Артуро Перес-Реверте
Обсадата (17)

16.

Сияние на вода и сол. Високи, белоснежни къщи надничат сред дърветата на „Аламеда“, с пълни с цветя сандъчета по откритите и остъклените балкони, боядисани в зелено, червено и синьо. Един Кадис като от гравюра, установява Лолита Палма, когато излиза от църквата, пооправя леката си златиста мантиля, закрепена с фиби за гребена в косата й, и се смесва с другите гости под почти мексиканските кули на църквата „Кармен“, прикривайки се от слънцето с отворено ветрило, което държи високо. Денят е прекрасен, много подходящ за кръщението на сина на Мигел Санчес Гинея. След като ритуалът е свършил, новороденото спи в ръцете на кръстницата си сред облак от панделки и дантели, обградено от ласки, благопожелания за дълъг и богат живот, благополучен както за семейството му, така и за града. Даде ми го мавър, а ти го връщам християнин, казва според обичая кръстницата на бащата на малкото създание. Дори френските оръдия сякаш отбелязват със салюти събитието, защото започват да стрелят от Трокадеро точно в момента на приключването на церемонията. Макар сега да гърмят ежедневно, това място остава извън обхвата на бомбите, така че дотук долита само далечен, монотонен грохот, с който обсаденият град е свикнал отдавна.

— Музика не липсва — отбелязва братовчедът Тоньо, докато отрязва края на една хаванска пура.

Лолита Палма се оглежда. Поканените, които са много — леки широкополи шапки в светли цветове, прикрепени с гребени мантили от бяла, златиста и черна дантела според възрастта и семейното положение, — се насъбират и бъбрят спокойно между вратата на църквата и укреплението „Канделария“. Постепенно, отказвайки се да ползват каретите и каляските, чакащи на площада пред храма, те тръгват по „Аламеда“ към мястото на гощавката. Дамите вървят под ръка със съпрузи и роднини, децата припкат по белезникавата утъпкана пръст и всички се наслаждават на алеята и прекрасния изглед към морето и небето, сияйни и съвършени, простиращи се отвъд стените на града, към Рота и Ел Пуерто де ла Санта Мария, сякаш те са техни — и в известен смисъл те наистина им принадлежат.

— Разкажи ми за снощи, Лолита — моли я Мигел Санчес Гинея. — Разправят, че било голям успех.

— Да… Голям успех и голям страх.

Разговорите — предимно тези на мъжете, — се въртят около делови въпроси и последните събития на сцената на военните действия, както обикновено злополучни за испанското оръжие: падането на Аликанте във френски ръце и разгрома, понесен от генерал Байестерос в Борнос. Обсъжда се и слухът за предстоящо неприятелско нападение срещу Карака, което би объркало отбранителната система на остров Леон, застрашавайки града, но в последното никой не вярва. Кадис се чувства неуязвим зад стените си. По-голям интерес буди сред двата пола същинската тема на деня: театралната постановка, която някои от присъстващите са гледали предния ден в театъра на улица „Новена“. Представена е била премиерата на „Силата на службата“: непретенциозен, но забавен и доста остроумен фарс, току-що излязъл изпод перото на Пако Мартинес де ла Роса, дългоочаквана заради множеството намеци за консерваторите роялисти, които в замяна на облаги и доходоносни постове сега прегръщат с подозрителен ентусиазъм конституционните идеи. Лолита е присъствала на премиерата в ложата, за която има абонамент, в компанията на Кура Вилчес, мъжа й, братовчеда Тоньо и Хорхе Фернандес Кучийеро. Театърът не е бил съвсем пълен, но все пак е гъмжал от лорнетите на приятели и съмишленици на автора: Аргуейес, Пепин Кейпо де Ляно, Кинтана, Мехия Лекерика, Тониете Алкала Галиано и други. Не са липсвали и дами. Аплодирали са многото остроумни ситуации от произведението, но кулминацията настъпила, когато по средата на представлението една френска бомба паднала в близост, засягайки покрива на театъра. Всички се развълнували, а някои зрители побягнали ужасени, докато други, станали прави, настояли представлението да продължи. И то продължило с много хладнокръвие от страна на актьорите и под бурните аплодисменти на публиката. Лолита Палма била от онези, които останали до края.

— Не те ли беше страх? — интересува се Мигел Санчес Гинея. — Кура признава, че те с мъжа й побягнали.

— Изстреляхме се като куршуми — потвърждава приятелката на Лолита.

Лолита се разсмива.

— Почти бях на път да си тръгна с нея… Дори излязох от ложата. Но като видях, че Фернандес Кучийеро, Тоньо и другите не помръдват, останах като последна глупачка. И през цялото време си мислех: „Още една бомба и дим да ме няма“… За щастие нямаше друга.

— А добра ли беше пиесата?

— Малко пресилена, но е забавна и може да се гледа. Персонажът на дон Мелитон е остроумен… Нали познавате Пако де ла Роса и неговата находчивост?

— Познаваме и перото му — отбелязва предизвикателно Кура Вилчес.

— Не ставай лоша, вещице… Тези, които останаха, много ръкопляскаха.

— Да, разбира се. Нали са от неговата партия.

