Артуро Перес-Реверте
Обсадата (13)

12.

Казват — по време на война изобилстват слуховете, — че маршал Сюше всеки момент може да влезе във Валенсия и че превземането на Тарифа е въпрос на дни, но Симон Дефосьо въобще не се интересува от това. Вълнува го по-скоро въпросът как да направи така, че през пролуките на бараката да не влизат вятърът и поривите на дъжда, та да не угасят огъня, на който ври гърне с вода, в която има смес от препечен ечемик и тук-там някое зърно нискокачествено кафе. Над главата на артилерийския капитан от тавана, състоящ се от дъски и клони, скрепени с пирони и въжета, бурята изтръгва звуци, подобни на стенания. Дъждът, който приижда на яростни пориви, прониква отвсякъде, мокрейки укритието. Седнал на грубо скован нар, който не го спасява от калта и влагата, Дефосьо е наметнал шинела си, на главата си има стара, вълнена шапка, а ръкавиците пазещи ръцете му, откриват пръстите с черни и мръсни нокти. Окопният живот става ужасен при лошо време, още повече тук, на тясната, ниска и почти равна ивица земя на Трокадеро, заобиколена от водите на залива, открита пред капризите на вятъра и близкото море, където френските огневи позиции са почти наводнени от прииждащите при дъжд води на река Сан Педро и канала, които заливат пясъка доста над обичайната линия на прилива.

Излишно е да се мисли за „Фанфан“ и братята му в такова кучешко време. От четири дни не са обстрелвали града. Гаубиците са замлъкнали, покрити с намазани с катран платнища, а сержант Лабиш и хората му, затънали почти до колене в калта на укритието си, кълнат всичко и всички. Бурята е нарушила снабдяването и в Кабесуела не получават провизии. Нито дори четвъртинката осолено месо, воднистото и кисело вино и престоялия хляб, черен и наполовина от трици, които артилеристите бяха получавали през последните седмици. Гладът, който в края на тази 1811 година мори хиляди хора и свирепства из целия Полуостров, сега тропа и на вратите на френските войски, чиито реквизиционни служби все по-трудно намират зърно пшеница или фунт месо сред този враждебен пейзаж от безплодни полета и призрачните, опустошени от войната селца. А от всички императорски войски хората от Първи корпус, разположени в южния край на Андалусия, са най-отдалечени от центровете за снабдяване; комуникациите, и преди несигурни поради действията на партизанските групи, сега са изцяло прекъснати от ужасната буря, която е връхлетяла крайбрежието, вади реките от коритата им, наводнява пътищата и отнася мостовете.

— Дръж това проклето платнище!

Лейтенант Бертолди, който току-що е влязъл и отърсва водата от кърпеното си наметало се извинява и оправя платнището, покриващо входа. Щом вижда пред себе си изпитото и мръсно лице на пиемонтеца, Дефосьо изпитва нуждата да се извини за резкостта си, но е прекалено паднал духом за това. Ако всеки изблик на лошо настроение в тези дни трябваше да бъде поправян, всички би трябвало неспирно да се извиняват един на друг. Задоволява се да кимне с глава, като посочва гърнето на огъня.

— След секунда ще може да се пие. Но за вкус не гарантирам.

— Стига ми да е топло, капитане.

Напитката напомняща помия, започва да ври. Много внимателно Дефосьо я сваля от огъня, налива я на димяща струя в тенекиено канче и го подава на Бертолди. Той си сипва в нащърбена синя чаша от китайски порцелан — остатък от съдовете на богаташка къща от Пуерто Реал, оплячкосана в началото на войната — и пие на малки глътки, парейки почти с наслада устните и езика си. Няма захар, нито мед, нито какъвто и да било друг подсладител. Дори няма вкус на истинско кафе. Но, както казва Бертолди, е топло. И е поносимо горчиво. Всичко се свежда до това да проявиш въображение, докато стопляш корема си.

Маурицио Бертолди наглася по-удобно крака, който го наболява. Преди три седмици го рани осколка от испански шрапнел, докато двамата с капитана инспектираха батареята на форт Луис. Нищо сериозно, но още куца. А влагата въобще не му помага.

— Въпросът с дезертьорите ще се разреши след половин час… След смяната на часовите, при голямата барака.

Дефосьо го гледа през дима, който се вие над китайската чаша. Бертолди почесва русия си бакенбард и свива рамене.

— Заповедта е офицерите и войската да присъстват. Отсъствия не се допускат.

Двамата артилеристи пият мълчаливо, докато поривите на дъжда блъскат отвън и през всяка пролука на дъските долитат пръски. Преди седмица, възползвайки се от отлива, четирима войници от девети полк на леката пехота, на които им дошло до гуша от глада и мизерията, дезертирали от постовете си, изоставяйки пушките и мунициите с намерение да минат на страната на врага. Единият успял да стигне с плуване до испанските канонерки, пуснали котва до нос Кантера, но другите били заловени от една патрулираща лодка и върнати в Трокадеро. Екзекуцията, след заседанието на военнополевия съд, беше предвидена да се състои още преди два дни в Чиклана, но лошото време попречи на преместването на затворниците. Маршал Виктор, уморен да чака, е заповядал тримата да бъдат екзекутирани тук. В това отвратително време, което още повече деморализира войската и всява смут в мислите на хората, една добра поука ще сложи нещата по местата им. Или поне така се надява той.

— Да вървим тогава — казва Дефосьо.

Допиват кафето, загръщат се в наметалата си, капитанът запасва сабята си и сменя вълнената шапка с друга, стара, двувърха, с мушамена подплата. Отмятат платнището и излизат навън, газейки в калта. Край брулените от бурята брегове на остров Трокадеро заливът кипи в сива пяна, удряна от струи дъжд. Мрачните очертания на Кадис се различават едва-едва: дълъг, тъмен силует, очертаван от светкавици, които прорязват зигзагообразно надвисналото небе, сподиряни от далечен тътен, и очертават мачтите на закотвените кораби, които се клатят неспокойно, задържани от котвите, с носове, насочени на югоизток.

— Внимавайте тук, капитане. Мостът трепери, все едно е жив.

Водата заплашва да залее и отнесе със себе си дъсченото мостче, прехвърлено над дренажния ров между втората и третата батарея. Симон Дефосьо го преминава, обзет от страх, че ще бъде завлечен към морето. Пътят минава по глинестото дъно на окоп, предпазен от испански изстрели от бруствер от пръст, чували и клони. Всеки път, когато краката на артилериста затъват в калта, водата нахлува през дупките на подметките му, стига до над глезените му, и парцалите, с които са увити краката му, подгизват. Бертолди накуцва и шляпа няколко крачки пред него, прегърбен под поривите на вятъра, който вие през пролуките между чувалите и къдри гъстата, водниста кафява кал, през която Дефосьо влачи безразлично полите на наметалото си.

Малко встрани от главната барака, където се пазят лафети и други принадлежности от артилерийския обоз и която понякога служи като временен затвор, има падина, отвеждаща до канала на Трокадеро: широк около седемдесет тоаза, в който се вълнува калната, прииждаща вода. Около падината, покрити с одеяла, кафяви и сиви наметала, с високи униформени шапки, от които се стича вода, стоят около сто и петдесет войници и офицери, които чакат, мълчаливи, събрани в полукръг в по-високата част. Дефосьо установява, че сержант Лабиш и хората му също са там, гледат мрачно сцената и плюят неодобрително настрани. Всъщност всички би трябвало да са в правилен строй, но в това време, под цялата тази изсипваща се върху тях вода, на никой не му хрумва да се придържа към устава.

На вратата на бараката Симон Дефосьо вижда двама испански офицери, които, скрити от дъжда под брезентов навес и пазени от часови със затъкнат щик, наблюдават отдалече сцената. Двамата са облечени в сините униформи на неприятелската армада. Единият е с ранена ръка, окачена на превръзка през рамото, другият носи пагоните на капитан-лейтенант от флота. Дефосьо знае, че вчера бурята е понесла фелуката им към скалите на Трокадеро. С много майсторска маневра капитанът предпочел да насочи кораба така, че да заседне на брега на Кабесуела, вместо да го остави да бъде захвърлен към опасно близките скали. После се опитал да подпали кораба си, на което попречил дъждът, преди да бъде заловен с помощника си и двайсет души от екипажа. Сега испанците чакат заминаването на първата група пленници за Херес, началния етап от пленничеството им във Франция.

