Артуро Перес-Реверте
Обсадата (19)

18.

Мъглата пречи доста на Рохелио Тисон. По шапката и сюртука, закопчан до тънката вратовръзка, се стича влага и когато той прокарва ръка по лицето си, усеща, че мустаците и бакенбардите му са мокри. Потискайки желанието да пуши, полицаят изругава тихо, дълго и изчерпателно, между две прозевки. В нощи като тази Кадис сякаш потъва наполовина в морето, което го заобикаля, като че ли разделителната линия между водата и сушата вече не е ясно определена. В стелещия се полумрак, разреден от сиянието на сивкавата лунна светлина, очертаваща с тесен, светъл ореол сградите и уличните ъгли, мъглата мокри калдъръма и железните решетки на прозорци и балкони, а градът заприличва на призрачен кораб, заседнал в края на провлака.

Както обикновено, Тисон е приготвил грижливо капана. Предишните провали — това е третият опит за месеца и осмият, откакто е започнал, — не са го обезкуражили. Един-единствен уличен фенер огрява част от варосания зид на манастира „Сан Франсиско“, продължаващ до ъгъла с улица „Крус де Мадера“. Там разсеяната, лека и ниска мъгла се сгъстява и превръща в плътен полумрак с кътчета, потънали в непрогледна тъмнина. От половин час, след като е прекарала доста време на отсамната страна на площада, стръвта се движи в другата част. Ловците са разпределени по подходящи места и покриват околностите: шестима агенти, Кадалсо е един от тях, почти всички млади и бързоноги, всеки снабден със зареден пистолет и свирка, за да поиска помощ при преследване или някакви инциденти. Комисарят също носи своя двуцевен пистолет, готов за стрелба, под полите на сюртука си.

Преди малко са прозвучали три далечни експлозии от страната на „Сан Хуан де Диос“ и Пуерта де Тиера, но сега цари пълна тишина. Подслонен в един вход близо до ъгъла с „Консуело Виехо“, Рохелио Тисон си сваля шапката и обляга глава на стената. От стоенето неподвижен в тази нощна влага го болят костите, но не се осмелява да помръдне, за да не привлече нечие внимание. Лунното сияние и горящият край манастирския зид фенер хвърлят слаба сивочервеникава светлина от тази страна на площада, която се умножава до безкрай в милионите капчици вода в атмосферата. Примирен, комисарят сменя позата, прехвърляйки тежестта от единия на другия крак. Вече съм прекалено стар за подобни неща, мисли той раздразнено.

Не е имало убийства от нощта, в която Рохелио Тисон преследва убиеца, докато изгуби следите му. Не е сигурен в причината. Или онзи се е уплашил от инцидента, или е доловил намесата на комисаря, действащ на местата на бомбените попадения и разполагащ примамки — млади проститутки, какъвто е случаят и тази вечер, — и това може да е объркало неговия начин на действие, странната схема на изчисленията и предвижданията му. Понякога Тисон се измъчва, мислейки, че престъпникът навярно няма да опита повече нищо и тази идея го кара да затъва в крайно, яростно отчаяние. Въпреки изминалото време, безполезността на усилията и многобройните безсънни нощи, инстинктът му повтаря, че е на правилен път, че перверзната чувствителност на убиеца съвпада в известна степен с неговата и че пътищата на единия и другия непрекъснато се засичат по странната карта на града, който двамата споделят. С изпито лице, с трескави очи от непрестанното безсъние и литрите кафе, разтърсван от натрапчивата мисъл, превърнала се в основен мотив на работата и живота му, Тисон от известно време живее, озъртайки се, недоверчив, агресивен, душещ въздуха като обезумяло ловджийско куче в търсене на неуловими знаци, чийто код знаят само той и убиецът. Убиецът, който сигурно обикаля наоколо, въпреки всичко, гледа примамките отдалече, но не се осмелява да сложи глава в капана, който ще щракне. Дебне, потаен и жесток. И дори — може би и тази нощ, — наблюдава стражите и само чака да се откажат от наблюдението. Или пък, казва си друг път полицаят, шахматната партия вече се играе на различно ниво, превърнала се е в морално и умствено противоборство. Дуел между две болезнено изострени съзнания. Приличат на двама шахматисти, които нямат нужда да движат фигурите, за да развият следващите ходове на увляклата ги партия. В такъв случай е само въпрос на време един от двамата играчи да допусне грешка. Тази възможност, доколкото се отнася до него, плаши Тисон. Никога не се е страхувал толкова, че ще се провали. Знае, че няма да може да поддържа безкрайно ситуацията, че критичните точки в града са прекалено много. Има твърде много случайност във всичко това и нищо не пречи на убиеца да действа на едно място, докато той го дебне на друго. Да не говорим пък за това, че френският артилерист, сътрудничещ от другата страна на залива, може всеки момент да се измори от играта и да я зареже.

Шум от стъпки отеква по влажната настилка. Рохелио Тисон се спотайва във вътрешността на входа, скриващ още повече присъствието си. Двама мъже с груби жакети и барети минават под мъглявата светлина на фенера при манастира и се отдалечават към кръстовището на „Крус де Мадера“ и „Камино“. Приличат на млади „махос“, вървят близко един до друг. Невъзможно е да види лицата им. Комисарят ги следи с поглед, докато изчезват в другия край: там, където преди две седмици Тисон стоя неподвижен цяла нощ, озъртайки се, погълнат от отсъствието на звук и странната промяна в свойствата на въздуха, сред пустотата, сякаш под въображаем похлупак, където комисарят прониква с извратеното задоволство на човек, потвърждаващ наличието на друго, тайно пространство в града. Наличието на геометричната скица, невидима за останалите, на плана, чиито детайли споделя единствено с убиеца.

Сега му се струва, че вижда една жена да се движи в мъглата. Несъмнено става дума за стръвта — тя върви, спазвайки указанията, към отсамния край на площада: шестнайсетгодишно момиче, което Кадалсо намери на „Мерсед“, а комисарят дори не си е направил труда да научи името му. След миг става ясно, че наистина е то. Върви бавно покрай стената на манастира, за да се вижда на светлината, както са й казали да прави, после се връща към тъмната зона. Отегченият й, професионален вървеж не допада на полицая. Това няма да сработи, казва си той, докато наблюдава силуета на момичето, очертаващ се в мъглявия полумрак. Мисълта го удря като плесница. Прекалено очевидно е всичко, да му се не види. Прекалено недодялано. На този етап, вече повтаряна, тази тактика прилича на поставянето на цяла буца сирене, ясно забележима, в капан за мишки: колкото и малко да е обикалял убиецът из града през предишните нощи, все ще знае достатъчно, че да не се хване на въдицата. Отново, мисли си Тисон, царят ми е избутан в някой от ъглите на шахматната дъска и смехът на другия отеква из града. Няма вихри, няма бомби. Би трябвало да отида да си легна и най-после да приключа с всичко това. Уморен съм. До гуша ми дойде.

За момент се замисля дали да не излезе от укритието си, да запали пура, да изпъне крака и да се отърси от проклетата мъгла, просмукваща се чак до костите му. Само професионалното търпение го възпира. Примирението на занаята. Момичето е стигнало до лампата и след като постоява малко там, се обръща, за да извърви обратния път. А от мъглата, сгъстяваща се в дъното на площада, е изникнала сянка. Тисон, застанал нащрек, забелязва, че става дума за мъж, който е сам и се движи покрай манастирския зид и който, приближавайки се към младата жена, се дръпва настрани, за да й направи път. Носи кръгла шапка и тъмно, късо наметало. Разминава се с момичето, без да го погледне, без да разменят дума и продължава напред, приближавайки към входа, където е скрит полицаят. В същия миг, още преди онзи да е стигнал до него, отдалече, откъм улица „Крус де Мадера“ отеква мъжки вик, хриплив и силен — според комисаря това е гласът на Кадалсо. Секунда по-късно затрептяват острите трели на силно изсвирване, последвано от още едно и после трето. Слисан, Тисон гледа жената, която се е спряла, все още осветявана от разсеяната светлина на уличния фенер и се взира към тъмната част на площада. Какво става, по дяволите, пита се той. Защо са този вик и изсвирванията? Най-сетне реагира, напускайки забързано укритието си, стиснал здраво бастуна. Тогава се случват две неща: щом го вижда да се появява, момичето, — което знае за присъствието му в тази част на площада, — се хвърля уплашено към него. Същевременно мъжът, който всеки момент е щял да се размине с Тисон, свежда глава и побягва. За един кратък миг комисарят остава смутен. Инстинктът му на полицай автоматично прави избор и го кара да се съсредоточи върху бягащия мъж. И тогава го разпознава. Бягаше по същия начин през нощта по стръмнината на „Мутра“, докато Тисон го преследваше: на подскоци, бързо, тихо и с приведена глава. Откритието парализира за момент комисаря: достатъчно, за да може другият да го подмине бързо и да продължи да тича надолу по улицата, в мъглата, с нахлупена шапка, а късото наметало се вее зад гърба му, подобно на крилете на хищна нощна птица. Тогава, забравяйки за изсвирванията и момичето, полицаят вади малкия пистолет, дърпа назад двойния ударник, прицелва се светкавично и натиска единия от двата спусъка.

