Артуро Перес-Реверте
Обсадата (2)

1.

На шестнайсетия удар привързаният към масата мъж припада. Кожата му е жълта, почти прозрачна, главата му провисва неподвижно встрани от плота на масата. Светлината на маслената лампа, закачена на стената, играе по следите от сълзи на мръсните му бузи и по струйката кръв, която се стича от носа му. Палачът спира за момент нерешително, стиснал бича в едната си ръка, а с другата изтрива от веждите си потта, която е напоила и ризата му. После се обръща към трети човек, който стои зад него, в полусянка, подпрян на вратата. Сега мъжът с бича гледа като ловно куче, което знае, че се е провинило пред господаря си. Едър пес, жесток и тъп.

В настъпилата тишина през затворените капаци се чува отново прибоят на Атлантика отвън, на брега. Никой нищо не е казал, откакто са спрели виковете. По лицето на мъжа, застанал при вратата, се отразява огънчето на пура, припалва два пъти.

— Не е бил той — казва той накрая.

Всички имаме точка на пречупване, мисли си мъжът. Но не го казва на глас. Не и пред тъпоумния си слушател. Хората се пречупват точно в определена точка, ако се знае как да се стигне до нея. Всичко е въпрос на изпипване на детайла. Да знаеш кога да спреш и как. Един грам повече на везната и всичко отива по дяволите. На боклука. Пропаднала работа, казано с две думи. Време, усилия, всичко отива напразно. Удрят напосоки, докато истинската цел се отдалечава. Пролива се ненужна пот, като тази на бияча, който все така бърше челото си, стиснал бича в другата ръка, и чака заповед да продължава или не.

— Нямаме повече работа тук.

Другият го гледа тъпо, неразбиращо. Наричат го Кадалсо^[1]. Чудесно име, като се има предвид занаята му. С пура в уста, мъжът, стоял до вратата, се приближава до масата и като се привежда леко, се вглежда в изпадналия в несвяст: едноседмична брада, засъхнала мръсотия по врата, по ръцете и между моравите следи от бича по тялото. Три удара в повече, пресмята той. На дванайсетия всичко изглеждаше очевидно, но трябваше да се подсигурят. Никой няма да му търси никаква сметка в този случай. Става дума за обикновен просяк, от онези, които обитават скалистия провлак. Отрепка, един от многото, които войната и френската обсада са докарали в града, подобно на морето, което изхвърля боклуците си на пясъчния бряг.

— Не го е направил той.

Човекът с бича примигва и се опитва да разбере какво става. Почти може да се види как новополученото сведение си проправя бавно път през тесните извивки на мозъка му.

— Ако ми позволите, бих могъл…

— Не ставай глупак. Казвам ти, че не е бил този.

Оглежда арестанта още малко, съвсем отблизо. Очите са полуотворени, оцъклени и втренчени. Но не е мъртъв. Рохелио Тисон е виждал достатъчно трупове в професионалния си живот и разпознава симптомите. Просякът диша слабо, а една вена, издута поради изкривяването на врата, пулсира бавно. Привеждайки се, комисарят долавя мириса на тялото пред себе си: стипчива влага по мръсната кожа, миризма на урина — човекът се е изпуснал при побоя. Пот от страх, която сега изстива по пребледнялото от припадъка лице; толкова различна от другата, по-близка до него миризма на пот, от животинския мирис, излъчващ се от мъжа с камшика. Обзет от отвращение, Тисон всмуква от пурата и издухва дълга струя дим, която изпълва носните му кухини и пропъжда зловонието. После се изправя и тръгва към вратата.

— Когато се събуди, му дай няколко монети. И го предупреди: само да тръгне да се жалва насам-натам, тогава наистина ще му одерем кожата… Като на заек.

Хвърля на земята угарката и я стъпква с върха на ботуша си. След това взема от един стол шапката, бастуна и сивия редингот, бута вратата и излиза навън, на залятия от ослепителна светлина бряг, а в далечината, зад Пуерта де Тиера^[2], се е ширнал Кадис, бял като корабно платно над сивите стени, зидани от камъни, извадени от морето.

Чува се жужене на мухи. Появиха се рано тази година, примамени от мършата. Тялото на момичето си е там, на брега на провлака откъм Атлантическия океан, зад една дюна, от чийто връх източният вятър отвява пясъчни ресни. Приведена над трупа, жената, която Тисон е накарал да доведат от града, се рови между бедрата на момичето. Тя е известна акушерка, а освен това и доверена осведомителка на полицията. Наричат я леля Перехил^[3], някога е била проститутка в квартала Мерсед. Тисон има повече вяра на тази жена и на собствения си инстинкт, отколкото на лекаря, до чиито услуги обикновено прибягва полицията: същински касапин и пияница, некомпетентен и продажен. Така че вика нея в подобни случаи. Случаите са два за три месеца. Или четири, ако се смята кръчмарката, намушкана с кама от мъжа си, и убийството от ревност на онази собственица на пансион, извършено от един студент. Но последните се оказаха истории от друг вид: ясни от самото начало, добре познатите престъпления от страст. Рутина. Това с момичетата е друго нещо. Особен случай. По-зловещ.

— Нищо — казва леля Перехил, когато сянката на Тисон известява за присъствието му. — Непорочна, както майка я е родила.

Комисарят остава загледан в лицето на младото момиче със запушена с парцал уста, разчорлена и мръсна от пясък коса. Четиринадесет или петнадесетгодишно, слабовато, нищо особено. Сутрешното слънце е зачервило кожата и лицето й вече е малко подпухнало, но това не е нищо в сравнение с гледката, която предлага гърбът: смазан от камшични удари до степен, че се показват костите, които белеят сред разкъсаната плът и съсиреците от кръв.

— Също като другата — добавя акушерката.

Смъкнала е полата на момичето и се изправя, отупвайки от себе си пясъка. После взема шала на мъртвата, захвърлен недалеч, и покрива гърба й, като прогонва рояка мухи, кацнали по него. Шалът, от рехаво тъкан вълнен плат, е скромен, каквото е и останалото й облекло. Момичето е разпознато, било е слугинче в един хан край пътя по скалистия провлак, на половината път между Пуерта де Тиера и Кортадура^[4]. Излязло предишния ден, пеша и по светло, и тръгнало към града, за да види болната си майка.

— Какво стана с просяка, сеньор комисар?

Тисон свива рамене под изпитателния поглед на леля Перехил. Тя е едра, яка жена, съсипана по-скоро от живота, отколкото от годините. Останали са й малко зъби. Виждат се сивите корени на тъмно боядисаната й мазна коса, разделена на път и прибрана под черна кърпа. Окачила е на шията си цял наниз медальони и талисмани, на кръста й виси на тънка връв една броеница.

— И този ли не е?… Ама крещеше, все едно е той.

Комисарят поглежда строго акушерката и тя отклонява очи.

— Дръж устата си затворена, че да не се разкрещиш и ти.

Леля Перехил се готви да си върви. Познава Тисон от достатъчно време, за да знае кога не е в настроение за разговори. И днес случаят е именно такъв.

— Извинете, дон Рохелио. Казах го на шега.

— Запази шегите си за майка си, ако я срещнеш някъде в пъкъла. — Тисон бръква с пръсти в джоба на жилетката, вади едно сребърно дуро и й го подхвърля. — Разкарай се от тук.

След като жената си тръгва, комисарят се оглежда за пореден път, за да установи каква е ситуацията. Източният вятър е изтрил следите от нощта. При всички положения, стъпките на щуралите се напред-назад хора от момента, в който някакъв мулетар беше открил трупа и беше съобщил в близката странноприемница, досега, бяха заличили всички следи, които можеше да са останали. Известно време той стои неподвижен, оглежда се зорко за каквато и да било диря, която може да му е убягнала, накрая се отказва обезсърчен. Само една издължена следа, широка бразда от едната страна на дюната, където растат ниски храсти, привлича вниманието му. Така че отива дотам и кляка, за да я проучи по-добре. За миг, докато стои клекнал, изпитва чувството, че това се е случвало вече и друг път. Че е виждал себе си, преди, как преживява същата ситуация. Как оглежда следи в пясъка. При все това мозъкът му отказва да открие с яснота спомена. Навярно е бил само един от онези странни сънища, които после приличат на реалния живот, или става дума за онази друга, необяснима, мигновена убеденост, че това, което ти се случва, вече се е случвало и преди. Така или иначе се изправя, без да е стигнал до никакво заключение — нито относно изпитаното усещане, нито относно самата следа: бразда, която може да е оставена от животно, от влачено тяло, от вятъра.

Когато минава покрай трупа на връщане, източният вятър, който бръсне в подножието на дюната, е отметнал полата на мъртвото момиче и е разголил единия й крак до подколянната ямка. Тисон не е човек, склонен да се разнежва. Верен на суровия си занаят, както и на своя недодялан, тежък нрав, той от доста време приема един труп просто като парче плът, гниещо както на слънце, така и на сянка. Трупът е работен материал, означаващ усложнения, писане на доклади, разследвания, обяснения пред началството. Не и нещо, което би могло да разстрои повече от обичайното комисар Рохелио Тисон Пеняско, прекарал тридесет и две от своите петдесет и три навършени години на служба — като стар уличен пес. Но този път закоравелият полицай не може да избегне някаква смътна неловкост. Така че той връща полата на мястото й с края на бастуна си и натрупва малко пясък върху й, за да й попречи да се вдигне отново. Тъкмо когато приключва с тази работа, открива полузарит един извит и проблясващ метален къс с форма на тирбушон. Навежда се, взема го и го претегля на дланта си; разпознава го веднага. Става дума за една от картечните осколки, които бълват френските бомби, когато избухнат. Има ги из целия Кадис. Това парче несъмнено е долетяло от двора на странноприемницата на Ел Кохо^[5], където неотдавна бе паднала една от тези бомби.

