има нужда от полицаи, за да я държи в подчинение. За да върне към действителността народа, след като е извлякъл печалба съответно от възторга или от гнева му.

При разминаването си с депутатите, по чист професионален инстинкт, събуждащ се при срещата с всяка власт, Тисон поздравява, сваляйки шапка със същото старание, което би показал — никога не се знае как ще се развият събитията, — ако му бяха наредили да ги хвърли в затвора. Разпознава сред тях светлите и воднисти, подобни на сурови стриди очи на младия граф Де Торено; дългокракият и влиятелен Агустин Аргуейес и американците Мехия Лекерика и Фернандес Кучийеро. Тисон вади часовника от джоба на жилетката си и установява, че минава десет часа. Въпреки че ежедневните заседания на кортесите започват официално точно в девет, рядко се случва да има кворум преди десет и половина. Техни милости — тук няма разлика между либерали и раболепници — не обичат да стават рано.

Завивайки надясно по улица „Вероника“, комисарят влиза в бакалията на един планинец, в която се продава и сервира вино. Собственикът шета зад тезгяха, пълни четвъртити стъклени бутилки, докато жена му мие купчина чаши. Сухи колбаси висят от една греда, в кръгла тепсия са наредени солени сардини.

— Имам един проблем, приятелю.

Другият го гледа подозрително, с клечка за зъби в устата. Личи си, че познава Тисон достатъчно добре, за да знае, че проблемът на полицая бързо ще се превърне и в негов собствен.

— Кажете за какво става дума.

Той излиза иззад тезгяха и Тисон го отвежда в дъното, близо до чувалите с нахут и сандъчетата със сушена треска. Жената ги гледа подозрително, наострила слух и с мрачно изражение. И тя познава комисаря.

— Снощи при теб е имало хора по никое време. Играели на карти.

Другият възразява. Било е недоразумение, казва, изплювайки клечката за зъби. Няколко чужденци объркали мястото и той не отказал да им вземе по някоя и друга дребна пара. Това е всичко. Колкото до картите, то това е клевета. Лъжлив донос на някой мръсник.

— Моят проблем — продължава Тисон равнодушно — е, че трябва да те глобя. Осемдесет и осем реала, за да бъдем точни.

— Това е несправедливо, сеньор комисар.

Тисон вперва поглед в планинеца, докато онзи най-сетне свежда очи. Той е от Сантандер, от планината Барсена: висок и як мъж с големи мустаци, който от край време живее в Кадис. Благоразумен и миролюбив, доколкото е известно на комисаря. От хората, които си гледат живота и оставят и другите да си гледат своя. Единствената му слабост, като на всички е, че иска да прибере някоя и друга пара повече. Полицаят знае, че в бакалничката, щом се затвори вратата към улицата, се играе на карти в разрез с общинските наредби.

— Това изказване, че е несправедливо — отговаря студено той, — качва глобата ти с двайсет реала.

Другият мъж побледнява, започва да бръщолеви някакви извинения и поглежда косо към жена си. Не е истина, че снощи се е играло комар тук, протестира той. Това е почтен магазин. Вие надвишавате правата си.

— Реалите станаха вече сто двайсет и осем. Внимавай какво говориш.

Планинецът отрича възмутено и удря с юмрук по един от чувалите с нахута, от което няколко зърна падат на земята. Това неприлично избухване ще си остане между нас, отбелязва Тисон, без да трепне. Разбирам нервността ти и няма да го приема като оскърбление на държавен служител. Въпреки че би трябвало. Но аз не бързам. Можем да си прекараме тук сутринта, ако искаш. Забавлявайки жена ти и клиентите ти, които влизат: ти протестираш, а аз качвам глобата. Така че остави нещата, каквито са, човече. Няма накъде да мърдаш.

— Има ли начин да се оправи работата?

Полицаят прави мъгляв жест, сякаш размишлява. Един от жестовете, които с нищо не ангажират.

— Разправят, че тримата, които са били тук снощи, не са тукашни. Били малко странни хора… Познаваш ли ги от по-рано?

По физиономия, признава другият. Единият е отседнал в странноприемницата на Пако Пеня, на „Амоладорес“. Казва се Тайбийя. Носи превръзка на лявото око и говорят, че е бивш военен. Държи да му казват „лейтенант“, но планинецът не знае дали наистина е такъв.

— Разполага ли с пари?

— Горе-долу.

— За какво говориха?

— Този Тайбийя познава хора, които уреждат чужденците. Или по-скоро той самият ги урежда… Не знам.

— Например?

— Един млад роб, негър. Беглец. Търсят му английски кораб.

— Без да вземат пари?… Странно.

— Изглежда, че той е взел със себе си сребърните съдове на господаря си.

— Дойдохме си на думата. Толкова усилия за един негър.

Тисон регистрира всичко в ума си. Запознат е със случая — маркиз Де Торе Пачеко преди седмица е подал сигнал за бягството на един роб и за кражбата на среброто — и сведенията могат да се окажат полезни. А също и носещи парична изгода. Един от работните му принципи е да не се показва прекалено заинтересован от това, което му разказват. Прекаленият интерес оскъпява стоката, а той обича да купува евтино.

— Дай ми нещо по-добро. Хайде.

Планинецът гледа жена си, която привидно продължава да е погълната от миенето на съдовете. Говориха също, снишава той гласа си, и за едно семейство, което е в Ел Пуерто де Санта Мария и иска да влезе в Кадис: чиновник от Мадрид с жена си и петте си деца, готов да плати за пътуването и за карти за пребиваване, ако му бъдат осигурени.

— Колко?

— Мисля, че чух нещо от рода на хиляда реала.

Комисарят се усмихва вътрешно. Той би уредил мадридчанина за половината от тази сума. Навярно все още може да го направи, ако го хване. Едно от неговите безбройни преимущества спрямо натрапници като този с превръзката на окото е, че цените на неговите услуги, сравнени с онези, с които работи тази сган, са истински подарък. При това те са обезпечени от официалната му длъжност, документите са с истински печат, а не с фалшив, умишлено зацапан, за да се прикрие фалшификацията. В крайна сметка ненапразно самият Тисон е човекът, който преглежда и одобрява тези документи.

— За какво друго говориха?

— Почти нищо. Споменаха някакъв мулат.

— Виж ти. Било е вечер на тъмнокожите, както виждам… Какво казаха за този мулат?

— Още един от онези, които кръстосват насам-натам. Както изглежда, доста снове между Ел Пуерто и Кадис.

Тисон регистрира тази подробност, докато сваля шапка, за да попие потта си. И друг път е чувал да се говори за някакъв мулат, собственик на лодка, който върти контрабанда от бряг на бряг, подобно на толкова други, но без да превозва хора. Решава, че трябва да провери този субект. С кого общува и къде се движи.

— За какво ставаше дума?

Планинецът прави двусмислен жест.

— Някой иска да се събере със семейството си от другата страна. Стори ми се, че ставаше дума за военен.

— От Кадис ли?

— Така разбрах.

— Войник или офицер?

— Офицер сякаш.

— Това вече е дебела работа… Чу ли името?

— Тук ме хващате неподготвен.

Тисон си чеше мустаците. Офицер, готов да мине при неприятеля, винаги е опасен. Пристига там, разказва разни неща, за да се хареса, а от дезертьорството до предателството има само една малка крачка. И въпреки че дезертьорите са под юрисдикцията на военните, то всичко, което има общо с изтичане на сведения или шпионаж, засяга и неговия отдел. Особено сега, когато му се привиждат шпиони навсякъде. В Кадис и на острова са приети тежки наказания за собствениците на лодки и лодкарите, превозващи дезертьори, приета е и забрана да качват какъвто и да е бежанец, който не е минал предварително през митническия кораб, хвърлил котва в залива. На сушата всеки собственик на странноприемница, хан или частна къща е задължен да съобщава за новите си гости, а всеки, който се движи из града трябва да е снабден с писмо от службите за сигурност, което да удостоверява самоличността му. Тисон знае, че губернаторът Виявисенсио е приготвил една още по-сурова наредба, предвиждаща смъртно наказание за сериозните нарушения, макар за момента да задържа обнародването й. При сегашните обстоятелства една крайна силова мярка би означавала да се екзекутира половината град, а останалата да отиде в затвора.