— Дръжте убиеца! — крещи той след изстрела. — Дръжте убиеца!

Или куршумът е ударил на месо, или беглецът се подхлъзва на мокрия калдъръм: Тисон го вижда да пада и да се вдига отново, с учудваща пъргавина, на самия ъгъл с улица „Сан Франсиско“. Сега полицаят тича само на няколко крачки след него. Движи се по наклона надолу и това помага. Внезапно беглецът завива надясно и се изгубва от погледа му. Тисон го следва тичешком, но щом завива, вижда само празна улица в сивия мрак на мъглата, мокреща всичко. Невъзможно е, решава той, да е стигнал до другия край. Спира се, опитва да си поеме въздух, да се успокои и да прецени ситуацията. Когато подрежда мислите си, установява, че се намира във високия участък на улица „Балуарте“, която пресича „Сан Франсиско“. Цари пълна тишина. Тисон вади от джоба си свирката и я вдига към устните си, но след кратко двоумене се отказва да я използва засега. Много внимателно, стараейки се да стъпва първо на пета, а после на цялото стъпало, за да не вдига шум, бдителен като ловец, той поглежда на едната и на другата страна, с пистолет в дясната ръка и бастуна в лявата, почти оглушал от пулса, отекващ в тъпанчетата му. Натъква се на затворени врати и празни входове — много хора ги оставят отворени през тази част на годината, — отчаян, ругаейки през зъби, той е сигурен, че е изгубил партията. Една от последните къщи, отляво и близо до ъгъла, е с отворен вход, дълъг и дълбок, нещо като дълго преддверие, затворено към двора с обичайната желязна врата в дъното. Тисон се опира предпазливо на влажната стена и надниква в тъмното, за да огледа вътрешността. В същия миг една сянка изскача изведнъж, блъска го настрани и се втурва по улицата, не преди полицаят да е изстрелял от упор втория заряд на пистолета си, толкова отблизо, че плащът на непознатия скрива краткото лумване, а от гърлото му се изтръгва почти животинско стенание, отчаяно и яростно. Олюлял се от удара, Тисон пада на земята и удря лакътя си. Изправя се с усилие и хуква след беглеца, който е свил зад ъгъла, но щом стига до него, вижда пустата улица в мъглявата светлина на лунния ореол. Преследваният сякаш отново е погълнат от мъглата. Потискайки порива да продължи да тича, комисарят спира, поема дълбоко въздух и размишлява. Невъзможно е онзи да е успял да стигне до другия ъгъл, заключава той. Улицата е твърде дълга. При това част от нея е заета от църквата „Росарио“. Това означава, че вместо да продължи да тича, беглецът е потърсил убежище в друг вход, а те не са много в този участък. Мястото може да е случайно подбрано, но може и да живее тук, в някоя от близките къщи. Възможно е и да е ранен. Сигурно му е необходимо временно скривалище, за да огледа раната си. За да си почине малко и да възвърне силите си. Или за да издъхне. Без да изпуска нито за миг от очи улицата, полицаят оглежда къщите една по една, като междувременно се опитва да си представи какво би направил онзи. Убеден е, че хората му са чули изстрелите и няма да се забавят много. Този път стана, заключава той. Сега вълкът вече е пуснал кръв на плячката и не възнамерява да я остави да избяга. Преди всичко трябва да се обкръжи мястото, а за целта е необходимо време. После да се затвори мрежата. Никой да не излиза от района, без да е обискиран от главата до петите.

Спрял в мъглата, Тисон прибира пистолета в джоба си, вдига свирката към устата си и изсвирва дълго, три пъти. После запалва пура и чака хората му да дойдат. Докато чака, се опитва да подреди фактите. Да реконструира всичко. Тогава си задава въпроса какво е станало преди това, в неосветената част на площада. Какъв беше онзи вик на Кадалсо, ако наистина е бил той, и каква бе причината за първите изсвирвания.

 

 

В приемната на партера, сред морските гравюри в рамки, окачени над ламперията от тъмно дърво, лекото тиктакане на английския часовник с махало запълва мълчанията. Те са много и тревожни, изпълнени с недоумение и ужас. Седнала на тапицирания с телешка кожа стол, Лолита Палма мачка носна кърпичка между пръстите си. Скръстила е ръце в скута си, върху тъмносинята сутрешна рокля, с копчета от черен кехлибар от талията до яката.

— Как я открихте? — пита, потръпвайки.

Полицаят — комисар Тисон, така се е представил, — седи на самия ръб на дивана, с изпънат гръб, поставил шапката от едната си страна, с бастун, опрян на коленете. Кафявият му, зле скроен сюртук е толкова омачкан, колкото и панталоните му. Лицето му изглежда изпито, има тъмни кръгове под очите, брадата му е набола под буйните бакенбарди, сливащи се с мустаците. Несъмнено е имал тежка нощ. Безсънна и уморителна. Силният, орлов нос му придава прилика с хищна птица. С безмилостен орел, опасен и изтощен.

— Случайно, в двора на склада за дърва… Един от нашите хора влязъл, за да се облекчи и видял трупа на земята.

Говори, гледайки я в очите, но тя усеща напрежението му. От време на време полицаят хвърля бърз поглед към часовника на стената, като че ли мисълта му бяга другаде. Би могло да се каже, че желае да съкрати разговора. И въобще цялата досадна процедура, задържаща го там.

— Беше ли много… малтретирана?

Мъжът разперва ръце в неопределен жест.

— Не е изнасилена, ако това имате предвид. Що се отнася до останалото… Е… Не е била приятна смърт. Но и никоя смърт не е приятна.

Замълчава, като оставя Лолита Палма да си представи останалото. Тя потръпва отново. Все още не може да повярва. Неволно изпитва чувството, че пред нея внезапно се е раззинала бездна. Изпълнена със страдание и черен ужас.

— Беше още почти дете — шепне тя недоумяваща.

Продължава да мачка кърпичката. Не иска да проявява слабост и досега е успяла. Не и пред този човек. Нито пък пред някой друг. Братовчедът Тоньо, който е дотичал веднага щом е научил, е съкрушен. Той е горе с Кура Вилчес и други приятели и съседи. Отпуснал се е на едно кресло и плаче като малко дете.

— Заловихте ли виновника?

Същият жест като преди. Въпросът като че ли задълбочава неудобството на комисаря.

— С това се занимаваме в момента — произнася той безизразно.

— Онзи ли е, който е причинявал същото и на други жени?

— Рано е да се каже със сигурност.

— Разбрах, че малко след това на същото място е паднала бомба… Вярно ли е, че е убила двама човека и е ранила тежко трима?

— Така изглежда.

— Какво нещастно съвпадение.

— Много нещастно. Да.

Лолита Палма долавя, че полицаят оглежда разсеяно гравюрите по стените, сякаш иска да промени насоката на разговора.

— Защо момичето е излязло от къщата?

Тя му обяснява накратко: отивала по работа, до аптеката на „Крус де Мадера“. Икономът, Росас, е на легло, болен е. Трябвало да се купят някакви лекарства и помолил Мари Пас да отиде да ги купи.

— Сама и по това време?

— Не беше много късно. Около десет или малко по-рано. А и аптеката е съвсем наблизо, на три преки… Ако изключим френските бомби, това винаги е бил спокоен квартал. Много приличен и безопасен.

— Никой ли не се е разтревожил, че не се е прибрала?