Той хвърля парчето на земята и се отправя към варосания зид на странноприемницата, където чака група зяпачи, държана настрана от двама войника и един ефрейтор, изпратени по някое време сутринта от началника на караула в затвора „Сан Хосе“ по молба на Тисон, убеден, че двама-трима униформени вдъхват повече респект у хората. Зяпачите са прислужници и момичета от близките ханове, мулетари, колари на кабриолети и двуколки с техните пасажери, има някой и друг рибар, местни жени и деца. Пред всички тях, малко по-напред поради двойната привилегия, която му дават фактите, че е собственик на хана и че е уведомил властите след намирането на трупа, стои Пако „Ел Кохо“.

— Казват, че не е бил онзи, дето е вътре — отбелязва ханджията, когато Тисон стига до него.

— Правилно казват.

Просякът се навърташе от доста време наоколо и хората от странноприемницата веднага го посочиха, щом бе открито мъртвото момиче. Самият Кохо го беше взел на мушка с ловната си двуцевка и го беше задържал до пристигането на двамата полицаи, без да позволи да бъде много малтретиран: само няколко плесници и удари с приклади. Сега разочарованието е видимо по лицата на всички; особено по лицата на момчетата, защото вече няма по кого да хвърлят камъните, с които са напълнили джобовете си.

— Сигурен ли сте, сеньор комисар?

Тисон не си прави труда да отговаря. Оглежда онази част от оградата, която е разрушена от удара на френската артилерия. Замислен е.

— Кога е паднала бомбата, приятелю?

Пако „Ел Кохо“ застава до него, пъхнал палци в пояса си: позата му изразява уважение и известна предпазливост. И той познава комисаря и знае, че това „приятелю“ е обикновена учтивост, а осмели ли се да отговори по същия начин, това може да свърши зле за човек като него. Що се отнася до останалото, Ел Кохо никога не е куцал, но дядо му — да, а в Кадис прякорите се наследяват с по-голяма сигурност от парите. Както и занаятите. Ел Кохо има бели бакенбарди и минало на моряк и контрабандист, добре известно на всички, включително и на присъстващия. Тисон знае, че избата на странноприемницата е претъпкана със стока от Гибралтар и че в нощите, когато морето е спокойно, а вятърът — умерен, брегът се оживява от силуети на лодки и сенки, които кръстосват напред-назад, разтоварвайки денкове. Понякога има дори добитък. Във всеки случай, докато Ел Кохо продължава да плаща дължимото на митничари, военни и полицаи — в това число и на Тисон, — за да гледат на другата страна, пренасяната през този бряг стока щеше да продължи да се пренася, без да носи проблеми на никого. Друго би било, ако ханджията решеше да се прави на голям хитрец или на много амбициозен, избягвайки задълженията си или започнеше да пренася контрабанда за неприятеля, както правят някои в града и извън него. Но за подобно нещо нямаше сведение. А в крайна сметка, от крепостта Сан Себастиан^[6] до моста „Суасо“ всички се познаваха. Въпреки войната и обсадата тук продължаваше да е в сила принципът „живей и остави и другите да живеят“. Това включваше и французите, които от известно време не бяха атакували сериозно и се задоволяваха да стрелят отдалеч, сякаш само по задължение.

— Бомбата падна вчера сутринта, беше около осем часа — обяснява ханджията, като сочи залива на изток. — Дойде ей там отсреща, от укреплението при Кабесуела^[7]. Жена ми простираше прането и видя заревото. После се чу гръм и след секунда бомбата избухна там, отзад.

— Нанесе ли щети?

— Много малко: тази част от оградата, гълъбарника и няколко кокошки… Повече беше уплахът, не ще и дума. На жена ми й прилоша. Само трийсет стъпки по-близо и сега нямаше да можем да разказваме.

Тисон човърка с нокът зъбите си — има един златен кучешки зъб отляво в устата си — и гледа към широката една миля ивица морска вода, навлизаща като език в сушата, която разделя образуващия полуостров с Кадис скален провлак, чиито брегове гледат към Атлантика от едната страна и към залива, пристанището, солниците и остров Леон от другата, — от сушата, окупирана от французите. Вятърът от изток поддържа въздуха чист и позволява да се различат с невъоръжено око неприятелските укрепления, разположени до канала на Трокадеро^[8]: Форт Луис отдясно, отляво полусрутените стени на Матагорда, а малко по-нагоре и назад — укрепената батарея на Кабесуела.

— Падали ли са други бомби от тази страна?

Ел Кохо поклаща глава. После посочва към провлака, простиращ се от двете страни на неговата странноприемница.

— Падат откъм Агуада и доста в Пунталес: там ги обстрелват всеки ден, та са принудени да се крият като къртици… Тук е за първи път.

Тисон кима замислено. Продължава да гледа към френската линия с притворени клепачи, заради слънцето, чиито лъчи се отразяват в бялата ограда, във водата и дюните. Пресмята една траектория и я сравнява с други. Това е нещо, за което никога досега не беше помислял. Малко разбира от военно дело и бомби, а и не е сигурен, че догадката му е правилна. Това е само предчувствие, смътно усещане. Едно особено, тревожно безпокойство, което се смесва с увереността, че по един или друг начин е преживявал това и преди. Като че ли на шахматната дъска, каквато е градът, някой бе изиграл ход, на който Тисон не бе обърнал внимание. Две пешки общо, с тази от днес. Две взети фигури. Две момичета.

Може да има връзка, заключава той. На него самия му се е случвало да присъства и на по-сложни комбинации в кафене „Корео“. Включително му се е случвало да ги разиграва и лично, след като ги е измислял, или да се изправя срещу тях, когато се е разгръщал някой противник. Проблясъци, подобни на светкавици. Внезапни, неочаквани озарения. Спокойно движение на фигурите, приятна игра, и изведнъж, прикътана зад кон, офицер или коя да е пешка, се появява Заплахата в цялата своя Очевидност: труп в подножието на дюната, засипан тук-там с пясък, навяван от вятъра. И над всичко това, като черна сянка, се носи неясният спомен за нещо видяно или преживяно, за него самия, приклекнал замислено пред следите. Неочаквано изпитва спешна нужда да се върне зад стените на града, за да извърши наложителни проучвания. Да разиграе една рокада, докато разсъждава. Но преди това, без да каже дума, се връща при трупа, търси в пясъка спираловидната осколка и я пъха в джоба си.

 

 

В същото време, на три четвърти левга източно от странноприемницата на Ел Кохо, Симон Дефосьо, капитан от главния артилерийски щаб на втора дивизия на Първи корпус от императорската войска, сънен и небръснат, ругае през зъби, докато номерира и архивира писмото, което току-що е получил от Леярната в Севиля. Според сведенията от надзорника на андалуската фабрика за оръдия, полковник Фроншар, дефектите на трите деветинчови гаубици, получени от войските, обсаждащи Кадис — металът се напуква след няколко изстрела — се дължат на саботаж, извършен в процеса на леенето: нарочно объркана сплав, която предизвиква пукнатини, познати на артилерийски жаргон като „бръмбари“ и „каверни“. Двама работници и един надзирател, испанци, били застреляни от Фроншар преди четири дни, веднага щом фактът бил разкрит. Но това не успокоява капитан Дефосьо. Той е възлагал немалки надежди на оръдията, оказали се негодни за употреба. И нещо по-сериозно: тези очаквания са били споделени с маршал Виктор и останалите висши военачалници и сега те го притискат да разреши един проблем, който не е по неговите сили да разреши.

— Ефрейтор!

— На вашите заповеди!

— Предупредете лейтенант Бертолди. Ще съм горе, на кулата.

Отмятайки встрани старото одеяло, покриващо входа на бараката, капитан Дефосьо излиза навън, качва се по дървената стълба, която води до горната част на наблюдателния пост и остава загледан в далечния град през една бойница. Стои гологлав под слънцето, кръстосал ръце на гърба, над полите на тъмносиния мундир с червени яка и маншети. Въобще не е случайно, че наблюдателницата, снабдена с няколко телескопа и с един напълно модерен микрометър „Рошон“ с двойна кристална леща, е разположена на леко възвишение между укрепения с артилерия форт Кабесуела и укреплението на остров Трокадеро. Именно Дефосьо е избрал тази локация след внимателно проучване на терена. От там може да се обхване цялостната панорама на Кадис и залива му до остров Леон, а с помощта на далекоглед и моста „Суасо“, и пътя за Чиклана. Това са неговите владения, в известен смисъл. Така е поне теоретично: пространството от вода и суша е поставено под негова юрисдикция от боговете на войната и по заповед на императора. На тази площ властта на маршалите и генералите в някои случаи може да се преклони пред неговата. Това е едно частно бойно поле, пълно с проблеми, опити и несигурност — а също и с безсъния, — където не се води окопна война, не става дума за тактически действия и отчаяни атаки на щик, а се воюва чрез изчисления, направени на хартия, параболи, траектории, ъгли и математически формули. Един от многото парадокси на сложната война с Испания е, че една толкова необикновена битка, в която повече значение имат процентовият състав на фунт барут или горивната скорост на фитила за запалване, отколкото куражът на десет полка, е поверена на един никому неизвестен артилерийски капитан в залива на Кадис.