— Добре, приятелю. Ако пак дойдат, пускаш едно ухо и после ми разказваш. Ясно ли е?… А междувременно затваряй в определения час. Занимавай се само със своята работа и — никакви карти.

— А какво става с глобата?

— Днес ти е щастлив ден. Ще се ограничим с четиридесет и осем реала.

Кадиската жега вече се усеща еднакво на слънце и на сянка, когато комисарят излиза на улицата и пресича „Сан Хуан де Диос“^[3] на път за кабинета си в Комисариата: стара сграда с железни решетки, залепена за манастира „Санта Мария“, близо до Кралския затвор. Въпреки че сутринта преваля, сергиите с плодове, зеленчуци и риба гъмжат от хора под навесите, които се простират от сградата на градския съвет до „Бокете“ и портите на пристанището. Привлечени от изложените на слънцето стоки, мухите налитат на ята. Тисон отпуска вратовръзката, която опасва шията му и си вее с шапката. С голямо облекчение би си махнал сакото, за да остане по жилетка и риза — макар да е от фин плат, тя цялата е в пот, — но има неща, които един сериозен мъж и полицейски комисар не може да прави. Той далеч не е първият по важност, а и не претендира да е такъв, но да си втори също налага спазване на известни норми на поведение. Професията и положението му си имат и своите недостатъци.

Когато завива зад ъгъла, срещу дървената врата на „Санта Мария“, Рохелио Тисон различава от далеч Кадалсо, помощника си, в компанията на секретаря. Сигурно го чакат отдавна, защото се упътват към него с вид на хора, носещи важни новини. И навярно е така, предполага комисарят, щом секретарят, кабинетен плъх и заклет враг на слънчевата светлина, е излязъл на улицата в тази жега.

— Какво става? — пита той, когато стигат до него.

Другите набързо го осведомяват. Едно момиче е открито мъртво. Внезапно Тисон престава да чувства горещината. Когато накрая успява да произнесе дума, усеща, че устните му са ледени.

— Как така мъртво?

— Със запушена уста, сеньор комисар. Гърбът й е разкъсан от камшични удари.

Той ги гледа объркан и се опитва да осмисли чутото. Не може да бъде. Опитва се да съобразява бързо, но не успява. Мислите му се блъскат една в друга.

— Къде се е случило?

— Съвсем наблизо. В двора на една съборена къща, която се намира накрая на улица „Виенто“, до завоя… Намерили са я някакви деца, докато си играели.

— Невъзможно.

Секретарят и помощникът гледат шефа си с необичайно любопитство. Единият наглася очилата на носа си, другият бърчи ниското си чело.

— Няма съмнение — казва Кадалсо. — На шестнайсет години е и е от квартала… Семейството й я търси от вчера вечерта.

Тисон върти глава, като че ли отрича нещо, макар и сам да не знае точно какво. Шумът на вълните, които се разбиват в основите на близката стена, внезапно е станал оглушителен, сякаш се разнася изпод току-що лъснатите му от Пимпоро ботуши. Това още повече го разстройва. Странен студ плъзва по тялото му, просмуква се до мозъка на костите му.

— Казвам ви, че е невъзможно.

Потръпва и вижда, че подчинените му го забелязват. Неочаквано изпитва нужда да седне някъде. Да размисли спокойно. Да разполага с достатъчно време, да остане насаме със себе си.

— Като другите ли е убита? Сигурно ли е?

— Абсолютно същият начин — потвърждава Кадалсо. — Преди малко видях трупа. От доста време се опитвам да ви намеря… Казах да не пускат никакви хора да се приближават и никой нищо да не пипа.

Тисон не го слуша. Невъзможно, казва отново на себе си. Напълно невъзможно. Другият го наблюдава смутено.

— Защо повтаряте това, сеньор комисар?

Тисон гледа помощника си, като че ли е малоумен.

— Там никога не е паднало нищо.

Казва го неволно така, като че ли протестира срещу нещо. Звучи абсурдно, разбира се. И на него му прозвучава такова, когато го произнася гласно. Затова не му изглежда странно, че Кадалсо и секретарят си разменят по един тревожен поглед.

— В града — додава той — от две седмици не е падала бомба.

 

 

Малкият конвой — четири сиви коли, теглени от мулета — пресича втория мост от лодки и напредва по левия бряг на река Сан Педро, в посока към Трокадеро. Седнал в задната част на една каруца — единствената, покрита с платно, което предпазва от слънцето, — с провиснали крака, със сабята между тях и кърпа на лицето, за да не диша прахта, вдиган от мулетата, капитан Дефосьо изгубва от поглед последните бели къщи на Ел Пуерто де Санта Мария. Пътят описва дъга, следвайки очертанието на брега, между безлюдната местност в близост до реката и отлива, стесняващ речното устие, където се открива широк ръкав от кал и жабунясала вода, най-плитката част от коритото на Сан Педро на втори план, а в далечината, ограден от сините, почти неподвижни води на залива, зад стените, се вижда Кадис.

Симон Дефосьо е доста доволен. Товарът на колите е този, който очакваше, при това току-що е прекарал два прекрасни дни в Ел Пуерто, радвайки се на удобствата в тила — добро легло и прилично ядене вместо черния хляб, половината фунт жилаво месо и четвъртинката кисело вино от дневната дажба, и всичко това, докато очакваше пристигането на конвоя, идващ бавно от Севиля, ескортиран от отряд драгуни и пехотинци. Присъствието на ескорта не бе спестило на конвоя две нападения от партизани: едно при странноприемницата на Бискаеца, в подножието на планината Хибалбин, и друго, близо до Херес, докато преминавали река Валадехо. В крайна сметка каруците и товарът им пристигнаха вчера без други загуби, освен един убит и двама ранени, като особено тъжно е това, че убитият е млад тръбач, изчезнал, когато отишъл да напълни манерките на потока, а на сутринта го открили гол, завързан за едно дърво, като по всичко личало, че е страдал доста дълго, преди да умре.

Лейтенант Бертолди, който е в челната кола на конвоя, се появява отстрани на пътя, като закопчава панталона си, след като се е облекчил в едни храсти. Той е без шапка, без сабя, с отворена куртка и разкопчана до пъпа жилетка, едва си поема дъх в страхотната горещина. Кожата му е червена като на индианец от американските прерии.

— Правете ми компания — казва му Дефосьо.

Протяга ръка и му помага да седне до него отзад в колата, на сянка. След като благодари, Бертолди си покрива носа и устата с мръсната кърпа, която носи завързана около врата си.

— Приличаме на разбойници по пътищата — отбелязва капитанът с приглушен от кърпата си глас.

Другият се смее.

— В Испания — съгласява се той — всички приличаме на такива.

Отправя носталгични погледи към тиловите позиции, наслаждавал се е без задръжки на двата почивни дни. Присъствието му не е било необходимо, но Дефосьо поиска той да отиде с него, сигурен, че на помощника му ще му се отрази добре една почивка далеч от огъня на испанската контрабатарея, без друга грижа, освен да съумее да върви по права линия, след като е погълнал няколко бутилки. Според онова, което дочу, бе станало точно така. От двете нощи, едната Бертолди прекарал в кръчма, другата в публичен дом: онзи, който е отворен за офицери на площад „Ембаркадеро“.

— Тези испанки — отдава се той на спомените, — „Жабар“, „мръсник“, така говорят, докато се събличат, сякаш още малко и ще ти извадят очите. Толкова расови, нали? Толкова първични с техните ветрила и броеници… Приличат на циганки, но ти вземат пари като за маркизи… Пустите му мръсници.

Дефосьо гледа разсеяно пейзажа. Мисли за свои си неща. От време на време, като загрижена квачка, наглеждаща любимите си пиленца, той се обръща, за да огледа товара в каруцата, покрит с брезент, старателно посипан със слама и стърготини. Помощникът му хвърля един поглед и притваря очи, усмихвайки се под кърпата си.

— Дочакахме — казва той.