Гощавката ще е в „Посада Инглеса“, на площад „Посос де ла Ниеве“, до кафене „Каденас“: собственост на установил се в Кадис британец, с прислуга от същата националност, това е едно от най-изисканите заведения в града. Гостите пристигат и се настаняват в горната трапезария, голяма и просторна, с изглед към залива и близката къща на злочестия генерал Солано, все още в окаян вид след грабежа и опожаряването преди три години. За дамите и децата, върху големи подноси от мексиканско сребро от личната посуда на фамилия Санчес Гинея, се поднасят изобилие от сладкиши от Майорка, медени курабийки, савойски десерти и торти с крем, както и разхладителни напитки от лимони и портокали, шоколад с мляко по френски маниер, чай — по английски и мляко с лимон и канела — по испански. На господата се поднасят още и кафе, ликьори и току-що отворени кутии с пури. Много скоро горният етаж на странноприемницата се изпълва с глъчката на приятели и роднини, поздравяващи виновника за тържеството и семейството му сред шумотевица от разговори и дим на пури. Върху масите има дамски чантички от атлаз и сребърни нишки, седефени ветрила, табакери от фина кожа. Всички местни едри търговци са тук, празнуват продължението на рода на един от своите. Познават се открай време, от поколения са заедно по кръщавки, причастия, сватби и погребения. Прослойката на знатните търговци, представена изцяло тук, празнува с убеждението, че тя е същинската кръв в жилите на града, могъщият двигател, осигуряващ работа и носещ богатство. Дузината семейства, изпълващи горния етаж на „Посада Инглеса“, въплъщават истинския Кадис: пари и сделки, рискове, крушения и успехи, които поддържат жив града с неговата атлантическа и средиземноморска памет, едновременно античен и модерен, умерено просветен, умерено либерален и умерено героичен. А също и умерено неспокоен, по-малко заради войната — в края на краищата, тя също е въпрос на сделка — отколкото за бъдещето. И докато дамите си говорят за деца, бавачки, прислужнички, кройки на дрехи, по които работят шивачките им на улица „Хуан де Андас“, за новостите, пристигащи от Англия в изисканите магазини на „Сан Антонио“, улица „Кобос“ и улица „Анча“, за драпериите и завивките от кокосови влакна — последна мода за спалните, — и за знамето, което Патриотичното дружество на дамите бродира, за да подари на артилеристите от Пунталес, съпрузите обсъждат пристигането на един или друг кораб, лошото финансово състояние на някой познат, безредиците, несигурността и надеждите, които носят за делата им френската окупация и набиращите сила бунтове в американските колонии, подклаждани нахално от същите англичани, които в Кадис, чрез посланика си, от месеци саботират конституционния прогрес, подпомагайки роялистката партия.

— Ще трябва да се изпрати още войска отвъд океана, за да се потушат тези прояви на нелоялност към короната — казва някой.

— Да се приключи с това варварство — отбелязва друг.

— Лошото е, че както обикновено, ще го сторят за наша сметка. С нашите пари.

Трети гост се намесва саркастично.

— Че с кои други?… Няма други пари, с които да подхванат тая трудна за Испания работа.

— Нямат срам. Регентството, правителството и кортесите ни източват кръвта като на заклани прасета.

Дон Емилио Санчес Гинея — в строг, тъмносив фрак, панталон до коленете и черни копринени чорапи, — веднага се е отделил с Лолита в края на маса, разположена до прозореца, отворен към просторния залив. Те също обсъждат тежкото финансово положение. След като миналата година са подпомогнали с един милион песети войната, гражданите на Кадис са притиснати отново да участват в разни нови начинания, подобни на безполезните военни експедиции до Картахена и Аликанте, които градът финансира преди време с шест и половина милиона реала. Сега се носи слухът — а когато става дума за данъци, слуховете винаги се оказват верни, — че ще се иска нов, пряк данък върху имуществото, като предварително ще се налага публичното огласяване на въпросното имущество. Санчес Гинея е възмутен. Според него разгласяването на тези подробности ще навреди както на тези, чиито дела вървят добре, така и на онези, при които нещата се развиват зле: първите, защото ще бъдат още по-зле изцедени, вторите, защото делата им се крепят на доброто име на фирмата, а те няма да успеят да задържат доверието в себе си, след като затрудненото им положение бъде огласено. При всички случаи не е никак подходящо да се изчисляват състояния в момент, когато притокът на колониалните стоки е намалял, а намаляват и капиталите.

— Лудост е — заключава старият търговец — да се налага пряк данък в търговски град като този, където не съществува друго надеждно мерило, освен престижа и доброто име на всеки един от нас… Пък и никой няма да може да изчисли размера на състоянията ни, без да си напъха носа в счетоводните ни книги. А това вече е противозаконно.

— Не ще и дума, че няма да се доберат до моите счетоводни книги — казва решително Лолита.

Тя потъва в мрачни размисли. Линията на стиснатите й устни е непоколебима. После допълва:

— Ще видя как ще се оправя.

Сега мантилята е смъкната на раменете й, оставяйки непокрита косата, прибрана на тила с гребен от черупка на костенурка. До ръцете й, които разтрошават върху покривката един бадемов сладкиш, са затвореното ветрило, едно кадифено портмоне и чаша с напитка от мляко и канела.

— Говори се, че имаш проблеми — казва Санчес Гинея, като снишава глас.

— Искаш да кажеш, че и аз имам проблеми.

— Разбира се. Както аз самият и синът ми… както всички.

Лолита кимва, без да каже нищо повече. Подобно на толкова други кадиски търговци, и тя е кредитор на държавната хазна, която й дължи пет милиона реала, от които до днес е възстановила не повече от една десета: 25 000 песо. Ако дългът не бъде погасен, може да стигне до фалит. Най-малкото до спиране на плащанията.