В ниската част на падината, близо до брега на канала, тримата дезертьори очакват изпълнението на присъдата — всеки охраняван от по двама жандармеристи с характерната им двувърха шапка, безупречни както обикновено, въпреки дъжда, и с карабини, препасани под сините плащове с дулата надолу, като на погребение. Капитан Дефосьо застава до Бертолди в групата на офицерите и хвърля любопитен поглед към затворниците. Те стоят прави под проливния дъжд, без наметала, гологлави, със завързани на гърба ръце, единият е по риза и жилетка, а другите са със сини военни куртки, подгизнали от вода, с кални кафяви панталони от дебел вълнен плат, реквизиран вероятно от някой манастир. Този, дето е по риза, е ефрейтор, коментира някой. Някой си Вурц, от 2-ра рота. Другите са много млади, така и изглеждат. Един от тях, слаб и червенокос, се озърта уплашено и трепери ужасяващо от студ или от страх, до такава степен, че се налага жандармите да го крепят. Един полковник от главния щаб на херцог Дьо Белюн — сигурно проклина наум, че са го накарали да дойде от Чиклана при това време — отива при затворниците с някаква хартия в ръце. Калната пръст, податлива на едни места, хлъзгава на други, му пречи да върви. На няколко пъти едва не пада.

— Фарсът започва — прошепва някой едва чуто зад Дефосьо.

Полковникът се опитва да прочете на висок глас присъдата, но дъждът и вятърът му пречат. Само след няколко думи той се отказва, сгъва мократа хартия и прави знак на жандармерийския подофицер, който разменя няколко думи с хората си, докато неколцина пехотинци, застанали така, че затворниците да не ги виждат, се строяват неохотно до бараката. Карат тримата мъже да застанат с гръб към насъбралите се войници и с лице към канала, и завързват очите им. Този, който е по риза, малко се противи и се дърпа. Единият от другарите му — дребно и мургаво момче — кротко, като сомнамбул, се оставя да го вържат, но коленете на червенокосия се подкосяват, веднага щом жандармите го пускат, и той се свлича в калта. Стоновете му се чуват из цялата падина.

— Можеха да ги завържат за стълбове — казва лейтенант Бертолди възмутено.

— Няколко сапьори забиха колове — отбелязва капитанът. — Но водата ги събори… Пръстта е прекалено мека.

Групата пехотинци вече се строява зад осъдените: дванайсет мъже с пушки и един лейтенант от девети лекопехотен полк със син плащ, извадена сабя и шапка, от която се стича вода. По заповед на маршал Виктор, войниците от наказателния взвод трябва да бъдат подбрани от същия полк, от който са осъдените. Пехотинците имат мрачен вид и е очевидно, че не горят от желание да бъдат там: под дъжда проблясва черната мушама на високите униформени шапки и наметалата, с чиито поли пазят от водата затворите на оръжията си. Червенокосото момче продължава да седи в калта, с ръце завързани на гърба и приведено напред тяло, като стене неспирно. Този, който е по риза, обръща леко назад лицето си, макар и с превързани очи, сякаш не иска да изпусне момента, в който ще го застрелят. Сега офицерът на пехотинците казва нещо, подпира острието на сабята си на рамо, после вдига ръка и пушките заемат горе-долу хоризонтално положение. Някои не бързат много. По принцип по четирима трябва да се прицелят в гърба на всеки затворник, чиито фигури се очертават пред развълнуваните води на близкия канал.

Симон Дефосьо не успява да чуе заповедта за стрелба. Само долавя нестройните гърмежи на пушките — изстрелите звучат разкъсано, почти неохотно, вместо общия уставен залп, а някои от фишеците не се запалват от искрата — и белезникавият барутен дим веднага се разпръсва в дъжда.

— Мамка му, мамка му — сумти Бертолди. — Мамка му.

Калпава работа, мисли си Дефосьо, типична за времето и обстоятелствата. За малко да повърне помията, изпита преди по-малко от половин час. Дезертьорът с жилетката е паднал по очи в калта и не помръдва, а дъждът бързо уголемява червеното петно на мократа риза. Но дребният мургав младеж, паднал настрани, подритва в калта и се опитва да се влачи, въпреки завързаните на гърба ръце, оставяйки кървава диря, вдигайки лице — още е с вързани очи, — подобно на слепец, опитващ се да разбере какво става наоколо. Колкото до червенокосия, той продължава да седи на земята в пороя и ридае ужасен, но без видими наранявания.

Полковникът от генералния щаб ругае лейтенанта, той на свой ред се кара на мрачните пехотинци от наказателния взвод, упреците им долитат отчетливо до Симон Дефосьо. Войниците, стълпили се по ръба на падината, се споглеждат или ругаят неприкрито, гледащи към офицерите. Никой не знае какво да прави. След известно колебание лейтенантът вади пистолета изпод плаща си и с несигурна крачка минава покрай коленичилия осъден, приближава се до този, който се влачи и стреля по него, но искрата запалва само част от влажния барут и до изстрел не се стига. Лейтенантът се оглежда и започва смутено да оправя оръжието. После, обърнат към наказателния взвод, нарежда да заредят отново пушките, но всички, включително Дефосьо, знаят, че при този вятър и дъжд от това нищо няма да излезе.

— Ще свършим с щикове, ще видите — мърмори някой от офицерите.

Отвръщат му сдържани, саркастични смехове. Долу, в падината, затруднението се решава от подофицера на жандармеристите, ветеран с гъсти мустаци. С голямо присъствие на духа, без да чака заповеди от никого, той взема карабината на един от хората си, отправя се към ранения, който се влачи и го довършва с изстрел от упор. После сменя оръжието с това на друг жандармерист, отива при червенокосия, седнал на земята и го застрелва в главата. Момчето пада по очи, свито като заек. Тогава сержантът връща карабината и шляпайки безразлично през калта, минава пред объркания лейтенант, без да го погледне, и застава мирно пред полковника от генералния щаб. Който, не по-малко смутен, отвръща на поздрава му.

Хората започват бавно да се разотиват. Някои мърморят тихо и хвърлят последен поглед към трите неподвижни тела на брега на канала. Лейтенант Бертолди гледа двамата офицери от испанските морски сили, които под надзора на часовия се връщат в бараката.

— Не ми харесва, че маноловците видяха това — споделя той.

Симон Дефосьо, който вдига мократа яка на наметалото си и крие глава от дъжда, успокоява помощника си.

— Не се тревожи… Те правят същото със своите хора. По жестокост никой не може да ги надмине.

Капитанът тръгва през окопа, целия в кал, и се отправя към отчасти наводнения мост. Мечтае си за малко огън, който да пропъди поне донякъде влагата от дрехите му и да стопли вкочанените му ръце. Може да има късмет и да намери още неизстинало кафе, казва си той с весел оптимизъм. Стига до извода, че във всеки случай при положение на крайна нужда като това, в което са се озовали, невероятна важност може да придобие една топла глътка, едно парче хляб или — връх на лукса в тези дни — една лула или цигара. Понякога се пита дали след всичко това ще може да се адаптира към времената, които навярно ще познае, ако оцелее. Да вижда всеки ден лицето на жена си и на децата си. Да се изправя пред пейзажи, на които ще може да се наслаждава, без да се хваща, че автоматично изчислява параболи и попадения. Да се озовава на поляни, където ще може да се излегне и да затвори очи без страх, че някой партизанин може да се приближи тайно и да пререже гърлото му.

Докато върви напред, измъквайки с усилие ботушите си от калната вода, чува как зад него шляпа и сумти Маурицио Бертолди.

— Знаете ли какво си мисля, капитане?

— Не. И не искам да знам.

Шляпането продължава. Гласът на лейтенанта прозвучава след малко, като че ли е премислял издълбоко думите на своя началник.

— Е, добре… Така или иначе ще го кажа, ако нямате нищо против.

Нов страховит порив на вятъра. Симон Дефосьо държи шапката си и крие глава, настроението му става все по-лошо.

— Имам нещо против. Затваряй си устата.

— Гадна война е тази, капитане.

 

 

Голият мъж, свит в ъгъла до стената, вдига ръка, за да защити лицето си, когато Рохелио Тисон се навежда над него, за да го огледа. С разкъсани и напукани устни, целият в следи от удари и с дълбоки сенки под очите — резултат от страданието и липсата на сън, — човекът пред него много малко прилича на онзи, когото беше видял преди пет дни в дома на улица „Ескуелас“. С опитно око, привикнало на подобни гледки, комисарят оценява щетите и пресмята възможностите на ситуацията. Които са доста разтегливи. Преди малко е накарал да доведат един лекар, комуто има относително доверие: шарлатанин със слабост към чашката, чиито услуги ползват най-често леките жени от „Санта Мария“ и „Мерсед“. „Субектът може да издържи на още разпит“, такава е медицинската диагноза. „Пулсът му е добър, дишането — равномерно, предвид обстоятелствата. Може да се попритисне още, но в умерени дози и внимателно. Такова е моето мнение“. После, с джоб, натежал с половин унция, лекарят — Касимиро Ескудильо, по-известен в кадиските вертепи като доктор Сакатрапос^[1] — се отправя към най-близката пивница, където да обърне в течност метала от последната бърза печалба. А Тисон остава тук, заедно с обичайното присъствие — Кадалсо и другият агент, заети с притискането. Продължава да беседва с Грегорио Фумагал или по-скоро с онова, което е останало от него.