— Не сме си дали сметка. Вече бяхме вечеряли… Икономът беше заспал в стаята си, аз бях горе, в кабинета си. Не мислех да слизам и нямах нужда от нея.

Замлъква, като си припомня предната вечер: тя в кабинета си на горния етаж, неподозираща какво се случва с нещастното момиче. Заета, до много късно, с официалната документация, свързана с връщането на „Марк Брут“ и загубата на „Кулебра“. Движеща се като бездушен автомат, избягваща да мисли за нещо друго, освен практичните страни на въпроса. Със сухи очи, и много бавно биещо сърце. И въпреки всичко, на моменти се показваше на прозореца, сред сандъчетата с папрати, и гледаше луната, плаваща в своя мъглив ореол. Спомняше си очите на Пепе Лобо с цвят на мокро грозде. Признайте, че искате твърде много от мен, бе казал той. На някое друго място по света аз…

— Ужасно е — въздиша тя. — Страшно.

Тонът на полицая звучи рутинно. Професионално и сухо.

— Имаше ли приятел?… Кандидати за женитба?

— Не, доколкото ми е известно.

— А роднини в Кадис?

Лолита Палма клати глава. Девойката, разказва тя, е от остров Леон. Скромно, почтено семейство. Работници в солниците. Бащата е добър човек. Казва се Фелипе Мохара. Служи в полка на доброволците на дон Кристобал де ла Кампа.

— Знае ли за случилото се?

— Изпратих кочияша ми да му съобщи, носи мое писмо, за да го пуснат началниците му да дойде… Горкият човек!

Тя замлъква, съкрушена. Очите й най-сетне са овлажнели. Представя си болката на семейството. Злочестата майка. Малкото й момиче, убито по такъв ужасяващ начин. На седемнайсет години.

— Невероятно. Страшно и невероятно. Истина ли е това, което ми разказаха? … Че е измъчвана, преди да бъде убита?

Полицаят не казва нищо. Само я гледа безизразно. Сега тя усеща как една сълза се спуска неудържимо към брадичката й.

— Господи — изтръгва се стон от устните й.

Срамува се, задето показва слабост пред чужд човек, но не може да се овладее. Собственото й въображение я измъчва. Горкото момиче.

— Кой би могъл…

Думите я задавят. Бентът е разкъсан, сълзите потичат обилно и мокрят лицето й. Комисарят се чувства неловко и пак отклонява поглед. Накрая взема бастуна и шапката си и се изправя.

— Всъщност, сеньора — казва той почти ласкаво, — би могъл да бъде всеки.

Тя се вглежда в него от стола си, без да разбира. За какво говори, мисли си тя. Какво иска да каже?

— Надявам се, че ще намерите убиеца.

Почти животинска гримаса разкривява устата на мъжа. В единия й ъгъл проблясва златен зъб. Кучешки зъб.

— И какво ще направите с този изверг?

Суровият и студен поглед на мъжа преминава през Лолита Палма, сякаш достига някъде другаде, много надалеч. На смътни, необясними места, които само той може да види.

— Ще му се въздаде справедливост — отговаря той много тихо.

 

 

Цялата светлина на Юга сякаш се е събрала в това пространство от няколко стъпки, под едно толкова чисто небе, че синевата му наранява очите. Улица „Росарио“ не изглежда като снощи: бели варосани стени и други, златисти, от черупков варовик и саксии с мушката по балконите. Сред тези ярки сияния, неугледен, потен, със следи от безсъние по лицето, помощникът на Рохелио Тисон свежда глава подобно на огромно и тъпо куче.

— Кълна ви се, че правим всичко възможно, сеньор комисар.

— А аз се кълна, че ще ви убия, Кадалсо… Само да е избягал, ще ви изтръгна очите и ще се изпикая в кратуните ви.

Агентът примигва със свъсени вежди, като сериозно премисля доколко преувеличено и доколко реално е това, което го заплашва. Като че ли не вижда ясно границата.

— Претърсихме улицата, къща по къща — казва накрая. — От него няма и следа. Никой нищо не знае. Никой не го е видял. Единственото, в което можахме да се убедим е, че е ранен. Добре сте го подредили.

Тисон отива малко напред, полюшвайки бастуна. Бесен е. Има дежурни на двата края на улицата и на вратите на някои къщи: двайсетина агенти и полицаи са разпределени из квартала, обхождайки всичко под любопитните погледи на съседите от балкони и прозорци. Кадалсо посочва един вход близо до ъгъла.

— Когато се е подпрял там, е оставил кървава следа. Има и още една, по-нататък.

— Проверихте ли дали не е някой от живущите тук?

— По общинския регистър и списъка на обитателите на квартала. Име по име — Кадалсо посочва показалите се хора. — Тук никой не е ранен. И никой не е излизал снощи след десет часа.

— Това е невъзможно. Аз самият го притиснах на това място. И не съм помръдвал оттук, докато не дойде ти със свирката и всички тези некадърници.

Отишъл е до входа и сега наблюдава кафеникавото петно на варосаната рамка. Три пръста и дланта на една ръка. Поне, мисли си той със злобно удовлетворение, един от изстрелите му е попаднал на месо. Птичката има олово в крилото.

— Не може ли да се е измъкнал в мъглата, сеньор комисар!

— Казвам ти, че не е, по дяволите. Следях го отблизо, не би имал време да стигне до края на улицата.

— Опънали сме кордон около двете карета от къщи, надясно и наляво.

— И избите ли огледахте?

Жестът на агента подсказва, че съмнението го обижда. Познава добре тези тайни на занаята.

— Всичко е пресято като през сито. Дори дърветата и въглищата сме разместили.

— А терасите?

— Всички са проверени. Една по една. Още има хора горе, за всеки случай.

— Не може да бъде.

— Вие го казвате.

Тисон удря нетърпеливо по земята с края на бастуна.

— Сигурен съм, че нещо сте объркали.

— Казвам ви, че не е това. Повярвайте ми. Всичко е направено, както заповядахте. Аз самият се уверих в това — агентът се чеше смутено по главата. — Ако поне му бяхте видели лицето…

— Да му го беше видял ти, когато мина под носа ти. Идиот такъв.

Другият навежда наскърбено глава. Не толкова от обидата, колкото от съмненията на началника си. Рохелио Тисон оставя помощника си и тръгва надолу по улицата, като се оглежда на всички страни.

— Някой се е разсеял — мърмори той. — Сигурен съм.

Другият мъж е тръгнал унило след него. Следва го, както бито, но вярно куче следва господаря, който го бие.

— Всичко може да се е случило, сеньор комисар — отстъпва той накрая. — Но ви се кълна, че съм направил най-доброто, което е по силите ми. Снощи обкръжихме всичко много бързо. Няма как да е стигнал далеч.

Наблизо се разнася грохот. Една бомба току-що е паднала на площад „Палийеро“. Кадалсо изсумтява тежко, загледан в онази посока, а повечето зяпачи се прибират от балконите и прозорците. Безразличен, съсредоточен в собствената си работа, Рохелио Тисон е стигнал до фасадата на църквата „Росарио“. Подобно на много други църкви в Кадис, тя не е отделена от останалите сгради на улицата, а е свързана с тях с един общ корниз. Само кулите изпъкват над масивната, широко отворена входна порта. Снощи вратата беше затворена. Тисон надниква в помещението, оглежда амвона и страничните кораби. В дъното, под образа на олтара, над дарохранителницата, гори кандило.

— Освен това — продължава Кадалсо, заставайки до него, — ако позволите да отбележа, аз самият приех това… като личен въпрос. Само какво преживях, когато влязох да пикая в двора и се натъкнах на бедното момиче… Иисусе. Вие чухте как извиках, предупреждавайки хората. И добре, че вие се оказахте близо до онзи тип. Ако ли не, щеше пак да избяга.

Комисарят клати глава, невярващ и ядосан. Колкото повече часове минават, толкова повече всичко замирисва на провал. Познат мирис. А това е повече, отколкото може да понесе.

— Така или иначе избяга. Какво значение има това, че бях там?

Агентът вдига ръка, недодялан, както обикновено. За момент Тисон решава, че ще я отпусне на рамото му. Ще му счупя главата с един удар с бастуна, мисли си той. Ако го направи.