Артилерийският капитан кимва. Чакането си е струвало или поне така мисли той. С крайна цел Трокадеро, конвоят транспортира петдесет и две специални бомби от леярната в Севиля, произведени специално за „Фанфан“: сферични десетинчови снаряди за гаубица „Вилантроа-Рюти“, съвършено калибровани и полирани в два различни модела с наименования „Алфа“ и „Бета“. Колите превозват осемнайсет от първия вид и тридесет и четири от втория. Моделът „Алфа“ е конвенционална взривяваща се бомба, тежаща 72 фунта, с отвор за взривателя, внимателно разпределен заряд от олово и барут. Моделът „Бета“ от своя страна е сферичен, без взривател или метателен заряд, във вътрешността си има само инертна оловна маса, а луфтовете са запълнени с пясък — така се улеснява пръсването при удара, — което покачва теглото на 80 фунта. Тези нови бомби са крайният резултат на многомесечни усилия и на опитите, които Дефосьо е осъществявал в батареята Кабесуела, те са плод на дълги наблюдения, безсънни нощи, провали и частични успехи, и сега се материализират в това, което транспортира конвоят. Има и пет нови десетинчови гаубици, които се леят в Севиля по подобие на „Фанфан“ и с някои технически подобрения.

— Ще използваме леко влажен барут — казва изведнъж капитанът.

Бертолди го гледа учуден.

— Мозъкът ви никога ли не почива?

Дефосьо посочва прахта, кълбяща се по пътя. От това току-що му е хрумнала идеята. Смъкнал е кърпата от лицето си и се усмихва широко.

— Голям глупак съм, че не съм се сетил по-рано.

Помощникът му свъсва вежди. Трябва да се увеличи времетраенето на горене на барута в дългото осем стъпки дуло на гаубицата. Ако последното беше по-късо, би имало малка разлика: при всички случаи щеше да е по-добре барутът да е много сух. Но при дългите едрокалибрени гаубици от бронз, каквато е „Фанфан“ и каквито ще са бъдещите му братя, забавеното горене на леко влажния барут през цялото време, докато снарядът преминава през дулото, може да увеличи първоначалната скорост.

— Въпрос на опит е, нали?… Щом липсват мортири, да пробваме с мокър барут.

Смеят се като ученици зад гърба на учителя. Никой никога няма да убеди Симон Дефосьо, че мортири, поставени на мястото на гаубиците, не биха могли да постигнат по-добри резултати и да покрият цялата територия на Кадис. Но думата „мортира“ продължава да е забранена в главния щаб на маршал Виктор. Въпреки това капитанът знае, че за да изпълни онова, което се иска от него, ще му е необходим по-голям диаметър на дулото от този, който предлагат гаубиците. Излезе му мехур на езика да повтаря, че с дузина четиринайсетинчови мортири с цилиндричен пълнител, комбинирани със същия брой 40-фунтови оръдия, биха могли да сринат Кадис, да всеят ужас в жителите му и да принудят бунтовното правителство да потърси убежище на друго място. Ако разполагаше с тези средства, би бил готов да подпише гаранция за общо паническо бягство само след един месец, през който провежданите от него операции биха засипали с бомби града. И то такива, каквито трябва, снабдени с възпламенител, от онези, които избухват, щом стигнат целта. Бомби за чудо и приказ. Само че продължават да не му обръщат внимание. Виктор, по преки нареждания на императора и на търтеите от генералния щаб, неспособни да оспорят и най-дребната идея или каприз на Наполеон, изисква да се използват гаубици срещу Кадис. А това, както настоява маршалът на всяко събрание, на което се разглежда въпроса, означава снаряди, стигащи по какъвто и да е начин до града, с избухване или без. За да осигури добре звучащите заглавия по страниците на вестниците в Мадрид и Париж — „Нашата артилерия подлага центъра на Кадис на непрекъснат обстрел“ или нещо от този род, херцог Де Белюн все така предпочита повече шум и по-малко резултати. Но Симон Дефосьо, който в този живот се интересува единствено от чертането на параболите на артилерийския огън, подозира, че дори и шумът не е гарантиран. Не е убеден, че „Фанфан“ и братята му, ако ще да са заредени с цялата гръцка азбука, ще успеят да удовлетворят исканията на висшестоящите. Дори с новия материал от Севиля е трудно да се постигне исканото — идеалния обхват от 3000 тоаза. Капитанът пресмята, че при силен източен вятър, подходяща температура и други благоприятни условия, би могъл да покрие четири пети от това разстояние. Да удари центъра на Кадис би било невероятно. Позицията на „Фанфан“ отстои точно на 2870 тоаза от камбанарията на площад „Сан Антонио“, който Дефосьо е отбелязал на плана на града и запечатал като натрапчива мисъл в мозъка си.

 

 

Рохелио Тисон сякаш е преследван от бесове. От известно време ходи напред-назад, спира и се връща обратно по същия път. Оглежда всяка входна врата, всеки ъгъл, всеки участък от улицата, която обхожда от няколко часа. Нерешителното му поведение прилича на това на човек, изгубил нещо, който постоянно се озърта, непрекъснато претърсва джобове и чекмеджета, връща се пак и пак на едно и също място, вярвайки, че ще открие знак за изгубеното или че ще си спомни как го е загубил. Остава малко до залез-слънце и най-ниските и тесни ъгли на улица „Виенто“ вече потъват в сянка. Половин дузина котки си почиват върху купчина боклуци и вехтории пред една къща, където един разяден от времето благороднически герб се показва изпод прострените дрехи, висящи от горните прозорци. Кварталът е моряшки, беден. Разположен във високата, стара част на града, близо до Пуерта де Тиера, той е познавал времена на разцвет, следите от които днес личат едва-едва: магазините на няколко дребни търговци и някогашните къщи на знатни родове, превърнати понастоящем в обикновени жилища на хората от квартала, в който гъмжи от скромни многодетни семейства, а откакто е започнала френската обсада, има и войници, и бедни емигранти.

Сградата, където са открили мъртвото момиче, се намира малко след завоя на улицата, почти на ъгъла с неголям площад, който става по-широк в края, близо до улица „Санта Мария“ и стените на манастира със същото име. Тисон се връща назад и се разхожда бавно, оглеждайки се отново наляво и надясно. Цялата му увереност се е сринала плачевно и сега се оказва невъзможно да подреди отново мислите си. Прекарал е половин следобед, уверявайки се в отчайващата действителност: там не е падала никаква бомба, никога. Най-близките места са на триста вари оттук, на улица „Торно“ и до църквата „Мерсед“. Дори да пресили фактите, този път няма как да заподозре връзка между смъртта на момичето и някакво място на попадение на френска бомба. Нищо чудно, упреква се той. В края на краищата никога не е имало солидно доказателство за наличието на подобна връзка. Само следи по пясъка, като всичко останало. Пируети на въображението, което си прави дебелашки шеги. Глупости. Тисон мисли за Иполито Барул и това разваля още повече настроението му. Съперникът от кафе „Корео“ ще се превива от смях, когато му разкаже всичко.

Полицаят влиза в къщата, която мирише на мръсотия и запустение. Следобедната светлина бързо си отива и проходът към двора вече е тъмен. Остава един светъл правоъгълник в двора, под двата етажа с прозорци без стъкла и външни галерии, чиито железни парапети отдавна са изтръгнати. Там, върху изпотрошените плочи на двора, кафяви петна от засъхнала кръв показват мястото, където е било открито момичето. Вдигнали са трупа по обяд, след като Тисон е огледал тялото и е провел на място необходимите разследвания. Беше както при предишните три: ръцете завързани отпред, устата запушена, оголеният гръб — разкъсан от камшични удари, които са смъкнали кожата, така че костите на гръбначния стълб се виждат от кръста до шийните прешлени, плешките и началото на ребрата. В този случай убиецът се е ожесточил особено много, като че ли див звяр е разкъсвал кожата и плътта на гърба. Момичето трябва да е страдало много. Когато извадиха кърпата от устата й, установиха, че си е счупила зъбите от стискане при конвулсиите на агонията. Страховита гледка. До засъхналата кора кръв на земята има жълто петно, което още вони. Един от хората на Тисон — а това все пак са мъже, привикнали на обичайни жестокости — щом видял картината, си изповръщал червата.