Откъм сушата сплотеният противник е неуязвим. Доколкото Симон Дефосьо знае, никой не се е осмелил да го каже на императора с тези думи, но изразът е точен. Градът е свързан с континента само с тесен провлак от скали и пясък, който се простира в продължение на почти две левги. Освен това бранителите са укрепили различни точки на този единствен път, като са го пресекли с поредица от различни батареи и фортове, разумно разположени, и при това се осланят на две силни укрепления: при Пуерта де Тиера, където започва самият гореспоменат град, снабдено със сто и петдесет оръдейни дула, и при Кортадура, разположено по средата на провлака и все още в процес на изграждане. В края на всичко това, там, където се свързват провлакът със сушата, се намира остров Леон, пазен от солници и канали. Към така изложеното трябва да се прибавят английските и испанските военни кораби, пуснали котва в залива, и уменията на малките лодки, снабдени с оръдия, които действат край брега и по каналите. Едно толкова умело разположение на силите би превърнало в самоубийство каквато и да било френска атака по суша. Така че сънародниците на Дефосьо се задоволяват да водят позиционна война по цялата линия, в очакване на по-добри времена или на някакъв обрат в ситуацията на Полуострова. Докато този момент настъпи, заповедта е да се затяга обсадата, да се засилва обстрелът по военни и граждански обекти: система, относно която френските военачалници и правителството на крал Жозеф^[9] не хранят особени надежди. Невъзможността да се блокира пристанището оставя отворена главната порта на Кадис, която е морето. Кораби с различни флагове кръстосват в едната и другата посока пред безпомощния поглед на императорските артилеристи, градът продължава да търгува с бунтовните испански пристанища и с половината свят. Стига се до тъжното противоречие обсадените да разполагат с по-добро снабдяване от обсаждащите.

Все пак за капитан Дефосьо всичко това е относително. Или поне малко го засяга. Общият резултат от обсадата на Кадис, включително ходът на войната с Испания, натежават по-малко на везната на душевните му преживявания в сравнение с работата, която върши тук. Тя поглъща цялото му въображение и целия му талант. Войната, на която се е посветил сериозно отскоро — преди това е бил учител по физика в Артилерийското училище в Мец, — се състои според него в практическото прилагане на научни теории, на които по един или друг начин, сега като униформен, а преди като цивилен, е посветил живота си. Неговото оръжие, обича да казва той, е сметалото, неговият барут е тригонометрията. Градът и прилежащото към него пространство, разстилащо се пред очите му, не представляват обект за завземане, а техническо предизвикателство. Последното той не изрича на глас — това би му струвало военен съд, — но си го мисли. Личната война на Симон Дефосьо не е срещу бунта за национално освобождение, а срещу проблемите на балистиката; в тази война неприятелят не са испанците, а препятствията, възникващи от закона за гравитацията, триенето и температурата на въздуха, съпротивата на течната среда, началната скорост и параболата, описвана от подвижен обект, в този случай бомба, преди той да достигне — или да не достигне — точката, към която се стремят да го изпратят. Неохотно, по заповед отгоре, Дефосьо е направил плах опит преди два дни да обясни всичко това на една пристигнала от Мадрид комисия, съставена от испанци и французи, чиято цел е да проверят как върви обсадата.

Усмихва се злорадо при този спомен. Онези от комисията дойдоха в цивилен кортеж от Ел Пуерто де Санта Мария, подрусвайки се по пътя, следващ река Сан Педро: четирима испанци и двама французи, жадни, уморени, изпълнени с желание да приключат веднъж завинаги с това и с опасения да не би неприятелят да ги поздрави за „добре дошли“ с оръдеен изстрел от укреплението Пунталес. Слязоха от колите, отупаха прахта от сюртуците, саката и шапките си, като междувременно се озъртаха боязливо и се опитваха без особен успех да си придадат безстрашен вид. Испанците имаха офицерски звания, дадени им от правителството на крал Жозеф, а французите бяха един секретар от кралския двор и един началник на ескадрон, по фамилия Орсини, полеви помощник на маршал Виктор, който беше и водач на посетителите. Последният изложи сбито случая. Нека господата разберат значимостта на артилерията за обсадата, за да могат да разкажат в Мадрид, че нещата, за да се свършат добре, трябва да се вършат бавно. Chi va piano, va lontano, додаде той — явно, освен корсиканец, адютант Орсини се оказваше и шегаджия. Chi va forte, va a la morte^[10] и т.н. Така че Дефосьо, схванал посланието, веднага се оживи. Проблемът, подхвана той, като прибягна до тона на преподавателя, дремещ под униформата му, е подобен на този, който изниква, когато хвърлим камък с ръка. Ако нямаше земно притегляне, камъкът ще продължи по права линия; но земно притегляне има. Затова траекторията на снарядите, изтласквани от газовете, образувани при експлозията на барута, не е права, а параболична, резултат от хоризонталното движение с постоянна скорост, която им се придава в момента на изстрелването, и на едно вертикално движение, тоест на свободно падане, чиято скорост е право пропорционална на времето, за което снарядът се намира във въздуха. „Следите ли мисълта ми?“ Беше очевидно, че трудно я следват, но като видя, че един от пълномощниците кимва, Дефосьо реши да увеличи дозата. „Въпросът, господа, е да постигнем необходимата сила, позволяваща на камъка да стигне далеч, като съкращаваме до възможния минимум времето, през което той се намира във въздуха. Защото проблемът на нашите камъни, господа, е, че са бомби със запалени фитили, които имат определен срок на избухване, независимо дали са стигнали или не до целта си. Като допълнителни затруднения възникват триенето на въздуха, отклонението по причина на вятъра и всичко останало: вертикални оси, законът за свободното падане и така нататък. Още ли следите мисълта ми?“ Той установи със задоволство, че вече никой не я следи.

— В крайна сметка, вие разбирате. Така стоят нещата.

— Но бомбите стигат ли до Кадис или не? — пожела да разбере един от испанците, изразявайки накратко общото усещане.

— По този въпрос работим, господа — Дефосьо следеше крадешком адютант Орсини, който беше извадил часовник от джоба си и го поглеждаше. — По този въпрос работим.

Прилепяйки око към визьора на микрометъра, артилерийският капитан наблюдава Кадис, бял и ограден със стени, проблясващ сред синьо-зелените води на залива. Близък и недостижим — навярно друг мъж би добавил „като красива жена“, но Симон Дефосьо не е от тези мъже. В действителност френските бомби достигат до различни точки от вражеската линия, включително до Кадис, но са на границата на обсега си и много често дори не избухват. Нито теоретичните разработки на капитана, нито старанието и компетентността на ветераните артилеристи от императорската армия са успели да постигнат до момента целта, бомбите да преминат 2 250 тоаза^[11], дистанция, която дава възможност да се стигне най-много до източните стени и прилежащата им част на града, но не и по-надалеч. А дори при това положение, по-голямата част от бомбите остават инертни, тъй като фитилът угасва, докато преминава по дългата траектория: средно около двадесет и пет секунди във въздуха между изстрела и попадението. А идеалното техническо устройство, за което Дефосьо копнее, което не му дава да мигне и го кара да прави изчисления на светлината на свещта, а през останалата част от денонощието да тъне в кошмар от логаритми, е бомба, чието време на взривяване да надхвърля четиридесет и петте секунди, изстрелвана от артилерийска част, позволяваща да се преминат повече от 3 000 тоаза. На стената в бараката си, до картите, диаграмите, таблиците и листовете с изчисления, капитанът е окачил една карта на Кадис, на която отбелязва местата на падане на бомбите: червена точка за тези, които избухват и черна точка за онези, които падат изгаснали. Количеството на червените точки е отчайващо оскъдно, при това групирано, както и всички черни точки впрочем, в източната част на града.

— На вашите заповеди, капитане.

Лейтенант Бертолди току-що се е качил на наблюдателната кула. Дефосьо, който продължава да наблюдава през микрометъра и движи медното колелце, изчислявайки височината и отстоянието на кулите на църквата „Кармен“, се отдръпва от визьора, поглежда помощника си и казва:

— Лоши новини от Севиля — казва той. — Някой е прекалил с калая при леенето на деветинчовите гаубици.

Бертолди бърчи нос. Той е дребен италианец, с шкембе, с руси бакенбарди и весело изражение. Родом е от Пиемонт, от пет години служи в императорската артилерия. Онези, които обсаждат Кадис, не говорят само френски. Има италианци, поляци, немци и други. Без да се броят помощните испански войски, които са се заклели във вярност на крал Жозеф.

— Случайност или саботаж?

— Полковник Фроншар твърди, че е саботаж. Но вие познавате човека… Нямам му доверие.

Бертолди се подсмихва леко, което обикновено придава младежки и ведър вид на лицето му. Дефосьо харесва помощника си, въпреки прекалената му слабост към хереското вино и сеньоритите от пристанището „Санта Мария“. Заедно са, откакто са прекосили Пиренеите преди една година, след катастрофата при Байлен^[12]. Понякога, когато Бертолди се забравя с бутилката, започва да му говори на „ти“ от разсеяност, приятелски. Дефосьо никога не му прави забележка за това.

— Аз също му нямам доверие, капитане. На испанския директор на леярната, полковник Санчес, не му позволяват да се доближи до пещите… Всичко се надзирава пряко от Фроншар.

— Освободил се е от отговорност по бързия начин. В понеделник е накарал да разстрелят трима испански работници.

Усмивката на Бертолди става по-широка и той махва с ръце.

— Значи проблемът е решен.

— Точно така — съгласява се иронично Дефосьо. — А ние нямаме гаубици.

Бертолди вдига пръст, за да възрази.

— По-полека! Все още имаме „Фанфан“.

— Да. Но това не е достатъчно.

Докато говори, капитанът хвърля един поглед през страничната амбразура към близкия редут, защитен с кошове и земни насипи, където се вижда огромен бронзов цилиндър, наклонен на четиридесет и пет градуса и покрит с брезент, наричан от приятелите „Фанфан“. Това име му даде Бертолди, поливайки го с мансаниля^[13] от Санлукар. Това е прототип на мортирата „Вилантроа-Рюти“ с калибър от десет инча, изстрелващ осемдесетфунтови бомби до източните стени на Кадис, но нито един тоаз по-надалеч, поне засега. И това става при благоприятен вятър. Когато духа западният вятър, снарядите само плашат рибата в залива. На хартия при отливането на гаубиците в Севиля, би трябвало да се вземат предвид опитите и изчисленията, извършени с „Фанфан“. Сега обаче няма начин това да се провери, поне не и за известно време.