— Ще започнем отначало, приятелю — казва Тисон. — Ако нямаш нищо против.

Препараторът простенва, когато го вдигат, а после, влачейки краката му по пода, го просват отново на масата, по гръб, така че слабините му да се падат точно на ръба. Мръсното му, почти неокосмено тяло проблясва от студената пот на светлината на голяма лоена свещ, огряваща наполовина подземието без прозорци. Докато агентът задържа краката му, седнал върху тях, Рохелио Тисон приближава един стол и сяда на обратно, с ръце подпрени на облегалката, до главата на Фумагал. А той виси от ръба на масата, така че торсът му е в празното пространство. Устата на затворника се отваря с усилие, за да диша, а кръвта нахлува в главата му и лицето му се зачервява. През последните пет дни е разказал неща, които са десетократно повече от необходимото, за да му нахлузят примката като шпионин, но нито едно, което наистина да интересува комисаря. Той се приближава още повече и започва да изрежда със спокоен, почти доверителен тон:

— Мария Луиса Родригес, шестнайсетгодишна, Пуерта де Тиера…, Бернарда Гаре, четиринайсетгодишна, кръчмата на Кохо…, Хасинта Ереро, седемнайсетгодишна, улица „Амоладорес“…

Продължава така, докато изреди шест имена, шест възрасти, които не надхвърлят деветнайсет години, шест места, предоставяйки на Фумагал възможността да попълни пропуските. Тисон приключва с изреждането и остава неподвижен, все така почти докосвайки с устни дясното ухо на препаратора. — И проклетите бомби — додава той накрая.

С провиснала надолу глава и лице, разкривено от болката, другият го гледа с мътен поглед.

— Бомби — шепне той едва чуто.

— Точно така. Отбелязаните в твоя план, спомняш ли си? Точките на попаденията. Специални места. Кадис.

— Казах ви всичко… за бомбите…

— Всъщност не си. Уверявам те. Спомни си, хайде. Уморен съм, а и ти също… Само си губим времето.

Другият се сепва, сякаш очаква удар. Нов удар.

— Казах, каквото зная — проплаква той. — Мулата…

— Мулата е мъртъв и погребан. Удушиха го с гарота, нали си спомняш?

— Аз… Бомбите…

— Именно. Избухващи бомби и убити жени. Разкажи ми.

— Не зная нищо… за жени.

— Лоша работа — Тисон извива устни в усмивка, в която няма и следа от веселие. — Когато си имаш работа с мен, е по-добре да знаеш, отколкото да не знаеш.

Препараторът, който всеки момент може да изгуби съзнание, върти глава на едната и на другата страна. След секунда тялото му се разтърсва и от устните му се изтръгва продължителен, хриплив стон. С любопитство на специалист комисарят наблюдава струйката слюнка, стичаща се от ъгълчето на устата му, която минава през лицето му и капе оттам на пода.

— Къде криеш камшика?

Фумагал движи беззвучно устни. Като че ли не може да произнася членоразделно думите.

— Кам… шикът ли? — изговаря той накрая.

— Същият. Изплетен от метални жици. С който ги одираш.

Другият отрича, клатейки слабо глава. Тисон вдига за малко очи към Кадалсо, който се е приближил до масата с къс бич в ръка. Тогава помощникът удря само веднъж, бързо и рязко, между бедрата на Фумагал. Стенанието на последния се превръща в мъчителен рев.

— Не си заслужава — отбелязва Тисон със свирепо благодушие. — Уверявам те, че е така.

Изчаква миг, загледан внимателно в лицето на затворника. После пак поглежда Кадалсо и отеква нов удар с бич. Този път ревът на Фумагал е по-пронизителен, вик на ужас, отчаяние, който комисарят анализира с професионално ухо, дебнейки да долови в него точния звук, нотката, която търси.

— Мария Луиса Родригес, шестнайсет години, Пуерта де Тиера… — търпеливо започва той отново.

Нови стенания. Нови удари и нови крясъци. Нови, добре пресметнати паузи. Тук би трябвало да наминат либералните господинчовци от кортесите, казва си Тисон по време на една от тях. Които си играят на идеални светове с техните права на народа, с тяхната неприкосновеност на личността и всякакви подобни превзети дрънканици.

— Не искам да знам защо си ги убил — казва той накрая. — Поне все още не… Само да признаеш всяко убийство… И също така да обясниш защо едни са извършени преди, а други след падането на бомбите… Следиш ли мисълта ми?

Препараторът го поглежда за миг с очи, излезли от орбитите си от болка. На Тисон му се струва, че забелязва в тях проблясък на разбиране. Или признаци на капитулация.

— Разкажи ми и ще си починеш най-сетне. Тези приятели тук също ще си починат, всички ще си починем.

— Бомбите… — шепне хрипливо Фумагал.

— Това е, приятел. Бомбите.

Другият мърда устни, без да издава звук. Тисон се приближава още малко, вслушвайки се внимателно.

— Хайде. Кажи го най-после… Шест бомби и шест мъртви жени. Да свършваме с това.

Отблизо затворникът мирише на кисело, на пот и на телесно разложение. На влажна, възпалена плът. Както миришат всички след неколкодневна обработка. Или „притискане“, както се изразява доктор Сакатрапос.

— Не зная… нищо… за жени.

Шепотът се изтръгва от устните му като последен дъх. После Фумагал повръща. Комисарят, който е приближил ухо до устата на препаратора, за да чуе какво му казва, се отдръпва отвратено.

— Жалко, че не знаеш.

Звероподобен, лишен от въображение и без друга мисъл освен тази на началника и висшестоящия, помощникът чака с късия бич в ръка нареждане, за да удари пак. Тисон го разубеждава с поглед.

— Отпусни се, Кадалсо. Това ще продължи дълго.

 

 

Един слънчев лъч разкъсва пелената на ниските облаци, която още се задържа отвъд възвишенията на Чиклана, от другата страна на каналите Сапорито и Санкти Петри и лабиринта от езерца и солници. Когато Фелипе Мохара излиза от дома си, светлината на ранното утро прониква през мъглата и започва да се отразява по повърхността на неподвижната, сива вода, надигнала се след последните дъждове и прилива. Минавайки под малката лозница с възлести и оголели през зимата клони, работникът от солниците върви бавно в малката, опустошена семейна градина, загледан в купчините кал, храсталаци и тръстика, довлечени от бурята, струпани по склона на близката дига и в подножието на стените на колибата.

Студът е кучешки, влагата се просмуква до мозъка на костите. Нахлупил шапка над кърпата, с която е увита главата му, с одеяло с дупка за главата вместо наметало и с преметнати през врата платнени обувки, завързани за връзките, Мохара свежда глава, удря кремъка на огнивото, вадейки искра от праханта, и пали собственоръчно свита цигара със сериозно изражение, подобаващо на мъж на място. После сваля от рамо дългата френска пушка и пуши, подпрян на нея, докато чака дъщеря си. Твърде много жени има у дома, мисли си той. Макар че ако бе имал син — понякога гледа със завист малкия син на побратима си Куро Панисо, — сигурно досега вече щеше да е загинал във войната, както мнозина други. Никога не се знае откъде може да ти излезе късметът или да ти дойде нещастието, още повече, когато французите са наблизо. С две думи, работата е там, че на Мохара не му допадат семейните сбогувания и тази сутрин е предпочел да си спести сълзите и прегръдките на дъщеря си Мари Пас с майка й, баба й и сестричките й. Момичето се връща в Кадис, след като е прекарало Бъдни вечер на острова. Би трябвало да благодарят на господарката на къщата, в която работи, че й е разрешила да дойде, каза Мохара ядосано, оставяйки рязко на масата сухото парче хляб за закуска, натопено във вино, и излезе да чака навън. Пък и момичето не отива на края на света. С война или без война, и на острова, и изобщо в Испания времената не са подходящи за женски размеквания и сълзливи сбогувания. Сълзите се пестят за погребенията, а човек трябва да си търси прехраната, където може. В хубава къща в Кадис или в пъкъла. Където и да е. Където може.