— Научих от доверен източник, дъще, че правителството е получило кредитни писма от Лондон и е разпределило хубавичко парите, без да предвижда изплащане и на едно песо на кредиторите… По същия начин се е разпоредило и с последните постъпления, пристигнали от Лима и Хавана.

— Не се изненадвам. Затова ме виждате обезпокоена… Един нов по-сериозен удар ще ме доведе до липса на ликвидност.

Санчес Гинея клати унило глава. Лолита забелязва, че изглежда уморен, дори кръщенето на внука му не го е разведрило. Прекалено много неприятности и тревоги подкопават спокойствието на човека, който е бил близък приятел и съдружник на баща й. Това е краят на една епоха, чува го тя да казва често. Моят Кадис изчезва и аз гасна с него. Не завиждам на вас, младите. На тези, които ще бъдете тук след петнайсет или двайсет години. Все по-често споменава, че иска да се оттегли и да отстъпи мястото си на Мигел.

— Какво става с нашия корсар?

Лицето на стария човек се оживява при този въпрос, сякаш повей на морски бриз е разсеял лошите мисли. Той дори се усмихва леко. Лолита приближава ръка до чашата, но не я докосва.

— Не се справя зле — за момент тя отправя поглед през прозореца, към залива. — Но морският трибунал процедира много бавно по въпроса за плячката. Между Гибралтар, Тарифа и Кадис всичко се движи бавно… Вие знаете толкова добре, колкото и аз, че „Кулебра“ е помощ, но не е решение. Освен това все по-малко френски кораби рискуват да навлизат в наши води… Налага се да отиде отвъд нос Гата. Навярно там ще хване по-добра плячка.

Другият се съгласява развеселен. Несъмнено си припомня първоначалните задръжки на Лолита за включването й в сделката с корсаря.

— В крайна сметка си го приела сериозно, дъще.

— Нямам друг изход — тя се усмихва на свой ред, с ирония към самата себе си. — Времената са трудни.

— Може би имаме нова плячка. Тази сутрин са видели една шалупа откъм източната част на Торегорда, ескортираща друг кораб. Би могъл да е нашият капитан Лобо, с плячка.

Лолита не трепва. И тя е получила сведения от наблюдателната кула.

— Във всеки случай — отбелязва тя, — трябва да се постараем той да може скоро да отплава пак.

— На изток, имаш предвид.

— Точно така. С падането на Аликанте там трафикът на френските кораби ще се увеличи. При това може да използва Картахена като базово пристанище.

— Идеята не е лоша… Наистина не е.

Двамата се умълчават. Сега Санчес Гинея е този, който гледа замислено през прозореца, а после обхожда с поглед оживения салон. Наоколо ехти шум от многобройни разговори, бърборенето на дамите, смехове и приглушени възгласи на добре възпитани деца. Празненството продължава хода си, чуждо на неумолимата действителност, на света отвън, който може да се срине всеки момент и откъдето долитат далечните гърмежи на френските оръдия. Мигел Санчес Гинея, който се грижи за гостите и е видял баща си и Лолита Палма да разговарят настрани, се приближава до масата усмихнат, с пура в едната ръка и с чаша ликьор в другата. Но бащата го спира с жест. Мигел вдига покорно чашата вместо поздрав и се връща.

— Какво се знае за „Марк Брут“?

Дон Емилио е снишил отново глас. Тонът му е ласкав, съчувствен и крайно поверителен. Лицето на наследницата на рода Палма помръква, когато чува този въпрос. Името на този кораб от доста време не й дава покой.

— Все още нищо не се знае. Идва със закъснение… Би трябвало да е отплавал от Хавана на петнайсети миналия месец.

— Не знаеш ли къде е?

Тя прави неопределен жест. Искрена е.

— Още не. Но го очаквам всеки ден.

Този път мълчанието е дълго и многозначително. Двамата са опитни търговци и знаят, че един кораб може да се изгуби: капризите на морето, френските корсари. Лошият късмет. Има случаи, когато кораби спасяват или разоряват своите собственици само с едно пътуване. „Марк Брут“, все още най-добрата бригантина на търговска къща „Палма“ — 280 тона, с меден обков, въоръжен с четири шестфунтови оръдия, — плава към Кадис с товар от изключителна важност. Емилио Санчес знае, че корабът пренася ценен товар от зърно, захар, индиго и 1200 слитъка мед от Веракрус; дори неговата търговска къща има малък дял в този товар. Но не знае — топлите отношения са едно нещо, а деловите отношения — друго, — че скрити под слитъците, бригантината кара 20 000 сребърни песо, собственост на Лолита, които трябва да й осигурят ликвидност, за да успее да поддържа доверието в своята търговска къща на местна почва. Загубата им би представлявала труден за преодоляване удар, като се вземе предвид и утежняващото обстоятелство, че този път, предвид деликатността на операцията, рисковете ще са изцяло за сметка на „Палма и синове“.

— Много си заложила на този кораб, дъще — казва накрая Санчес Гинея.

Тя продължава да гледа разсеяно в празното пространство. Сякаш не е чула последните думи на приятеля на баща си. След малко потреперва едва доловимо и се усмихва угрижено. Тъжно.

— Не сте съвсем наясно, дон Емилио… Така, както стоят нещата, на този кораб съм заложила всичко.