Била е девствена, потвърди леля Перехил. Като другите. И този път престъпникът не е търсил това. Според установеното от Тисон, момичето е изчезнало вчера рано вечерта, когато се е прибирало у дома по улица „Игера“, след като се е погрижило за болен роднина, живеещ на улица „Сопранис“ и е купило бутилка вино за баща си. Престъплението не изглежда импровизирано: момичето е напускало дома на роднината всеки ден в един и същ час. Убиецът трябва да го е следил известно време, а вчера е решил да повърви малко след него, да го заговори при изоставената къща и да го вкара насила в двора — намериха бутилката счупена при входа. Несъмнено е познавал мястото, бил го е проучил за целта. Въпреки че завоят на улица „Виенто“ не е много оживен, има хора, които минават оттук. Действията на убиеца показват немалко смелост, тъй като през цялото време е бил изложен на опасността да бъде видян от някой случаен минувач или любопитен съсед. Не му лисва хладнокръвие. Да завърже и запуши устата на жертвата и после да я докара до това състояние, удар след удар — за това са били необходими поне десет или петнайсет минути.

Във въздуха витае нещо, което буди интереса на полицая, макар той да не го осъзнава веднага. Става дума за атмосферата или по-скоро за липсата на такава или за някаква промяна в нея. Сякаш се е озовал в една точка в пространството, където температурата, звукът и дори миризмите увисват във въздуха, озовали се в пустота. Все едно неочаквано си се озовал от едно място на друго, преминавайки през точка, в която въздухът е напълно неподвижен. Странно усещане все пак за място, наричано „Виенто“^[4], и то неслучайно — онази част от стената, която гледа към морето и е изложена на силните ветрове, е близо. Котките, които са последвали Тисон във вътрешността на къщата, го отклоняват от тези размишления. Приближават се тихо и предпазливо, със зоркия поглед на ловци. Това е тяхна територия, има много плъхове, по трупа на момичето има нахапвания, които го доказват. Една от котките опитва да се отърка в ботушите на полицая и той я отпъжда с бастуна. Животното отива при другите котки, които лижат петното засъхнала кръв. Тисон сяда на очупените стъпала на една разрушена мраморна стълба и запалва пура. Когато пак се замисля за момичето, странното усещане е изчезнало.

Четири млади жени и нито една следа, която да заслужава внимание. На всичкото отгоре нещата като че ли се усложняват. Дори да успеят да принудят семейството на момичето да си мълчи — в другите случаи Тисон беше уредил въпроса с пари, — този път неколцина от съседите са видели тялото. Мълвата сигурно е обиколила квартала. И за да обърка всичко докрай, ето че на сцената излиза и един нежелан персонаж: Мариано Сафра, собственик, издател и единствен редактор на един от многото новопоявили се вестници в Кадис след прокламацията — пагубна според комисаря, — даваща свобода на печата. Въпросният Сафра е публицист с радикални идеи, чиято активност може да се обясни единствено с тежкия политически климат в града. Вестникът му „Ел Хакобино Илустрадо“^[5] се състои от четири страници, излиза веднъж седмично и съчетава новини и слухове без всякаква стойност, в една рубрика, носеща заглавието „Улица «Анча»“, която се занимава със сплетни и доноси, и се намесва в личния живот на хората също като самия й автор. Навремето привърженик на Годой^[6], запален почитател на крал Фернандо след падането на министъра, защитник на трона и Църквата доскоро, сега вече той е непримирим либерал, откакто има нарастване на тенденцията либералите да печелят подкрепата на кадиското общество, Сафра е от хората, които еволюират безсрамно от опортюнизма до наглостта. Памфлетите му нямат тежест пред общественото мнение, четат се само в две-три кръчми в долнопробния квартал „Бокете“, в няколко кафенета, където се чете всичко и от онези депутати, които поглъщат наред онова, което се пише за тях, готови да аплодират или да се възмутят според това дали ги превъзнасят или хулят. Но в крайна сметка, „Якобинеца“, макар и сред антиподите на сериозните издания като „Диарио Меркантил“, „Ел Консисо“ и „Ел Семанарио Патриотико“^[7], също си е печатно слово. Журналистическа проза: блестящата богиня на новия век. А властите — губернаторът Виявисенсио и генералният интендант Гарсия Пико например — не престават да й обръщат внимание, включително и на дебелашки пасквили като тези на Сафра. Когото, поради яростния му екстремизъм — сега почти няма седмица, в която да не изисква благородниците да бъдат пратени на гилотината, генералите — екзекутирани, и властта да поеме асамблея на народа суверен, — шегаджиите по кафенетата, които отдавна са му взели мярката, наричат Робеспиер от „Бокете“.

Работата е там, че в ранните следобедни часове, когато тялото на момичето още беше в двора и Тисон търсеше някаква полезна следа в околностите, неговият помощник Кадалсо дойде да му съобщи, че Мариано Сафра е на вратата и пита какво е станало. Комисарят излезе, накара зяпачите да се отдръпнат, заведе настрани публициста и без заобикалки му каза да си гледа работата.

— Има убито момиче — възрази безстрашно другият. — И то не е единственото. Спомням си за поне едно или две, убити преди.

— Това момиче няма нищо общо с тях.

Тисон го беше хванал под ръка почти приятелски и го караше да върви надолу по улицата, отдалечавайки го от насъбралите се близо до вратата хора. Това с хващането под ръка е само привидна проява на уважение, която не можеше да заблуди никого. Безспорно Сафра не се беше излъгал. След два-три опита бе успял да се освободи и да се обърне с лице към комисаря.

— Забележете обаче, че аз смятам точно обратното. Че има връзка.

Тисон го беше погледнал отгоре: дребен, с кърпени чорапи и мръсни обувки с тенекиени токи. Във вратовръзката му е забодена игла с топаз — навярно фалшив. Килната и изпомачкана шапка, мастило по ноктите, от джобовете на тъмнозеления сюртук се подават натъпканите там хартии. Безцветни очи. Може би умни.

— И какви са основанията ви да твърдите подобна глупост?

— Едно птиченце ми каза.

Уравновесен както винаги, Тисон беше обмислил хладнокръвно проблема. Различните ходове на шахматната дъска. Без съмнение някой се беше раздрънкал. Рано или късно щеше да се случи. От друга страна, Мариано Сафра не е особено опасен — като журналист не се радва на особено доверие, — но последиците от публикацията му могат да бъдат опасни. Само това липсва на Кадис, потвърждение, че от известно време убиец на момичета вилнее необезпокоявано, че и да се разбере как точно извършва убийствата. Ще избухне паника и някой случайно заподозрян нещастник ще бъде просто разкъсан от разбеснелия се народ. Без да се брои предвидимото търсене на отговорност: кой е държал това в тайна, кой е некадърен да открие убиеца и т.н. Сериозните вестници няма да се забавят да се захванат с тази история.

— Хайде да се опитаме да бъдем отговорни, приятелю Сафра. И дискретни.

Не е глупак, казва си веднага, наблюдавайки надменното изражение на събеседника си. Робеспиер от „Бокете“ е от хората, които сякаш порастват от слабостта на противника. Почти с цяла педя.

— Не се будалкайте с мен, сеньор комисар. Народът на Кадис има право да знае истината.

— Зарежете тези права и прочее глупости. Нека бъдем практични.

— С какво право ми говорите така?

Тисон се озърта, сякаш очаква някой да донесе сертификат, даващ му въпросното право. Или за да установи, че разговорът продължава да се развива без свидетели.

— С това на човек, който може да ви счупи главата. Или да превърне живота ви в кошмар.

Следва недоволно сумтене. Половин крачка назад. Тревожен, бърз поглед, на едната и на другата страна, натам, накъдето е погледнал Тисон преди малко. После тишина.

— Заплашвате ме, сеньор комисар.

— Не може да бъде.

— Ще се оплача.

Тук Тисон си позволява да се изсмее. Късо и сухо. Толкова сърдечно, че показва и златния си зъб.

— На кого ще се оплачете? На полицията?… Полицията съм аз, човече.

— Говоря за правораздаването.

— Често аз съм и правораздаването. Не ме дразнете.

Този път мълчанието е по-дълго. Очаквателно от страна на комисаря, разсъдително от страна на публициста. Петнайсет секунди.

— Нека размислим, приятелю — казва накрая Тисон. — Вие ме познавате достатъчно добре. Както и аз вас.

Тонът е помирителен. Колар, предлагащ морков на мулето, което е смлял от бой с тоягата. Или което ще смели от бой. Поне така го тълкува Сафра.