— Нека разчитаме на него — предлага примирено Бертолди.

Дефосьо клати глава.

— Разчитам на него, знаете го. Но „Фанфан“ има своите ограничения. Аз също.

Лейтенантът го наблюдава и Дефосьо знае, че оглежда кръговете под очите му. Лошо избръснатата брада също не помага особено, опасява се той. Не помага на бойния му вид.

— Би трябвало да спите малко повече.

— А вие — една съучастническа гримаса смекчава строгия тон на Дефосьо — би трябвало да се занимавате с вашите си работи.

— Работата е от моята компетентност, капитане. Ще трябва да се оправям направо с полковник Фроншар, ако вие се поболеете… Но преди това да се случи, ще мина на страната на неприятеля. С плуване. Знаете, че в Кадис живеят по-добре от нас.

— Ще заповядам да ви застрелят, Бертолди. Лично. После ще танцувам на гроба ви.

Дълбоко в себе си знае, че неприятностите в Севиля не променят много нещата. Времето, прекарано край стените на Кадис, му позволява да заключи, че предвид специалните условия на тази обсада нито конвенционалните оръдия, нито гаубиците вършат достатъчно работа, за да се осигури победа над врага. Той самият, след като е проучил подобни ситуации, като обсадата на Гибралтар от 1782, е привърженик на ползването на мортири с голям калибър, но никой от висшия команден състав не споделя мнението му. Единственият, когото беше успял да убеди, при това след големи усилия, беше главнокомандващият на артилерията генерал Александър Юро, барон Дьо Сенармон, а него вече го няма, за да го подкрепя. Отличил се при Маренго, Фридланд и Сомосиера, генералът бе станал прекалено самоуверен и презираше испанците — наричаше ги, подобно на всички французи, „маноловци“ — при това до такава степен, че по време на една инспекция на батареята Вияте, разположена на фронта на остров Леон от страната на Чиклана, се заинати да изпробва едни нови лафети в компанията на полковник Дежермон, капитан Пиндонел, командващ батареята и самия Симон Дефосьо, причислен към свитата. Генералът настоя седемте оръдия на поста да дадат огън срещу испанската линия, конкретно по посока на батареята на Гайинерас^[14]. А когато Пиндонел възрази, че това ще привлече неприятелския огън, генералът, който се имаше за голям артилерист, си свали шапката и каза, че с нея ще улови всяка граната, която дойде откъм маноловците.

— Така че стреляйте най-после и не спорете — заповяда той.

Пиндонел се подчини и нареди да стрелят. Истината е, че Юро сгреши сметката с шапката само с няколко инча: първият оръдеен залп, който дойде в отговор, избухна между него, Пиндонел и полковник Дежермон, отнасяйки всички. Дефосьо се спаси, защото се намираше малко по-далеч, в търсене на скрито място, където да се облекчи, край едни чували, пълни с пръст, които намалиха ефекта от взрива. Тримата покойници бяха погребани в параклиса „Санта Ана“ в Чиклана, а с барон Дьо Сенармон отиде в гроба и надеждата на капитан Дефосьо, че Кадис ще бъде победен с мортири. Остана му единствено утехата, че е могъл да сподели това с някого.

— Гълъб — отбелязва лейтенант Бертолди.

Дефосьо оглежда внимателно небето в посоката, която сочи помощникът му. Вярно е. Летейки по права линия от Кадис, птицата току-що е прекосила залива, подминава скромния гълъбарник, намиращ се до бараката на артилеристите и лети над бреговата линия към Пуерто Реал.

— Не е от нашите.

Двамата военни се споглеждат, а после адютантът отклонява очи с разбираща усмивка. Бертолди е единственият, с когото Дефосьо споделя професионални тайни. Една от тях е, че без пощенски гълъби би било невъзможно да сложи червени и черни точки на картата на Кадис.

 

 

Корабите на картините по стените и моделите в намален мащаб, пазени зад витрини, изглеждат така, сякаш плават в полумрака на малкия кабинет с мебели от махагоново дърво, около жената, която пише на работната си маса, в правоъгълник, осветен от тънък слънчев лъч, промъкнал се през не докрай спуснатите завеси на прозореца. Тази жена се нарича Лолита Палма и е на тридесет и две години: възраст, в която всяка средно интелигентна жена от Кадис е загубила надежда да се омъжи. Във всеки случай, от известно време бракът не е сред основните й тревоги, дори въобще не е част от тревогите й. Други неща я безпокоят. Например часовете на приливите и отливите. Или шетнята на една френска корсарска фелука^[15], която се движи между Рота и неголемия залив на Санлукар. Всичко това е свързано с предстоящото пристигане, което един служител от къщата, дежурен на наблюдателния пост на терасата, продължава да следи с телескоп, откакто кулата Тавира е съобщила за поява на корабни платна откъм запад: кораб, вдигнал всички платна, навлизаше в залива на две мили южно от плитчините на Рота. Възможно бе да става дума за „Марк Брут“, 280-тонна бригантина с четири оръдия: тя закъсняваше с две седмици със завръщането си от Веракрус и Хавана, с предвидения товар от кафе, какао, кампешево дърво, и други стоки на обща стойност от 15 300 песо; името й беше вписано в будещия тревога списък от четири колонки, регистриращ инцидентите с търговските кораби на града: закъснели, без известие, изчезнали, изгубени. Понякога след името, в една от последните две колони, като окончателна и неминуема присъда се появяваше допълнението: с целия си екипаж.

Лолита Палма привежда глава над листа хартия, на който пише писмо на английски, спира, за да свери цифрите, отбелязани на една от страниците на дебела книга с търговски курсове, тежести и мерки, която държи отворена на бюрото до мастилницата и до високата сребърна чаша със снопче добре наострени пера, до съда със ситния пясък за поръсване на написаното и принадлежностите за запечатване с червен восък. Пише върху червена кожена папка, която е принадлежала на баща й — запазени са инициалите „ТП“: Томас Палма. Писмото, написано на лист, в чието начало е отпечатано названието на семейната фирма — „Палма и синове“, регистрирана пред нотариус в Кадис през 1754 година — е отправено до получател в Северноамериканските щати и в него се изброяват някои нередности в товар от 1210 фанеги^[16] брашно, който се е забавил четиридесет и пет дни, докато стигне от Балтимор до Кадис, превозван в трюмовете на шхуната „Нуева Соледад“, акостирала в пристанището преди седмица и чийто товар вече е прехвърлен по други кораби, заминаващи за бреговете на Валенсия и Мурсия, където гладът притиска хората и брашното се котира на цената на златото.

Колкото до корабите, които украсяват кабинета, всеки един от тях има собствено име и Лолита Палма ги знае всичките: някои само е чувала, защото са били продадени, разглобени или изгубени в морето, преди тя да се роди. На палубите на други е стъпвала като малка, придружавана от брат си и сестра си, виждала е разпънатите им платна в залива при заминаването или пристигането им, чувала е имената им, звучни, набожни и често загадъчни — „Ел Бироньо“^[17], „Бела Мерседес“^[18], „Амор де Диос“^[19] — в безброй семейни разговори: този пристига със закъснение, онзи го е връхлетяла буря на североизток, другият е бил подгонен от корсар между Азорските острови и Сан Висенте. И всичко това съотнесено към пристанища и товари: бакър от Веракрус, тютюн от Филаделфия, кожи от Монтевидео, памук от Ла Гуаира… Имена на далечни места, толкова обичайни за този дом, колкото са улица „Нуева“, църквата „Сан Франсиско“ или „Аламеда“. Писма от представители в далечни страни, консигнатори и съдружници изпълват дебели папки, които се съхраняват в главното хранилище на къщата, намиращо се на партерния етаж, до склада. Пристанища и кораби: думи, свързани с надеждата или несигурността, откакто Лолита Палма се помни. Тя знае, че от тези кораби, от тяхната съдба при денонощните пробези, от тяхната устойчивост при затишие и при буря, от неустрашимостта на техните моряци и способността на екипажите им да избягват опасностите по море и суша зависи от три поколения насам процъфтяването на фамилия Палма. Един от тях — „Ховен Долорес“^[20] — носи дори нейното име. Или по-скоро го носеше, до неотдавна. От друга страна, това е кораб с щастлива съдба. След един доходоносен живот, изпълнен с плавания, първо за английски търговец на въглища, а после за фамилия Палма, сега корабът, благополучно избягнал и яростта на ураганите, и алчността на пиратите, каперите и неприятелите, не донесъл скръбна вест за гибелта на баща или съпруг в нито едно от семействата на членовете на своите екипажи, изживява заслужено своята морска старост, тихо и мирно закотвен, вече без име и флаг, в едно гробище за изоставени кораби близо до тънката ивица суша Чика, до канала Карака.

До вратата на кабинета един английски настолен часовник-барометър в кутия от орехово дърво отброява три удара, които почти в същото време повтарят, по-звучни и далечни, други часовници в къщата. Лолита Палма, която току-що е привършила с писмото, поръсва с пясък мастилото на последните редове и го оставя да изсъхне. Накрая, като си помага с ножа за рязане на хартия, сгъва листа на четири по дължината — хартията е венецианска, бяла и плътна, от най-високо качество, — и след като написва адреса на лицевата страна, запалва една клечка кибрит и внимателно поставя червен восък на сгъвките. Прави го бавно, така старателно, както върши всичко в живота си. После слага писмото на дървен поднос, инкрустиран с китова кост, и се изправя сред шумоленето на домашния халат — китайска коприна, донесена от Филипините, тъмна, с фини шарки, — който стига до стъпалата й, обути в атлазени чехли. При ставането си настъпва един екземпляр на „Диарио Меркантил“^[21], който е паднал на земята, върху рогозката от Чиклана. Вдига го и го оставя върху други, които стоят на помощна масичка: „Ел Редактор Хенерал“^[22], „Ел Консисо“^[23], някой и друг чужд вестник, английски или португалски, със стари дати.