Сега, извърнала лице настрани, тя наблюдава пак морето, откъдето в Кадис пристигат и богатствата, и бедствията. В далечината, близо едно до друго, платната на два кораба напредват бавно със североизточния вятър и навлизат в залива, като се стремят да се държат по-надалеч от френските батареи, докато минават Пуеркас и Диаманте.

Дано бригантината пристигне скоро, мисли си тя тревожно. Дано да пристигне.

 

 

Облегнат на бака на „Кулебра“ Пепе Лобо наблюдава през далекогледа платната на кораба, който се приближава бързо откъм Рота: две мачти, леко наклонени към кърмата, кливер, опънат на бушприта, с триъгълни, латински платна, издути от страничен вятър.

— Крайбрежен кораб — казва. — По едно оръдие на двата борда и друго на носа. Няма знаме.

— Корсар ли е? — пита Рикардо Мараня, който е до него и гледа в същата посока, засенчвайки с длан очите си.

— Несъмнено.

— Когато се показа, си помислих, че е фелуката на Рота.

— Аз също. Но заливът е пуст… Фелуката навярно се подвизава по други места.

Лобо подава далекогледа на първия си офицер и той оглежда внимателно кораба, чиито платна са огрети от следобедното слънце.

— Не сме го виждали преди в тези води… Дали не е онзи от Санлукар?

— Може и да е той.

— И какво прави толкова на изток?

— Ако фелуката е на лов, този е поел щафетата тук. Да види какво може да падне.

Мараня продължава да го гледа с далекогледа. Вече и с просто око може да се забележи маневрата на платнохода.

— Ще опита късмета си… Опипва терена.

Лобо гледа към борда откъм наветрената страна, там, където под защитата на „Кулебра“ плава последната жертва на шалупата: неаполитански деветдесеттонен ветроход на име „Кристина Рикоти“, пленен без бой преди четири дни при нос Сирес, на път от Танжер за Малага с товар от вълна, кожи и осолено месо. При навлизането в залива, предвиждайки присъствието на корсари и заплахата откъм френското укрепление Санта Каталина, откъдето винаги стрелят срещу корабите, приближаващи се към сушата, Лобо е разпоредил платноходът да се държи дясно на борд, на два кабелта разстояние спрямо „Кулебра“, който така застава между него и каквато и да било заплаха. От своя страна шалупата се движи предпазливо, насочила дългия си бушприт към широкия залив на Рота, ловейки с всички платна североизточния вятър, включително формарсела, без да издига знаме, с половината екипаж по греблата, а боцманът Брасеро стои подпрян на брашпила на две стъпки зад капитана и помощника му: следи с едно око маневрата, а с другото — осемте заредени шестфунтови оръдия. Останалите хора от екипажа са в бойна готовност, откакто вражеските платна са се показали зад носа при Рота.

— Завиваме ли вече или поддържаме курса? — пита Мараня, затваряйки далекогледа.

— Държим същия курс. Платноходът не е проблем.

Заместник-капитанът се съгласява, връща далекогледа на Лобо и също се обръща, за да хвърли един поглед към шхуната, която продължава да поддържа подходяща дистанция и екипажът й маневрира старателно при всеки знак, подаден от шалупата. Мараня знае не по-зле от капитана си, че неприятелският корсар няма достатъчно сили да влезе в открит бой, защото диспропорцията между трите му оръдия и осемте на „Кулебра“ би превърнала всеки подобен опит в самоубийство. Но в морето нищо не е предрешено до последния момент, а френският корсар, дързък, както подобава на занаята, прави същото, което биха направили и те в този случай: доближава колкото може, навърта се около възможната плячка като хищник, дебнещ да види дали някой обрат на късмета — смяна на вятъра, лоша маневра, обстрел от Санта Каталина, който би могъл свали някоя мачта на шалупата, — няма да му даде възможност да забие зъби в гърлото й.

— Няма да минем Кочинос и Фрайле само с един завой — отбелязва Мараня. — Ще трябва да навлезем много в Рота.

Произнесъл го е с обичайната си невъзмутимост, сякаш наблюдава маневрата от сушата. Просто обективен коментар, без намерение да влияе на решенията на своя капитан. Пепе Лобо гледа към носа на заетата от неприятеля суша, зад който се показва селището. После се обръща на другата страна, към Кадис, бял, ширнал се зад внушителните си крепостни стени. С по един поглед към морето и към флагчето, веещо се на върха на единствената мачта на шалупата, той преценява силата и посоката на вятъра, собствената скорост, курса и разстоянията. За да влезе в залива, избягвайки подводните скали в началото му, трябва да лавират, обръщайки се веднъж към Кадис, после към залива на Рота и накрая пак към Кадис. Това означава на два пъти да се окажат по-близо до френските батареи и затова не могат да си позволят грешки. Във всеки случай ще е най-добре да следят отблизо платнохода, но и да му дават плод за размисъл. За всеки случай.

— Пригответе се за маневра, лоцмане.

Мараня се обръща към боцмана Брасеро, който продължава да стои облегнат на брашпила.

— Боцман!… Готови за завиване!

Докато Брасеро завива и преминава по наклонената на една страна палуба, разпределяйки по места хората си, Пепе Лобо обяснява намеренията си на своя помощник.

— Ще изпратим един залп към платнохода, колкото да го държим надалеч… Трябва да се прецени много точно моментът, за да дадем изстрел непосредствено преди да сменим курса.

— Само по един изстрел от всяко оръдие?

— Да. Не вярвам, че ще свалим мачтата му с един залп, но искам добре да го изплашим… Заемате ли се с първото оръдие?