— Не говорете така, сеньор комисар — видял изражението на началника си, другият пресича движението си наполовина. — Все има някакъв начин. С куршум в тялото, както е той, не може да стигне далече… Все някъде ще трябва да спре, за да се лекува. Или да се скрие.

Дори нямам сили да ругая, заключава Тисон. Толкова съм уморен. Толкова ми е дошло до гуша от всичко това.

— Все някъде, казваш.

— Точно така.

Надолу по улицата, до портата на „Росарио“ се намира параклисът „Санта Куева“. Под триъгълния фронтон на входа, вратата е отворена.

— Търсихте ли и тук?

По лицето на Кадалсо се изписва горчивина. Отново това обидно съмнение, казва сякаш той.

— Естествено.

Рохелио Тисон наднича за миг в притвора, хвърля разсеян поглед, канейки се да продължи пътя си. Изведнъж, точно когато се кани да си тръгне, нещо привлича вниманието му и го принуждава да погледне пак. Нещо, намиращо се край лявото крило на двойната стълба, която води в подземието. Комисарят го познава като всеки кадисец, защото съставлява част от обичайната декорация на помещението. Там е открай време, или почти открай време. Обаче обстоятелствата го карат да погледне на него от различен ъгъл. Изненадващ ъгъл.

— Какво става, сеньор комисар?

Рохелио Тисон не отговаря. Продължава да гледа, парализиран от учудване, картината, намираща се край лявото крило на стълбата, над пода с плочки в черно и бяло, точно като шахматна дъска. Ecce Homo^[1] — изображение на сцена от Страстите Христови, едно от многото из църквите на града, както и в тези на Андалусия и цяла Испания. Изображението в „Санта Куева“ е особено впечатляващо: Иисус стои, привързан за стълб, между Ирод и Пилат, плътта му е разкъсана от безброй алени рани, набраздена от кървавите дири, останали след бичовете на палачите. Лицето е разкривено във върховен израз на безпомощност и неимоверно страдание. И тогава, сякаш някой разкъсва воал в мислите му, комисарят си дава сметка какво означава това. Какво представлява то. В подземието на „Санта Куева“ има частен параклис, който се отваря подобно на изба под малката църква. Основан е преди повече от трийсет години от свещеник от благородно потекло, вече покойник — отец Сантамария, маркиз Де Валдеиниго. В параклиса се срещат представителите на едно добре познато в града религиозно братство: хора с пари и високо обществено положение, много старателни в съблюдаването на изискванията на чистата католическа вяра, не допускащи и най-малките отклонения от догмата. Три пъти в седмицата членовете на братството изпълняват благоговейно и с крайно усърдие традиционните благочестиви обреди. Което включва и самобичуване. За подчинение и умъртвяване на плътта.

— Какво има в пещерата? — пита Тисон.

Смутено мълчание, което трае точно три секунди. Тисон не гледа помощника си, а се взира в квадратчетата на пода пред изображението на Христос.

— Пещерата ли?

— Да, пещерата. Има параклис горе и пещера долу. Затова се казва така… разбираш ли?… „Санта Куева“^[2], защото долу има пещера. Да не искаш да ти го нарисувам?

Агентът пристъпва ту на единия си крак, ту на другия. Объркан е.

— Помислих си…

— Хайде, да видим. Кажи какво, по дяволите, си помисли.

— Вратите там, долу, са винаги затворени. Според пазача ключ имат само членовете на братството, двайсет и няколко души. Дори той няма.

— И какво?

— Ами това — другият вдига рамене. — Че никой не е могъл да влезе там снощи. Без ключ.

— Освен ако не е член на братството.

Ново мълчание, този път по-дълго и по-мъчително отпреди. Кадалсо гледа на всички страни, само не и към лицето на началника си.

— Разбира се, сеньор комисар. Но това са уважавани хора. Искам да кажа, че мястото е…

— Частно?… Свято?… Неприкосновено?… Извън всяко подозрение, това ли искаш да кажеш?

Огромното тяло на агента сякаш всеки момент ще премине в течно състояние.

— Е… Не чак толкова…

Тисон го прекъсва с вдигнат пръст.

— Слушай, Кадалсо…

— Кажете, сеньор комисар.

— Да вървиш на майната си.

Тисон забравя за агента. Сега го разтърсва продължителна ледена тръпка, която преминава в сдържана, тиха въздишка, в която дори се прокрадва задоволство. Първоначалният жест на изненада и последвалият го гневен изблик сега са заменени от съсредоточена вълча гримаса. От движения на обучено животно, най-сетне доловило — или хванало отново — топлата следа. Внезапно интуицията отстъпва място на увереност. Слизайки по стълбите под измъчения поглед на бичувания Христос, комисарят усеща как бавно и силно пулсира собствената му кръв, прогонвайки умората. Сякаш отново е минал през някое от онези невъзможни или неправдоподобни места, в които тишината става абсолютна, а въздухът изчезва. Стъкленият похлупак: вихърът, водещ до следващото квадратче на шахматната дъска, в която са се превърнали градът и заливът. Току-що е осъзнал този ход. И тогава, вместо да се разбърза, да изпусне радостен възглас или доволно изсумтяване пред съзнанието на уловената отново следа, комисарят прекосява по диагонал белите и черни плочки, без да отвори уста, много бавно, оглеждайки всичко, без да пренебрегва никоя подробност, докато приятно предчувствие гъделичка пръстите му, стиснали бастуна. Така се приближава до затворената врата на пещерата. Да можеше, минава му внезапно през ума, този миг на щастие никога да не свърши.

— Ако кажете, ще я отворя — предлага Кадалсо, който върви след него. — Въпрос на секунда е.

— Млъкни, мътните те взели.

Ключалката е обикновена, за голям ключ. Тисон вади от джоба своя комплект от шперцове и отваря вратата за по-малко от минута. Детска работа. Едно щракване и проходът е свободен, отворен към потънала в мрак пещера. Тисон никога не е бил там преди.

— Донеси една свещ от параклиса — нарежда той на Кадалсо.

Долу лъха на влага и застоял въздух: студът става все по-осезаем и обгръща Тисон, когато той влиза в пещерата, съпровождан от помощника си, който върви зад него, вдигнал високо дебела запалена свещ. Сянката на комисаря се плъзва към вътрешността и трепва по стените. Всяка стъпка отеква в пустота. За разлика от параклиса горе, пещерата е лишена от украса: стените й са голи. Именно тук всеотдайните членове на братството изпълняват своите ритуали. Свещта, която агентът държи, огрява череп и две кръстосани кости, нарисувани на стената под една от арките. Под тях има сухо, кафеникаво петно. Това е кръв.

— Света Дево! — възкликва Кадалсо.

Мъжът е свит в дъното на пещерата, в един от ъглите: тъмен силует, който диша тежко и простенва тихо, подобно на подплашен звяр.

 

 

— С ваше разрешение, капитане.

Симон Дефосьо отделя дясното си око от окуляра на телескопа „Долонд“, а образът на кулите на църквата „Сан Антонио“ още е отпечатан в ретината му: 2870 тоаза и така и не успях да ги преодолея, заключава тъжно той. Никоя френска бомба от падналите над Кадис не е стигала толкова надалече. Нито пък ще стигне занапред.

— Давай, Лабиш. Прибирай.

С помощта на двама войника сержантът демонтира телескопа, сгъва триножника и прибира всичко в калъфите. Останалите оптични инструменти от наблюдателната кула са качени на товарни двуколки. „Долонд“-ът е оставен за накрая, за да се проследят последните изстрели, дадени от Кабесуела. Последният е произведен от „Фанфан“ преди двайсет минути. Стофунтова бомба с инертен заряд, която не достигна желаната цел и едва премина стените. Печален финал.

— Ще заповядате ли още нещо, капитане?

— Не, благодаря. Можете да го отнесете.

Сержантът козирува и изчезва надолу по стълбата заедно с хората и съоръженията си. Гледайки през опустялата амбразура, Дефосьо забелязва димът, издигащ се вертикално — няма никакъв вятър — над голяма част от френските позиции в гаснещата светлина на падащата вечер. По дължината на цялата линия войските на императора напускат позициите си, изгарят съоръжения, запушват дулата на онези оръдия, които не могат да вземат със себе си и ги хвърлят в морето. Крал Жозеф е напуснал Мадрид, носят се и слухове, че генерал Уелингтън е влязъл в испанската столица, което поставя войската в Андалусия в затруднено положение. Нареждането е да търсят безопасност от другата страна на Деспеняперос. В Севиля са започнали подготовка за евакуация, потапят в реката запасите от барут на остров Картуха и разрушават, каквото могат, в леярната, артилерийската работилница и фабриката за селитра.