— Готова съм да тръгваме, татко.

Работникът от солниците гледа дъщеря си, която идва по пътеката: с вързопче в ръка, с пола и шал от кафяво сукно, с покрита глава и с тъмни, големи, топли очи. Стройна като майка си на нейните години, преди да я съсипят ражданията и тежкия труд. Скоро ще направи седемнайсет. Възраст, на която вече трябва да мислят да я задомят, както Господ повелява, ако се намери подходящо момче, сериозно и почтено, способно да се грижи за нея. Това трябва да стане колкото е възможно по-скоро, но нуждата и обстоятелствата не го позволяват. Работата на Мари Пас за дамите от семейство Палма дава възможност на семейството да свързва двата края, защото това, което Мохара получава срещу участието си в доброволческата рота на местните стрелци: малко месо за тенджерата и някоя и друга дребна пара, когато има заплата, невинаги е достатъчно. Защото за наградата за пленената канонерка при мелницата Санта Крус все така не се чува нищо. До ден-днешен никой не е обърнал внимание нито на неговите възражения, нито на тези на Куро Панисо, а шуреят Карденас издъхна преди две седмици в болницата, захвърлен кажи-речи като куче, без да види пукната пара, докато съседите по легло му крадяха тютюна. Той поне, мисли си Мохара с облекчение, нямаше семейство, което да остане на улицата. Нито сираци, нито вдовица. Понякога си казва, че един мъж на място не би трябвало да оставя никого след себе си. Лишен от подобни грижи, би действал с повече решителност. С по-малко предпазливост и страх.

— Внимавай, като спрете при ханчето на Чато — казва сурово и сериозно работникът от солниците, между две дръпвания от цигарата. — Не говори с никого, придърпвай шала пред лицето си. Чуваш ли?

— Да, татко.

— Щом пристигнете, отиваш право в къщата на господарките, преди да се е стъмнило. Без да се отбиваш никъде… Не ми харесват тези слухове, които се носят.

— Не се безпокойте, татко.

Мохара изпуска струя тютюнев дим и прави още по-строга гримаса.

— И аз това искам. Да не се безпокоя… Коларят е сигурен човек, но е зает с неговите си работи. С животните и прочее.

Момичето възразява с леко шеговит тон.

— С нас тръгва и Перико, бъчварят, татко. Спомнете си… Нито съм глупава, нито съм сама.

Колко е пораснала, мисли си Мохара. През цялото това време там, в Кадис. Почти се осмелява да ми противоречи.

— И така да е — мърмори той.

Баща и дъщеря навлизат в поселището на острова и се отправят към централния площад, вървейки по тесните крайбрежни улици, над които са надвиснали решетките на прозорците. Пред входовете са наклякали жени с кърпи за чистене и кофи, и пръскат с вода утъпканата пръст пред къщите.

— Прави каквото ти казвам. И не се доверявай никому.

На главната улица, между манастира „Кармен“ и енорийската църква, търговци и кръчмари започват да отварят вратите, първите опашки се оформят пред магазините за хляб, вино и зехтин. Пред печатницата на кралския флот един слепец предлага с пронизителен глас броеве от „Гасета де ла Рехенсия“^[2]. Колари и мулетари шетат напред-назад, разтоварвайки стока, а сред мрачните тонове на цивилните дрехи пъстреят различни униформи: местни доброволци с шапки с периферия и къси куртки, на пост пред кметството, войници от редовната войска с прилепнали панталони, мундири с разноцветни галони и ревери, двувърхи шапки, каски с гребени от кожа или високи униформени шапки с червени кокарди. Откакто са се появили французите, островът повече отвсякога прилича на казарма. Мимоходом, без да се спира, Мохара поздравява по някой съсед или познат. До дома на семейство Симбрело стои продавачка на понички, от сергията й мирише на горещ зехтин.

— Закуси ли нещо?

— Не. Сестричките ми така плачеха, че не можах да преглътна нищо.

След кратко колебание Мохара прехвърля пушката на другото рамо, бръква в кърпения си вътрешен джоб, вади медна монета, купува две понички от по един грош, увити в мазна хартия и ги подава на дъщеря си. Една за сега и една за из път, казва той, когато тя възразява. После й нарежда да придърпа напред краищата на шала си и я хваща под ръка, отвеждайки я от сергията, след като хвърля мрачен поглед на двама кадети от инженерните части, които, докато чакат реда си, се перчат с кафявите си куртки и каските си, чиито гребени са покрити с меча кожа и гледат нахално момичето.

— Моята сеньорита казва, че би трябвало да се науча да чета и пиша, и да смятам… Че съм умна и ще успея.

— Това струва пари, дъще.

— Тя би платила обучението ми, ако искам и реша да се възползвам от възможността. Има една сеньора, вдовица, която живее на улица „Сакраменто“, над аптеката, почтена дама, преподава четене, писане и смятане за пет дуро на месец.

— Пет дуро? — Мохара криви възмутено лице. — Това е цял чувал медни пари.

— Нали ти казвам, че тя предлага да плати. Ще ме пуска да ходя следобед, по един час всеки ден, ако вие разрешавате. И братовчедът Тоньо казва, че трябва да се възползвам от възможността.

— Кажи на твоята сеньорита да си гледа нейната работа. А на този братовчед — да внимава в картинката… Че един добър удар с наваха, отдолу нагоре, разпаря корема както на някой бедняк, така и на някой сеньор със златен часовник в джоба на жилетката…

— За бога, татко. Знаете, че дон Тоньо е възпитан сеньор, въпреки че винаги се шегува. И е много симпатичен.

— Знам аз какво говоря.

Като оставят зад себе си площада, баща и дъщеря стигат до алеята, която тръгва надолу от манастира „Сан Франсиско“. Там, при поилото край една ковачница, обикновено спират колите, тръгнали за Кадис. В покрита двуколка или кабриолет пътуването трае не повече от три часа, но струва по-скъпо. На Мари Пас пътят ще й отнеме шест до осем часа — ще пътува по-бавно в каруца, с предвидени спирания при поста на Торегорда, ханчето на Чато и поста на Кортадура. Две левги и половина път по провлака, между морето и вдадения в земята залив, в някои участъци на оръдеен изстрел от неприятеля. Самата мисъл, че французите могат да стрелят по дъщеря му вдъхва на Мохара желание да убива. Желание да се спусне още сега по каналите и да пререже гърлото на първия французин, който му се изпречи.

— Едно почтено момиче няма нужда нито да чете, нито да смята, за да живее както трябва — казва той няколко крачки по-късно, след като спокойно е обмислил всичко. — Стига ти да знаеш да шиеш, да гладиш и да готвиш.

— Има и други неща, татко. Образованието…

— С това, на което те е научила майка ти, с което научаваш в онази къща и обноските, които виждаш при господарите, получаваш предостатъчно образование за времето, когато ще се омъжиш и ще заживееш свой живот.

Мари Пас се смее звънко и весело. От този смях лъха детска свежест и тя заприличва отново на малкото момиченце, което Фелипе Мохара почти е забравил.

— Да се омъжа, аз? Стига, татко. Дори през ум да не ви минава — сега тя говори малко засегнато, но в тона й се долавя и суета, и детска наивност. — Че кой ще ме хареса мен… Освен това не е задължително. Вижте сеньорита Палма, въпреки всичко е неомъжена. При това тъкмо тя, която е толкова елегантна и сериозна. Толкова… Не зная… Толкова изискана.

Думите и смехът на момичето карат Мохара да се размисли, въпреки че няма такова желание. Не би трябвало да оставяме никого след себе си, повтаря си той наум, завладян внезапно от смътна тъга. После поглежда дъщеря си, колебаейки се дали да й се скара или да я целуне и накрая не се решава нито на едното, нито на другото. Задоволява се да хвърли на земята угарката и пак да прехвърли пушката на другото рамо.

— Дояж си поничката, хайде.

 

 

Подпрян на парапета на южната градска стена, до сградата на Кралския затвор, Рохелио Тисон гледа морето. Вляво, отвъд Пуерта де Тиера, се простира дългата линия на провлака, днес потънал в жълтеникава мъгла, който води към сушата, Чиклана и остров Леон. Отдясно небето е ясно и въздухът е по-чист, въпреки че една тъмна ивица бавно се приближава и помрачава хоризонта. В тази посока белият силует на града се очертава стъпаловидно — от незавършения строеж на новата катедрала, наблюдателните кули на покривите, сградите, манастира на капуцините, през ниските и схлупени къщи на квартал „Виня“ и далечния, оцветен в охра край, поставен от крепостта Сан Себастиан с нейния фар, изнесен навътре в залива.