Заместникът се усмихва едва забележимо. Верен на себе си, Рикардо Мараня гледа към морето, почти разсеяно, сякаш мисли за друго нещо, но Лобо знае, че е зает да преценява условията за стрелба и обсега на оръдията. И че дори се наслаждава на онова, което предстои.

— Разчитайте на мен, капитане.

— Тогава давайте. Завиваме след пет минути.

Като разтяга далекогледа, стремейки се полюшването на палубата да не му пречи да преценява видяното през окуляра, Пепе Лобо отново оглежда неприятелския корсарски кораб. Последният е променил леко курса си, завивайки с един румб откъм наветрената страна. Латинските платна му позволяват да се доближи още повече до мястото, откъдето шалупата и платнохода започват да маневрират. В окуляра Лобо различава добре двете му оръдия, по едно на всяка страна, а през отворения портик на носа, под бушприта, се показва дулото на още едно. Сигурно е шестфунтово. А може и да е от осем фунта. Не представлява голяма заплаха, но човек никога не знае. Както твърди поговорката, съчинена от самия него, в морето никоя предпазна мярка не е излишна: един възел в повече е една беля по-малко.

— Готови за завиване!

Докато хората за маневрата подготвят шкотите, Лобо отива към кърмата, минавайки покрай артилеристите, които се навеждат над оръдията под зоркия поглед на заместник-капитана.

— Не ме излагайте — казва той. — Пред Кадис.

Отговаря му хор от смехове и дръзки възгласи. Мъжете са в добро настроение заради заловената плячка и перспективата да слязат скоро на сушата. Освен това имат достатъчно огневи и всякакъв друг опит зад гърба си, за да знаят, че неприятелският корсар не е съперник от техния калибър. До лодката, здраво затегната на палубата под гафела, мъжете, които не са заети с маневрата или оръдията, подготвят подходящите оръжия за близък бой, за в случай, че се стигне дотам: пушки, пистолети и бронзови каменомети, които се прикрепят към фалшборда и се зареждат с картеч. Лобо гледа доволен хората си. След половин година плаване заедно из Пролива пристанищната сган, набрана от най-изпадналите кътчета на „Санта Мария“, „Мерсед“ и „Бокете“ действа като приличен, опитен екипаж всеки път, когато залавянето на някой кораб изисква резултатни маневри, а в случай на нужда — два абордажа и четири сериозни схватки до момента, влиза в близък бой, дори ако дава жертви. На борда на „Кулебра“, верни на подписания договор, всички рискуват, колкото се наложи, водени винаги от идеята за плячката, и никой не бяга от трудностите и опасностите. На шалупата няма герои, Пепе Лобо го знае много добре. Нито пък страхливци. Само хора, които си вършат работата: професионалисти, примирени с тежкия живот на корсари, изкарвайки с труд препитанието си.

— Сигнал за шхуната!… Готови за завиване!

Едно червено сигнално флагче се издига бързо откъм десния борд, до гафела. На кърмата Шотландеца и вторият рулеви поддържат твърдо определения курс. Капитанът застава до тях откъм подветрената страна, като с една ръка се държи за преградата пред стълбата за трюма, без да откъсва поглед от редицата оръдия, чиито гърла се показват от портиците. Боцманът Брасеро стои прав до мачтата, между хората, заети с платното, обърнат към кърмата в очакване на заповеди. Същото прави Рикардо Мараня, застанал до първото оръдие на левия борд, вдигнал лявата си ръка, за да покаже, че е готов, а в дясната държи въжето, свързано със спусковия механизъм. Другите трима канонири от тази страна също са застинали до оръдията си.

— Предайте на шхуната да завива!

Сега на гафела се издига син вимпел и след миг „Кристина Рикоти“ започва да завива, издувайки платната. Лобо отправя последен поглед към вимпела, към морето и към неприятелския ветроход. На по-малко от три кабелта е, почти в обсега на оръдията на „Кулебра“, като се вземе предвид, че французинът вече е откъм подветрената страна и оръдията на левия му борд са наклонени.

— Два румба наляво — казва Лобо на рулевите.

Рулевите дават ляво на борд и бушпритът на „Кулебра“ се насочва към вражеското укрепление на Санта Каталина. Шкотите и брасите овладяват веднага лекото припляскване на платната, незабавно изпълнили се с вятър. Френският ветроход, който се намира отляво на носа, след тази маневра се озовава в сектора за стрелба на оръдията.

— Вдигни знаме!

Търговският флаг с две червени и три жълти ивици, с кралския герб по средата, което означава, че „Кулебра“ е корсар на испанския крал, сега се издига на фала и се развява на вятъра. В мига, когато знамето достига върха на мачтата, Лобо поглежда първия си офицер и се провиква:

— Ваш е, лоцмане!

Без да бърза, приведен над оръдието, стремейки се да съобрази прицелването с люшкането на кораба, като междувременно нарежда тихо на артилеристите да придвижат оръдието на лафета с дървените лостове, Мараня изчаква няколко секунди с въжето за запалване в ръка, накрая го дръпва, оръдието изревава и подскача, удържано от въжетата, сред водовъртеж от барутен дим, който се разнася по дължината на борда. Пет секунди по-късно отекват още три, и още преди облакът над юта на шалупата да се е разнесъл, Пепе Лобо дава заповед да се смени посоката.

— Дясно на борд!… Отпусни шкотите!

— С Бога напред — казва Шотландеца и се прекръства, преди да натисне щурвала.