Целият Първи корпус отстъпва на север: катъри, каруци, талиги, натоварени с плячка от последните грабежи, конвои, превозващи ранени, интендантство и испански войници, които, макар и заклели се във вярност на крал Жозеф, са прекалено неблагонадеждни, за да бъдат оставени в тила. На частите, обсаждащи Кадис, е наредено да прикриват отстъплението с непрестанен обстрел от позициите при каналите на Чиклана и крайбрежните укрепления, започващи от Ел Пуерто и свършващи при Рота. Що се отнася до Кабесуела, само една малка батарея от три осемфунтови оръдия ще продължи да обстрелва до последния момент Пунталес, за да ангажира вниманието на врага. Останалата част от артилерията, която не може да се евакуира, ще бъде потопена във водата, в крайбрежната тиня или ще бъде изоставена със запушени дула на редутите.

Храаас. Бум. Храаас. Две испански оръдия раздират въздуха над кулата и ще избухнат близо до бараките, където в този час лейтенант Бертолди вече е изгорил цялата официална документация и ненужните бумаги. Симон Дефосьо, снишил глава, когато чува да минават гранатите, се изправя и хвърля последен поглед към неприятелското укрепление при Пунталес. С невъоръжено око — дистанцията е половин миля — може да се различи испанското знаме, което, надупчено от изстрели, се вее упорито и не е било свалено нито за ден по време на цялата обсада. Гарнизонът се състои от един батальон доброволци, артилеристи-ветерани и няколко англичани, които обслужват горната батарея. Пълното име на форта е Сан Лоренсо дел Пунтал и преди няколко дни, по време на честването на неговия светец-покровител, Дефосьо и Маурицио Бертолди видяха с учудване през далекогледа как строените защитници стоят твърдо по местата си по време на церемонията, неустрашимо, въпреки огъня, който сипеха по тях от Кабесуела, и приветстват с викове вдигането на знамето.

В дъното, вдясно, е Кадис. Капитанът съзерцава белия град, открояващ се на червеникавия фон на залеза: картина, която от толкова взиране в нея, през окуляра или по линиите на картата, познава по-добре от облика на дома и родината си. Симон Дефосьо не иска никога да се върне на това място. И неговият живот, също като живота на хиляди други мъже е пропилян през трийсетте месеца и двайсетте дни на обсадата: затънал в досада и безпомощност, гниещ сякаш в мръсната кал на някое тресавище. Лишен от слава, въпреки че тази дума му е безразлична. Лишен от успех, удовлетворение или печалба.

Храаас. Бум. Отново. И пак. Батареята на осемфунтовите оръдия продължава да обстрелва Пунталес, а испанското укрепление отвръща на огъня. Още неприятелски изстрели минават покрай обсерваторията, а капитанът, след като е привел отново глава, решава да си тръгне. По-добре да не предизвиква късмета си, мисли си, докато слиза по стълбата. Срещата с някой шрапнел в последния момент няма да е особено приятна. Така че той се сбогува мислено с панорамата, с 5574-те артилерийски изстрела на оръдия от различен калибър, дадени от Кабесуела срещу града: това фигурира в регистрите на операциите, обречени сега да събират прах във военните архиви. От тази цифра само 534 бомби са достигнали Кадис, в по-голямата си част са били инертни, запълнени с олово и без барут. Другите не са постигнали очаквания обсег и са паднали в морето. Щетите, нанесени на града също няма да спечелят на Дефосьо ордена на Почетния легион: няколко разрушени къщи, петнайсет или двайсет убити и стотина ранени. Хладното отношение на маршал Султ и главния му щаб, когато капитанът бе повикан да направи финалния баланс на операциите, не оставя място за съмнение. Дефосьо не вярва, че някой занапред ще го предложи отново за повишение.

В Кабесуела цари истински хаос. Всички отстъпления са такива. Тук и там се вижда по някое счупено съоръжение, търкалящо се на земята, части от лафети горят на клади, в които се мята всичко, което би могло да послужи на неприятеля. Един взвод сапьори, снабдени с кирки, лопати и брадви, рушат наред, а сапьорите от друг взвод, под командването на един офицер от инженерните части, насипват барут и катран и разполагат заряди и фитили, за да подпалят бараките. Останалите — пехотинци, артилеристи и моряци, с присъщата за обстоятелствата липса на дисциплина, кръстосват насам-натам: забързани и нагли, крадат каквото смогнат, товарят на талигите багажа и заграбеното в последните часове от близките села, защото сега началството не обръща особено внимание на мародерите, които насилват, грабят и убиват. Внушителният багаж на генералите, заедно с любовниците им испанки, настанени по колите, реквизирани в Чиклана и Ел Пуерто, е потеглил още преди време за Севиля със силен ескорт драгуни, а пътят за Херес е задръстен от каруци, кавалерия и войска, смесена с цивилни: семейства на френски офицери, семейства на местни жители, положили клетва за вярност към крал Жозеф и сътрудници на окупаторите, които се страхуват от отмъщението на сънародниците си. Никой не иска да е последен, нито да попадне в ръцете на партизаните, които вече се скупчват и мародерстват подобно на жестоки хищници, все по-дръзки, надушили плячка и кръв. Едва вчера двайсет и осем ранени и болни французи, изпратени без ескорт от Конил към Вехер, след като били заловени от местни хора, били затрупани със слама, залята с дървено масло, и изгорени живи.

Когато стига до подножието на стълбата, капитанът вижда, че четирима сапьори поставят заряди около подпорите на наблюдателната кула. Много е топло и от тях се лее пот, попиваща в сините мундири с черни ревери, докато слагат катрана и барута. Малко по-далеч офицерът от инженерните войски, дебел лейтенант, който бърше челото и врата си с мръсна кърпа, следи работата на хората си.

— Остана ли някой горе? — пита той Дефосьо, когато последният минава покрай него.

— Няма никой — отговаря артилеристът. — Кулата е изцяло ваша.

Другият кимва безучастно. Очите му са воднисти и безизразни. Дори не е козирувал, виждайки ранга на Дефосьо. После изкрещява някаква заповед. Докато се отдалечава, без да поглежда назад, капитанът чува щипенето на барута при запалването, последвано незабавно от пукота на пламъците, които плъзват по подпорите и стълбата. Когато стига до редута на гаубиците, вижда Маурисио Бертолди, който гледа към кулата.

— Отиват си две години от живота ни — отбелязва пиемонтецът.

Едва тогава капитанът се обръща да хвърли един поглед. Наблюдателницата се е превърнала във факла, горяща сред черен дим, който се извисява прав към небето. Онези от другия бряг, мисли си той, ще има на какво да се наслаждават тази нощ. Фойерверки от единия до другия край на залива: истинско тържество за раздяла, с барут, отпуснат от императора.

— Как са нещата тук?

Помощникът му прави двусмислен жест. Като че ли иска да каже, че изразите „върви добре“ или „върви зле“ не биха могли да обрисуват ясно събитията тук.

— Запушени са дулата на двайсет и петте четирифунтови оръдия, които изоставяме — докладва той. — Лабиш ще хвърли във водата толкова, колкото успее… Останалото е изгорено или натрошено.

— Какво става с багажа ми?

— Готов е и е натоварен, както и моят. Заминаха преди малко. С ескорта.

— Добре. Макар че вие и аз няма какво толкова да загубим, ако нещо се случи с него.

Двамата офицери се гледат. С тъжна и същевременно съучастническа усмивка. От дълго време са заедно и нямат нужда от повече думи. Двамата си тръгват оттук толкова бедни, колкото са дошли. Същото не важи за техните началници: тези хищни генерали, които отнасят потири от църквите и сребърни прибори от богатите домове, където са били настанени.

— Какви са заповедите за офицера, който остава с осемфунтовите оръдия?

— Да продължи да стреля, докато не си тръгнем всички оттук, да не би на маноловците да им хрумне да пристигнат преждевременно… В полунощ ще запуши дулата на всички оръдия и ще си тръгне.

Помощникът му се усмихва скептично.