— Малко хубава рибка, сеньор комисар?

Близо до Тисон, пръснати по стената над морето, което се плиска долу, има дузина от обичайните субекти, които се прехранват с въдица и стръв, вадейки това, което после ще продават от врата на врата из ханове и кръчми. Един от тях, мъж от „Бокете“ с цигански черти — негов обичаен информатор, а също така един от злодеите, влачили генерал Солано по улиците по време на бунта преди три години — е дошъл да му предложи услужливо една от трите едри риби, които пляскат с опашки и ловят въздуха с уста в кофата.

— За мен е удоволствие да ви я подаря, дон Рохелио. Ще я занеса в дома ви, ако желаете.

— Махай се от погледа ми, Карамийо. Изчезни.

Мъжът се отдалечава послушно, накуцвайки леко. Поне видимо не личи да има зъб на Тисон за побоя, при който преди седем или осем години последният скъси с половин инч единия му крак. Във всеки случай комисарят не е в настроение да се занимава с риба, нито пък с месо, или изобщо с тази долнопробна паплач. Не и тази сутрин, след разговора, който е имал преди по-малко от час с губернатора Виявисенсио и генералния интендант генерал Гарсия Пико. А при това денят бе започнал добре. След като прелисти „Ел Сенсор Хенерал“^[3] и „Ел Консисо“ — първият консервативен и проправителствен вестник, другият — либерален, за да види в какви отношения са днес тирийци и троянци^[4], — пред чашка кафе в кафене „Корео“ и след като се обръсна при бръснаря на улица „Комедиас“, без да плати пукната пара, както обикновено, комисарят направи ползотворна обиколка на подопечните си територии. С мила усмивка на ранобудна акула той посети две места, на които не особено спокойната съвест и необходимостта човек да е в добри отношения с властите развързаха без особени затруднения кесиите. Хубавата цифра от 30 песо като допълнение към заплатата не е лоша придобивка само за една сутрин: сто реала от един железар на улица „Пелота“, заради това, че е дал подслон на една прислужничка, вдовица и емигрантка без редовни документи, от чиито услуги се възползва — във всяко отношение, както твърдят злите езици; други петстотин от един бижутер на улица „Новена“, упорит укривател на крадени предмети, комуто Тисон без заобикалки му предложи да избира между възможността да постави тази сума директно в джоба му и далеч по-неприятния вариант да заплати 9000 реала глоба или пък да бъде осъден на шест години каторга в Сеута.

Но после всичко тръгна наопаки. Двайсет минути в кабинета на губернатора на Кадис бяха достатъчни, за да се вкисне окончателно. В късната утрин той се яви при Гарсия Пико, за да информира губернатора за развоя на събитията, тъй като от съображения за сигурност нито интендантът, нито комисарят се осмеляват да докладват писмено. Положението не позволява нито рискове, нито пропуски.

— Още нищо не е сигурно — обяснява Тисон с неудобство, седнал пред внушителното бюро на губернатора. — За шпионажа няма никакво съмнение, разбира се… Но се нуждая от повече време за другото.

Генерал-лейтенантът събира върховете на пръстите си в почти набожен жест и слуша. Златните му очила висят на шнур на един илик на мундира, привел е внушителната си глава с прошарена коса така, че брадичката почти покрива черната вратовръзка. Накрая проговаря.

— Ако е доказан шпионин — казва той сухо, — би трябвало да бъде предаден на военните власти.

Почтително и благоразумно Тисон отговаря, че не става дума само за това. Шпиони или заподозрени в шпионаж в Кадис има много. Един повече или по-малко не променя особено нещата. Но освен всичко останало, има сериозни основания да се предполага, че задържаният е свързан с убийствата на момичетата. А това вече е нещо съвсем различно.

— Сигурно ли е?

Колебанието на комисаря е едва забележимо.

— Поне е много вероятно — отвръща той, събрал смелост.

— И какво чакате, за да получите едно признание, както си му е редът?

— С това сме се заели в момента — комисарят си позволява една вълча усмивка на сдържано самодоволство. — Но новите политически моди ни налагат някои ограничения…

Когато се обръща леко към Гарсия Пико, очаквайки някаква подкрепа от негова страна, усмивката на Тисон се стапя в пустота. Интендантът остава съвсем сериозен, държи се подчертано на дистанция, не отваря уста и не се ангажира. Не и там, безспорно. Не и пред губернатора. Но изразът на лицето му намеква за сериозни съмнения, че Рохелио Тисон се чувства ограничен от политическите моди или от каквото и да било друго.

— Каква е вероятността този задържан да е убиецът? — пита Виявисенсио.

— Средно висока — отговаря Тисон. — Но има още неизяснени моменти.

Губернаторът му хвърля недоверчив поглед. Поглед на старо куче. Шпаньол, казва си Тисон, развеселен от собствената си глуповата шега.

— Призна ли нещо?

Отново вълчата усмивка, която сега е двусмислена. Опитва се да блъфира.

— Нещо — да… Но не много.

— Достатъчно ли е, за да бъде изправен пред съда?

Тисон замълчава предпазливо. Чувстващ върху себе си неспокойния поглед на Гарсия Пико, той прави неопределен жест и казва „Все още не, ваше превъзходителство. Може би след ден-два. Или малко повече.“ После се обляга на стола, на чийто ръб е седял досега. Чувства, че му става топло и се поздравява, че е свалил редингота си, преди да влезе.

— За ваше добро се надявам, че знаете какво правите.

Мълчание. Студенината на губернатора контрастира с температурата в силно затопления кабинет. Би могло да се каже, че цял един живот, прекаран в морето, е вледенил Виявисенсио до мозъка на костите. Поради прекалено силният огън, който гори в камината, под огромна картина на морска битка с неясен изход, в кабинета е горещо като в ада, но той седи, без дори да се е изпотил, и явно се чувства добре в дебелия мундир с богата бродерия, от който се подават бледите му, малки ръце. Ръце на часовникар, мисли си Тисон. На лявата, поради кокетство или като съзнателно предизвикателство, продължава да блести смарагдът, подарен му от Наполеон в Брест. След кратко двоумене полицаят отхвърля идеята да извади кърпа и да попие потта по челото си. Тези двамата биха могли да изтълкуват зле жеста му.

— Във всеки случай — отбелязва той, — се нуждаем от нещо, което да предложим на общественото мнение. И ние го имаме: разобличен шпионин, признал вината си… В крайна сметка всичко може да се насочи, накъдето трябва. Познавам хора от вестниците.

Губернаторът махва слабо с ръка в презрителен жест.

— Аз също ги познавам. Дори повече, отколкото бих искал… Но я си представете, че не е той? Че новината се разпространи, а после убиецът отново нанесе удар?

— Затова не съм казал да бият камбаните, ваше превъзходителство. Всичко се прави с голяма дискретност. Дори това за шпионажа не е излязло на бял свят — все още… Засега в очите на обществеността този тип просто е изчезнал… Нищо повече.

Виявисенсио кима разсеяно. Цял Кадис е в течение, че няма да заема още дълго този пост: той е един от най-изтъкнатите кандидати за новия състав на регентството, което ще се избира следващата седмица. Навярно на поста губернатор ще го замести дон Кайетано Валдес, който сега управлява с желязна ръка военноморските сили, защитаващи залива и каналите: кален и суров моряк, ветеран от морските битки при Сан Висенте и Трафалгар, който се ползва с името на суров и прям човек. Така че дано всичко се разреши преди това, мисли си Тисон. Когато в този кабинет се настани Валдес, не така дипломатичен и превзет като Виявисенсио, намеците, мъглявите фрази и успокоителните думи няма да му послужат за нищо.

— Надявам се, че всичко ще върви както трябва — казва неочаквано губернаторът. — Имам предвид разследването.

— Разследването ли?

— Разпитът. Да се извършва без крайности и хм… Без ненужно насилие.

Генералният интендант Гарсия Пико отваря най-после уста и казва с искрено или добре изиграно възмущение:

— Не ще и дума, сеньор губернатор. Нещо друго би било немислимо…

Виявисенсио не му обръща голямо внимание. Гледа право в очите Тисон.

— В известен смисъл е добре вие, сеньор комисар, да се нагърбите с тази част от процедурата… Военното правосъдие се придържа по-строго към буквата на закона. Не е толкова…

— Практично ли?

Не можах да премълча, казва си със съжаление Тисон. Тази моя проклета уста. Другите го гледат с укор. За нито един от двамата не е останал незабелязан сарказмът.