Долу пее млада прислужница, докато полива папратта и здравеца в двора около облицования с мрамор кладенец. Има хубав глас. Песента, която е на мода в Кадис, въображаем романс между маркиза и контрабандист-патриот, зазвучава по-ясно и чисто, когато Лолита Палма напуска кабинета, преминава през две от четирите части на остъклената галерия на втория етаж, изкачва се два етажа по-нагоре по бялото, мраморно стълбище и излиза на терасата на покрива. Контрастът с царящия в дома мрак е поразителен. Следобедното слънце блести по ниските, варосани стени на терасата и затопля плочите от печена глина, а градът се разстила наоколо подобно на оживен бял кошер, вдаден дълбоко навътре в морето. Вратата на куличката, намираща се в единия ъгъл, е отворена; и след като изкачва друга, по-тясна, вита стълба с дървени стъпала, Лолита Палма се озовава във високата част на наблюдателницата, подобна на тези, с които разполагат много къщи в Кадис; най-вече принадлежащите на семейства, чиято дейност — посредници, корабовладелци, търговци — се свързва с пристанището и мореплаването. От тези кулички могат да бъдат разпознати корабите, навлизащи в пристанището, и с приближаването им да бъдат различени с помощта на далекогледи флаговите сигнали, издигнати на реите: частни кодове, с които всеки капитан предупреждава собственика или неговия представител на сушата за обстоятелствата около пътуването и товара, който превозва. В търговски град като този, в който морето е универсален път и хранителна пъпна връв както по време на мир, така и на война, има богатства, натрупани благодарение на един щастлив удар или оползотворен шанс, възможно е да разориш конкурента си или да забогатееш за не повече от половин час, стига да установиш кому принадлежи пристигащият кораб и какви съобщения предават флаговете му.

— Като че ли не е „Марк Брут“ — казва дежурният.

Името му е Сантос, той е стар слуга в дома, ветеран от времето на дядо Енрико, на един от неговите кораби той бе постъпил като юнга на деветгодишна възраст. Сакат е с едната ръка, но още има добро око на роден моряк, умее да разпознае капитана по заповедите, които дава за платната, докато корабът се промъква през плитчините на Пуеркас. Лолита Палма взема телескопа от ръцете му — добър английски „Дикси“ с разтягаща се тръба от позлатен месинг, — подпира го на перваза на прозореца и оглежда наближаващите кораби: единият, вдигнал всички платна, лови свежия западен вятър, който го тласка откъм десния борд, за да ускори ход и да влезе в пристанището, отдалечавайки се от друг кораб, чиито две латински платна и кливерът също ловят с все сила вятъра и който, както изглежда, се опитва да му затвори пътя откъм Рота.

— Корсарска фелука ли е? — пита тя, като посочва преследвача.

Сантос кимва и засенчва очи със сакатата си ръка, на която липсват два пръста, малкият и безименният. На китката, в края на стар белег, се забелязва неясна татуировка, избледняла от слънцето и времето.

— Французите са го видели, че пристига и опъват платната, но не вярвам да го достигнат. Вече е много близо до сушата.

— Вятърът може да се промени.

— По това време, и с ваше позволение, доня Лолита, му остават не повече от три четвърти миля. Ще успее да влезе в залива. Но положението на другия е зле, вятърът е откъм носа… Бих казал, че до половин час французинът ще изостане.

Лолита Палма гледа рифовете при входа на пристанището на Кадис, които приливът още не е покрил. Надясно, по-навътре, се намират английските и испанските кораби, пуснали котва между укреплението „Сан Фелипе“ и Пуерта де Мар^[24], с прибрани платна и спуснати реи.

— И казваш, че не е нашата бригантина?

— Според мен не е — Сантос клати глава, без да отделя очи от морето. — Прилича повече на полакра^[25].

Лолита Палма поглежда отново през далекогледа. Въпреки добрата видимост, която дава западният вятър, не може да различи сигналните флагове. Но е истина, че макар корабът да е с квадратни платна, разположението на мачтите му, чиито наблюдателници не могат да бъдат различени от такова разстояние, не отговаря на традиционния вид на бригантините като „Марк Брут“. Разочарованието я кара да отклони с досада погледа си. Прекалено голямо закъснение, мисли си тя. Прекалено голям е залогът. Загубата на този кораб и товара му би бил непоправим удар — втори за три месеца — с утежняващото обстоятелство, че заради френската обсада приходите на собствениците пристигат благодарение на риска, поет от превозвачи и корабовладелци, а загубата им не се покрива от никаква осигуровка.

— Все пак остани. Докато се убедиш.

— Както наредите, доня Лолита.

Сантос продължава да я нарича Лолита, както и останалите стари служители и слуги на дома. По-младите я наричат доня Долорес или „сеньорита“. Но за обществото на Кадис, където е позната от малка, тя продължава да бъде Лолита, внучката на стария дон Енрико. Дъщерята на Томас Палма. Именно по този начин я описват нейните познати по гостуванията, събиранията и вечеринките, така се обръщат към нея по „Аламеда“, по улица „Алкала“ или на неделните и празничните служби в „Сан Франсиско“ — мъжете свалят шапка, дамите свеждат глави, покрити с мантиля, надутите бежанци, осведомени по въпроса, са изпълнени с любопитство: момиче от най-доброто общество, превъзходна партия, на което поради трагични обстоятелства се е наложило да се нагърби с делата на фамилията. С модерно възпитание, безспорно. Както почти всички девойки от добри семейства в Кадис. Скромна, избягва показен разкош. Няма нищо общо, уверявам ви, с празноглавите момичета от стари благороднически родове, които знаят единствено да записват имената на поклонниците си в бележниците за танци и да се кичат, за да може баща им да ги продаде заедно с титлата, на най-добрия участник в наддаването. Защото в този град парите не се държат от старите, достолепни фамилии, а от търговците. Тук почитаният аристократизъм е трудът и момичетата са възпитавани, както се полага: грижат се за братята и сестрите си от малки, благочестиви са, но без превземки, имат практически знания и знаят по някой чужд език. Никога не се знае кога ще се наложи да помогнат в семейните дела, да се заемат с кореспонденцията или нещо подобно; нито дали, след като се омъжат или останат вдовици, няма да е нужно да вземат участие в дела, от които зависят много семейства и изхранването на много гърла, като не пропускаме и процъфтяването на града, разбира се. И ето, от достоверен източник се знае, че конкретно в случая с Лолита — дядо й бил известен синдик на града и депутат, баща й я е карал да изучава аритметика и международните обменни курсове, привеждане на други единици към песото, мерки, чужди валути и двустранно счетоводно отчитане. Освен това тя говори, чете и пише на английски и се справя прилично и с френския. Дори разправят, че разбира от ботаника момичето. От растения, цветя и такива неща. Жалко, че си остана мома.

Това „жалко, че си остана мома“ е финалният акорд, малък реванш — злонамерен само в умерени граници, който обществото на Кадис, като равен на равен, си позволява заради семейните, търговските и гражданските предимства на Лолита Палма; известно е, че водещата позиция в деловия свят не води задължително със себе си и радости в личния живот. Неотдавнашни нещастия са й позволили да свали едва наскоро траура: две години преди баща й да бъде отнесен от епидемията от жълта треска, единственият й брат, от когото логично се е очаквало да поеме семейните дела, умира в битката при Байлен. Има и друга, по-малка сестра, омъжена много млада, още когато е бил жив баща им, за търговец от града. Има и майка, естествено. Ах, тази майка!

Лолита Палма напуска терасата и слиза на втория етаж. От една картина, закачена на стълбищната площадка, над цокъла от португалски фаянсови плочки, хубав младеж, облечен с дреха с високи ревери и с широка черна вратовръзка, я наблюдава с мила, малко присмехулна усмивка. Това е портрет на приятел на баща й, представител в Кадис на голяма френска търговска фирма, удавил се през 1807 година при потъването на кораба, на който бе пътувал, при плитчините Асейтера, срещу нос Трафалгар.

Лолита Палма гледа картината и слиза надолу, като прокарва пръсти по парапета от бял мрамор с тънки жилки. Въпреки изминалото време, тя си спомня добре. Спомня си отлично. Онзи младеж се казваше Мигел Манфреди и се усмихваше точно така, както на платното.

Долу слугинята — името й е Мари Пас, тя обслужва и Лолита като камериерка, е приключила с поливането на саксиите. Следобедна тишина цари в дома на улица „Балуарте“, на крачка от сърцето на града. Това е четириетажна сграда със солидни стени от черупков варовик^[26], обикновено отворена двойна врата, обкована с позлатен бронз, с чукчета, отлети във формата на кораби, и широко, прохладно преддверие, облицовано с бял мрамор, което води към вътрешния двор, около който са разположени някои складове за фини стоки и канцелариите, в които се трудят неколцина служители в работните часове. С останалата част от къщата се занимават седем прислужници: старият Сантос, една слугиня, една чернокожа робиня, една готвачка, младата Мари Пас, един иконом и един кочияш.

— Как си, мамо?

— Все така.

В стаята нахлува мека светлина, тук е прохладно през лятото и не е студено през зимата. Над желязното легло, лакирано в бяло, има разпятие от слонова кост. Има голям прозорец с балкон с желязна решетка и жалузи, отворени към улицата, а на балкона в сандъчета се виждат папрати, здравец и босилек. Има още тоалетка с огледало, друго голямо огледало в цял ръст, гардероб с огледални врати. Много огледала и много махагоново дърво, всичко съвсем в духа на Кадис. Класика. Картина с образа на Девата от Росарио виси над ниската библиотека, също от махагон, със седемнадесет тома, формат in octavo^[27], пълната колекция на алманаха „Дамска поща“. В действителност томовете в библиотеката са шестнадесет. Седемнадесетият том стои отворен върху завивката, в скута на жената, която, подпряна на големи възглавници, поднася бузата си, за да я целуне дъщеря й. Мирише на масло от Макасар^[28], което слага на ръцете си, и на пудра с аромат на франджипани^[29], с която избелва лицето си.