— Надявам се да издържи дотогава и да не си плюе на петите по-рано.

— И аз се надявам на същото.

На брега, на две мили северозападно оттук, се чува силен грохот. Гъба от черен дим се издига над крепостта Санта Каталина.

— Тези също бързат — отбелязва Бертолди.

Дефосьо оглежда позициите на гаубичната батарея. Сапьорите са минали оттук: дървените лафети са съсечени с брадви, железните — демонтирани. Дебелите бронзови цилиндри лежат на земята, подобно на трупове сред кървав бой.

— Както вие се опасявахте, капитане, успяхме да вземем само три гаубици. Нямаме нито хора, нито транспорт… Трябва да оставим всичко друго.

— Колко хвърли във водата Лабиш?

— Една. Но вече няма как да закара другите до там. Сега ще дойдат сапьорите, за да сложат добър заряд вътре и да запушат дулата. Поне ще се опитаме да им отворим пукнатини, за да станат негодни.

Дефосьо скача долу, сред вършините и счупените дъски, и отива при оръдията. Боли го да ги вижда така. Горкият „Фанфан“ е там, паднал върху остатъците от лафета си. Полираното му бронзово тяло, дълго почти девет стъпки и една в диаметър, напомня на огромно, тъмно, подобно на кит, мъртво животно, изхвърлено на сушата.

— Това са само оръдия, капитане. Ще излеем нови.

— За какво?… За друг Кадис ли?

Развълнуван от странна печал, Дефосьо гали с върха на пръстите си белезите по метала. Отпечатъците от изливането, скорошните следи от удари с чукове по гнездата. Но бронзът е непокътнат: няма нито една пукнатина.

— Добри момчета — прошепва той. — Предани докрай.

Става, чувствайки се като началник, който предава и изоставя хората си. Огънят на осемфунтовите оръдия от долната батарея продължава. Една испанска граната, изстреляна от Пунталес, избухва на трийсет стъпки и го кара отново да приклекне, а Бертолди, с котешки рефлекси, скача през парапета и пада върху му, сред прелитащи много наблизо камъни и отломки. Почти в същото време се чуват викове там, където е паднала бомбата: някои нещастници са го отнесли, предполага Дефосьо, докато помощникът му и той стават и изтупват праха от себе си. Лош късмет, мисли си той. В последния момент, и то когато най-близките санитарни коли са в Херес. Още не се е разнесъл димният облак, когато виждат да се появяват върху насипа лейтенантът от инженерните войски с неколцина от хората си, носещи тежки сандъци с инструменти и взривни заряди.

— Тези проклетници сякаш се забавляват.

Като оставят „Фанфан“ и братята му на волята на сапьорите, капитанът и помощникът му напускат редута и прекосяват мостчето, отвеждащо до бараките, където вече всичко гори. Топлината на пожара е непоносима и създава впечатление, че от пламъците въздухът трепти в далечината, където разбъркани редици от конници, артилеристи и пехотинци, бутащи колички, натоварени с всякакви вързопи, се вливат в синьо-кафяво-сивия поток, носещ се бавно по пътя за Ел Пуерто. Дванайсет хиляди мъже се оттеглят.

— Чака ни още една разходчица — отбелязва Бертолди примирено. — До Франция.

— Страхувам се, че и по-далеч. Говори се, че сега е ред на Русия.

— По дяволите.

Симон Дефосьо поглежда назад за последен път, към далечния, недостижим град, залят от червеникавото сияние на залеза, който се спуска бавно над залива. Дано, мисли си той, онзи странен полицай най-после да е открил онова, което търси.

 

 

През тази нощ източният вятър е утихнал. Нито един повей на бриза не се долавя в горещия и нетрепващ въздух. Не се чува и никакъв шум. Само гласовете на двамата мъже, които разговарят тихо в полумрака, който не може да бъде прогонен от фенера, сложен на земята, сред боклуци и отломки в двора на замъка Гуардиамаринас. Точно до пролома в стената към улица „Силенсио“.

— Не искайте толкова много от мен — казва Иполито Барул.

Застанал до него, Рохелио Тисон замълчава за миг. Не моля за нищо, отговаря накрая. Само за вашата версия на събитията. Вашият поглед по темата. Вие сте единственият с достатъчно ясен ум, за да ми даде необходимото: рационалния поглед, който да осветли останалото. Научната перспектива, която да подреди онова, което вече зная.

— Няма много за подреждане, според мен. Невинаги е възможно… Има ключове към загадки, които никога няма да бъдат на наше разположение. Не и в нашето време, разбира се. Ще са нужни векове, за да бъдат проумяни.

— Търговец на сапун.

Разочарован е. И обзет от недоумение.

— Проклет обикновен търговец на сапун — повтаря след секунда.

Чувства върху себе си погледа на учителя. Двойното отражение на светлината на фенера в стъклата на очилата му.

— Защо не?… Това няма почти нищо общо. Въпрос на чувствителност.

— Кажете ми как ви се струва?

Барул извръща лице. Очевидно се чувства неловко на това място. От известно време това усещане измества първоначалното му любопитство. От момента, в който се е качил от мазето на замъка, поведението му се е променило. Говори уклончиво.

— Говорил съм с него само половин час.

Тисон не казва нищо. Задоволява се да чака. След миг вижда как другият се озърта и поглежда към потъналата в сенки стара, изоставена сграда.

— Той е човек, обсебен от точността — казва най-сетне Барул. — Навярно близостта на занаята му с химията има нещо общо с това… Борави, така да се каже, със своя собствена система на мерки и теглилки. Всъщност е дете на нашето време… И с пълно право може да се счита за такъв. Духът му, бих казал, е посветен на изчисленията. На геометрията.

— Значи не е луд.

— Рисковано е да се борави с такива определения, сеньор комисар. Обобщенията са опасни.

— Опишете ми го по-добре, тогава. Дефинирайте го.

Де да можех, отвръща учителят. Възможно е човек да си представи само малка част, нищо повече. Когато казвам „обсебен от точността“, това означава, че човекът обръща голямо внимание на малките детайли и подробностите. Още повече, когато умът на въпросния човек има математическа нагласа. Случаят безспорно е такъв. Този мъж притежава двете характеристики. Макар никога да не е получавал научно образование, той е математик по природа. Способен е да забележи правилата и закономерностите, които се крият зад едно голямо количество данни от всякакъв род: за въздух, мирис, вятър, топография…

— Знаете какво имам предвид — казва той в заключение.

— Но защо е убивал?

— Може би тук играе роля някаква самонадеяност… Бунтарство. И озлобление.

— Любопитно е, че споменавате озлобление. Този мъж е имал дъщеря… Починала е преди дванайсет години, по време на епидемията от жълта треска. На шестнайсет години.

Сега Барул го гледа заинтригувано. И донякъде боязливо. Тисон поклаща леко глава. Поглежда на едната страна, а после на другата, в очите му ляга сянка.

— Като моята — добавя той.

Спомня си с равнодушие дългия разпит долу. Смайването на Кадалсо, когато му заповяда да му заведе търговеца на сапун там, а не в килиите на улица „Мирадор“. Повърхностният преглед на раната от куршум в десния хълбок. Въпросите и виковете от болка в началото. Стъписването на Иполито Барул, когато Тисон го кара да слезе в разрушеното подземие на замъка. Ужасът и смущението му в началото. От десет години казвате, че сте мой приятел, учителю. Докажете ми го. Имате половин час да бръкнете в душата на този субект, преди да го изправя срещу всички негови и мои демони.

— Продължете, ако обичате. Кажете какво мислите.

Барул се бави известно време, преди да отговори, а междувременно Рохелио Тисон премисля разговора, на който присъства долу преди малко, облегнат на стената и пушещ пура. Наблюдаваше учителя, който, седнал на разкривен стол, на светлината на маслената лампа, разговаряше с мъжа в окови на китките и глезените, проснат върху стар сламеник на земята, небрежно превързан около кръста. Спомня си думите, произнесени почти винаги шепнешком, докато пламъкът на масленичето кара мазната кожа на търговеца на сапун да блести и се отразява в зениците му, разширени от капката опиум — само една, — дадена му в чаша вода. Искам да е с бистър ум и да не изпитва прекалено силна болка, обясни Тисон. Да може да разсъждава. Само за кратко, за да можете да поприказвате. После вече ще бъде без значение боли ли го или не.