Платната над бушприта се издуват, носът се насочва надясно, докато вятърът минава от другата страна. Под мачтата мъжете, ръководени от Брасеро, натягат докрай шкотите, за да поеме фокът вятъра откъм новата посока.

— Опъни шкотите!… Така!… Дръж така щурвала!

Наклонена сега наляво и придържайки се към новия курс, „Кулебра“ мощно пори леките вълни, на около кабелт успоредно спрямо шхуната, плаваща малко по-напред, вече в безопасност с издути кливери и фок, с добра скорост. Рикардо Мараня вече се е върнал на кърмата: с ръце в джобовете на тесния си черен сюртук и с обичайната си отегчена физиономия, сякаш се прибира от досадна разходка по плажа. Пепе Лобо разгъва далекогледа и го насочва към неприятелския платноход. Той изостава и почти е загубил възможност да маневрира, с дупка във фока, който североизточният вятър разпъва до пръсване, докато накрая го раздира от долу до горе.

— Така му се пада — отбелязва Мараня равнодушно.

 

 

Партията е свършила преди петнайсет минути, но фигурите продължават да стоят в последната позиция: белият цар, притиснат от черния топ и черния кон, една бяла пешка, изолирана в другия край на бойното поле, останала само на едно квадратче от възможността да се увенчае като дама. От време на време Рохелио Тисон поглежда шахматната дъска. Така се чувства понякога и той. Ограден от пусти квадратчета, по които се движат невидими фигури.

— Може пък някой ден, в бъдеще, науката да даде възможност тези неща да бъдат установявани — казва Иполито Барул. — Но в наши дни е трудно. Почти невъзможно.

Сред взетите фигури има един мръсен пепелник, празна каничка кафе и две чашки с утайка на дъното. Късно е и около двамата играчи в кафене „Корео“ е пусто. Тишината е непривична. Почти всички светлини във вътрешния двор са загасени, преди известно време келнерите са поставили столовете върху масите, почистили са месинговите плювалници, измели са и са измили пода. Само ъгълът, където седят Барул и комисарят, остава извън полето на дейността им, осветен от висящия от тавана полилей с почти догорели свещи. Собственикът на заведението от време на време се показва по риза, за да провери дали са все още там, но не ги притеснява, а дискретно се прибира. Ако този, който нарушава общинските наредби за работното време на обществените заведения, е комисарят Тисон — познат при това с лошия си нрав, — никой нищо не може да каже. Срещу ръжен не се рита.

— Три капана, учителю. С три различни примамки… И досега — нищо.

Барул си чисти очилата с кърпата, изцапана от енфие.

— Обаче и не е предприел нищо, ако се съди по разказаното от вас. Навярно от страх да не бъде изненадан… Може да престане да убива.

— Съмнявам се. Човек, който е стигнал толкова далеч, не може да се стресне толкова лесно. Сигурен съм, че просто изчаква удобен случай.

Другият мъж е сложил очилата си. Сивата му брада, избръсната сутринта, е набола отново.

— Наистина съм учуден от тази история с френския офицер. Да го накарате да сътрудничи… Не е за вярване. Във всеки случай ви благодаря, че ми го разказахте. Изпитание на доверието.

— Нужен ми е, учителю. Също както и вие. — Тисон е взел от масата един черен кон и го върти между пръстите си. — Вие двамата компенсирате това, което липсва у мен. Помагате ми да стигна там, докъдето не бих се добрал сам. Вие с познанията и интелигентността си, той — с бомбите си.

— Невероятно. Ако това стане известно…

Полицаят се смее тихичко, уверен в себе си. С презрение към способността на хората да узнават някои неща.

— Няма да стане известно.

— А този френски офицер продължава ли да сътрудничи?

— Засега да.

— Как, по дяволите, сте успели да го убедите?

Тисон му отвръща с полицейска въздържаност:

— Благодарение на природното ми обаяние.

Отново е сложил абаносовата фигура на масата, при другите. Барул гледа заинтригувано Тисон.

— Вярно е това, което ви разказвах за Лаплас и теорията за вероятностите — отбелязва той накрая. — И друг математик, Кондорсе, се е занимавал с темата.

— Не съм го чувал.

— Все едно. Публикувал е книга, която този път не мога да ви заема, защото я нямам, заглавието й е „Разсъждения за метода на определянето на вероятността на бъдещи събития…“. На френски, разбира се. В нея се поставят въпроси като този например: ако едно събитие се е осъществило в определен брой случаи в миналото, а в друг определен брой случаи — не, каква е вероятността то да се осъществи отново, или пък да не се осъществи.

Комисарят, който току-що е извадил кожената си табакера, се привежда и с почти поверителен тон, с пура в ръка, казва:

— Ако при всеки от определен брой независими опити, се сбъдват или дадено събитие А, или противното му събитие, вероятността за сбъдването на събитието А остава постоянна, независимо от това дали при предните опити се е сбъднало събитие А или противното му събитие — рецитира той. — … Е, как ви се струва, учителю?

— Виж ти — жълтеникавите конски зъби на учителя се оголват във възторжена усмивка. — Вие сте били нешлифован диамант, сеньор комисар.

Тисон, който се е облегнал назад на стола, също се усмихва.

— С малко старание и глупците успяват да понаучат нещо. Тоест успяваме да понаучим нещо… Мислите ли, че бих намерил тази книга в Кадис?