— Много се забави, докато дойдеш при мен. Отдавна съм будна.

— Имах работа, мамо.

— Ти винаги имаш работа.

Лолита Палма придърпва един стол и сяда до майка си, после оправя възглавниците. Търпелива е. За момент си спомня детството си, когато мечтаеше да пропътува света на борда на някои от онези бели ветроходи, които отплаваха бавно от залива. После си мисли за бригантината, за тримачтовата полакра или за каквото и да е онова нещо там. Непознатият кораб, който се носи насам от запад, вдигнал всичките си платна, бягайки от преследващия го корсар.

 

 

Стиснал една ванта на бизанмачтата^[30], Пепе Лобо наблюдава движенията на фелуката, която се опитва да му отреже пътя към залива. Същото правят неговите деветнадесет моряци, скупчени в подножието на мачтите и на носа, под сянката на платната, опънати отгоре. Ако капитанът на полакрата — отплавал от Лисабон преди пет дни с товар от риба треска, сирене и масло — не познаваше капризите на морето, на какви измами е способно и какви благоволения може да прояви, би бил по-спокоен, отколкото е в момента. Французинът още е далеч и „Рисуеня“ се движи добре, благодарение на вълнението и свежият вятър, които я тласкат откъм десния борд, което щеше да им помогне, ако нещата не се объркат, да подминат плитчините Пуеркас под защитата на оръдията от укрепленията на Санта Каталина и Канделария.

— Ще стигнем преспокойно, капитане — казва помощникът му.

Кожата му е мазна, с жълто-зеленикав цвят. Носи вълнена шапка и има едноседмична брада. От време на време се обръща, за да следи бдително двамата кормчии, които въртят руля.

— Ще стигнем — повтаря тихо, сякаш изрича молитва.

Пепе Лобо вдига леко, предупредително ръка.

— Не бива така, лоцмане. Дълъг е пътят от рогата на бика до опашката^[31], забрави ли?

Плюе раздразнено през борда. В лошо настроение е.

— Не съм суеверен.

— Аз пък съм. Така че си затваряй мръсната уста.

Настъпва кратко, напрегнато мълчание. Водата се плиска в корпуса на кораба. Чува се как свири вятърът във въжетата и как поскърцват мачтите и вантите при движението на кораба, докато той пори морските вълни. Капитанът продължава да гледа към корсарския кораб. Помощникът му гледа него.

— Вие се отнасяте грубо с мен. Няма да допусна…

— Казах да си затваряш устата. Или ще ти я затворя аз.

— Заплашвате ли ме, сеньор?

— Очевидно.

Докато говори съвсем спокойно, без да откъсва поглед от другия кораб, Пепе Лобо разкопчава копчетата на куртката си от синьо сукно. Знае, че всички членове на екипажа, намиращи се наблизо, се смушкват, наострят уши и вперват поглед, за да не пропуснат нищо.

— Това е недопустимо — протестира помощникът. — Ще пусна рапорт, когато стигнем сушата. Тези хора са ми свидетели.

Капитанът свива рамене.

— Тогава те ще потвърдят, че съм ви застрелял, защото си позволявате да спорите, докато корсарят е по петите ни.

В черния пояс, който опасва кръста му, сега видимо проблясват полираното дърво и месингът по дръжката на пистолета му. Оръжието не е предназначено за наближаващия неприятел, а за да държи под контрол положението на собствения си кораб. Няма да е за първи път човек от екипажа да загуби ума си по време на сложна маневра. Няма да е и за първи път, ако се наложи да разрешава случая с твърда намеса. Заместникът му е нервен и зъл човек, постоянно възразява и трудно преглъща факта, че не е начело на кораба. В продължение на четири пътувания си проси отношение, което малко морски съдилища биха оспорили, ако се заведе дело, както в този случай, когато неприятелят е под носа им. Изправен пред перспективата да изгуби кораба, товара и да свърши като затворник, капитанът не намира моментът за особено подходящ за празни приказки.

Вантата, за която се държи Пепе Лобо, променя ритъма на вибрацията си. Сега той е по-неравномерен. Долавя се лек шум в опънатото платно отгоре.

— Свършете работата си, лоцмане. Горното платно на бизанмачтата се е отпуснало.

Докато говори, той не откъсва нито за миг поглед от фелуката: сто тона водоизместимост, тесен, заострен корпус, който позволява движение почти изцяло срещу вятъра, с едната мачта наклонена към носа, а другата — към кърмата, латинските платна и кливерът — издути до краен предел. Също както и на „Рисуеня“, на гафела^[32] не е вдигнат флаг, който да обозначава националността, но няма съмнение, че корабът е френски. Никой не би потеглил от сушата с толкова явно намерение, освен тези кучи синове. Ако е корсарският кораб, който от доста време обикаля залива и има навика да се крие в Рота, то оръдията и екипажът биха му дали възможност да превземе полакрата, стига да успее да се доближи достатъчно. „Рисуеня“ е 170-тонен търговски кораб, въоръжен само с две четирифунтови оръдия и няколкото мускета и саби на екипажа: нищо сериозно, което да противопоставят на двете дванайсетфунтови каронади и на шестте оръдия от по шест фунта, с които, както се говори, е снабден другият кораб, чиито похождения вече са доста известни. Последните му жертви, преди „Рисуеня“ да отплава три седмици по-рано от Лисабон, са една испанска шебека с добър товар, включващ 900 центнера барут, и една заблудена американска бригантина, натоварена с тютюн и ориз, плаваща близо до сушата, пленена на тридесет и втория ден след отплаването й от Роуд Айлънд за Кадис. Както изглежда, протестите на търговците от града срещу безнаказаността, с която действа корсарският кораб не са променили положението. Пепе Лобо знае, че малкото военни английски и испански кораби се ползват за защита на вътрешността на пристанището и отбранителната линия, ескортират транспорта на пощата и войсковите части. Що се отнася до канонерките и малките кораби, то те са безпомощни при силен вятър и прилив. При това те са заети да охраняват достъпа към пролива при Трокадеро, да патрулират нощем из залива или пък ги включват в конвои, заминаващи за Уелва, Айамонте, Тарифа и Алхесирас. Само една испанска корвета кръстосва между малкия залив с вълноломи на Санлукар и града Кадис, и то без особени резултати. Така че на корсаря не му струва нищо да разузнае какво има на хоризонта сутринта, да излезе на една левга от пристанището или скритото заливче, където е намерил подслон, да тръгне на лов и отново да се прибере с плячката си, когато има такава, бързо и без риск, на брега, който по цялото си протежение принадлежи на французите. Разположил се е като паяк в средата на мрежата си.

Най-сетне Пепе Лобо поглежда напред, в посока към града: към сиво-кафявите стени в далечината, безбройните кули и камбанарии над варосаните къщи, крепостта Сан Себастиан, фара и градът отново му напомня на кораб, заседнал на подводните скали. Четири мили до Пуеркас и Диаманте, пресмята той, очертавайки мислена линия между града и Рота. Мръсно е влизането в Кадис, с много подводни скали, а и нивото на водата спада опасно, когато отливът е силен… Но сега вятърът е благоприятен и нивото на водата ще се покачи, когато полакрата, без да променя курса, започне да лавира из плитчините, отправяйки се към залива и пристанището, под закрилата на батареите и пусналите там котва испански и английски кораби, чиито мачти скоро щяха да се видят в далечината.

Английски съюзници… Въпреки че Испания воюва четвърта година срещу Наполеон, думата „съюзници“ кара капитана на „Рисуеня“ да се мръщи, когато с нея биват наричани британците: той уважава тези хора в морето, но ги ненавижда като нация. Виж, ако самият той беше англичанин, нямаше да възрази: тогава би бил също такъв арогантен крадец и щеше да спи спокойно. Но съдбата, която направлява тези неща, бе наредила той да се роди като испанец, в пристанището на Хавана: от баща галисиец, боцман от Кралската армада, и майка креолка, а морето е пред очите и под краката му още от малък. Плава на кораби от единайсетгодишен, и по-голямата част от своите тридесет и една години плаване — първо като юнга на китоловен кораб, после като марсов моряк, лоцман и накрая капитан, чин, постигнат с много труд и саможертви — е прекарал в тревога от набезите и подлостите на винаги безпощадните британски капери, извършвани под закрилата на британския флаг. Никога не е плавал по море, където те да не са представлявали заплаха. Мисли, че познава добре англичаните: смята ги за алчни и надменни, винаги готови да намерят подходящо извинение, за да изопачат цинично всеки поет ангажимент или дадена дума. Той самият има опит в това отношение. Фактът, че сега прищевките на войната и политиката са превърнали Англия в съюзник, за да може Испания да се опълчи на Наполеон, не променя нещата. За него, в мирно време и под залповете на оръдията, англичаните винаги са били неприятел. И по някакъв начин все още са такива. Два пъти е бил техен пленник: веднъж на шлеп в Портсмут и втори път в Гибралтар. И не го забравя.

— Корсарят изостава, капитане.

— Виждам.

За секунда боязънта побеждава неприязънта. Тонът е почти примирителен. С крайчеца на окото Пепе Лобо го вижда да наблюдава знаменцето, указващо посоката на вятъра, а после да се взира в него. Чака.

— Мисля, че би трябвало… — започва помощникът.

— Млъкнете.

Капитанът поглежда платната и после се обръща към кормчиите.

— Дръж курс срещу вятъра… Дръж така… Лоцман! Сляп ли сте или сте глух?… Опънете това въже!