— Има свобода на печата — казва. — Предполагам, че го знаете.

Тонът не е лишен от твърдост. Този плъх, казва си Тисон, не е страхливец. В края на краищата, заключава той, има и плъхове, които не са страхливи. Способни са да изядат жив човек.

— Оставете тези истории. Това е Кадис. Вашият вестник има закрилата на правителството и на кортесите, като всички… Не мога да ви попреча да публикувате каквото искате. Но мога да ви накарам да усетите последиците.

Другият вдига пръст, изцапан с мастило.

— Не се страхувам от вас. И други са се опитвали да заглушат гласа на народа и виждате какво става. Ще дойде ден, в който…

Почти се вдига на пръсти в нелъснатите си обувки. Тисон го прекъсва с жест на досада. Не ме карайте да си хабя дъха, казва. И вие не си го хабете. Искам да ви предложа сделка. Щом чува последната дума, публицистът го поглежда, все едно не вярва на ушите си. После вдига ръка към гърдите си.

— Аз не правя сделки със слепи оръдия на властта.

— Не ме предизвиквайте. Предлагам ви нещо разумно.

Комисарят излага накратко предложението си. Ако се наложи, той е готов да предостави на издателя на „Ел Хакобино Илустрадо“ съответната информация. Само на него. Ще му разкаже точно всичко, което може да му разкаже, като запази за себе си подробности, които могат да възпрепятстват следствието, ако станат публично достояние.

— В замяна вие ще ми помогнете. Малко.

Другият го гледа подозрително.

— Какво означава това всъщност?

— Да ме възвисите до небето: нашият полицейски комисар е проницателен, присъствието му гарантира спокойствието в града и т.н. Разследването е на прав път и скоро ще има изненади… Знам ли. Вие сте този, който пише. Полицията бди денем и нощем, Кадис е в добри ръце и прочее. Обичайното.

— Подигравате се с мен.

— Съвсем не. Казвам ви как ще постъпим.

— Предпочитам моята свобода на печата. Моята гражданска свобода.

— Нямам намерение да се занимавам с вашата свобода на печата. Но ако не стигнем до споразумение, другата ви свобода ще мине през неприятен етап.

— Обяснете.

Полицаят гледа замислено бронзовата дръжка на бастуна си: кръгла топка, достатъчно голяма, за да строши нечий череп само с един удар. Публицистът проследява невъзмутимо посоката на погледа му. Корав субект, съгласява се мислено Тисон. Трябва да му се признае, че както лесно променя принципите си според нуждите на пазара, така докато поддържа едните или другите е способен да ги защитава като котка, която не пада по гръб. Почти би вдъхнал чувство на уважение у човек, който не го познава. Предимството на Тисон е в това, че го познава.

— Със заобикалки ли да говоря или да карам направо?

— Направо, ако нямате нищо против.

Кратко мълчание. Точно колкото е необходимо. После Тисон придвижва офицера си.

— Онова четиринайсетгодишно арапче, прислужникът в дома ви, на което от време на време скъсвате задника, може да ви донесе неприятност. Или две неприятности.

Сякаш нещо изведнъж е изсмукало цялата кръв на журналиста. Бял е като хартия, преди да е преминала през печатарската преса. В безцветните очи зениците се смаляват и почти изчезват. Приличат на две черни точици.

— Работата на Инквизицията е преустановена — едва успява да произнесе накрая той. — И скоро самата институция ще бъде разпусната.

Но у него вече няма твърдост. Рохелио Тисон съзнава отлично това. Събеседникът му говори с тон на човек, който не е закусвал, не е обядвал нищо солидно, а вероятно няма и да вечеря. Човек с празен стомах и внезапно натежала глава, на крачка от припадъка. В този момент кучешкият зъб проблясва отново. Въобще не ме е грижа за Инквизицията, казва Тисон. Но забележете, че има няколко варианта. Единият е да изгоним от Кадис момчето, което има по-малко документи от заек в гората. Другият е да го задържим, под какъвто и да е предлог и да накараме ветераните затворници в Кралския затвор да разширят малко хоризонта му. Хрумва ми и трета възможност: да му направим медицински преглед пред доверен съдия и после да го понатиснем да ви обвини в мъжеложство. Содомски грях, знаете, нали? Така го наричахме, преди да започне цялата тази шумотевица с кортесите и Конституцията. В добрите времена.

Сега публицистът почти заеква. Отвръща направо, без да хитрува.

— От кога…? Нечувано… От кога знаете за това?

— За арапчето ли? От известно време. Но всеки има свой живот, и забележете, че аз не се бъркам в това, което правят хората у дома си… Сега случаят е съвсем друг, приятелю, налага се човек да си бърше задника с вестника, който вие издавате.

Седнал на стълбата на пустата къща, Тисон си дръпва за последен път от пурата. Може да е от миризмата на това място, но димът горчи. На запад, по оголеното небе над вътрешния двор, гаснат последните слънчеви лъчи и светлият правоъгълник на земята, където котките още ближат петното от засъхнала кръв, също угасва. Няма какво да прави повече тук. Няма нищо, което да му помогне. Всичките му предположения са отишли по дяволите, оставяйки празнина, отчайваща като руините на къщата. Комисарят мисли за усуканото като тирбушон парче олово, което пази в чекмеджето на бюрото в кабинета си и клати глава. В продължение на месеци е очаквал необикновен знак, ключово прозрение, които да му позволят да схване играта в нейната цялост, възможното и невъзможното. Сега знае, че тази идея го е накарала да загуби прекалено много време, като го е задържала в опасна пасивност, и убитото сега момиче е тъжният резултат на тази пасивност. Рохелио Тисон няма угризения, но образът на шестнадесетгодишната девойка с разкъсан гръб, разширени от ужас очи и зъби, счупени от скърцане в дългата агония, предизвикат у него надигането на силна, почти физически осезаема горчивина. Образът се наслагва върху образите на предишните убити момичета. Това го изправя пред призраци, които дебнат в постоянния полумрак на собствената му къща. С мълчаливата жена, която се движи из нея като сянка, и пианото, на което никой не свири.

Светлината вече почти е изчезнала. Комисарят се надига, хвърля последен поглед към лижещите земята котки и се отдалечава по тъмния коридор, отправяйки се към улицата. В крайна сметка губернаторът Виявисенсио има право. Време е да изготви един списък от нежелани субекти, който да му е под ръка, когато Кадис поиска главата на убиеца. В нужния момент две-три мъгляви изповеди, пресметнато двусмислени, могат да задържат нещата под контрол, в очакване на щастливия удар или на плода на търпеливия труд. Без да се отхвърля и възможността да възникнат нови, сгодни събития, свързани с войната и политиката: вълнения, които биха могли в крайна сметка да сложат безпорядъка в ред. Подобни разсъждения обаче не смекчават усещането за провал. Безпомощността пред вратата, която току-що се е затворила: до днес, докато беше леко открехната, това му вдъхваше надежда, че въпреки мрака зад нея различава проблясване на светлина в дъното. Че налучква майсторската комбинация, която позволява на търпеливия играч да изведе фигурите си възможно най-напред на шахматната дъска.

Внезапен, рязък звук, сякаш някой раздира плат, стряска полицая, когато излиза в мрака на улицата. Обръща се, за да види откъде идва звука и в този момент проходът към къщата и всичко се осветява за миг от оранжево просветване на изстрел, който предизвиква дъжд от прах и мазилка. Светлината е последвана незабавно от грохот, който разтърсва всичко. Зашеметен от ударната вълна — тъпанчетата го болят, като че ли са спукани — Тисон залита и вдига ръце, опитвайки да се защити от парчетата гипс и стъкло, сипещи се отвсякъде. След няколко крачки пада на колене сред гъстия прахоляк, който го задушава. Постепенно възвръща яснотата на мисълта си и забелязва, че по врата му има нещо топло и лепкаво. Отмахва го с едно движение на ръка, като в последния момент го обзема внезапното опасение, че може да става дума за къс от собственото му тяло. Но онова, което напипва, са черва, залепени за опашката на котка.

По земята наоколо са пръснати червени точици: усукани и нажежени отломки, които бързо загасват, губейки топлина. Оловни масури. Все още зашеметен, Тисон се навежда машинално да вземе един и веднага го пуска, защото металът още е горещ и опарва ръката му. Когато ушите му спират да пищят и се оглежда наоколо в мрака, най-много го впечатлява тишината.