— Новите закони — казва губернаторът след секунда — ни задължават да ограничаваме времето на задържането и да смекчаваме методите на водене на разпит. Всичко това ще бъде изписано черно на бяло в конституцията на кралството… Но случаят с този задържан няма да бъде огласяван, докато вие, сеньори, не ми представите официален доклад.

Това множествено число никак не се харесва на Гарсия Пико. С крайчеца на окото си Тисон вижда как интендантът се размърдва притеснено на стола си. Така или иначе, продължава губернаторът, все още никой нищо не му е съобщил за това. Официално, разбира се. Ако направим случая обществено достояние, всички ще изпаднем в трудно положение. И тогава отстъплението ще е невъзможно.

— В това отношение мога да успокоя ваша милост — бърза да каже Гарсия Пико. — Формално погледнато, това задържане още не се е състояло.

Последвалото мълчание съдържа патрицианско одобрение. Виявисенсио разделя пръстите си, кимва леко и отново ги събира внимателно, сякаш борави с микрометъра на секстант.

— Времената не са подходящи да си създаваме главоболия с кортесите. Тези либерали…

Внезапно млъква, сякаш няма какво повече да добави, а Тисон знае, че не е нито откровеничене, нито случайно изпусната забележка. Виявисенсио не допуска погрешни ходове от този род, нито има обичая да се отдава на политически излияния пред подчинените си. Той държи само да напомни позицията си по отношение на онова, което се обсъжда в „Сан Фелипе Нери“. Въпреки че губернаторът на Кадис спазва старателно протокола, не е никаква тайна, че той симпатизира на групата на ултрароялистите и като тях разчита, че при завръщането си крал Фернандо VII ще върне нещата по местата им и ще възстанови здравия разум на нацията.

— Разбира се — отбелязва Гарсия Пико, както винаги услужлив. — Ваша милост може да бъде спокоен.

— Вие носите отговорност за това, коменданте — не особено дружелюбният поглед на губернатора не е отправен към Гарсия Пико, а към Тисон. — Вие и, разбира се, комисарят… Никакви публично изявления, преди да имаме резултати. И нито ред във вестниците, преди да разполагаме с надлежно признание.

В този момент, без да се помръдва от мястото си, Виявисенсио прави небрежен жест с ръката със смарагда — неопределен, но напомнящ на сбогуване. Главният интендант и комисарят, изтълкували го правилно, стават на крака. Това е заповед на човек, свикнал да дава заповеди, без дори да си отваря устата.

— Разбира се — допълва губернаторът, докато се изправят, — този разговор никога не е бил провеждан.

Вече отиват към вратата, когато неочаквано той проговаря отново.

— Набожен човек ли сте, сеньор комисар?

Това кара Тисон да се обърне смутено. Такъв въпрос в устата на човек като дон Хуан Мария де Виявисенсио, моряк с престижна кариера, човек, който ходи всеки ден на църква и се причестява, не може да е проява на празно любопитство.

— Ами… Като всички, ваше превъзходителство… Малко, горе-долу.

Губернаторът го гледа от мястото си зад огромното бюро. Почти с любопитство.

— На ваше място бих се молил този шпионин да е същевременно и убиецът на момичетата — той отново допира върховете на пръстите си. — За да няма нови убийства… Разбирате ли какво ви казвам?

Стар мръсник, мисли си Тисон, съхранявайки невъзмутимото си изражение.

— Отлично — отговаря той. — Но ваше превъзходителство каза, че така или иначе е добре да разполагаме с някого… Като резерва.

— Това ли съм казал? Наистина ли? — губернаторът гледа интенданта, като че ли прибягва до неговата памет, а Гарсия Пико прави уклончив жест… — Във всеки случай не си спомням да съм се изразил точно така.

Сега, докато стои на стената с морето пред себе си, споменът за разговора с Виявисенсио разваля настроението на Рохелио Тисон. Увереността от последните дни отстъпва пред съмнението от последните часове. То, съпоставено с думите на губернатора и предсказуемата пасивност на главния интендант го карат да се чувства уязвим, като цар на шахматната дъска, който вижда как изчезват фигурите, които досега са му давали възможност за сигурна рокада. При това тези неща изискват време. За да се установят със сигурност фактите, е необходимо да се процедира предпазливо и методично. А най-лошият враг на тези неща е бързането. Обективно погледнато, една осминка от унцията в повече или по-малко нарушава също толкова равновесието, границата между възможното и невъзможното, сигурността и грешката, колкото и цял квинтал.

Чува се далечна експлозия — в центъра на града. Втората за днес. При това ясно небе и смяната на вятъра, французите отново са започнали да стрелят от Кабесуела. Гърмежът, заглушен от стените на сградите, буди тревога у Тисон. Не заради бомбите и резултатите от тях, към това той е привикнал от доста време, а защото те постоянно му припомнят колко слаба може да бъде — и вероятно е, мисли си той тревожно — позицията му в играта, която го занимава, като кула от карти, която всеки момент може да бъде срутена от новината, от която се опасява. Новина, която, колкото и да е странно, очаква със смесени чувства: едновременно любопитство и безпокойство. Увереността, че е допуснал грешка, би прекратила най-сетне за него агонията на несигурността.

Комисарят се отдръпва от парапета. Отдалечавайки се от стената, той тръгва по път, който в последните дни изминава почти всеки ден, до такава степен познат, че се е превърнал в рутина: прави обиколка на шестте места в града, където са загинали момичетата, като върви бавно, оглежда всяка подробност, внимава за въздуха, светлината, температурата, миризмите, усещанията, които изпитва при всяка крачка. Неуморно пресмята възможните тънки шахматни ходове на невидим съперник, чийто сложен ум, неразбираем като окончателния замисъл на Бог, се слива с картата на този неповторим Кадис, заобиколен от море и брулен от ветрове. Град, чиято конвенционална физическа структура от улици, площади и сгради Рохелио Тисон не може да види, а вижда вместо това някаква загадъчна и зловеща абстрактна картина, подобна на мрежа от камшични удари: същата, която е видял на гърба на убитите момичета и която успя — или навярно само повярва, че успява — да види по-късно на плана, който Грегорио Фумагал твърди, че е изгорил в печката в кабинета си. Тайнствената скица на градското пространство, която изглежда съответства с всяка своя линия и парабола на мисловните ходове на един убиец.

 

 

Докато комисарят Тисон разсъждава в Кадис за параболични траектории на бомби, на четиридесет и пет мили югоизточно от града, срещу брега на Тарифа при плажа Лос Лансес, Пепе Лобо наблюдава водната колона и пяната, които дванайсетфунтова френска бомба току-що е вдигнала на разстояние по-малко от един кабелт^[5] от бушприта на „Кулебра“.

— Няма нищо — успокоява той хората си. — Случаен изстрел.

От палубата на корсарската шалупа, която е хвърлила котва в четири сажена вода и е вдигнала флага на армадата, екипажът наблюдава димната завеса, стелеща се над рововете от другата страна на градската стена. От девет часа сутринта, под едно сиво, нерешително надвиснало небе, френската пехота щурмува направения пробив от северната страна. Нестихващият грохот на пушките и оръдията достига ясно до тях от разстояние една миля, благоприятстван от вятъра, духащ откъм сушата, който държи „Кулебра“ с десен борд обърнат към брега, а с кърмата — към близкия до Тарифа остров. Близо до шалупата, хвърлили котва, за да насочват по-точно оръдията си, две английски фрегати, една испанска корвета и няколко канонерски лодки, близо до сушата, обстрелват на интервали френските позиции, а белият барутен дим, разпиляващ се над морето, достига до корсарите, наблюдаващи битката. Още дузина по-малки кораби и тартани закотвени наблизо, очакват да видят какво ще се случи. Ако неприятелят прекърши твърдият отпор, който му се дава от стените на града, тези кораби ще трябва да евакуират колкото може повече хора от местното население и оцелелите от трите хиляди испански и английски войници, които, вкопчили се упорито в позициите, защитават града.

— Французите продължават да нахлуват през пробива в стената — отбелязва Рикардо Мараня.

Помощник-капитанът, който е гледал през далекогледа го подава на Пепе Лобо. Двамата се намират на кърмата, до щурвала. Мараня, без шапка, облечен както обикновено в черно, попива с една кърпа ъгълчето на устата си и без дори да я погледне, я прибира в левия ръкав на сакото си. Като прижумява с едното око и залепя другото на окуляра, Пепе Лобо движи далекогледа по протежение на брега от форта Санта Каталина, почти на една линия с крепостта Гусманес, до стената, обвита в дим, и предградието извън нея, изравнено със земята от артилерийския обстрел. От другата страна се открояват височините, от които атакува неприятелят, покрити с агаве и кактуси, а сред тях проблясват червените огънчета на артилерийските залпове.