Във всеки случай лошото му настроение няма нищо общо с англичаните. Нито дори с фелуката, която, в последен опит да доближи полакрата, е променила малко курса си и се опитва да ги хване малко по на югоизток, разчитайки на щастлив оръдеен изстрел, промяна на вятъра или на някоя лоша маневра, която да скъса нещо в такелажа на „Рисуеня“. Но не това безпокои Пепе Лобо. Толкова е сигурен, че корсарят ще изостане, че дори не заповядва да държат в готовност двете оръдия на борда: малки топове, които така или иначе не биха им помогнали срещу неприятел, който само с един залп на каронадата би помел палубата. Страхът от битка може да обезкуражи един и без това лишен от дух екипаж: с изключение на половин дузина опитни моряци, останалите са пристанищна сган, хванали се на тази работа за малко повече от парче хляб. Не би било за първи път хората на Лобо да се скрият под палубата в разгара на боя. Това вече му е струвало един кораб и едно разорение през ’97 година, да не говорим за шлепа в Портсмут. Така че днес всичко ще е наред, ако никой не изпитва съмнения и всеки върши работата си. Що се отнася до мъжете под негово командване, единствената надежда, която храни, е по-скоро да хвърлят котва в Кадис и те да се махнат от очите му завинаги.

Защото има и нещо друго. Капитанът на „Рисуеня“ знае, че това е последното му пътуване на този кораб. Когато преди деветнадесет дни тръгна по море, отношенията му със собственика на кораба, корабовладелец от улица „Консуладо“, на име Игнасио Усел, вече бяха лоши. А сега тези отношения щяха да се влошат още повече, веднага щом самият корабовладелец или клиентът, наел кораба, проверяха товарния манифест^[33]. Пътуването се бе оказало неуспешно — първо безветрие, после силно вълнение при Сан Висенте, счупване на ахтерщевена, което ги принуди да пуснат котва за ден и половина в укритието на нос Синес и някои административни проблеми в Лисабон, такива са причините полакрата да пристига със закъснение и с половината от предвидения товар. Това е капката, която ще прелее чашата. Фирмата „Усел“, служеща за параван на няколко френски търговски къщи в Кадис, както постъпваха и други фирми — до неотдавна нито един чужденец нямаше право да търгува директно с испанските пристанища в Америка — изживява трудности, откакто е започнала войната. Опитвайки да се съвземе чрез шансовете, които въпросната война предлага на по-безскрупулните търговци, сеньор Усел се стреми към максимална печалба при минимален разход в ущърб на своите служители: плаща със закъснение и зле, като изтъква различни основания. Последното е обтегнало напоследък отношенията между корабовладелеца и капитана на „Рисуеня“. И капитанът знае, че едва-що пуснал котва на четири или пет сажена дълбочина, ще трябва да си търси друг кораб, на който да изкарва прехраната си. Трудна задача в препълнения с бежанци заради френската обсада Кадис — там, макар на вода да се пуска всичко възможно, дори най-изгнилите корита, липсват кораби и добри моряци, изобилстват капитаните, а из пристанищните кръчми, опустошени от принудителната мобилизация, се намира само долна паплач, готова да се наеме на работа почти за без пари.

— Французинът променя курса!… Тръгва си!

От носа до кърмата на полакрата се понасят радостни възгласи, ръкопляскания и доволни викове. Дори помощникът на капитана смъква вълнената шапка, за да потрие облекчен челото си. Всички се струпват на левия борд и гледат как корсарският кораб дава пълен напред в новата посока, изоставил гонитбата. Фокът му се издува за миг над дългия бушприт, докато корабът се накланя на десния борд, връщайки се обратно към малкия залив на Рота. При обръщането светлината пада върху него под друг ъгъл, и това позволява да се видят с подробности дългата рея на гротмачтата и стройния, черен корпус на фелуката, със смела извивка от кърмата до стенгата на бушприта. Бърз и опасен. Казват, че бил португалски търговски кораб, пленен миналата година от французите някъде при нос Чипиона.

— Малко нагоре — нарежда Пепе Лобо на кормчиите. — Един румб на изток-югоизток.

Някои моряци се усмихват на капитана, кимат одобрително. Въобще не ме интересува, мисли си той, дали ме одобрявате или не. Вече не. Отдръпва се от вантите и като закопчава няколко копчета на куртката си, скрива пистолета на кръста си. После се обръща към втория капитан, който не смъква очи от него.

— Вдигнете знамето и нагласете това платно… След половин час искам хората да са готови да прибират марселите.

Докато мъжете опъват въжетата, за да пригодят такелажа към новия курс, и избелелият търговски флаг с две червени и три жълти ивици се издига до върха на бизанмачтата, Пепе Лобо наблюдава брега, към който се е отправил френския корсар, показващ вече кърмата си. „Рисуеня“ плава добре, вятърът я държи в правилната посока и не й се налага да лавира, за да мине Пуеркас. Това означава, че ще могат да влязат в залива, без да се излагат на опасността от подводните скали на входа на пролива или на огъня на френската батарея от укреплението на Санта Каталина, разположено на подстъпите към пристанището, откъдето биват обстрелвани корабите, чиято маневра ги доближава прекалено до сушата. Укреплението се намира на малко повече от половин левга на запад и вляво от полакрата, а в другия край на залива, ограничен от Рота и устието на река Сан Педро, вече се различава с невъоръжено око островът Трокадеро с френските батареи, обърнати към Кадис. Лобо взема далекогледа от компасната будка, разгъва го и го насочва последователно по протежение на цялата брегова линия, от север на юг, спирайки на фортовете: изоставеният, на Матагорда, е разположен долу, на плажната ивица, двата други, Форт Луис и Кабесуела, са по-назад и на по-голяма височина, гърлата на оръдията се показват от бойниците. В този момент забелязва залпа, който излиза от едно от тях, без да чува звука, и за момент му се струва, че вижда френската бомба: малка черна точка, описваща парабола над залива, по посока на града.

 

 

Седнал на двора с колоните на кафене „Корео“, опънал крака под масата и опрял гръб на стената — това е обичайната му поза на обществени места, — полицейски комисар Рохелио Тисон изучава шахматната дъска пред себе си. В дясната си ръка държи чашка с кафе, а с другата поглажда бакенбардите си там, където те се сливат с мустаците. Хората, излезли на улица „Росарио“, веднага щом са чули оръдейния грохот, започват да се прибират, коментирайки случилото се. Играчите на билярд хващат отново щеките и топките от слонова кост, в салона за четене и по масите на двора пак се вземат в ръце оставените вестници, всеки заема мястото си, пак се образуват обичайните групички сред глъчката на разговорите, а сервитьорите тръгват на нова обиколка с кани кафе в ръка.

— Падна зад „Сан Агустин“ — казва учителят Барул, сядайки отново. — Без да избухне, почти както винаги. Само всява страх.

— Ваш е ред е да местите, дон Иполито.

Барул поглежда полицая, който не е вдигнал поглед от шахматната дъска, а после изучава разположението на фигурите.

— Някой пържен калкан би се развълнувал повече от вас, сеньор комисар. Възхищавам се на хладнокръвието ви.

Тисон изпива кафето си и оставя чашката отстрани на дъската, до взетите фигури: шест негови и шест на другия играч. Всъщност равновесието е само привидно. Партията не се развива добре за него.

— Препречили сте ми топа с този офицер и пешката… Не мога да си губя времето с разни бомби.

Барул сумти доволно, оценяващ цинизма на коментара. Той има буйна, сива коса, продълговато, конско лице, пожълтели от тютюна зъби, очите му гледат меланхолично иззад очила със стоманени рамки. Пристрастен е към енфието, носи панталони до коляното с черни чорапи — които винаги са смъкнати — има слабост и към старовремските сюртуци, ръководи Научното общество на Кадис и преподава основи на латинския и гръцкия на момчетата от доброто общество. Освен това е запален играч на шах, а обичайното му спокойствие и любезност обикновено се променят пред шахматната дъска. Играта му е безупречна, но неучтивостта, която проявява, може да достигне до почти убийствена ярост. В разгара на схватката понякога обижда противниците си, в това число и Рохелио Тисон: „В пъкъла да се пържите дано, кучи син, долна твар. Ще ви видя сметката преди залез-слънце, честна дума. Кожата ще ви одера парче по парче“, и прочее. Все усукани ругатни от този калибър, ненапразно Барул е образован човек. Но комисарят го приема спокойно. Познават се и играят шах от десет години. Приятели са, или почти приятели. По-скоро почти. Поне що се отнася до неопределения смисъл, който думата „приятелство“ има за комисаря.

— Преместихте този гаден кон, както виждам.

— Нямам друг избор.

— Разбира се, че имате — учителят се смее тихичко. — Но няма аз да бъда този, който ще ви го каже.

Тисон прави знак на собственика на заведението Пако Селис, който следи какво става от вратата на кухнята и изпраща един келнер, който долива чашката на комисаря и слага до нея чаша със студена вода. Съсредоточен в играта, Барул клати глава, отпращайки момчето с каната кафе.

— Да ви видя сега — казва той, като неочаквано мести напред една пешка.

Комисарят оглежда невярващо хода. Барул барабани нахално с пръсти по масата, като гледа съперника си така, сякаш се кани да стреля в гърдите му при първа възможност.

— Това е шах при следващия ход — заключава неохотно Тисон.

— И мат при по-следващия.

Победеният въздъхва и събира фигурите. Другият се усмихва коварно, оставяйки го да ги прибира. „Vae Fictis“^[34], казва той. Примиреното изражение на комисаря отговаря на ликуването на противника му. Той е стоик по навик. Съперникът му обикновено го разгромява в три от всеки пет партии.

— Отвратителен сте, учителю.

— Плачете, да. Плачете като жена за онова, което не можахте да защитите като мъж^[35].