 

 

На следващия ден, по риза, с мушамена престилка и с гълъб в ръце, Грегорио Фумагал се приближава до онази част на терасата, която гледа на изток и се озърта предпазливо. При това хубаво време и тази свръхнаселеност на града, плоските покриви на много къщи са станали обитаеми и там, в палатки, направени от брезент и корабни платна, живеят цели семейства като номади. Така е и на улица „Ескуелас“, в къщата, обитавана от Фумагал, който притежава най-горния етаж. Поради разбираеми съображения за дискретност препараторът не дава под наем терасата си, но в някои от съседните къщи живеят бежанци и по покривите им нерядко се виждат безделници, оглеждащи се с любопитство по всяко време на деня и нощта. Това го принуждава да действа внимателно — по същата причина, откакто е започнал да поддържа нелегална кореспонденция с отсрещния бряг, се е лишил от всякакъв вид домашна прислуга, като е уволнил прислужницата, грижеща се за дома. Сега той чисти, закусва чаша мляко с хляб и винаги обядва сам в кръчмата „Пердис“^[8], на улица „Дескалсос“ или в „Тераса“, намираща се на ъгъла на улица „Пелота“ и арката „Роса“.

Няма неприятели на хоризонта. Пазейки се от недискретни очи сред простряното пране и след като се убеждава, че навитото на тръбичка послание е добре закрепено с копринения шнур на едно перо от опашката, Фумагал пуска гълъба, който започва да пляска с криле, докато набере височина и се отдалечава между кулите на града към залива. След няколко минути съобщението, което дава подробности за местата на попадение на последните пет бомби, изпратени от Кабесуела, ще бъде в ръцете на французите. Тези точки вече са отбелязани в плана на Кадис, на който с всеки изминал ден се сгъстяват линиите, очертани с молив, във формата на ветрило с основа обърната на изток. На плана точките, бележещи най-честите попадения на бомбите са напреднали един инч на изток: има една на улица „Мурга“ и друга на ъгъла на „Сан Франсиско“ и „Адуана Виеха“. И това е постигнато без помощта на силни ветрове, които биха могли да удължат траекториите. Нещата може да се подобрят, когато задухат източните ветрове. Може би.

Грегорио Фумагал дава храна на гълъбите, налива вода в поилката и затваря внимателно гълъбарника. После преминава през стъклената врата на терасата, като я оставя отворена, слиза по късата стълба и се връща в работния си кабинет. Там, под неподвижните погледи на препарираните животни, сложени на поставки и във витрини, неговото ново произведение, макакът от Източните Индии, започва да придобива форма на мраморната маса: прекрасен екземпляр, гледка, която радва препаратора. След като е одрал животното, оголил и изчистил костите, той е държал няколко дни кожата в разтвор от стипца, морска сол и винен камък, купени от магазина за сапуни на Фраскито Санлукар — оттам си е взел и нова боя за коса, която да не се отмива с потта, — преди да започне вътрешното изграждане на костната система с помощта на дебела тел, корк и запълване на кухините с кълчища, а после всичко това да бъде покрито наново, стъпка по стъпка, с предварително подготвената кожа.

Сутринта е гореща. Слънцето наближава зенита си и светлината, която влиза през вратата на терасата и осветява стъпалата и кабинета, става по-наситена и кара стъклените очи на препарираните животни да блестят. Наблизо прозвучава бронзовата камбана на църквата „Сантяго“ — часът за молитвата „Ангелус“ — и часовникът, който се намира на скрина, веднага й отговаря с дванайсет удара. После тишината се връща, нарушавана единствено от прозвънването на инструментите, с които борави Фумагал. Той работи изкусно с игли, шила и канапи, пълни и завързва кухини, като междувременно сверява работата си със записките, поставени в близост до масата. Става дума за предварителни изследвания на позата, която иска да придаде на маймуната: изправена на клон от сухо, боядисано дърво, с опашката надолу и завита в края, с лице, леко обърнато към лявото рамо, гледаща към бъдещия зрител. За да фиксира тялото на макака в присъща за него поза, препараторът прибягва до гравюри по естествена история, до гравюри от колекцията си и до рисунки, правени от самия него. Внимава за всяка подробност, защото се намира в деликатен момент от процеса: търсене на стойка, която да подчертае тялото на животното, и допълнителни корекции на клепачите, ушите, устата и структурата на козината. От това в голяма степен зависи крайният вид на творбата му, точната мярка, която ще й даде или ще й отнеме правдоподобност, подчертавайки съвършенството й или точно обратното. Фумагал осъзнава, че една подмината деформация, драскотина по козината, лош шев, пропуснато малко насекомо в пълнежа ще обезформят животното до такава степен, че с времето то ще се разпадне. След почти тридесет години практикуване на този занаят той знае, че всяко препарирано животно продължава да живее по някакъв начин, като остарява посвоему поради въздействието на светлината, прахта, времето и неуловимите физични и химични процеси, които се развиват в него. Опасности, от които трябва да се предпази, като прояви крайно изкуство и сръчност на добър препаратор.

Един глух, смекчен от разстоянието и къщите трясък стига до кабинета миг след като лека въздушна вълна разтреперва стъклата на отворената към терасата врата. Фумагал, който тъкмо зашива с фини бодове основата на опашката на макака, прекъсва шиенето и остава заслушан, неподвижен, с вдигната нагоре ръка, стиснала игла с дебел конец. Тази избухна, заключава той, като подновява заниманието си. И не прекалено далеч: сигурно към църквата „Дел Популо“. На петстотин крачки разстояние. Възможността някоя бомба да достигне дома му и него самия понякога му минава през ума. Кой да е от неговите гълъби може да донесе някой ден на връщане опасно или смъртоносно решение. В плановете, които препараторът има за старостта си — били те реални или не — не фигурира вариантът да се принесе в жертва като Самсон в храма на филистимляните, но всяка игра си има правила и тази не прави изключение. Така или иначе, не би имал нищо против някоя бомба да падне по-близо: точно върху съседната църква „Сантяго“, и да накара да замлъкне камбаната, която ден след ден и особено настоятелно в неделя и на големите празници, съпровожда часовете, които той прекарва у дома. Ако нещо е в повече в Кадис — миниатюрен образ на Испания в най-лошия й вид, — то това са манастирите и църквите.

Въпреки близостта си с онези, които обсаждат града — или по-скоро с традицията на френското Просвещение, която Революцията и Империята са наследили, — то има детайли, които Грегорио Фумагал приема трудно: решението на Наполеон да възстанови религиозния култ е един от тях. Препараторът е само търговец и скромен занаятчия, който е чел книги и изучавал много живи и мъртви същества. Но вярва, че поради липса на познание за Природата и кураж да се приемат законите й, човекът се е отказал от опита си за сметка на въображаеми системи, измислени богове, свещеници и помазани от тях крале. Като се подчинява безрезервно на подобни нему същества, които се възползват от това, за да го превърнат в лишен от разум роб, и чужд на важния факт, че всичко на този свят се развива по установения в природата ред, включително и безпорядъкът, който е също толкова естествен, колкото неговата противоположност. След като е чел философски трактати и след като е изучавал смъртта отблизо, Фумагал смята, че Природата не може да действа по различен начин. Именно тя, а не някакъв Бог, когото е невъзможно да си представиш, разпределя реда и хаоса, удоволствието и болката. Именно тя разпространява доброто и злото в един свят, в който нито виковете, нито молитвите влияят на неизменните закони на съзиданието и унищожението. Това е ужасната неизбежност. В реда на нещата е огънят да гори, тъй като такова е неговото свойство. Също така е в реда на нещата човек да убива и да поглъща други животни, от които поема необходимите му вещества. И също така е в реда на нещата човекът да прави зло, тъй като неговата природа включва злотворност. Няма по-поучителен пример от нечия мъчителна смърт под едно небе, неспособно да спаси умиращия или да спести и частица от страданията му. Нищо не е по-показателно за принципите на мирозданието, нищо не опровергава по-ободряващо представата за някакъв висш разум, чиито цели, ако съществуваха, биха били отчайващо несправедливи. Затова препараторът вярва, че има утешителна, почти якобинска, морална основателност дори в най-големите катастрофи и жестокости: земетресения, епидемии, войни, изтребления. В големите престъпления, които поставят нещата по местата им и връщат човека към бездушната действителност на Вселената.