— Мога да ви я потърся, въпреки че е трудно. Чел съм я преди години, в дома на един приятел в Мадрид… Така или иначе, едно нещо е да говорим за вероятности, а съвсем друго за неизбежности. Има голяма разлика между двете. И е рисковано тази граница да се преодолява с помощта на въображението, а не на метода.

Барул се отказва с жест от пурата, която Тисон му предлага и вади от джоба на жилетката си кутийката с енфието.

— Така или иначе — продължава той, — разбирам голямото ви желание. Но не съм сигурен дали толкова много теория няма… Може дори да доведе до обратен ефект. Знаете как е. Прекалената ерудиция задушава всяка концепция.

Замълчава за няколко секунди, като междувременно взема щипка енфие, поднася го към ноздрите си и смръква силно. Кихва, избърсва носа си и поглежда Тисон с любопитство.

— Жалко, че ви се е изплъзнал този път… Смятате ли, че подозира нещо за капана?

Полицаят уверено клати глава.

— Не мисля. Всичко се разви така, че можеше да се отдаде на случайност. След като убиецът действа на улицата, нормално е рано или късно да се натъкне на някой, който да му попречи… Такова нещо е въпрос единствено на време.

— Обаче оттогава са паднали бомби на други места в града. Имало е и жертви.

— Това не е мой проблем. Излиза извън моята юрисдикция, така да се каже.

Учителят отново му хвърля замислен поглед. Или по-скоро изпитателен.

— Във всеки случай и вие не сте изцяло невинен. Вече не.

— Надявам се, нямате предвид престъпленията.

— Разбира се, че не. Говоря за тази свръхчувствителност, благодарение на която някои ваши усещания и представи съвпадат с тези на убиеца. За вашата странна близост.

— Престъпно сходство, така ли?

— За бога, сеньор комисар? Колко ужасно звучи това!

— Но именно това имате предвид.

След като обмисля мълчаливо думите му, Барул отговаря, че не е така. Поне, уточнява веднага той, не в този смисъл. Той вярва, защото е научно доказано, че между някои човешки същества, или между тях и Природата, се установяват връзки, за които разумът не успява да намери оправдание. Провеждани са статистически значими опити с животни, а също и с хора. Това би могло да обясни както свързаните с интуицията действия на престъпника, убиващ, преди да паднат бомбите, така и интуитивните усещания на комисаря относно намеренията на убиеца и местата, където той действа.

— Четене на мисли от разстояние, това ли искате да кажете?… Магнетизъм или нещо подобно?

Барул кимва енергично, разтърсвайки сивата си грива.

— Нещо от този род.

Собственикът на кафенето надзърта пак към двора, за да види дали са там. Би трябвало да си вървим, казва учителят. Преди Селис да събере кураж и да ни изгони. Вие, сеньор комисар, би трябвало да давате пример за подчинение на закона. И прочее. Тисон се надига неохотно, взема бялата си лятна шапка и бастуна и двамата се отправят към вратата, докато междувременно Барул доразвива теорията си. Разказва, че той самият познавал двама братя, чиято взаимна чувствителност била толкова изострена, че ако някой страдал от определена болка, другият проявявал същите симптоми. Спомня си и случая с жена, на която й се отворили рани в същия ден и в същия час, когато те се появили по тялото на нейна приятелка, намираща се на няколко левги разстояние, вследствие на домашна злополука. Навярно самият Тисон е сънувал някои неща, които после са се случвали в действителност или е изживявал определени ситуации с убеждението, че са повторение на нещо вече преживяно.

— Има кътчета на мозъка — заключава той, — в които традиционният разум и науката още не са навлезли. Не казвам, че между вас и мозъка и намеренията на убиеца се е установил някакъв незрим мост… Но казвам, че е възможно, по причини, които не са ми известни, да сте проникнали в неговата територия. В полето на неговата чувствителност. Това би ви позволило да долавяте неща, които други не успяват да забележат.

Стигнали са бавно до улица „Санто Кристо“. Вървят в тъмното — само лунната светлина озарява терасите и белосаните кули над главите им.

— Ако беше така, учителю, ако моите сетива действително са в състояние да създадат този мост, може би… Е, сигурно и аз имам подобни природни наклонности.

— Към престъпление ли?… Не вярвам.

Барул прави няколко крачки в мълчание. Изглежда обмисля последното. Накрая го отхвърля с ръмжене. Или се опитва да го отхвърли.

— Честно казано, не зная. Може би е по-точно да се говори за способност да се долови ужаса… Онези бездни, които се крият в душите на хората… Да вземем например мен самия. Вие ме накарахте да забележа, и аз съм съгласен с това, че когато играя на шах, се превръщам в неприятен субект. У мен даже се пробужда някаква жестокост.

— Направо се превръщате в злодей, ако ми позволите израза.

В мрака се разнася смях.

— Позволявам.

Отново крачат в мълчание. Всеки е зает със собствените си разсъждения.

— От това до умъртвените с камшични удари момичета има огромно разстояние — казва накрая Тисон.

— Разбира се. Предполагам, че никой от нас не би стигнал до там. Но вие повече от една година сте обсебен от този въпрос. Имате професионални основания, безспорно. А допускам, че и лични, макар това да не е моя работа.

Почувствал се неловко, почти ядосан, полицаят полюшва бастуна.

— Някой ден навярно ще ви разкажа…

— Не искам нищо да ми разказвате — прекъсва го другият мъж. — Нали знаете, всеки човек е роб на онова, което казва и господар на онова, което премълчава… От друга страна, след толкова години пред шахматната дъска, съм успял да ви опозная малко. Искам да кажа, че това дълго, упорито обсебване може да доведе до някои…

— Смущения ли?