Тисон приключва с прибирането на черните и бели фигури в кутията, които напомнят на трупове в общ гроб, в очакване на лопатата, която ще хвърли отгоре им негасена вар. Шахматната дъска остава празна, пуста като пясъка на плажа при отлив. Образът на убитото момиче отново заема мислите му. Той бръква с два пръста в джоба си и докосва извитото като спирала олово, което е открил при трупа.

— Учителю…

— Кажете.

Тисон се двоуми още малко. Толкова е трудно да даде конкретен израз на усещането, което го мъчи от онзи миг при странноприемницата на Кохо. Той — клекнал до мъртвото момиче. Близкият шум на морето и следите в пясъка.

— Следи в пясъка — повтаря той на глас.

Барул е изтрил кръвожадната усмивка от лицето си. Върнал се е към нормалното си състояние и поглежда полицая с любезно учудване.

— Извинете?

Все още опипвайки металното парче в джоба си, Тисон прави неопределена гримаса. Чувства се безпомощен.

— Истината е, че не знам как да го обясня по-ясно… Представете си шахматист, който гледа празна дъска. И следи по пясъка.

— Шегувате се с мен — усмихва се другият, като нагласява по-добре очилата си. — Това сигурно е загадка… Гатанка.

— Съвсем не, напълно съм сериозен. Дъска и следи, както ви казвам.

— И какво още?

— Нищо повече.

— За нещо свързано с науката ли става дума?

— Не зная.

Учителят, който току-що е извадил от жилетката си емайлирана кутийка за енфие, понечва да я отвори, но се спира.

— С какво е свързана тази дъска?

— И това не зная. С Кадис, предполагам. И с мъртвото момиче на плажа.

— Да му се не види, приятелю — Барул смръква шипка енфие. — Много сте загадъчен този следобед. Кадис ли е шахматната дъска?

— Да. Или не… Е, горе-долу.

— Кажете ми кои са фигурите.

Тисон се оглежда. Вижда около себе си точното отражение на живота в обсадения град; дворът и салоните на заведението гъмжат от жители на Кадис, търговци, безделници, бежанци, студенти, духовници, чиновници, журналисти, военни и депутати от кортесите^[36], които наскоро са се преместили в Кадис от остров Леон. Тук има мраморни еднокраки масички, дървени маси и маси от ракита, столове с плетени облегалки, пепелници, медни плювалници, само няколко кани с шоколад и много кафе, такъв е обичаят тук: неимоверното количество кафе, смляно в кухнята и поднасяно много топло, изпълва въздуха с аромата си, по-силен дори от тютюневия дим, обгърнал всичко в сив облак. Посетителите на кафене „Корео“ са мъже — жените нямат право да влизат тук, освен по време на Карнавала — независимо от произхода и положението им. Някои от посетителите са облечени бедно, като емигранти без средства, други са с дрехи по модата, трети със стари, умело закърпени сюртуци, виждат се и черни ботуши, и пробити подметки, ярките мундири на местните доброволци и излинелите, изкърпени униформи на флотските офицери, които не са получавали заплата от година и половина. Хората се поздравяват или се подминават, събират се, водени от общи вкусове, обща неприязън или интереси; разговорите се прехвърлят от маса на маса, спорят по написаното във вестниците, играят на билярд или шах, убиват времето сами или в компания, обсъждат войната, политиката, жените, цената на кампешевото дърво, тютюна и памука, или последния пасквил срещу този, онзи, срещу когото и да е, публикуван благодарение на отскоро съществуващата свобода на печата, която мнозина приветстват, но не са малко и онези, които я ругаят.

— Не зная кои са фигурите — казва Тисон. — Те, предполагам. И ние.

— Французите ли?

— Навярно. Не изключвам възможността те да имат нещо общо с това.

Учителят Барул е все така озадачен.

— С кое?

— Не знам какво да ви кажа. С това, което се случва.

— Разбира се, че имат нещо общо. Нали са ни обсадили.

— Нямам предвид това.

Барул сега го наблюдава внимателно, приведен към масата. Накрая съвсем непринудено взема чашата с вода, която Тисон не е докоснал, и пие бавно. След като свършва, попива устата си с кърпа, която вади от джоба на сюртука си, гледа празната шахматна дъска и пак вдига очи. Познават се достатъчно добре, за да знае кога събеседникът му говори сериозно.

— Следи в пясъка — повтаря той бавно.

— Точно така.

— Може ли да уточните още малко?… Би било от полза.

Тисон клати неуверено глава.

— Сякаш има нещо общо с вас. С нещо, което сте направили или казали преди време. Затова ви го разказвам.

— Ама че работа, скъпи приятелю… Всъщност не ми разказвате нищо!

Нов гръм, този път далечен, прекъсва разговорите. Детонацията, приглушена от разстоянието и сградите, кара стъклата на прозорците на кафенето да потреперят леко.

— Тази падна далеч — казва някой. — Към пристанището, и избухна.

— Мръсни французи — отбелязва друг.

Този път само неколцина излизат от любопитство на улицата. След малко един от тези, които се връщат, споменава, че бомбата е паднала при стените на града от външната страна, до кулата на катедралата „Санта Крус“. Няма нито жертви, нито щети.

— Ще видя какво мога да си спомня — обещава Барул, не особено уверено.

Рохелио Тисон се сбогува с учителя, взема шапката и бастуна си и излиза на улицата, където дневната светлина вече гасне, слънцето е паднало ниско и обагря в червено варосаните кули по терасите на покривите. Още има хора по балконите, взиращи се към мястото, където е паднала последната бомба. Една дрипава жена, миришеща на вино, която го познава, се отбива от пътя си, промърморвайки нещо под носа си. Стари обиди. Преструвайки се, че не я чува, комисарят се отдалечава нагоре по улицата.

Бели и черни пешки, подсказва му интуицията. Това е сюжетът. А Кадис е шахматната дъска.

 

 

Работата на препаратора не означава само изсушаване, това е и създаване на подобие на живот. С тази мисъл и с шивашкия метър в ръка, мъжът в сива престилка, препасан отпред с мушама, се заема с препоръчваната от науката и изкуството подготовка. С дребен, ситен и чист почерк той отбелязва в една тетрадка всеки резултат: дължината от ухо до ухо и от главата до опашката. После, с пергел, измерва разстоянието от вътрешния до външния ъгъл на всяко око и записва цвета, който е тъмнокафяв. Когато накрая затваря тетрадката, той се оглежда и се убеждава, че светлината, идваща откъм полуоткрехнатата врата с многоцветни стъкла, която води към стълбите за терасата, започва да намалява. Така че запалва една газова лампа, поставя стъкления глобус и оставя пламъка висок, за да освети добре кучешкия труп, проснат на мраморната маса.

Моментът е деликатен. Много деликатен. Едно лошо начало може да провали всичко. Космите на животното ще започнат да падат с времето или някоя ларва или яйце на насекомо, скрити в пълнежа от кълчища, груба вълна и суха морска трева ще съсипе целия труд. Такива са границите на неговото изкуство. Светлината на запалената в кабинета лампа показва как са погрознели от изминалото време някои от експонатите, осветявайки неточности спрямо естествения вид, обезцветявания вследствие на светлина, прах или влага, промяна на цвета поради употреба на прекомерно количество винен камък или вар, или поради използването на некачествени лакове. Това са границите на науката. Тези провалени творения, грехове на младостта и неопитността, все пак продължават да стоят там, като свидетели или напомняния за това колко опасни могат да бъдат грешките при това занимание, както впрочем и при всички останали: свити мускули, заради които се губи формата, обичайна за животното, не особено естествени пози, небрежно завършени усти и човки, пропуски в разполагането на арматурата, непохватно ползване на иглата за наместване на счупено или изкълчено… Всичко се среща сред четирите стени на този кабинет, в който войната и положението в града водят до невъзможност да се работи, както трябва. Все по-трудно става намирането на нови екземпляри, които да си заслужават усилието, и не остава друго, освен да се рискува с наличните. Скок със затворени очи. Импровизация с екземплярите и със средствата.

Препараторът се приближава до един черен шкаф, намиращ се между отворената врата на стълбите, водещи към терасата, една печка и една витрина, от която рис, кукумявка и маймуна гледат към кабинета с неподвижни очи от хартиена каша и стъкло. Там, измежду различните инструменти, той избира една стоманена пинсета и скалпел с дръжка от слонова кост. Връща се с тях при масата и се навежда над животното: младо куче, средно голямо, с бяло петно на гърдите, което се повтаря на челото. Хубави зъби. Добър екземпляр, по чиято недокосната козина отровата, която го е убила, не е оставила следи. На светлината на лампата, много внимателно и сръчно, препараторът изважда очите с пинсетите, реже очния нерв със скалпела, почиства и напръсква празните очни кухини със смес от стипца, танин и минерален сапун, която държи в едно хаванче. После запълва дупките с топки от памук. Накрая, след като се е убедил, че всичко е наред, поставя животното по гръб върху масата, запушва всички телесни отвърстия с груба вълна, раздалечава лапите и като прави разрез от гръдната кост към корема, започва да го одира.

В единия край на кабинета, под поставени на стойки на стената чучела на фазан, сокол и брадат орел, в полумрака трудно се различава картата на града, разтворена върху едно бюро: голяма, печатана карта, с двоен мащаб, отбелязан долу в ъгъла, във френски тоази и в испански вари^[37]. Върху нея има компас, линии и ъгломери. Картата на града е прорязана от странни прави линии, очертани с молив, които се разтварят като ветрило от една точка на изток, и е осеяна с кръстчета и кръгчета, подобно на зловещи белези от едра шарка. Човек би казал, че това е паяжина, простряна над града, в която всяка точка и маркировка напомнят за уловено или погълнато насекомо.

Бавно се смрачава. Докато препараторът реже кожата на кучето на светлината на лампата, отделяйки я внимателно от плътта и козината, откъм терасата се чува гукането на гълъби.