 

 

— Трябва да се прибегне до физиката и да се проведе опит — казва Иполито Барул. — Да се търси свръхестественото е абсурдно в наше време.

Рохелио Тисон слуша внимателно, вървейки бавно, с наведена глава, загледан в паважа на площад „Сан Антонио“. Държи бастун и шапка в кръстосаните си на гърба ръце. Разходката прояснява главата му след трите партии шах в кафене „Корео“: две са спечелени от учителя, а третата е приключила с реми.

— Да се обърнем към разума — обобщава Барул.

— Разумът се превива от смях, когато се обърна към него.

— Тогава анализирайте видимия свят. Всичко друго, но не и да си втълпявате някакви врели-некипели.

Комисарят се оглежда наоколо. Слънцето вече е залязло и под притъмняващото небе над наблюдателните кули и терасите на сградите температурата е станала по-приятна. Няколко карети и носилки са спрели пред сладкарницата на Бурнел и кафене „Аполо“, много хора се разхождат на това място и по близката улица „Анча“ на свечеряване: заможни семейства от съседните къщи, жители на близките бедни квартали, деца, които тичат и играят с обръч, духовници, военни, бедни бежанци, озъртащи се скришом за недопушени угарки по паважа. Градът се отдава на удоволствия, спокойно и безгрижно, сред колонадите, портокаловите дръвчета и мраморните пейки на главния площад, като се радва на бавния летен залез. Както обикновено, войната изглежда далечна. Почти нереална.

— Видимият свят — възразява Тисон — ми казва, че всичко, което току-що ви разказах, е вярно.

— Тогава значи е така. Освен ако видимият свят не ви заблуждава, което също е възможно. Имайте предвид, че понякога се случват неочаквани съвпадения. Следствия, чиито причини на пръв поглед са сходни, но в действителност се оказват напълно чужди една на друга.

— Имаме вече четири съвсем конкретни убийства, учителю. Или три плюс едно. Връзките между тях са пред очите ни и взаимообусловеността е очевидна. Но не успявам да стигна до ключа на загадката.

— Трябва да го има. Няма нищо случайно в естествения ред на нещата. Телата си взаимодействат. Всяка промяна се дължи на причини, които са видими или скрити… Нищо не съществува без тях.

Площадът остава зад тях, вървят все така бавно към „Ментидеро“. Зад жалузите на прозорците започват да се палят светлините, както и в някои магазини, които са все още отворени. На Барул, който живее сам и вечеря оскъдно, му се приисква да хапне омлет с патладжани в гостилницата на улица „Веедор“. Влизат и с намерение да не остават дълго се настаняват на тезгяха, до запалената лампа, над която се вие мръсен, маслен дим, между сандъците, пълни с хранителни продукти и меховете с вино. Учителят с чаша херес, полицаят с голяма чаша прясна вода.

— В общи линии, вашият убиец не съществува в изолация — продължава Барул, докато чака да му поднесат ястието. — Всяко човешко същество се движи със силата на собствената си енергия и на енергията, произтичаща от телата, от които получава импулси. Една причина винаги поражда друга. Това са елементите от веригата.

Омлетът пристига, сочен и ухаещ. Учителят предлага на Тисон, който завърта отрицателно глава.

— Помислете за древните хора — добавя Барул. — Виждали са как планети и звезди се движат по небето, и не са знаели защо. Докато Нютон не заговорил за гравитацията, по силата на която небесните тела си въздействат взаимно.

— Гравитация…

— Да. Има привличания и причини, които в продължение на векове може да останат недостъпни за нашето разбиране. Както става с връзката между бомбите и убиеца. С природата на неговата престъпна гравитация, онова, което го привлича към престъплението…

Учителят дъвче хапка омлет, замислен над собствените си думи. Накрая кимва утвърдително, уверен в правотата си.

— Върху всяко тяло, което има маса, въздейства законът за земното притегляне, и то пада — продължава. — При свободното падане, тялото предава импулса си на други тела. Встъпва във взаимодействие с тях. Всичко се подчинява на законите на физиката. В това число хората и бомбите.

Барул отпива глътка вино, на светлината на маслената лампа изучава доволен съдържанието на чашката си и отпива пак. Когато я отделя от устните си, на конското му лице се е изписала лека усмивка.

— Материя и движение, както казваше Декарт. И ще създам света… или ще го разруша.

— Сега деянието на убиеца изпреварва бомбата — отбелязва Тисон.

— Това се е случило само веднъж и не знаем защо.

— Чуйте. Това е същият убиец, който убива за четвърти път. По един и същ начин. И се оказва, че малко след това близо до мястото пада френска бомба. Наистина ли мислите, че случайността има нещо общо с това?… Именно разумът е този, който ми казва, че връзката съществува.

— Ще трябва да се изчака второ потвърждение.

След последните думи и двамата замълчават. Тисон се е извърнал настрани и гледа към вратата, която води на улицата. Когато отново се обръща към Барул, вижда, че той го гледа умислен. Зад отражението на маслената лампа в стъклата на очилата му, леко притворените му очи блестят с необикновен интерес.

— Кажете ми едно нещо, сеньор комисар… Ако в този момент можехте да изберете между това да заловите убиеца или да му дадете още една възможност да потвърди теорията ви, кое бихте избрали?

Тисон не му отговаря. Издържа на погледа му, бърка с ръка във вътрешния джоб на сюртука си, вади хаванска пура от табакера, облицована с руска кожа, и я захапва. После предлага на учителя, който отказва, завъртайки глава.

— Дълбоко в себе си вие сте човек на науката — заключава Барул развеселен.

Оставя няколко монети на тезгяха и двамата излизат на улицата, където светлината отстъпва пред тъмнината. Край тях се мяркат силуетите на други хора, които вървят, без да бързат, също като тях. Никой от двамата не отваря уста до „Ментидеро“.

— Проблемът — казва Тисон накрая — е, че сега силно намалява възможността да го заловим… Преди можехме да се надяваме да го хванем, като наблюдаваме точките на попадение на бомбите. Сега нищо не може да се предвиди.

— Нека поразсъждаваме логично — отвръща Барул след кратък размисъл. — Убиецът е убил четири пъти и в три от случаите бомбата е паднала, преди да извърши престъплението. Последната обаче е дошла след това. Невъзможно е да се установи дали асоциацията е невярна от самото начало, било то поради грешка или намесата на обикновена случайност, което би обезсмислило всичко. Една втора възможност е да става дума за реална константа: непрекъсната или променлива поради случайността или обстоятелствата поредица. Третата е да е настъпила промяна в правилата, каквото и да означава това. Нова фаза на процеса, чийто развой за момента не може да бъде анализиран, но който в някаква степен би могъл да има своето логично обяснение. Или поне такова, което не отхвърля естествения ред в света, в който живеят и полицията, и убиецът.

— Много внимавайте с думата „случайност“, учителю — предупреждава Тисон. — Вие самият имате навика да казвате, че е всеобщо извинение.

— Да, вярно е. Извинение, което изисква по-малко усилия. Често или може би винаги прибягваме до него, за да прикрием нашето непознаване на естествените причини. Не знаем какъв е неумолимият закон, по силата на чиято скрита стратегия се движат фигурите по шахматната дъска… За да оправдаваме видимите последици, чиито ред или система сме неспособни да схванем.

Тисон се е спрял, за да драсне клечка кибрит в една стена. Сега поднася пламъка към края на пурата.

— „Да, всичко става, щом е воля божия.“. — промърморва той и духва, за да загаси пламъчето.

В тъмнината не различава изражението на Барул, но чува смеха му.

— Виж ти, сеньор комисар. Софокъл продължава да ви се върти в главата, както виждам.

Упътили се към градската стена и морето, те вървят надолу по „Ментидеро“, сред многобройните тъмни силуети на хора, насядали на групички по пейките, столовете и по постлани на земята одеяла, на светлината на маслени лампи, улични фенери и лоени свещи в керамични или стъклени съдове. Откакто е дошло хубавото време, някои семейства от най-изложените на бомбардировките квартали идват да пренощуват под открито небе в този район, на площада и в близкия парк „Балон“, като не се лишават нито от вино, нито от китари, сред разговори до късно през нощта.