— Ясно е, че този мъж се бунтува срещу прозаичното ни схващане за света — казва накрая Барул. — За него производството на сапун не е просто занаят, а работа, налагаща висока прецизност, която изисква да се комбинират с абсолютна точност различните елементи, с които работи. Които докосва и чийто мирис вдъхва. И които ще докосват други кожи и чужда плът. Най-вече плътта на млади жени… Жени, които всеки ден влизат в магазина му, за да търсят едно или друго.

— Кучият му син.

— Не опростявайте нещата, сеньор комисар.

— Нима намеквате, че освен учен той е и човек на изкуството?

— За такъв се смята вероятно той. Може би тази идея го избавя от усещането, че е само обикновен манипулатор на субстанции. Дълбоко в себе си крие някаква чувствителност. И в зависимост от нейните изисквания убива.

Чувствителност. Думата изтръгва горчива усмивка от Тисон.

— Този камшик, изплетен от метални жици… Беше с него там, долу. Намерихме го в пещерата.

— Предполагам, че братството на флагелантите^[3] му е дало идеята.

— Дори не е действителен член. В „Санта Куева“ приемат само членове с благороден произход… Той е помощник в церемониите. Нещо като клисар или слуга.

Тисон се взира в небето. Над нащърбените, зловещи стени на замъка в мрака проблясват звездите — студени като мислите му в този момент. Казва си, че никога не се е чувствал с толкова бистър ум. Не е бил толкова наясно и с настоящето, и с бъдещето.

— Как е успявал да предвижда бомбите?

— Обучил се е сам. Съумял е да почувства, че Кадис е особено място, благодарение на морето, ветровете и градската структура, която ги пресреща и канализира. За него това не е само съвкупност от сгради, обитавани от хора, а конгломерат от въздух, звуци и беззвучия, температури, светлини, миризми…

— Значи сме били на прав път.

— Напълно. Вие го доказахте. Подобно на този човек, създадохте мислено в главата си необикновена карта на града, изградена от тези елементи. Един паралелен, скрит град.

Настъпва дълго мълчание, което полицаят не желае да наруши. Накрая Барул се размърдва леко в полумрака. Неспокоен е.

— По дяволите — казва той. — Това е сложно, сеньор комисар… Може само да си въобразявам. Говорил съм с него едва половин час. Не съм сигурен, че замесвайки се в това…

Тисон вдига ръка, отхвърляйки всякакви оправдания. Жестът му е нетърпелив. Нямат много време тази нощ.

— Бомбите… Кажете ми на какво се дължи онова „преди“ и „след“.

Този път мълчанието е кратко. Замислено. Барул отново застива неподвижен. Хрумна ми една теория, отговаря той накрая. Просто идея, без научна основа. Когато френските оръдия започнаха да гърмят, сложният свят на химика-сапунджия навярно се е развил в неподозирани посоки. Може би се е страхувал да не стане жертва на някой шрапнел. Може би е отивал да види местата на попаденията, привличан от изпитваното там удовлетворение, че е останал незасегнат. Навярно, с повтарянето на това действие, чувството на облекчение е отключило други чувства.

— Желанието да се покаже? — пита Тисон. — Да рискува?

— Възможно е. Може да е започнал да изпитва удоволствие от това, че се намира в края на траекторията на снаряда, в опасната част… И тогава инстинктът, чувствителността му са го тласнали да се намеси по някакъв начин.

— Като убива.

— Да. Защо не?… Помислете: един човешки живот на места, където са паднали бомби, без да убият. Компенсация за научната грешка. Той сътрудничи на несъвършената техника, поради своя усет за прецизност. По този начин отнемането на един живот и мястото на попадение на една бомба могат да съвпаднат с абсолютна точност.

— И как така е изпреварвал събитията?

Светлината на лампата осветява отдолу гримасата на конското лице на Барул, която почти напомня на усмивка.

— Както вие го открихте, в известен смисъл… Обсебването, придружено от крайна чувствителност, ражда чудовища. И способността на въпросния индивид е едно от тях. Решавайки, че случайност няма, той силно си е пожелал да предрича с точност къде ще падат следващите снаряди. Предизвиквайки лъжливите изчадия на невежеството.

— И тогава е започнал да мисли.

Полицаят забелязва, че Барул го гледа с интерес, сякаш изненадан от точното му съждение.

— Точно така. Или поне си мисля, че е било така. Че е правил само това: мислене и пак мислене. И че болезнената му интелигентност, крайната му чувствителност са свършили останалото с безучастна прецизност. Превръщайки се в една жестокост, която бих нарекъл…

— Техническа ли?

Осъзнава, че го е казал като човек, който знае какво говори. Но учителят като че ли не обръща внимание на тона му. Продължава да развива собствената си идея.

— Така смятам — отговаря. — Техническа, обективна… Възстановявал е правата си над вселената, разбирате ли?

— Разбирам.

Полицаят наистина разбира. Започнал е да разбира отскоро. Дистанциите се съкращават изненадващо, казва си той. Дори обезпокоително. Кои бяха думите, които използва учителят?… Да. Спомня си: бунтарство и озлобление. Виждане за света в унисон с истината на Природата. Човешка природа и природа на вселената. Мравки под ботуша на един жесток бог, равнодушен към всичко. Една ръка, изпълняваща присъди. Един стоманен бич.

— Подреждал е хаоса — казва Барул — чрез свеждане на страданието до прости природни закони. Опознал до съвършенство града, търговецът на сапун е виждал в Кадис своя пейзаж от чувствителни възли. Дори е възможно да му е въздействало обонянието, присъщо за занаята му: възприемал е по специфичен начин въздуха, ароматите. И тогава си е задал въпроса… Не биха ли могли тези места да се превърнат в привлекателни точки за попадение на френските бомби, под въздействието, да речем, на посоката и сливането на ветровете?… Затова е проучил, както по-късно сторихте и вие, местата на попадения. Така в главата си е създал карта на точките, в които са паднали бомби и е започнал да преценява вероятностите. По този начин зоните на мислената карта са се оцветили различно в зависимост от степента на вероятностите… Математическият му ум е анализирал въпросната територия и е съумял да види различни отклонения, параболи и траектории. Идентифицирал е празноти, които е трябвало да бъдат запълнени. В тази фаза вече не е можел да се върне назад. Ставало е дума за вероятност, не за случайност… За математическа точност.

Тисон го прекъсва с някакво извратено задоволство.

— Не е чак такава точност — казва той. — Веднъж сбърка. На улица „Лаурел“ след това не падна никаква бомба.

— Това само потвърждава нашата теория. Полага му се определена квота, поле за грешка… Не мислите ли?

Полицаят пак не отговаря. Припомня си собственото си объркване. Напразното чакане и изкушението да започне да разглежда всичко в нова светлина. И веригата от собствените си грешки на шахматната дъска. Включително последната: дамският гамбит.

— Работата е там — продължава Барул, — че сапунджията е убивал именно в онези дупки, очакващи бомбата… Не е ставало дума вече за корекция на неточностите на науката или техниката. Нито пък дори за опит да запълни с чуждо страдание пустотата, останала след изгубената му дъщеря… Искал е да утвърждава отново и отново, че той, скромният занаятчия, е достигнал до тайнствата на познанието.

— Оттам и финалното предизвикателство.

— Така мисля. Знаел е, че го следят, и е приел играта. Затова е изчакал толкова време, без да убие отново. Дебнел е онзи, който го дебне. И когато е преценил, че е готов, е решил да ви вземе фигура, различна от тази, която вие сте очаквали. Направил го е, разминавайки се само за няколко минути с успеха.

Смехът на полицая отеква сред черните стени на замъка. Зловещ като всичко наоколо.

— Нуждата на Кадалсо да се облекчи… Случайността!

— Именно. Сапунджията не я е предвидил при своите изчисления на вероятностите.

Двамата остават смълчани. Въздухът все така не трепва, не се чувства дори най-лек повей. Небето прилича на черна завеса, надупчено от карфици.

— Сигурен съм — добавя Барул след няколко секунди, — че дори не е изпитвал удоволствие, когато е убивал.

— Възможно е.

Чува се шум от стъпки. Два силуета се появяват от другата страна на дупката в стената, откъм улицата. Единият, едър и масивен, върви малко по-напред, очертавайки се по-ясно в полумрака. Тисон разпознава Кадалсо.