— Нашите се държат — казва Лобо.

Заместникът му свива безразлично рамене.

— Надявам се да устоят мъжки — продължава капитанът. — До гуша ми е дошло от тези евакуации в последния момент… От старици с бохчи с мръсни дрехи, плачещи деца и жени, които питат къде може да се пикае.

Последвалото мълчание е нарушавано единствено от далечния грохот на битката. Рикардо Мараня вдига глава и поглежда критично знамето с две червени и една жълта ивици, което се вее горе, с увенчания с корона герб със замъка и лъва. Вятърът от сушата, забелязва междувременно Пепе Лобо, става хладен и вече е с посока север-северозапад. Този вятър ще им дойде много добре, ако от Тарифа пристигне дългоочакваният сигнал да вдигат котва.

— И на мен ми дойде до гуша от това — добавя Мараня мрачно. — Ако бях искал да служа на изстрадалата си родина, щях да остана в армадата, да си кърпя униформата и да чакам закъснелите си заплати, като всички други.

— Невинаги може да се печели — отбелязва Пепе Лобо с усмивка.

В отговор чува лека кашлица, хриплива и влажна. Появява се отново кърпичката.

— Така е.

Лобо насочва далекогледа към стената, на която сред вихрушка от барутен дим могат да се различат дребни фигури на хора, хвърлящи върху французите каквото им падне. Преди половин час един младши лейтенант от морската пехота, който пристигна с лодка от града, носещ пакет официални съобщения за Кадис, разказа, че французите открили снощи при разузнаване пробива и тъй като той им се сторил подходящ, нападнали в девет часа сутринта от окопите и позициите, където се били установили преди няколко дни. Според младшия офицер четири вражески батальона гренадири и егери напредвали в колона по разкаляната от последните дъждове земя, в която потъвали до над глезените, но добре насоченият огън на бранителите разбъркал атаката им, така че докато стигнали до подножието на стената, били загубили много от духа си. Атаката продължава вече час и половина: французите упорито се катерят по стената, а защитниците ги отблъскват само с пушки и удари с щикове, тъй като не могат да разчитат на подкрепа от артилерията — корабите, пуснали наблизо котва, не могат да обстрелват пролома в стената, за да не улучат своите.

Хората от екипажа обсъждат събитията от сутринта и си показват един на друг местата, където димът е най-гъст и грохотът от изстрелите — най-силен. Облегнат на фалшборда, подпрял гръб на вантите и с друг далекоглед в ръце, боцманът Брасеро им разказва какво вижда. Пепе Лобо ги оставя на спокойствие. Знае, че всички на борда споделят мнението на помощника му Мараня. В по-голямата си част това са контрабандисти и пристанищна сган, от онези, които се подписват с кръстче в списъка на екипажа или когато дават показания в полицията, набрани из долнопробните кръчми по улиците „Негрос“, „Сопранис“ и „Бокете“ — всеки от тях в известна степен е беглец от задължителния набор. Никой от четиридесет и осемте мъже на борда, в това число помощникът му и писарят, не се е зачислил на „Кулебра“ с намерение да служи в съгласие с изискванията на военната дисциплина, отказвайки се от свободата на корсаря и преследването на плячка в замяна на жалката заплата на Кралската армада, която дори не могат да бъдат сигурни, че ще получат. И то след така успешно приключилия ловен сезон, със седем пленени кораба, официално обявени за законна плячка, и още шест в процедура, което е донесло на всеки от екипажа най-малко по 250 песо — три пъти по-голяма е сумата за Пепе Лобо, — без да се брои авансът от 150 реала на месец, който получава всеки моряк от момента на зачисляването си. Затова, въпреки че не казва и дума по въпроса, капитанът разбира отлично хората си. На тях, както и на него, им идват в повече двадесет и двата дни, загубени в пренасяне на съобщения и военни от единия бряг на другия като пощенски кораб, при военна дисциплина, далеч от удобните за лов води, зачислени в спомагателния състав на армадата; а при това всеки от тях, разполагащ с поне малко здрав разум, би се държал настрана както от армадата, така и от Кралските митнически служби — почти никой на борда не може да се похвали с чиста съвест, а и сянката на бесилото е надвиснала над мнозина.

— Сигнал от кулата — предупреждава Рикардо Мараня.

Пепе Лобо насочва далекогледа към фара на острова, където току-що са вдигнали няколко флагчета.

— Нашият номер — казва той. — Приготви хората.

Мараня се откъсва от кърмата и се обръща към екипажа.

— Край на разговорите! Внимавайте в маневрата!

Още знамена. Две. Виждат се с просто око, без далекоглед. Лобо ги различава добре. Едно бяло и едно червено, последвани от син вимпел. Не му е необходимо да гледа в тетрадката на тайните сигнали, която държи в чекмедже в рубката, над люка. Този е от лесните. „Незабавно вдигнете платна“.

— Потегляме, лоцмане.

Мараня кимва и с няколко големи крачки прекосява палубата, давайки заповеди под дългия гик на мачтата, докато тропотът на внезапно разбързали се боси крака разтърсва пода. Боцманът Брасеро е слязъл от вантите, свири със свирката и разполага хората по фаловете и на брашпила.

— Вдигай котва! — вика Мараня. — Освободи кливера!

Пепе Лобо се отдръпва, за да отстъпи място на Шотландеца и на помощник-кормчията, които се заемат с щурвала, и хвърля предпазлив поглед към полускритите от морето скали, на по-малко от кабелт, в подножието на стените на острова. Когато отново поглежда към носа, котвата вече е вдигната.

— Ляво на борд — нарежда той на кормчиите.

Хората, стълпили се край дългия бушприт, освобождават въжетата, които са държали грота и кливера. Миг по-късно първото триъгълно платно се издига над края на бушприта. Когато вятърът го изпълва, „Кулебра“ потръпва като задържан от юздите чистокръвен кон, който пристъпва нетърпеливо на място, готов да полети напред.

— Отпусни шкотите на мачтата! Вдигай грота!

Моряците освобождават платното и то се разгъва сред скърцане на дърво и конопени въжета, плющейки на свежия вятър от север-северозапад. Лобо отправя бърз поглед към скалите на острова, които сега са по-близо. После поглежда стрелката на компаса и очертава с поглед курса, който трябва да държат, за да останат встрани от опасните плитчини на Кабесос, намиращи се на четири мили на запад-северозапад оттук, срещу кулата Пеня. Голямото платно започва да се издува и поема вятъра. Котвата е привързана в носовата част и ветроходът, накланяйки се изящно наляво, се плъзва леко по водата, излизайки от мястото, където е бил закотвен.

— Втори кливер! … Вдигай!

Друг заблуден френски изстрел — или пък изпратен умишлено, когато французите са забелязали, че шалупата отплава, — вдига вода и пяна откъм десния борд, докато пусналите котва кораби продължават да обстрелват врага на сушата. Вдигнал всички платна на единствената си мачта, „Кулебра“ сега се носи свободно напред, с попътен вятър, порейки с носа си повърхността на морето, почти гладко благодарение на това, че вятърът духа откъм близката суша. Разкрачен, за да устоява на люшкането на кораба, с ръце на гърба, Лобо отправя последен поглед към Тарифа, чиято северна стена е все така обвита в дим от изстрели. Не съжалява, че се отдалечава оттам. Изобщо не съжалява.

— Към Кадис — казва Мараня.

За момента той е приключил със задачите си на палубата и се връща при капитана, с отегчено и безразлично изражение и ръце в джобовете. Но на Лобо не му убягва нотката на задоволство в тона на неговия заместник: тя е в съзвучие с усмивките, които забелязва по лицата на някои членове от екипажа и на боцмана Брасеро. Може да останат ден-два в пристанището и да слязат на сушата. Би било добре — след три седмици в морето, заобиколен от хора, които роптаят тихо и не са стъпвали на нещо, което не се движи. Възможно е и действията на корабовладелците да са се увенчали с успех и „Кулебра“ да си върне корсарския патент и най-сетне да се отърве от задълженията си да снове насам-натам като вестоносец на Кралската армада.

— Да — казва Лобо, мислейки за Лолита Палма. — Към Кадис.