— Да видим — размишлява Барул. — Тъй като разумът отхвърля варианта някой да може да предскаже съзнателно и точно мястото, където ще падне една бомба и ще убие хора, остава само една възможност: убиецът е стигнал по интуиция до точката на експлозията… Или казано по научному, действал е импулсивно под влияние на сили на привличане и вероятности, чиято формулировка ни убягва.

— Искате да кажете, че той е само елемент от дадена комбинация, така ли?

Би могло да е така, отговаря другият. Светът е пълен с отделни елементи, които привидно нямат връзка помежду си. Но когато някои съединения влязат в контакт с други, получената в резултат сила може да има изненадващ или ужасяващ ефект. Засега не сме открили ключът към разгадаването на комбинациите. Сигурно праисторическият човек би останал смаян при появата на огън, за който днес е достатъчно да се смесят метални стърготини, сяра и вода. Сложните явления са само резултат от съчетание на прости явления.

— Вашият убиец — заключава Барул — би бил в този случай физичен, геометрически, математически фактор… Знам ли аз. Елемент във връзка с други елементи: жертви, топографска локация, траектория на бомбите, навярно и съдържанието на последните. Барут, олово. Едни бомби избухват, други не, а той действа само когато бомбите избухват или предстои да избухнат.

— Но само когато бомбите не убиват.

— Това усложнява въпросите. Защо в едните случаи убива, а в другите — не? Сам ли прави този избор или не? Какво го кара да действа в случаите, в които го е правил?… Би било поучително, ако успеем да го разпитаме, разбира се. Сигурен съм, че и той самият не би могъл да отговори на тези питания. На някои навярно да, но не на всички. Никой не би могъл да го направи, предполагам.

— Преди време ми казахте, че не можем да отхвърлим възможността престъпникът да е човек на науката.

— Казал ли съм го?… Добре, но вече не съм сигурен, когато говорим за тази предполагаемо предвидима смърт. Би могъл да бъде всеки. Дори тъпо и невежо чудовище би могло да реагира при определено сложно въздействие, макар че ако действа в съгласие с някакъв научен метод, все нещо трябва да има в главата му.

В лекия здрач едва се очертава пространството между артилерийския парк и казармата на „Канделария“ в края на площада. Вече се забелязват далечните присветвания на фара на Сан Себастиан, който току-що е запален. Полицаят и учителят стигат до малката беседка на алеята „Перехил“, близо до помпата за вода и завиват надясно. Край стената са спрели хора, които гледат как изчезва тънката червеникава ивица, все още очертаваща силуета на отсрещния бряг.

— Би било интересно да проникнем в главата му — казва Барул.

Пред лицето на полицая проблясва огънчето на пурата.

— Ще го направя рано или късно. Уверявам ви.

— Разчитам, че няма да объркате човека. В противен случай предвиждам лоши изживявания за някой нещастник.

Продължават пътя си мълчаливо отвъд укреплението, като навлизат сред дърветата на „Аламеда“. Църквата „Кармен“ е тъмна, вратите са затворени и двете й камбанарии се извисяват над внушителната фасада, потънала в мрак.

— Обаче помнете — додава учителят саркастично, — че изтезанията наскоро бяха забранени от кортесите.

Така разправят, се кани да отвърне Тисон. Но премълчава. Този следобед е разпитал, по начина, по който винаги са били провеждани разпитите — единственият ефикасен впрочем, — един чужденец, който вчера е бил изненадан да шпионира младите шивачки, излизащи от шивашките цехове на улица „Хуан де Андас“. Необходими бяха няколко часа сериозна работа и обилно потене от страна на помощника Кадалсо, както и много крясъци от страна на потърпевшия субект, заглушени от стените на килията, за да се установи, че е много малко вероятно въпросният индивид да е отговорен за убийствата. Тисон обаче предпочита да го задържи на топло известно време, за всеки случай, ако нещата се объркат и се наложи да извади някого на балкона, за да го представи на народа по примера на Пилат. Дали вината е действително доказана или човекът е виновен само по презумпция — това е най-малкият проблем, когато се налага да имаш под ръка нещо, което да можеш да представиш. А едно признание пред писаря, глух за всичко друго, освен за звъна на парите, които получава, винаги ще си остане признание. Комисарят още не е стигнал до тази крайност със затворника — чиновник от Севиля на средна възраст, неженен, пристигнал в Кадис като бежанец, — но никога не се знае. Все му е едно дали депутатите от „Сан Фелипе Нери“ са прекарали месеци в дебати, дали е уместно да се последва примера на английския закон habeas corpus^[9] или да се преработи арагонският закон, по силата на който не позволяват да се арестува никой, без предварителни старателни проучвания, доказващи причастността на човека в престъплението. Неговото мнение, от което няма да го отклонят нито парламентарните дебати, нито другите либерални глупости, излезли на мода, е, че добрите намерения са едно и съвсем друго — да се изправиш срещу действителността. С нови закони или без тях, опитът показва, че начинът да се изтръгне истината от хората е един и той е стар като света или поне колкото полицейския занаят. И че процентът на грешката, неизбежна при такива действия, съпътства процента на успехите. Нито в гостилничката на „Веедор“, нито другаде, в това число и в тъмницата, не може да се направи омлет, без да се счупят яйцата. Тисон е счупил някое и друго през живота си. И има намерение да продължи да чупи.

— С кортесите или без тях, ще разбера какво има в тази глава, учителю.

— Преди това ще трябва да го заловите.

— Ще го сторя — Тисон гледа наоколо, недоверчив и мрачен. — Кадис е малък град.

— И пълен с народ. Опасявам се, че твърдението ви е рисковано. Разбираема самонадеяност при вашата професия и положение, но малко крайна… Няма никаква конкретна причина, която да ви позволява да твърдите, че ще го хванете. Това не е въпрос на нюх. Разрешението, ако съществува такова, ще дойде по по-сложни пътища. Ще се наложи научен подход.

— Ръкописът на „Аякс“…

— Чуйте, скъпи приятелю. Не започвайте пак с това. Този текст го преведох аз. Познавам го много добре. Става дума за поезия, не за наука. Не можете да анализирате този случай, основавайки се на текст, писан през пети век преди Христа… Всичко това се оказва интересно, дава възможност да развихрим въображението си с образи и метафори, за да доукрасим някой от фантастичните романчета, които четат дамите в наши дни. Но не води до никъде.

Спрели са пред къщата на Тисон и са се облегнали на една част на стената, издигаща се между две караулки. До по-близката от време на време се движи фигурата на часови, над главата му проблясва меко щикът на пушка. Отсреща се различават черните силуети — корпуси и мачти — на испанските и английските кораби, хвърлили котва недалеч. Нощта се разстила наоколо толкова спокойна, че дори морето не се вълнува. Тъмната течна маса остава безмълвна, безбрежна, с мирис на голи скали, пясък и водорасли от отлива.

— Понякога — продължава Барул, — когато нашите сетива не успяват да проникнат в някои причини и техните следствия, прибягваме до въображението, което е най-съмнителният от всички ориентири. На този свят няма нищо, което да не се подчинява на природния ред. Всяко движение, повтарям, всяко, се подчинява на постоянни и необходими закони… Нека следователно приемем едно рационално обяснение: вселената има ключове, които ние не познаваме.

Тисон хвърля угарката от пурата в морето.

— „Като гледа, човек вижда много неща.“ — прошепва той. — „Ала никой не може да каже какво/ще настане, преди да го види.“.

Барул изпръхтява неодобрително. Или с отегчение.

— Започвате да ми досаждате с този ваш Софокъл. Дори в малко вероятния, макар не и невъзможен случай убиецът да познава текста и той да му е дал идеи, фактът, че четвъртото момиче е убито преди падането на бомбата, превръща това във второстепенна подробност. Дреболия, свързана с тази трагедия… Ако аз бях на ваше място и бях толкова сигурен в твърденията си, бих посветил времето си да установя къде и кога ще паднат следващите бомби.

— Да, но как?

— Не знам — в мрака прозвучава смехът на Барул. — … Може би трябва да попитате французите.