— Думата е последици. Според мен ловът оставя траен белег и у ловеца.

Спуснали са се по улица „Комедиас“ до кръчмата на „Мансаниля“. Ивица светлина се процежда изпод затворената врата. Барул посочва заведението.

— Зная, че сте почти въздържател, сеньор комисар. Но на мен ще ми дойде добре да понаквася гърлото си. От толкова хипотези ожаднявам… Защо не злоупотребите още малко с привилегиите си, сега в моя полза?

Тисон се съгласява и чука по вратата с дръжката на бастуна си, докато накрая се показва планинецът, собственик на кръчмата, който бърше ръце в широката си сива дреха. Той е млад и изглежда уморен.

— Тъкмо затварям, сеньор комисар.

— Тогава почакай десетина минути, приятелче. И ни сервирай две мансанили.

Подпират се на дървения тезгях, почернял от времето, срещу големите тъмни бъчви с отлежало вино от Санлукар. В дъното на помещението, до бутове шунка и бурета с херинга бащата на собственика вечеря — картофи със сепия — и чете вестник на светлината на маслена лампа. Барул вдига чашата си.

— За лова, както казах преди.

Тисон прави същото, въпреки че едва допира устни до напитката. Учителят пие на малки глътки, като замезва с две от четирите маслини, които планинецът е сложил в малка чинийка. В крайна сметка, продължава да говори той, това с ловеца не е много лош пример: представете си някой, който, след като дълго е дебнал едно животно, се движи из територията, което то посещава често, опознавайки местата, където то ходи на водопой, спи и се храни. Укритията и навиците му. След известно време ловецът би започнал несъзнателно да възпроизвежда отчасти това поведение, възприемайки това пространство и като нещо лично. Би се адаптирал към терена, правейки го до такава степен свой, че неминуемо да попадне на плячката, която търси.

— Не е лош пример — съгласява се Тисон.

Барул, който като че ли размишлява върху последните си думи, поглежда планинеца, който мие чаши в мивката, а после бащата, продължаващ да чете вестник в своя ъгъл. Когато заговаря отново, снижава гласа си.

— Веднъж говорихме за същото и вие прибягнахте до сравнение с шахмата. И вероятно също имате право… Този град е ловният терен. Шахматната дъска. Пространство, което, независимо дали това ви харесва или не, споделяте с убиеца. Затова виждате Кадис по начин, по който ние, останалите, не можем да го видим.

Гледа в чинията, все така замислено, и изяжда двете маслини на Тисон.

— И дори това да свърши някой ден — додава той, — никога няма да можете да видите Кадис така, както сте го виждали преди.

Вади кесията си, за да плати виното, но Тисон прави отрицателен жест и вика планинеца. Прибави го към сметката ми, казва той. Двамата излизат навън, вървят бавно към площада „Аюнтамиенто“. Стъпките им отекват из пустите улици. Една лампа, запалена на ъгъла на „Хуан де Андас“, удължава сенките им по калдъръма, пред затворените врати на шивашките работилници.

— Какво мислите да правите сега, сеньор комисар?

— Да се придържам към плана си, докато мога.

— Вихри?… Пресмятане на вероятности?

В тона му се прокрадва приятелска ирония, но Тисон не се дразни от това.

— Де да можех да пресмятам — отговаря прямо той. — Има в града някои места, които са ми влезли в главата. Оглеждал съм ги, от дни и цели седмици ги проучвам в подробности.

— Много ли са?

— Три. Едното остава извън обхвата на френската артилерия. Затова по принцип го отхвърлям… Другите са по-достъпни.

— За убиеца ли?

— Да, разбира се.

Полицаят замълчава за миг и повдига края на сюртука си. На далечната вече светлина се вижда прикладът на един двуцевен пистолет, който носи отдясно на кръста си.

— Този път няма да избяга — отбелязва тежко. — Подготвен съм.

Забелязва, че Барул го гледа изпитателно и с видимо смущение. Тисон знае, че за първи път, откакто се познават, учителят го вижда с огнестрелно оръжие.

— Минавало ли ви е през ума, че с вашата намеса навярно променяте терена на убиеца?… Като обърквате идеите или намеренията му?

Сега пък Тисон е учуденият. Стигат до площад „Сан Хуан де Диос“, където усещат свежия и солен бриз на близкото море. Там е спрял кабриолет, на капрата му спи кочияш. Вляво, под двойния фронтон на Пуерта де Мар, осветен откъм сушата с фенер, чиято светлина оцветява в жълтеникаво камъните на стената, часовите се сменят. В полумрака пред караулките се открояват белите им ремъци с муниции и проблясват щиковете.

— Не съм си го помислял — прошепва полицаят.

После замълчава, обмисляйки новата перспектива. Накрая кимва в знак на съгласие.

— Сигурно затова от толкова време не убива, това искате да кажете, нали?

— Възможно е — потвърждава Барул. — Вероятно вашата манипулация с бомбите, фактът, че, така да се каже, сте видоизменили чистата случайност, по силата на която е насочвал изстрелите френският артилерист, са променили замисления план на убиеца. И това го обърква… Може и да не убие повече.

Тисон мрачно накланя настрани глава и се потупва леко отстрани, където чувства твърдата издутина на пистолета.

— А може и да приеме играта — отвръща той накрая — и да дойде там, където го очаквам.