 

 

Името на мястото — улица „Силенсио“^[6] — звучи като зла насмешка. Човек би казал, че самият град, с плетениците и извивките на сложната си структура, е този, който се подиграва на Рохелио Тисон. Така си мисли комисарят, докато на светлината на уличната лампа свежда глава, придържа шапката си и минава през отвора в стената на замъка Гуардиамаринас: стара каменна сграда, тъмна и полуразрушена, необитавана от петнайсет години. Тисон знае, че това място не е какво да е — оттук минава старият меридиан на Кадис. В други времена четвъртитата кула, която още се издига в южната част, е приютявала съоръженията на Военноморската обсерватория, а в северното крило се е помещавала академията на Кралската армада, докато накрая и обсерваторията, и гардемарините са били преместени на остров Леон. Превърнат впоследствие в казарма, и след несполучлив опит да бъде настанен там новият затвор, замъкът е бил купен от частно лице, а по-късно изоставен. Разрухата му е такава, че дори емигрантите, търсещи подслон в града, не могат да се приютят в него заради постоянно срутващите се камъни, падащите покриви и лошото състояние на проядените греди.

— Намерили са я някакви деца от улица „Месон Нуево“ — информира помощникът Кадалсо. — Двама братя.

До последния миг Тисон се е надявал да става дума за грешка. За случайно съвпадение, което да не наруши крехкото равновесие на нещата. Но колкото повече навлиза в пространството на някогашния плац и напредва по пътя, осветяван от услужливия Кадалсо, сред отломките и боклуците, покриващи земята, толкова повече надеждата му повяхва. В дъното на плаца, до кулата, в близост до подвижната решетка на главния вход, пламъкът на фенер, поставен на земята сред камъни и дъски, оформя около себе си полукръг от светлина. И в този полукръг лежи по корем тялото на млада жена с оголен гръб, разкъсан от камшични удари.

— Да ги вземат мътните и Бог, и тая дето го е пръкнала.

Грубата ругатня стряска дори Кадалсо, за когото не може да се каже, че е особено благочестив човек. На помощника май не му се нрави това, което вижда по лицето на комисаря. Благодарение на фенера с подвижна преграда, който агентът държи високо, Тисон забелязва промяната в изражението му, когато го поглежда отново.

— Кой знае за това?

— Децата… И родителите им, разбира се.

— Кой още?

Помощникът посочва тъмните силуети, загърнати с плащове, които чакат недалеч от тялото, в светлия кръг на друг фенер.

— Ефрейторът и един нощен пазач. Децата предупредили тях.

— Изясни им, че ако някой разкаже за това, ще му изтръгна езика и ще му го напъхам отзад… Ясно ли е?

— Съвсем ясно, сеньор комисар.

Кратко мълчание. Заплашително. Леко поклащане на бастуна.

— Това включва и теб, Кадалсо.

— Не се безпокойте.

— Не, аз не се безпокоя, ти трябва да се безпокоиш. За последиците.

Тисон полага усилия да се сдържа, да запази спокойствие и да не отстъпи пред пристъпа на паника, който го разтърсва отвътре. Всичко са прегледали, докладва ефрейторът, подпрян на пиката си. Няма никой скрит в сградата, доколкото им е известно. И никой съсед, освен децата, не е видял нищо подозрително. Момичето е много младо, на около петнайсет години. Смятат, че са я идентифицирали като една от прислужничките от близката странноприемница, наричана „Академията“, но при тази оскъдна светлина и с обезобразеното лице не са сигурни. Преценяват, че може да е убита малко след свечеряване, защото децата са играели в двора следобед и не са забелязали нищо.

— За какво са се върнали тук вече по тъмно?

— Живеят наблизо, на петдесет крачки оттук. След вечеря кучето им избягало и тръгнали да го търсят. Понеже имат навика да играят тук, помислили, че може да е влязло вътре… Щом се натъкнали на тялото, предупредили баща си, а той нас.

— Знаете ли кой е бащата?

— Стар обущар. Почтен човек.

Тисон ги освобождава с едно движение на главата. Вървете при портата, добавя той. Никой да не влиза: нито съседи, нито зяпачи, дори ако се яви самият крал Фернандо, да не припарва насам. Ясно ли е? Хайде. После си поема дълбоко дъх, размисля за миг, пъха два пръста в джоба на жилетката си и подава една златна монета на Кадалсо, поръчвайки му да отиде в дома на обущаря и да му я даде, след като добре го сплаши да не проговаря. Да каже, че монетата е възнаграждение за сътрудничеството и неудобствата.

— Кажи му, че ако си държи устата затворена и не възпрепятства разследването, ще получи още една монета след два дни.

Нощните пазачи и помощникът изчезват в тъмнината. Когато остава сам, комисарят заобикаля тялото на момичето, оставайки извън мястото, осветявано от фенера на земята. Преди да се приближи, оглежда всичко за възможни следи и улики, измъчван междувременно от мисълта за провала и досадата от деликатното положение, в което това ново убийство — би било прекалено да го нарече „неочаквано“, признава си той, — го поставя пред неговите началници; както и от спотаен гняв, жесток и неудържим, който го разтърсва пред очевидността на грешката му, водеща към поражение. Гняв поради сигурността на това поражение пред зловещото и някак непристойно жестоко лице на този град, който започва да мрази с цялата си душа.

Няма съмнение, заключава той, приближавайки се до трупа. Взел е фенерът от земята за телената дръжка и го държи високо, осветявайки по-отблизо картината. Никой не би могъл да възпроизведе това, дори да си го постави за цел. Ръцете, завързани отпред, под тялото, и запушената уста. Голият гръб, набразден от рани, пресичащи се в лабиринт от засъхнала кръв и оголени ребра. И тази характерна миризма на развалено и мъртва плът, насечена като в касапница, която Тисон познава добре и която никога, колкото и години да минат, няма да успее да заличи от обонянието и паметта си. Момичето е без обувки и комисарят напразно ги търси, осветявайки земята наоколо, но не ги открива. Открива само един шал от излинял вълнен плат, захвърлен до отвора в стената. Сигурно обувките са останали на улицата, там, където я е заловил, преди да я довлече тук. Навярно се е озовала тук, замаяна от удар, а може да е била в съзнание, борейки се до края. Кърпата в устата и завързаните ръце могат да означават последното, макар че може да са и само допълнителна предпазна мярка на убиеца за в случай, че камшичните удари я върнат преждевременно в съзнание. Дано да не се е случило така и момичето да е било в безсъзнание през цялото време. Петнайсет години, казва си той, като доближава още фенера към мъртвата и клекнал, изучава лицето с полуотворени, стъклени очи, вперени в пустотата на смъртта. Смазана безжалостно, като добиче, до смърт.

Комисарят става, вдига лице и гледа черното небе над двора на замъка. На места тъмни облаци закриват луната и повечето звезди, но тук-там примигва ледено някоя и друга самотна звезда, което сякаш регистрира там горе студа на нощта. Захапал незапалена пура, Рохелио Тисон остава известно време неподвижен, отправил поглед нависоко. После отива, светейки си с фенера, до отвора в стената и подава светлината на нощните пазачи.

— Някой да потърси обувките на това злочесто момиче. Би трябвало да са някъде наоколо.

Ефрейторът примигва неразбиращо.

— Обувките ли, сеньор комисар?

— Да, мамка му. Обувките. Да не говоря на китайски?! Хайде, размърдайте се.

Излиза на улица „Силенсио“ и поглежда на едната и на другата страна, преди да тръгне надясно. На ъгъла с „Месон Нуево“ е запалена улична лампа и жълтеникавата й светлина дава възможност да се различи в края на улица „Бланкос“ разрушената арка на Гуардиамаринас, прилепена към северната стена на замъка, която води към улица „Сан Хуан де Диос“. Тисон надниква през арката и оглежда малкото, което може да се види в мрака. В далечината, наляво, има други улични лампи, запалени на площада „Аюнтамиенто“. Влажният морски бриз — Атлантикът се намира само на няколко крачки, в противоположния край на улицата, — го кара да нахлупи по-ниско шапката си и да вдигне яката на редингота си.

Останал неподвижен за миг, комисарят отстъпва малко назад под арката, драска клечка в стената и се кани да запали пурата, която е все още в устата му. Внезапно, с огънчето, скрито в шепата, той размисля и загася кибритената клечка. За онова, което търси, ако то наистина съществува, му е необходимо свободно от дим обоняние, а сетивата му трябва да са нащрек. Така че прибира пурата в табакерата и тръгва бавно по улица „Силенсио“, много бдително и предпазливо, като ловец, дебнещ за всяко усещане или шум, които би доловил в мрачното безмълвие на града, през сухия шум на стъпките си. Не е сигурен какво търси. Може би пустота. Или мирис. А може би някой повей на вятъра или неговото неочаквано отсъствие.

Опитва се да изчисли къде и кога ще падне следващата бомба.