— Тук е, сеньор комисар.

— Сами ли дойдохте?

— Да. Както наредихте.

Полицаят се обръща към Иполито Барул:

— Ще ви помоля да си вървите, учителю… Много съм ви благодарен. Но сега трябва да си вървите.

Барул го гледа тревожно. Изпитателно. Два нови отблясъка от фенера трепват в стъклата на очилата му.

— Кой е другият?

Тисон се колебае за миг. Какво пък толкова, решава накрая. След като вече стигнахме дотук.

— Бащата на последното убито момиче.

Барул отстъпва назад, сякаш иска да се предпази от нещо в тъмнината. Да увеличи дистанцията. Кон на шахматната дъска, мисли си полицаят. Отдръпва се със скок от опасна позиция.

— Какво възнамерявате да правите?

Това е един от онези въпроси, които всъщност е по-добре да останат без отговор. И Тисон не си прави труда да отговаря. Толкова е спокоен, че въпреки горещата нощ усеща ръцете си студени.

— Вървете си — казва той. — И запомнете: никога не сте били тук. Нищо не знаете за това.

Другият не си тръгва веднага. Накрая прави крачка към Тисон и светлината на фенера осветява лицето му. Сенките се раздвижват, нов двоен отблясък трепва в очилата му. Сериозен е.

— Внимавайте — прошепва той. — Времената сега са други. Конституцията. Знаете. Има нови закони.

— Да. Има нови закони.

Стискат си силно ръцете; Барул не пуска ръката на Тисон и го гледа така, сякаш го вижда за последен път. За миг изглежда, че ще добави нещо, но накрая само свива рамене.

— За мен беше чест, сеньор комисар. Да помогна.

— Довиждане, учителю.

Учителят обръща гръб, почти рязко, минава през отвора в стената и изчезва по улица „Силенсио“. Тисон вади кожената си табакера и си взема пура, докато Кадалсо и другата сянка се приближават. Светлината на поставения на земята фенер осветява вървящия до агента мъж със среден ръст, скромен на вид, който прави няколко крачки и спира, неподвижен и мълчалив.

— Можеш да си вървиш — заповядва Тисон на помощника си.

Кадалсо се подчинява и се оттегля през отвора в стената. После комисарят се обръща към новодошлия. Забелязва, че на пояса му просветва нещо с метален блясък.

— Долу е — казва той.

 

 

Виещата се стълба потъва в тъмнината като черна спирала в кошмарен сън. Фелипе Мохара слиза по нея пипнешком, подпира се с ръце на влажната и студена стена и прескача отломките, натрупани по стъпалата. Понякога спира, за да се ослуша, но усеща единствено разредения въздух на пустотата, в която потъва. Потресът и болката — изминаващите часове и ходът на самия живот могат да те накарат да привикнеш към всичко, — от известно време са отстъпили място на пълно, непреодолимо отчаяние, спокойно като езеро с тиха вода през нощта. Усеща устата си суха и кожата си изтръпнала, не чувства нищо, освен пулсирането на собствената си кръв, бавно, но много силно, в китките и в слепоочията. На моменти това туптене като че ли спира за малко и тогава той изпитва необикновена празнота в гърдите, сякаш дишането и дори сърцето му се парализират.

Работникът от солниците продължава да слиза надолу по стъпалата. Един образ стои все така ясен пред очите му или дори вътре в тях, защото не престава да го вижда, колкото и да примигва и да ги затваря, докато слиза в шеметните дълбини на тази тъмна, безкрайна спирала: мъртва, гола плът, безлична, просната върху белия мрамор на една маса. Още гризе гърлото му собственото му ридание на мъчителен потрес, отчаяният, хриплив и непокорен вопъл пред необяснимото, пред чудовищния абсурд на всичко това. Пред несправедливостта. А после, като капка леденостудена вода, във вътрешностите му нахлува безутешното отчаяние, че не може да разпознае в онзи блед, разкъсан труп, обгърнат от смрад на извадени вътрешности и измит с кофи вода, от които все още са останали локви на пода на общинската морга, топлото заспало телце, което в други времена е притискал в обятията си. Миризмата на лека треска, на сън. Меката и топла плът на малко момиче, което той вече никога няма да може да си припомня такова, каквото е било.

Долу, при последните стъпала, просветлява. Фелипе Мохара спира, подпира се с ръка на стената на стълбата и чака сърцето му да започне да бие по-равно, а пулсът му да се върне към нормалния си ритъм. Накрая си поема дълбоко дъх, няколко пъти, и изминава последната част от пътя. Озовава се в сводесто, пусто помещение, което една догаряща лоена свещ, поставена в ниша на стената, осветява наполовина. В колебливата й светлина се вижда мъж, гол, с изключение на едно одеяло върху раменете му и мръсна превръзка около кръста. Седнал е на раздърпан сламеник, с гръб към стената, сведената му глава е облегната на скръстените върху коленете ръце, сякаш дреме, а оковите висят на китките и ходилата му. Щом го вижда, Мохара усеща, че краката не го държат и бавно се привежда, сядайки на последното стъпало на стълбата. Остава дълго там, неподвижен, загледан в другия. В началото онзи не дава признаци, че е забелязал присъствието му. Накрая вдига лице и забелязва работника от солниците, който вижда срещу себе си един непознат: среден ръст, рижа коса, кожа, обсипана с лунички. Белези от удари по цялото тяло. Очите са заобиколени с тъмни кръгове от болка и безсъние. От долната устна, разцепена на две, до брадичката се е стекла засъхнала кръв.

Никой не казва нищо. Гледат се за момент, а после другият безразлично отпуска глава над ръцете си. Фелипе Мохара изчаква да се изпълни празнотата на сърцето му и след това се изправя с голямо усилие. Мека и топла плът, припомня си той. Леката миризма на заспало момиченце. Когато отваря навахата и изщракването отеква зловещо, сякаш в тишината на подземието изплющява бич, окованият мъж вдига глава.

 

 

Рохелио Тисон пуши, подпрян на стената. Луната, която вече се е подала иззад нащърбените зъбери на кулата на замъка Гуардиамаринас, хвърля млечна светлина, придаваща релефност на пръснатите по двора камъни и всякакви отломки. Огънчето от пурата на полицая, припламващо на интервали, е единственото, което изглежда живо у него — без тази светла точка, въпреки фенера, който бавно гасне на земята, случаен наблюдател би взел комисаря за една от сенките, сред които стои неподвижно.

Ревовете са секнали преди малко. В продължение на почти цял час Тисон ги е слушал с професионално любопитство. Те идваха приглушени от разстоянието и дебелите зидове, надигащи се откъм стълбата на подземието, чийто отвор зее в тъмнината, само на няколко крачки от него. Някои бяха кратки, глухи викове: резки стонове, секнали почти в същия миг. Други отекваха по-продължително: хрипове на една сякаш безкрайна агония, прекършени накрая, сякаш този, който ги издаваше, бе изчерпал последните си сили и дори силата на отчаянието си. Вече нищо не се чува, но комисарят продължава да не помръдва. Чака.

Чуват се бавни, несигурни стъпки. Той долавя нечие близко присъствие. Сянката е излязла от отвора на стълбата и пристъпвайки колебливо, се приближава към Тисон. Накрая спира до него.

— Свършено е — казва Фелипе Мохара.

Гласът му звучи уморено. Полицаят вади мълчаливо пура от табакерата си и му я предлага, като го докосва по рамото, за да привлече вниманието му. Другият не реагира веднага. Накрая я забелязва и я взема. Тисон драсва кибритена клечка в стената и му поднася пламъчето. На светлината на горящия фосфор изучава изражението на работника от солниците, който се навежда леко, за да запали хаванската пура: бакенбардите му очертават рамка около суровите черти и вперените в празнотата очи, още зашеметени от собствения и чуждия ужас. Вижда и лекото потръпване на мокрите червени пръсти, които цапат с кръв пурата.

— Не знаех, че може да се вика без език — казва накрая Мохара, изпускайки дима.

Изглежда истински учуден. Рохелио Тисон се усмихва в тъмното. С обичайната си опасна, вълча усмивка, при която в единия ъгъл на устата му проблясва в злато кучешкият зъб.

— Е, вече видяхте, че може.